Хайдут

Ятаган и Меч

Друг път старата жена казваше:

- Искате ли да ви направя гозба от камъчета?

- От камъчета? - момичетата бяха изумени. Те не можеха да разберат какво точно говори баба им, но искаха да разберат. - Какво да правим? Какво да правим? - като птичета чуруликаха момичетата и пърхаха с ръчичките си, като с крилца.

- Отидете и донесете по едно камъче от двора!

Момичетата веднага хукваха и започваха да ровят, като малки кокош-чици, из снега на двора. После се състезаваха коя ще намери по-хубаво камъче. Яне ги слушаше как се карат и заканват и се смееше. Понякога отиваше до джама и ги гледаше. Децата приемаха всичко много сериозно. Ако Божура намереше камъче, а Ирис не можеше, често се проливаха и сълзи. Скоро двете нахълтваха в стаята и донасяха студенина отвън. Василка не харесваше как са измити камъчетата и ги изпращаше навън пак да ги измият. Момичетата отново се втурваха. През това време старата жена нарязваше лук, слагаше един картоф да ври и зачаква-ше. След малко момичетата отново се появяваха, носейки камъчетата си. Василка ги оставаше сами да ги поставят във врящата вода. Менчето обаче беше високо над огъня и те не можеха да видят, че тя вече е сложила в него разни неща. Така децата вярваха, че гозбата е въгре в камъчетата и че те я изпускат, докато се варят в менчето. След това тя пак ги изпращаше, а през това време слагаше гълъбчето в менчето. Слагаше и малко олио. Така момичетата тичаха три-четири пъти навън и всеки път Василка им измисляше различни задачи.

Когато децата съвсем се уморяха и носеха и последното си камъче, супичката вече беше готова за ядене. Когато най-после пуснеха и последното камъче в менчето, баба Василка се правеше, че произнася някакви заклинания, въртеше очи и така най-после сваляше гозбата от огъня. Момичетата ахваха. Те наистина вярваха, че Василка с магия е направила гозбата и че техните камъчета са били много важни.

После те помагаха на старата жена да извадят камъчетата и така гозбата беше готова за ядене. Децата се опитваха да видят дали в камъчето има останала храна. Тс самите бяха опитвали да сготвят гозба от камъчета, но все не успяваха и се опитваха да разберат дали в камъчетата бе причината. После жената караше момичетата да излязат и да изхвърлят камъчетата навън.

- Бабо, защо да изхвърляме камъчетата, нека ги запазим за следващия път?! - каза Ирис.

Малката хитруша, колко умничка беше! Това, разбира се, не зарадва Василка и тя каза:

- Хвърлете ги, за да могат да се нахранят и животинките, които жи

Ill том “Хайдут

507

Vглава “Козбунар”

веят под снега! Нали и те имат малки рожбички, които приличат на вас!

Момичетата тичаха и всяка се опитваше да хвърли колкото се може по-далеч своето камъче и да запомни къде е, за да може следващият път, когато баба Василка реши да им готви гозба с камъчета, да го намери по-бързо.

Така момичетата се заиграваха, уморяваха се и смятаха, че наистина участват в готвенето. Освен това така те бяха толкова заети, че нямаха време да мрънкат, че са гладни.

Въпреки лошата и оскъдна храна, Ирис и Божура се източиха видимо. Само за една зима от деца те се превърнаха в момичета. Яне гледаше крачетата на Ирис - те бяха слабички и придаваха странен вид на момичето. Бедрата и прасците й бяха по тънки от коленете й.

Най-накрая пролетта дойде. Всъщност още не беше настъпила изцяло, но Яне вече не издържаше. Той много искаше да отиде до Диньо и да види как е станал мечът. Искаше по-скоро да хване в ръце личното си оръжие и да го развърти. По пътя щеше да мине през Бачкьой и се надяваше да получи отговори на всички въпроси. Още никой от кауците не знаеше, че Яне е жив и че е в България. Той се чудеше как ли ще се зарадват мъжете, като видят своя войвода. Яне тръпнеше от вълнение и тази сутрин стана още по тъмно. Облече се. Старата жена го беше усетила и беше станала преди него. Сега тя му помагаше.

- Пеша ли ще пътуваш?

- Да! Ще се маскирам като просяк. Така никой няма да ме спре.

- А някакъв нож, нещо друго като оръжие няма ли да вземеш?

- Аз съм се въоръжил! - каза Яне и вдигна една сопа, която беше взел в ръка. Той беше решил да вземе тази сопа. С нея хем щеше да се подпира, хем щеше да се пази. Яне много добре си спомняше техниките с бойна сопа, които беше упражнявал заедно с дякона Инокентий.

Може би, защото беше упражнявал много оръжия, само като хвана соната, всичко си припомни. Освен това на лявата китка беше закачил клупа на ортомата, но не искаше да я показва на Василка. Освен това старата жена можеше да се досети какво беше решил. А той беше решил преди да посети Бачкьой и Диньо, така и така щеше да мине през Станимака, да посети Кара Мустафа. Предният път беше простил на бея, но сега смяташе да не му прощава. Щеше да убие всеки, който посегне на имането и земята на Шейтанови, както и на момичетата. Той трябваше да продължи делото на Велко и Вълчан. Трябваше да купува имоти и така скоро цялата българска земя да бъде в ръцете му. Тъй като Кара Мустафа беше обединил имотите на Шейтанови и Али, това беше земята около Хаджи Елиз махала, а от султана му беше дадено Станимашко. Така в ръцете му беше всичко от Филибе до Хаскьой и от Та-

Токораз Memo

508

Ятаган и Меч

тар Пазарджик до Ахъчелеби. Яне беше решил да го убие и да си върне земята. Това щеше да бъде началото на България. Кара Мустафа не заслужаваше никаква пощада. Яне си спомни как беше минал покрай дувара на Козбунар и ръката му стисна сопата. Той щеше да го убие, за-щото беше сигурен, че точно той и Кая са причината за неговото заточение. Тези двамата трябваше да си платят за това, че го бяха накарали да преживее всичко това. Най-малкото те бяха отнели башпехливанска-та му титла и то по един толкова безчестен начин.

Яне беше решил как да действа. Макар да беше още рано, той реши да предупреди старата жена.

- Ако се забавя много, ти отиди и започни да копаеш и обработваш Пъшкавица! Засей я!

- Но, как, Пъшкавица ни я взе Кара Мустафа?! Неговите пазванти ще ме убият, ако ме видят!

- Ти не се притеснявай, а отиди и я засей! Аз ще се погрижа за останалото!

- Ами ние нямаме пари, нито жито за сеене!

- Вземи назаем, аз ще ти донеса пари!

Яне беше сигурен, че старата жена се сеща откъде той ще вземе алтъни, но какво можеше да му каже. Сега той беше главна опора и наследник на Шейтанови. Момичетата без чужда помощ не можеха да от-чуваг такова имане и толкова земя. Някой ден те щяха да се задомят и да приемат други фамилии, с което щяха да отстъпят земята и богатствата, завещани им още от дядо им. Баба Василка знаеше, че така ще стане. Така и трябваше да бъде. Не беше по силите на жени да бранят толкова много земя и злато. Не беше възможно те да изпълнят мисията, завещана им от дядо им и бащите им. Те сигурно дори нямаше да разберат за това.

Яне тръгна пеша по пътя за Станимака. Вървеше бавно и внимателно, защото беше студено и се придвижваше много трудно. Не можеше много да бърза, а и пътят все още не беше напълно разчистен, а там, къ-дето беше разледено, се беше разкаляло. Когато стигна до разклона за Арапово и видя манастира, Яне се зачуди дали да не се отбие при приятеля си Инокенгий. Сега обаче нямаше време, а и още не беше готов да постави задачата на приятеля си. Трябваше му още време. Първо трябваше да отметне важните задачи, да вземе злато и алтъни ог пещерите и след това щеше да мисли за трактата за кесиджиите. Продължи по пътя. Скоро зад един хълм видя отклонението от пътя, което можеше да го отведе първо до Избеглий, а после и до Боляровия хан. Яне се замисли за семейството си. Искаше да разбере какво става с тях. Дока-то беше в Диарбекир, толкова пъти се беше сещал за тях и съжаляваше,

Ill том “Хайдут “

509

Vглава “Козбунар”

че не ги бе видял, а ето сега пак ставаше така. От толкова много години не ги беше виждал. Дали не го смятаха вече за мъртъв?

Продължи пътя си напред. Приближаваше към Родопа и като че ли гърдите му се разширяваха и предчувстваха кристалния въздух. Чак към обед влезе в Станимака. Първо мина през крайните махали, които се наричаха Ципрохори. Името беше гръцко, но Яне не видя в тези бедни крайни махали други освен българи. Те бяха бедни и безимотни, явно пришълци от съседните села.

Краката му бяха много уморени, а освен това беше премръзнал. Добре че беше взел решение да не продължава нагоре към Бачкьой. Иначе, ако искаше, до здрачаване щеше да се добере до селото, което беше нагоре по течението на река Чая.

Беше решил да остане тук, в Станимака, докато не открие господаря на града - Кара Мустафа и не го положи мъртъв. Щеше да остане, дори ако това му отнемеше няколко дни. След това щеше да продължи към Бачкьой, за да свърши работата си.

Яне беше решил отначало да се информира за това къде се намира Кара Мустафа. Не искаше турският бей да разбере, че някой се интересува от него. Затова вместо да търси някого от приближените му, той реши да постъпи като кесиджия. Какво по-добро място за научаване на новините от кафенето?! Но тъй като се интересуваше от бея, той трябваше да отиде в някое по-централно кафене, да седне и само да послуша. Така и стана. След като излезе от покрайнините, той навлезе в наистина гръцката махала на Станимака, която се казваше Амбеликос. Тук нямаше кафенета, защото за гърците пиенето на кафе още не беше станало толкова популярно. Модата на кафенетата идваше от столицата на падишаха и най-голям град на света - Истанбул. Яне продължи да навлиза в града. Мина през малка българска махала, която беше изградена около Черквата на прислужниците. Продължи да се движи покрай реката, все нагоре, и скоро навлезе в турска махала, която се казваше Кюмюрджъ. От престоите си в Едирне и Стамбул и от дългото си пътешествие през цял Анадол, Яне се беше научил доста добре да говори на турски. Беше облечен като просяк, по-скоро като истанбулски просяк, отколкото като българин. Освен това на главата си беше навил чалма, която беше толкова стара, избеляла и прокъсана, че никой не можеше да предположи какъв е истинският й цвят. Който и да погледнеше невзрачния прокъсан човек, не би познал, че той е българин. Българите, колкото и да бяха бедни, се опитваха да ходят винаги чисти и да крият кръпките си. Яне приличаше на градски бедняк. Приличаше на кюрд, защото още беше облечен с техните дрехи, но едва ли тук, в Станимака, някой знаеше как изглеждат кюрдите. Сигурно го вземаха за някакъв скитащ бедняк, когото вятърът е отвял дотук.

Токораз Memo

510

Ятаган и Меч

Яне намери единственото кафене в Кюмюрджъ махала. То беше голямо и въпреки обедното време беше пълно е хора. Времето беше хладно и навън нямаше насядали хора, но пък вътре беше топло, задимено и задушно. Силна миризма на врящо топло кафе, тютюн, топло вино и пот го “удари” в носа. Яне влезе и поздрави по турски. Огкакто беше влязъл в града, той беше кесиджия. Чувстваше се като дебнещо хищно животно. Бдителността му беше изключителна, каквото видеше, веднага го запомняше, забелязваше и най-малките подробности. Мислеше бързо и бавното движение му беше много полезно. Ако някой го наблюдаваше, едва ли можеше да познае, колко внимателен е и колко бързо работи главата му в този момент. Без да се озърта и да обръща глава, той виждаше всичко наоколо. Слухът му се беше изострил като на диво животно в гората. Чуваше и най-малките шумове, и най-далечните и приглушени гласове. Слушаше и се опитваше да свърже всичко, което чуеше. Опитваше се да разбере всичко, което хората говореха. Той беше станал истински кесиджия. Това беше състоянието на кесиджия и сега той го беше постигнал. Чувстваше се толкова добре. Сигурен, като хищник в овча кожа. Това състояние много му харесваше. От цялото това напрежение и концентрация в него отново се появи онова чувство, което за пръв път беше изпитал в Диарбекир. Сега той се чувстваше защитен и сигурен. Беше като няколко човека в един. Всяко сетиво в него се беше изострило до крайност. Може би това беше начинът да постигне това магическо умение.

Яне се сети за думите на Василка, която преди много време му беше казала: “Ти си змей!” Той се усмихна и тихо, едва чуто, каза на себе си:

- Ти си змей!

В това състояние Яне премина през целия град. В гова състояние влезе и в кафенето. Кафеджията дойде при него и той си поръча кафе, което дойде веднага. Велможите на султана го бяха научили да пие от ароматната напитка. Яне беше открил, че всеки път, след като изпиеше една чашка кафе, сетивата му се изостряха. Какво ли щеше да стане сега? Той и без това се намираше в такова състояние. Седеше най-спокойно, кафеджията му беше подал малък филджан - специална малка порцеланова чашка за кафе, е дебели стени и малка кръгла дръжчица, в която не можеше да вкара и единия си пръст. И така я държеше, с палеца и показалеца, като с щипци. Чашката беше с такава форма и толкова дебела, че задържаше кафето топло, много дълго време. Турците, а и арабите, най-много от всичко обичаха мохабета. А за да стане добър мохабет, трябва търпение и напитката дълго време да остане топла, за да не бързаш да свършиш разговора, да не отделяш мисълта си от мохабета и да я насочваш към напитката. Филджанът, който Яне държеше, беше прекрасен за мохабет. Той веднага разбра това и остана много доволен,

Ill том “Xaudvm

511

V глава “Козбунар

защото така, на едно кафе, можеше да остане достатъчно дълго време и да върши работата си. Освен това, щом кафенето имаше такива фил-джани, това означаваше, че хората, които го посещават, имат вкус към мохабета, стоят достатъчно дълго и са спокойни и словоохотливи. Филджанът казваше: “Тук идват хора, които правят мохабет! Хора с вкус и търпение, които обръщат внимание на детайлите!” Яне беше попаднал точно където трябваше. Щом тук идваха мохабетчии, те щяха да говорят за политика и за градските дела, а не само за личните си проблеми. Не можеше да не споменат и бея, така че той седна, бавно отпи от шер-бетлията кайве и се заслуша в гласовете наоколо. Изглеждаше отпуснат, почти заспал и наслаждаващ се на топлината и кафето, но всъщност чуваше и чувстваше всичко, което ставаше около него. Той беше като легнала котка пред прага на бедна къща. Гладна, изглеждаща спяща и отпусната, но готова във всеки момент да скочи и да прави път на някой, които излиза или влиза. Котка легнала пред вратата! Сети се за това, което Велко му беше казал веднъж: “Почивай като котка пред вратата!” Това означаваше, че никога не бива да се отпускаш. Дори насън да следиш нещата, които стават около теб. Да си отпуснат и да изглеждаш небрежен, но да бъдеш винаги нащрек. Да спиш тихо и леко и да чувстваш и най-малката опасност. Това да се прави на задрямал имаше още предимства. Така можеше да не се включва в разговорите, никой не го разпитваше и закачаше и той можеше по-спокойно да подслушва.

Наложи му се доста да послуша за най-различни неща. Хората говореха за работата си, за комшийски кахъри, сещаха се за различни хора, някои от които живели преди време. Въобще разговорите между различните хора вървяха в най-различни посоки. Понякога някой влизаше в кафенето, изтупваше дрехите си от ситния дъжд, после вежливо поздравяваше и решаваше на кой миндер да седне. Някои от хората, които влизаха, бяха очаквани, защото от насядалите мъже някой им помахваше и ги канеше да седнат при него. Различните групи говореха за различни неща. Яне се заслушваше ту в един, ту в друг разговор. Той научи много неща, но всички бяха все за различни хора и нищо не му вършеше работа. Разговорите се въртяха все около хора и неща, които не го интересуваха.

Времето навън не беше хубаво. Над небето се бяха скупчили облаци и оставяха впечатлението, че всичко навън е под похлупак. Все едно светът навън беше една голяма стая, а кафенето беше витрина, на която те стояха.

Яне гледаше навън, а въздухът му се струваше гъст и тежък и като че ли натискаше гърдите му. В тази ситуация имаше нещо много познато. Сега, откакто ръмеше, към останалите миризми в кафето се прибави още една. Тя беше по-слаба от тази на кафето, но натрапчива и Яне я чувстваше през цялото време. Това беше миризмата на мокър шаяк.

Токораз Memo

512

Ятаган и Меч

Чак привечер, когато кафенето се изпълни до краен предел и вътре стана претъпкано и шумно, мохабетите започнаха да се въртят около политиката. Яне чакаше точно това. Хората, в малката кафеджийница, станаха толкова много, че вече му беше трудно да се вслушва в разговорите. Всеки говореше и като че ли се опитваше да надвика останалите. Някои от мъжете, които идваха, бяха пили вино или ракия, защото му беше трудно да разбира ломотенето им. Те сигурно се отбиваха в кафеджийницата след като бяха посетили някоя кръчма или механа.

Не мина много време и “заекът изскочи от друг храст”, не от този, от който Яне очакваше. Изведнъж разговорът започна да се върти около предстоящите тази пролет борби в местността “Четиридесетте извора”. Хората спореха кой от пехливаните ще победи. Скоро Яне разбра, че едно яко набито момче, което седеше в кафеджийницата, е местният пехливан, който ще участва в борбите. Повечето хора спореха кой ще се изправи пред него. Мъжете тупаха момчето зад врата и всеки бързаше да му даде наставления, като че ли всеки от тях беше пехливан. От любопитство Яне се заслуша какво му казват. В повечето случаи това бяха глупости, момчето явно осъзнаваше това, но вежливо навеждаше глава и благодареше на всеки.

Всичко това го накара да си спомни за дядо му, баща му и Боляровия хан. Какво ли правеха те сега?

Разговорът продължи и скоро хората започнаха да говорят за Кая и Кара Мустафа. Яне се “наточи”, но за съжаление разбра, че Кара Мустафа наистина е прекарал зимата в Истанбул. Всички обаче очакваха да се появи за борбите и да бъде почетен гост. Ето къде щеше да го види. Този път на турския пехливан нямаше да му се размине. Сега той можеше да продължи да върши работата си, а после да се върне. След като научи това, което му трябваше, Яне излезе навън. Дъждецът все така ръме-ше. Не знаеше какво да прави. Станимака беше градът с най-много черкви и кервансараи. Тук беше мястото, откъдето тръгваха керваните за Бяло море, Едирне, Истанбул, Тракия и България. Навсякъде из града можеше да се видят кервани от коне, мулета, магарета и катери* камили. Яне нямаше пари за гостилница или да пренощува в някой кервансарай, затова реши да продължи пътя си към Бачкьой. Вече беше тъмно и по пътищата извън селата и градовете не можеше да се срещнат пътници. Той трябваше да навлезе в планината, където със сигурност имаше бандити. Яне не искаше да се среща с бандити, но в този район трябваше да действат неговите кауци, така че не рискуваше много.

Яне се загърна в дрехата си така, че дъждът да не мокри ризата му, хвана стабилно дървената тояга и тръгна. Когато и последните къщи от

*катер - определен брой камили, които се движат в керван

Ill том “Хайдут”

513

V глава “Козбунар

Станимака останаха зад гърба му, пое по пътя, който вървеше покрай реката. Яне свали чалмата, която вече се беше напоила и беше тежка, и постави на главата си каука. Въпреки мрака и дъжда, той се чувстваше много добре. Колко дълго беше копнял да се върне тук. Планината го посрещна и като че ли го прегърна. Спомни си за безкрайните дни в Диарбекир. Никога не беше мислил, че отново ще е тук. Сълзите се стичаха по бузите му и се сливаха с капките дъжд. Каукът го пазеше по-доб- ре от дъжда. Яне вървеше бавно, защото облаците скриваха луната и звездите. Дъждът правеше нощта още по-тъмна. Сигурно в този дъжд и разбойниците нямаше да излязат.

Пристигна в Бачкьой на развиделяване. Все още беше тъмно и само над рида, който гледаше към Клувията, беше започнало да просветва. Дъждът все още валеше, все така тихо. Пътят беше разкалян. Пресече селото, като внимаваше някой да не го види. Премина въжения мост и застана до къщата, в която сега трябваше да живее Сотир Манолов. Яне потропа на вратата и напрегнато зачака. Времето беше наистина необичайно за посрещане на гости. Въобще не знаеше какво е положението в къщата и дали Сотир все още живее в нея. Докато чакаше, Яне тревожно се оглеждаше. Той не искаше комшиите да го видят, но и не знаеше какво да очаква да види зад портата. Скоро чу шум отвътре. Мина доста време преди портата да се отвори. Няколко пъти Яне трябваше да си каже името, преди човекът отвътре да се убеди, че е той. Оказа се, че сега в къщата живее само Сотир. Двете момчета са прегърнаха.

- Какво стана с теб, войводо? - промълви домакинът. - Мислехме те за умрял!

- Аз бях почти умрял - каза Яне. - Къде е Кара Тозю? Защо не сте се грижили за баба Василка и за децата на Георги чорбаджи в Козбунар?

- Кара Тозю замина. Отначало тръгна с Буря да те търси. После чухме, че останал в Анадола, а после, че е в Гръцко. Тръгна да те търси, преди две лета беше горе-долу. А аз не знам нищо за Козбунар. Виждал съм баба Василка два-три пъти, но нищо друго не знам.

Яне слушаше и картината му се изясняваше. Ето как Буря беше отишла до Диарбекир. Сигурно Кара Тозю го беше проследил и там, до мътните талази на река Тигър, когато срещна Буря, Кара Тозю също е бил някъде съвсем наблизо.

- А къде е Теофилакт? Събирала ли се е дружината на кауците?

- Не, войводо! Всеки се е свил в черупката си! Не знаем какво стана. Ти и Кара Тозю се запиляхте нанякъде, никой нищо не ни каза.

- Сега ти ще отидеш да кажеш на Теофилакт, че на Гергьовден ще се събираме на Велковата дупка. Да дойде!

- Сега е още тъмно, войводо, а и вали!

Токораз Memo

514

Ятаган и Меч

Яне погледна момчето. Макар че бяха на едни години, то изглеждаше по-малко от него. Животът в Диарбекир беше придал на Яне някакъв опушен вид и той се беше превърнал в твърд млад мъж.

Веднага разбра, че няма смисъл да се бърза, нито да изпраща Сотир в дъжда и в този мрак да си троши краката нагоре по баира.

- Добре тогава. Сега ще полегнем да си починем, че съм премръзнал, а когато премине дъждът, ще отидеш! Сега ми дай някакви сухи дрехи!

- Имам някакви останали от баща ми.

- Дай ги!

На Яне му направи впечатление, че Сотир върши всичко сам и чевръстата му майка не му помага.

- Къде е леля Станка, да не се е поболяла нещо или е отишла някъде?

- Така е, войводо, поболя се и умря, преди година време беше.

Яне свали каука си и се прекръсти. Сега разбра защо и Сотир не беше мръднал от Бачкьой, сигурно се беше грижил за болната си майка, а после е скърбял за нея. Колко много жени бяха умрели в този дом в последно време.

- Добра жена беше! - каза Яне.

- Добра жена беше! - съгласи се Сотир.

Дъждът и лошото време продължиха три дни и три нощи. Яне си почина добре и се стопли. А на втория ден, въпреки дъжда, отиде до Бачковския манастир, там се прекръсти пред иконата на Светата Майка Троеручица и се помоли. Поблагодари и на Свети Георги, който беше светец, бранещ воините от техния род, че го е отървал от зандана, че го е пазил и че отново е тук. След като произнесе каушката молитва, Яне се закле, че в памет и като благодарност за подкрепата и закрилата на светеца, някой ден, в родното си място, ще му издигне параклис. Параклис в чест на Свети Георги.

След третия ден дъждът намаля, не спря съвсем, но вече можеше да продължи пътуването си. Имаше много време, така че нямаше защо да бърза. Каза на Сотир, че ще се срещнат всички на Велковата дупка до Шейтанкьой. Освен Теофилакт, младото момче трябваше да отиде да предупреди и братята Шибил и Шабан Али, и Кольо Майтапа. Кауците си бяха все тия. Всъщност Яне не знаеше дали другарите му ще са съгласни все още да бъдат хайдути.

Така, след като остави Сотир да свърши всичко това, Яне продължи нагоре към сърцето на Родопа, към Ахъчелебийско и към Петково - селото, в което ковач беше приятелят му Диньо Циганара.

Вървеше бавно и не бързаше. Когато мина покрай къщата, в която бяха прекарали цяла зима с Айше и Велко, в долния кат на която бяха закопани костите на турците, той се поспря и я погледа. Пред очите му се появиха картини от онова време, а сега то му се стори толкова отдавна минало.

Ill том “Хайдут

515

V глава “Козбунар

Въпреки късния сахат, продължи пътя си към ковашката хижа на Диньо Циганара. Диньо беше безкрайно щастлив да види отново приятеля си. Тук остана няколко дни. Оръжието, което бяха нарекли меч и което беше копие на персийските меджове, беше готово. То беше изковано от качествената стомана на стария ятаган на Кара Мустафа, който със сигурност беше великолепно оръжие, изковано от стар дамаски майстор. Така Яне държеше в ръцете си изключително качествено и ценно оръжие, изковано специално за него, от едноръкия му приятел. А Диньо беше вложил цялото си майсторство при изковаването му. Той го беше накатал хиляди пъти. Яне хвана ръкохватката на меча и той легна в ръката му. Това беше неговото оръжие и Яне веднага го усети.

- Докато правех ръкохватката, си спомнях твоята ръка - каза Диньо. - Представях си, че сме в ръкостискане. Така колкото пъти хванеш меча, толкова пъти той ще ти казва: “Здравей! Готов съм!”

Освен ръкохватката на меча, ефесът също беше изключително красив и ажурен. Той беше изкован и приличаше на тънки клонки и лис-тенца, които красяха и предпазваха ръката на държащия го. Острието беше най-красивото и ценно нещо в меча. Всъщност то беше и най-важно. То беше излъскано до блясък. Като го видя за пръв път, отблясъкът на слънцето в него го заслепи. Макар да беше лъскаво и изключително гладко, отдолу се виждаха слоевете на накатаната дамаска стомана. Приличаше на камък или скала, така изглеждаше отстрани, но това като че ли се намираше в дълбочина, скрито под лъскавината и гладкост-та на повърхността. Яне го пипна и помилва, а острието му се стори гладко, като стъкло. Все едно острието на меча беше залято с горещо стъкло, което го беше обвило. Яне го галеше и не можеше да спре.

Изведнъж, за да демонстрира качествата на острието, изковано от него, Диньо хвана оръжието за върха и силно го огъна. Яне се притесни да не би да го счупи или да остане така. Притесни се “стъкленото” острие да не би да се разчупи или поне горният слой. Когато го пусна обаче, с чист метален звук, острието се изправи и зае предишната си форма. Звукът беше толкова чист, че прозвуча като камбана.

През следващите дни, та чак до Гергьовден, Яне остана при Диньо. Двамата ковяха най-различни неща. Яне беше щастлив да помага на едноръкия си приятел. През свободното време той въртеше меча. Двамата се упражняваха със сопи, подобни на мечове, освен това се и бореха. Всеки път, когато развъртеше меча, Яне усещаше огромен прилив на сили. За да укрепи силата си, Яне понякога въртеше и ортомата.

Ден преди Гергьовден той тръгна към Велковата дупка. Когато пристигна там, за негова почуда, никой не го чакаше. Яне влезе в пещерата и щеше да ахне. Там, където преди имаше купчина със злато и всякак

Токораз Memo

516

Ятаган и Меч

ви скъпоценности, сега нямаше нищо. Яне застана точно там, където беше купчината със съкровища, и зарит в ситните камъни намери само един алтън. Един алтън, това беше останало от огромното съкровище, трупано от Велко войвода. Яне стисна златната пара между пръстите си и тя се огъна. Истински алтън, от чисто злато, а не като онези фалшивите, които бяха наводнили Империята и които се сечаха обикновено във Венеция. Истинските алтъни, сечени с лика и тугра* на падишаха струваха 120 акчета, а фалшивите, които също имаха злато, но много по-малко, можеше да смениш най-много за 90 акчета.

Един алтън, това беше цяло съкровище. Той още се чудеше как бяха оцелели през тази зима. Имаше дни, в които беше гладувал, за да могат децата да се хранят добре. Един алтън и то истински, с него можеше да купи 120 пресни самуна хляб и едно цяло малаче. Това беше една пета от муле и една десета от хубав кон, 10 големи делви с най-хубавото вино. С един алтън свободно можеш да стигнеш до Едирне, а с два - до Стамбул. Това са три чаши от красив, качествен китайски порцелан и то с чинийки, в които да се поставят, изрисувани в синя боя. Един алтън беше четвърт ятаган или една нощ с най-хубавите гювендии на Едирне или Истанбул. Това беше един алтън. Яне го стисна и го прибра в силяха си.

Къде беше отишло съкровището, трупано от Вълчан войвода, а по-късно и от сина му Велко войвода? Какво се беше случило? Яне беше наследникът и пазителят на цялото това съкровище. То му принадлежеше. Кой беше посмял да го пипне или по-лошо, може би да го открадне? В най-добрия случай Кара Тозю го беше преместил някъде. Дано наистина бе така. Ако не, Яне щеше да преследва златото и да отмъсти на този, които си беше позволил да го пипне. Къде беше заминал Кара Тозю? На гурбет в Гърция? Едва ли. Защо никой от кауците не се появи? Другите можеха да не искат вече, но поне Сотир щеше да дойде. Къде беше Сотир, защо се бавеше?

Всички тези въпроси и мисли се въртяха в главата му, като не му позволяваха да мисли и да прецени ситуацията спокойно. Той се притесняваше от предателство, затова не излезе и не запали огън пред пещерата, а остана в нея и зачака. В малката пещера имаше огнище, но си личеше, че отдавна не е използвано. Той напали огън в огнището и зачака, като гледаше към входа на пещерата. Тук беше като в капан.

Чак привечер, когато навън започна да се стъмнява и Яне разтревожен излезе няколко пъти, на входа се появи Сотир. Той също беше плах и много се учуди, когато видя, че съкровището го няма.

- Какво е станало, Яне войводо? Ти ли премести имането?

*тугра - калиграфско изписване на името на султана с арабски букви. Използва се като подпис и печат.

Ill том “Xaitdvm “

517

Vглава “Козбунар”

- Не! Когато дойдох, имането го нямаше. Ти не знаеш ли нещо?

Сотир поклати глава.

- Защо толкова много закъсня, водиш ли другите?

- Не ги водя, защото нямах време да ги известя.

- Какво се случи? Разполагаше с доста време.

- Лоши работи се случиха, войводо. След като ти тръгна нагоре към планината, аз отидох да известя Теофилакт. Старецът отново се беше отделил и живееше в скалния манастир на Клувията. Стигнах там, но го намерих заклан.

- Заклан?! Кой е направил такова нещо?

- Не знам. Беше ранна утрин, а кръвта му още беше топла и не се беше съсирила. Помислих, че са турци и реших да ги подиря, но тогава някой ме издебна и ме удари с нещо зад врата. Така и се свестих след много време. Още ме боли главата, а вратът ми е схванат и не мога да се обръщам.

- Ти успя ли да видиш този, който те нападна и който е убил Теофилакт?

- Хората говорят, че сигурно са турци, но на мен не ми се вярва. Защо ще им е на турците да убиват поп и то бесен поп? Не знам, а може и турци да са.

- Какво стана с тялото на Теофилакт?

- Вчера го погребахме.

- Ех, мамицата им! Ех, верицата им! - Яне за пръв път изпсува, но даже не забеляза това.

Яне се опита да помисли и да разбере какво става, но нищо не можеше да измисли. Всички тези неща бяха лоши поличби. Кауците ги нямаше, без него те се бяха разбили. Кара Тозю - човекът, който трябваше да го замести, се беше запилял нанякъде, а останалите се бяха изпокрили. Какво да прави? Съкровището го нямаше. И в този момент дочу пляскане на криле. Двамата със Сотир стояха до отвора на Велковата дупка и затова го чуха. Те излязоха навън и го видяха - красив бял гълъб. Сърцето на Яне трепна. Би могъл да се закълне, че това е последният гълъб, който беше останал в Козбунар. Василка му пращаше хабер. Всичко беше толкова лошо, че едва ли можеше да има по-лошо, затова надежда се появи в Яне. Старата жена му пишеше нещо хубаво. Сигурно Кара Тозю се беше появил или пък нещо друго. Той посегна с ръка нагоре, а красивата птица кацна на пръста му. С треперещи от вълнение пръсти Яне отвори медната халкичка, взе малката навита бележка и я отви. Опита да прочете, но не успя, защото вече беше станало доста сумрачно.

- Дръж гълъба! - каза това на Сотир и му подаде птицата. - Може да трябва да върна съобщението веднага.

Той взе малката бележчица и отиде до огнището в малката пещера.

Токораз Memo

518

Ятаган и Меч

Там я разгърна и прочете: “Връщай се! Нещастие! Веднага!”

Какво се беше случило? Защо Василка му беше изпратила това съобщение? Нямаше смисъл да остават повече тук. Яне каза на Сотир, че трябва да тръгнат веднага към Козбунар. Може би щеше да има нужда от помощ и Сотир щеше да му свърши хубава работа.

Двамата бяха без коне и така поеха направо през балкана, към равнината и Козбунар. Не минаха през Бачкьой и Станимака, защото така щяха да обиколят много и да се забавят. Двамата бързаха. Яне вече беше минавал по този път и сега той не му се стори особено променен.

След два дни двамата пътници наближиха селото, в което живееха двете деца и старата жена. Когато минаха покрай разклоните за Боляровия хан и Араповския манастир, той погледна и помисли, че за пореден път трябва да отложи да ги посети. Сега трябваше да бърза! Трябваше да разбере какво толкова спешно се беше случило в Козбунар. Когато свършеше, щеше да се върне в Арапово, да седне и да продиктува на Инокентий целия “Кесиджи китаб” и всичко, което е в главата му. Приятелят му щеше да го запише, а после и да го илюстрира е красивите си гравюри. Той помнеше с каква страст монахът рисуваше демони и чудовища от преизподняга. Как ли щеше да илюстрира първата и единствена книга писана за кесиджиите?

Когато наближиха съвсем селото на Шейтаните, Яне се сети, че всичко това можеше да е капан, затова изчакаха вечерта. При падането на мрака той, придружаван отдалеч от Сотир, се приближи към къщата. Изчака така притаен до стената. Мислеше да остане известно време така и отначало да подслуша, а после да се покатери и да огледа двора. Ако вътре имаше мъже или хора, които да го причакват, той щеше да чуе гласовете им. Това обаче не стана. Докато стоеше клекнал в основата на кирпичения дувар, дочу скимтене от другата страна. После чу лай и скимтене. Буря го беше надушила и сега се радваше. Той много добре познаваше как се радва кучката му и не можеше да сбърка с нищо друго звуците, които издава. Освен дебелия глас на Буря, скоро към него се присъедини и смешното тънко гласче на Ураган. Като слушаше тънкото гласче на кученцето, Яне не можеше да не се усмихне. Явно от съвсем малък Ураган беше надарен със смелост, подобна на тази на майка му и баща му, и от него щеше да излезе хубаво куче.

Яне беше разкрит. Скоро откъм къщата се дочу шум и гласът на Василка попита:

- Кой е там?

По всичко си личеше, че няма засада. Сега трябваше по най-бързия и тих начин да влязат вътре.

- Бабо, аз съм Яне!

III том “Хайдут”

519

V глава “Козбунар

- Яне, ти ли си? - последните думи, на старата жена, прозвучаха като въпрос, но по всичко си личеше, че тя го е познала. Той направи жест на Сотир да се приближи към него и двамата отидоха до вратата, за да влязат вътре. Вратата още не се беше отворила и Яне чуваше как жената мести дървените резета, когато дочу приглушено хлипане и плач. Василка плачеше. Дали все пак не беше попаднал в капан? Дали зад гърба на старата жена не стояха турци? Чу обаче скимтенето на Буря и смешното ръмжене на Ураган. Как щеше да си поиграе с малкото кученце. То сигурно съвсем скоро беше проходило и сега беше в онази възраст, в която прилича на играчка и е най-забавно.

Последното дървено резе падна и старата жена, с мокри от сълзите бузи, се хвърли на врата на войводата. Макар да беше мрак, Яне бутна старата жена, за да влязат в двора. Отначало нищо не разбираше от думите на Василка, но разбра, че нещо лошо се беше случило.

- Яне, Яне, затриха ги! В земята черна да потънат, дано! Затриха ги белите ми гълъбчета! Отидоха! Почерниха мъ!…

Жената продължаваше да нарежда, като за умряло.

- Какво е станало? Ха, седни!

Яне беше подхванал Василка и я придържаше изцяло, а жената, откакто го видя, съвсем беше премаляла. Докато я водеше към къщата, той направи знак на Сотир да залости вратата, а сам се скара на Буря, която ръмжеше приятеля му. Когато минаха покрай джама на момичетата, Яне се опита да успокои жената, поне да не събудят децата, но тя само още по-неудържимо заплака.

Мина доста време преди старата жена да се успокои и Яне да разбере какво се беше случило. Един ден двете момичета излезли да берат цветя, за да вият венци. Както бяха излезли, така и не се бяха прибрали. Хора видели турци да ги отвличат. Като чу това, Яне подскочи. Турци бяха отвлекли двете деца, за които се грижеше и които трябваше да брани! Не можеше да повярва на ушите си!

- Кои са били? Знае ли се кои са били?

- Били са няколко с коне!

Двамата мъже бяха изминали голямо разстояние, откакго бяха получили гълъба. Бяха се спуснали от планината, та чак до равнината. Сега обаче нямаше време за губене. И без това бяха доста закъснели. Какво да прави? Трябваше веднага да тръгне! Похитителите имаха коне и сигурно вече бяха далеч пред тях. Кой знае къде бяха отвели децата, пък и за какво ли им бяха! Та те бяха още деца и за харем не ставаха! И тогава Яне разбра. Най-вероятно беше това да е дело на Кара Мустафа. Това беше най-сигурният начин да си присвои землището на баща им. Щеше да грабне двете деца, да ги вкара в харема си, пък макар и малки, и пое-

Токораз Memo

520

Ятаган и Меч

ле да претендира съвсем законно за земята им и да твърди, че я е получил като зестра. Ако беше Кара Мустафа, едва ли би ги отвел в Станимака, защото, ако децата бяха там, веднага щеше да се разбере, а тъй като Козбунар беше наблизо, сигурно щеше да има хора, които да се застъпят за тях. Ако беше Кара Мустафа, той щеше да отведе децата към Истанбул. Яне трябваше да тръгне веднага натам. Трябваше да намери кон и да настигне бея, още преди да е влезнал в големия град, където можеше да загуби следите му. Как да постъпи, откъде да вземе коне? Трябваше и малко да починат. Освен това в себе си имаше само една пара.

Макар да му вреше отвътре, Яне седна на ниското трикрако столче и остана така за известно време. Още когато се беше върнал от Диарбекир, беше попитал Василка за китабите и картите на съкровищата на Вълчан. Тя му беше казала, че са скрити у нея. Сега той ги поиска. Доколкото си спомняше, там имаше описана една кесиджийска къща, построена в Истанбул, точно копие на кесиджийските къщи близнаци. Вече беше решил как ще стигне до Истанбул, а там, в подземията на къщата, щеше да търси алтъни или имане.

- Баба Василке, трябват ми плановете и китабите! Дай ми ги!

Жената ги поведе към двора. Беше ги заровила в делва. Сотир не знаеше какво става, но явно беше нещо лошо. Той изпълняваше всичко, което Яне му казваше. Синът на Манол не беше като баща си, да иска да изпъкне във всичко. Той беше много по-спокоен и кротък и можеше да му бъде много добър приятел. Двамата мъже започнаха да копаят. Земята беше кална и много тежка. Копаенето беше мъчително, в дупката се събираше вода, която разкапваше всичко. Най-накрая опряха в нещо. Сотир се зарадва, но Яне знаеше, че това е първото гърне. Обикновено в него се слагаше малко имане, за да може, ако някой го търси, да открие малкото и да помисли, че го е намерил, а така голямото имане да остане скрито отдолу. Яне помнеше тези хитрини, затова не се зарадва. Единствената му надежда беше, че в горната делвичка може да има алтъни или акчета. Може ли през цялото време в двора да е имало сребро или злато, а те да бяха гладували цяла зима? Оказа се, че Василка беше изровила акчетата още напролет, така че делвата беше празна. Сотир се разочарова, когато извади гърнето и видя, че е празно. Двамата продължиха да копаят. Надолу земята беше по-суха и копането беше малко по-леко. Когато стигнаха до истинската делва, и двамата вече бяха много уморени. Извадиха китабите. Още малко време и щеше да съмне. Яне беше решил как да се снабдят с коне. До зарана можеха малко да подремнат. Двамата легнаха в малките нарове на момичетата и заспаха. Яне не спа добре. Сънува земя, огромна мръсна черна ръка, която сграбчва децата и кръв, много кръв. Не спеше, а говореше насън. Той се беше

Ill том “Хайдут “

521

V глава “Козбунар

провалил. Велко му беше завещал да се грижи за имането, трупано от две поколения Шейтани и кауци, а той не беше успял да го опази. Едното от най-големите иманета го нямаше. Не знаеше какво става със съкровището в пещерата “Дяволската дупка”. Къщите на Шейтаните бяха запалени и разрушени и от тях бяха останали само руини, така че и там вече не можеше да се намери съкровище. Какво беше останало? Сега надеждата му беше в кесиджийската къща в Истанбул. Ако отидеше до “Дяволската дупка”, това щеше да означава да се върне. Макар да не беше много, все пак това щеше да го забави, а и беше опасно да преследва бандити с дисаги, пълни със злато. Затова Яне реши да вземе злато от истанбулската кесиджийска къща.

Старата жена ги събуди още в първи зори. Двамата станаха. Сотир изглеждаше малко омърлушен, защото не знаеше какво се случва. Яне обаче имаше план. Облече се. Закопча силяха си върху широкия си пояс. В него втъкна меча, изкован от Диньо Циганара. Превърза на лявата си китка ортомата, а картите и китабите на съкровищата втъкна в силяха. Бръкна в едно от малките деленийца на силяха и извади алтъна, за да провери дали е там. Сотир наблюдаваше всичко, което Яне правеше, и оставаше все по-изумен. Повечето от нещата, които войводата правеше, му бяха неясни. Той обаче искаше да бъде каук като баща си и много добре знаеше, че това може да стане само докато е около Яне. Той беше благодарен на приятеля си и сега беше готов да го последва, пък макар и към гибел. Скоро двамата мъже излязоха от къщата. Те се сбогуваха с плачещата жена, която като че ли още повече се беше смалила. Яне знаеше, че мъката убива, затова успокои Василка и я закле да го чака. Преди да тръгне помисли дали да вземе Буря. Ураган беше все още малък и имаше нужда от майка си, но пък той имаше нужда от куче. Никой, по-добре от Буря, не можеше да проследи следата, оставена от похитителите. Така Яне реши да вземе със себе си любимото си куче. Той върза синджир на Буря и я поведе. Тя като че ли предчувстваше какво става и го следваше с наведена глава. Иззад оградата се чу тънкият гласец на Ураган. Кутрето също усещаше, че го отделят от майка му и я викаше. Сърцето на Яне се късаше, но животът на момичетата беше по-скъп от това, което ставаше между Буря и Ураган. Той знаеше, че оставя Василка на произвола на съдбата. Тя нямаше никакви пари, а и кученцето сигурно щеше скоро да умре, оставено без майка си. Беше немислимо да вземат Ураган със себе си, защото щеше много да ги бави, а и да ги издава.

Тримата скоро излязоха на пътя, който пресичаше Козбунар. Той свързваше Станимака с Цариградския път и макар да не беше толкова кратък, както този, който преминаваше покрай Боляровия хан, все пак беше оживен. При всяка възможност Буря се обръщаше назад и тъжно

Токораз Memo

522

Ятаган и Меч

поглеждаше към Козбунар, откъдето я зовеше Ураган. Яне подканяше кучката да последва следата на двете момичета, но отначало тя беше толкова тъжна, че не го разбираше. Тримата се отбиха от пътя и легнаха отстрани, скрити от свежата буйна трева. Това, което Яне беше ре-шил, граничеше с безумие, но ситуацията беше такава, че не търпеше нормални действия. Разбира се, ако имаше злато, например двадесет алтъна, той би купил два коня, с които да могат за стигнат до Истанбул, но нямаше. Нямаше и време да отидат до “Дяволската дупка”.

Тримата бяха легнали и наблюдаваха пътя, а слънцето ги напече и затопли гърбовете им. Тъй като не беше спал добре и беше много уморен, сег а очите му започнаха да се затварят. От лявата си страна чувстваше Сотир, а отдясно беше легнала Буря. Беше му толкова спокойно. Ех, ако сега момичетата си бяха тук и нищо не се беше случило, той щеше да легне и да поспи! Щеше да спи цяла седмица! Очите му се затвориха. Те бяха топли и копнееха за тъмнина. Въпреки че лежеше със затворени очи, Яне не спеше. Дали съкровището в “Дяволската дупка” си беше все още там? Дали и него някой не го беше отнесъл? Дали крадците на имането не бяха Кая и Кара Мустафа, които се стремяха към него? Яне продължи да мисли…

… “Дяволската дупка”, ето защо се казваше така тази пещера. Още преди той беше чувал за нея. Всички селяни смятаха, че е наречена така, защото е тясна, топла и винаги тъмна. Вътре никога слънце не огрява, както в гъза на Дявола. Понякога, когато жените кълняха, а мъжете се заплашваха взаимно, те се изпращаха в “Гъза на Дявола”. Чака сега Яне разбра, че пещерата не е кръстена нито на Дяволското пръскало, нито на Дяволския задник, а със сигурност на Шейтаните. Всъщност тя означаваше “Пещерата на Шейтана”, защото в нея Вълчан беше започнал да крие съкровището си. До “Дяволската дупка” се намираше водопад, който се наричаше “Дяволското пръскало”. Каква беше връзката между водопада и пещерата? Имаше ли някаква връзка между имената на двете?

Докато си мислеше това, изведнъж чу тропот. По пътя се движеше някой. Яне отвори очи и ги видя. Те бяха няколко човека. Идваха от дълъг път. Сигурно бяха ходили до Едирне или до Истанбул, а може би се връщаха от поклонничество в Светите земи и затова бяха толкова уморени. Макар да беше сутрин, всички бяха навели глави и ходеха така, все едно спяха. Каруцата беше пълна с багаж, а мъжете ходеха до нея. В каруцата бяха впрегнати два коня, които влачеха тежкия багаж. Бяха българи. Когато приближиха, Яне се убеди, че се връщат от хаджилък. Дългото пътуване от Йерусалим до тук се беше отпечатало по лицата на поклонниците. Въпреки че сигурно вече всички бяха станали хаджии, те въобще не изглеждаха щастливи. Какво ли им се беше наложило да

Ill том “Хайдут “

523

V глава “Козбупар

видят по дългия път до там и обратно? Дори да не бяха получили духовно посвещение, поне бяха видели много свят и народи и се бяха сблъскали с добрите и лошите страни на хората. Дори само това беше спомогнало да се променят и да станат по-мъдри. Въпреки това те не знаеха още какво ги чака. Яне изпита съжаление към тях. Бяха изминали толкова пъг, а най-лошото нещо щеше да им се случи на прага на дома. Те бяха тръгнали напети, облечени с новите си дрехи, а щяха да се върнат боси. Яне се поколеба само за миг дали да преведе плана си в изпълнение. После обаче реши. Неговият живот и това, което му се случваше, беше много по-важно от поклонничеството на тези хора. От това, което щеше да направи, зависеше дали момичетата щяха да живеят, или не. От това щеше да зависи дали той ще изпълни и продължи мисията, която Вълчан и Велко му бяха завещали, или целият му живот щеше да се провали. От това зависеше дори това, дали някой ден ще има България. Кое беше по-важно?

Без повече да мисли Яне изскочи на пътя. В дясната си ръка държеше извадения меч. “Стъкленото” блестящо острие хвърляше отблясъци върху хората. На лявата си ръка той беше закачил ортомата.

- Бързо, конете! Бързо!

Буря го последва на мига. Сотир беше изостанал. Той нс знаеше какво става и какъв е планът на Яне. Приятелят му може би беше задрямал, докато бяха лежали на затоплената земя. Бившият войвода не му беше казал нищо, защото знаеше, че праведният християнин Сотир ще откаже да го последва и ще се опита да го спре. Така Яне го беше поставил пред свършен факт. Сега той му викаше да разпрегне двата коня. Сотир беше стъписан и мина време преди да направи това, което Яне искаше. Докато приятелят му разпрягаше конете, с меча Яне заплашваше мъжете, които сигурно не бяха чак толкова безобидни. Буря ръмжеше и показваше зъбите си на стъписаните поклонници. Не можеше хората да са пресекли половината свят и да нямат оръжие, затова той трябваше да бъде нащрек. Може би кучето ги стъписа повече от нападателите. Сотир разпрегна конете, които също като стопаните си изглеждаха уморени. Главите им бяха клюмнали. Личеше си, че освен че са уморени, това са товарни коне, които цял живот са били впрягани и са теглили хомота, но никога не са яздени. С такива коне едва ли щяха да стигнат арабските атове на похитителите. Тези коне бяха бавни и немощни. Ако похитителите са били хора на Кара Мустафа, те щяха да яздят много добри коне. Яне разбра всичко това, но нямаше избор. Сега трябваше да бързат. Всяко забавяне можеше да направи така, че хората да се осъзнаят и да излязат от вцепенението, в което бяха изпаднали. Можеше по пътя да се зададат и други хора и тогава всичко щеше да стане много слож

Токораз Memo

524

Ятаган и Меч

но. Сотир водеше юздите на двата коня и се чудеше какво да ги прави. Той все още не можеше да повярва, че участва в това, което се случваше. Винаги беше искал да стане каук, но не и да бъде хайдук и да напада невинни хора, като ги обира. Сотир беше тих и спокоен човек, добър и милозлив, той и на мравката път сторваше, и сега се чувстваше много зле, като отказваше да приеме това, което правеше. Яне видя конете, които Сотир водеше към него. Те нямаха седла, а той знаеше колко мъчително ще е пътуването до Едирне и Истанбул, ако трябва да яздят конете на голо. Затова отиде до каруцата, взе две черджета, сгъна ги и ги постави върху гърбовете на конете. После яхна единия от тях и препусна в посоката, от която се бяха задали поклонниците. Мина доста време преди да дочуе копитата на коня на приятеля си. Сотир го беше последвал. Яне беше сигурен, че приятелят му иска да говори с него и че ще е много ядосан. Сега обаче нямаше време за това. Сега трябваше да бързат. Похитителите бяха някъде пред тях и те трябваше да ги настигнат преди да влязат в Истанбул. Конете не бяха техни, затова Яне беше решен да ги язди и пришпорва до смърт, но да настигне похитителите. Буря тичаше отпред и като че ли им показваше пътя. Яне не знаеше дали кучето ги води по следа. На няколко пъти гой й подвикваше имената на двете момичета, но не беше сигурен дали тя го разбира.

Яздеха бързо, като обезумели. Не спираха пред нищо, ниго се забавяха. Яне спеше направо върху гърба на коня. Пяна изби по муцуните на конете. Буря изостана. Сотир се чувстваше зле, защото язденето така, без седла, много друсаше и беше мъчително. Не спираха пред нищо и само на едно-две места, за да пийнат вода конете и Буря. Яне се страхуваше да не би животните да умрат от жажда и изтощение и само това го възпираше. Не допусна Сотир да му каже нищо. Не искаше да спори с приятеля си, нито да му обяснява.

Двамата яздеха през целия ден. Не спряха и през нощта. Трябваше да бързат. Похитителите имаха два-три дни преднина. Единственото, което направи, беше да намалят скоростта, защото животните изнемогваха. На обяд на другия ден стигнаха разклона за Пашакьой и в този момент в главата му се мярна налудничавата мисъл. Бимбелови щяха да му помогнат! Само те можеха да му помогнат. За учудване на Сотир, Яне кривна от пътя за Едирне и тръгна в друга посока. Той се опита да предупреди войводата, но не успя да го достигне. Буря започна да вие, за да покаже, че се отклоняват от следата. Чак сега Яне се убеди, че Буря ги беше водила по следата на момичетата. Скоро двамата мъже и кучето навлязоха в някакво село. Яне уверено водеше коня към мегдана. Той много добре си спомняше цялото село и къщата на Вълко Бимбела.

Ill том “Хайдут

525

V глава “Козбунар

Яне спря конете пред къщата на старейшината на рода Бимбелови и веднага похлопа на вратата. Заповяда на Буря да седне и да мълчи. От одеве огромното куче като че ли осъзнаваше, че са във вражеска територия, постоянно лаеше, зъбеше се и се хвърляше към хората. Козината на врата и гърба й беше настръхнала, като я правеше да изглежда още по-голяма. Хубаво животно беше Буря и вярно. Яне се чувстваше много по-сигурен с нея. Какво ли щеше да прави без нея?

Въпреки че не се бяха отклонявали никъде и веднага застанаха пред портата на Вълко, Яне знаеше, че стопанинът на дома отдавна вече е предупреден за идването му. Не можеше двамата конници и кучето да навлязат до сърцето на рода на Бимбелови без знанието и одобрението на старейшината. Портата се отвори и жените на дома го поканиха вътре, а после го отведоха на широкия дървен чардак. Яне направи знак на Буря да остане при конете, но кучката стана и ги последва. Искаше да се й скара, но не биваше пред Бимбелови да показва, че кучето му проявява непокорност, затова преглътна и последва жените, които страхливо се оглеждаха. Старият Бимбел сигурно го нямаше, защото седнал на миндера ги посрещна Маринчо Бимбела - Страшния.

- Здравей, Маринчо ага! - вежливо поздрави Яне и се поклони с ниско темане.

- Добре си ни дошел, Яне ага!

Сотир беше изумен. Той много добре знаеше кой е Маринчо Бимбела - Страшния. Мъжът беше известен хайдут и беше завзел дори териториите, по които преди това бяха обикаляли кауците. Легенди се носеха за суровия нрав на Маринчо, когото не напразно бяха нарекли Страшния. Сотир обаче не знаеше откъде Яне така добре познава Маринчо. Беше чудно, че мъжът, който караше кръвта на всички да се смразява в жилите им, се отнасяше толкова почтително към приятеля му.

- Нещастие, голямо нещастие се случи с мен, Маринчо ага! От селото ми отвлякоха две деца, които са от вашия род и сега сме тръгнали да си ги върнем!

Като чу това, Маринчо се изправи. Буря глухо изръмжа, сигурно прие жеста на Марин като заплаха за Яне.

- Кои са тези деца и кой ги отвлече?

- Отвлече ги санджакбеят на Станимака - Кара Мустафа, а децата са рожбите на Георги Шейтана - синът на Вълчан войвода!

Като чу името на Вълчан войвода, очите на Маринчо се разшириха. Яне много добре знаеше, че Вълчан е от рода на Бимбеловите. Веждите на Маринчо се сключиха над челото му.

- Отвлекли са внучките на Вълчан войвода?! Не знаех за тях! Искаш ли помощ?

Токораз Memo

526

Ятаган и Меч

- Искаме само малко да хапнем и коне! Искаме хубави коне, за да може да ги стигнем!

Маринчо повика жените и скоро пред Яне и Сотир беше наредена паралия, отрупана с вкусна храна. Двамата не бяха спали от много време, но бяха и много гладни, и се нахвърлиха върху храната.

- Ще ви дам най-добрите коне на Бимбелови! - каза Маринчо. - Ти знаеш Звездица, нали?

- Знам я! - поклати глава Яне. Той си спомни великолепната кобила.

- Ще ти дам и най-добрия си жребец! Ще ти дам и двама от моите хора да ти помагат!

Яне и Сотир продължаваха да ядат, а Марин се загледа в Буря.

- Много хубава и здрава кучка имаш, Яне ага!

- Да, хубава е и много пъти ме е спасявала от смърт! - отговори Яне с пълна уста и продължи да яде.

- А умна ли е? Пораснала е от предния път.

- Умна е! Умна е! - ядно отговори гостът и се сети за това как беше отказала да остане на пост пред вратата. Трябваше да не забрави да я накаже, а на ум си каза: “По-скоро е хитра тя!”

От одеве кучето гледаше умолително към софрата и хранещите се мъже. На тях двамата им беше неудобно да се хранят пред очите й. Тя като че ли на всяка хапка ги укоряваше за това, че те ядат, а гя стои гладна. Всичко това много ядоса Яне и той реши да й се скара. Кучетата трябва да си знаят мястото. Тъй като говореха за нея, Яне я погледна и видя как Буря, като някакъв помияр, го гледа тъжно и преглъща на сухо. Ядоса се още повече. Не можеше някой от Болярови, и то пред Бимбелови, да се държи по-този начин! А как ли изглеждаше той? Марин явно се забавляваше с поведението на Буря и му беше приятно, че нейното присъствие дразни Яне.

- Гладна е! - каза той и накара жените да донесат кокали. Бимбеловите кучета от одеве, усетили чуждото присъствие, бяха настръхнали и цялото село беше подлудено от лая им. Жените донесоха кокали и Буря се нахвърли върху тях. С огромните си зъби счупи една дебела кост, навярно от крак на теле и тя изпращя. Марин не се стърпя и изрази възхищението си.

- Много здраво куче! Много здрави зъби! Защо е увиснала отдолу, Яне ага, да не е ставала майка наскоро?

- Аха!

- Има ли още кученца или всичките ви трябват?

- Не, роди се само едно - Яне се сети за Ураган и му стана тъжно. - Сигурно вече е умряло, защото се наложи много рано да го “отбием”.

- А може ли от другото кучило и на мен да ми дадете едно мъниче?

Ill том “Хайдут

527

V глава “Козбунар

- Добре! - обеща Яне.

След като двамата се наядоха добре, те скочиха върху седлата на конете и отново поеха на път. Хората на Бимбелови ги придружаваха. Сотир разбра, че отбиването е било много полезно. Конят, който яздеше, се наричаше Аракс и както твърдеше Маринчо беше взет от пашата на еничарите - Явуз Чилик. Взет сигурно означаваше откраднат, иначе не можеше да си обясни как такова великолепно животно беше попаднало в ръцете на българите. Кобилата на Яне също беше великолепно животно.

На няколко пъти Яне мислеше дали да не поиска пари от Маринчо, но гордостта му не го позволи. Това вече щеше да звучи като просия, а той не можеше да се унижи в лицето на най-големите си противници. Така и не поиска пари. Истанбул не беше далеч, някак все щяха да се оправят до там.

Четиримата препускаха в галоп. Животните бяха отпочинали и като че ли летяха. Вечерта минаха покрай Едирне. Яне настоя да не се отклоняват, а без забавяне да продължат към Истанбул. Бимбелови нямаха нищо против. Сотир беше уморен до смърт, сърцето му заспиваше и въпреки галопа на Аракс, на няколко пъти заспиваше и за малко да падне от седлото на коня. Следващите часове бяха като кошмар за него. С последни сили се държеше за седлото и осъзнаваше, че и Яне е в неговото положение, но това по никакъв начин не му помагаше. Приятелят му беше като обезумял, със странен блясък в очите. Така може би изглеждаха тези, които биват обсебени от демони или бесове. Яне беше башпехливан и наистина беше надарен с голяма сила. Явно освен силата, борбата го беше научила и на това да търпи, да издържа и да устоява на всякакви трудности. Сотир изпита възхищение от Яне, но точно сега би предпочел приятелят му да беше като него и най-накрая да им даде почивка.

До Истанбул пътят беше два-три дни, според това кой колко бърза и как се придвижва, а те “летяха”. Най-накрая бързането им беше възнаградено. Вече почти виждаха крепостните стени на султанската престол-нина, когато ги видяха. Само ги зърнаха и те се скриха зад завоя. Каруца и ескорт! Можеше да са те, но можеше и да не са. Предчувствието му подсказваше, че са те. Направи знак на мъжете да намалят ход.

- Те са пред нас! - каза той разпалено, като извади меча със “стъкленото” острие. Дръпна и ортомата от лявата си китка. Направи знак на Буря да мълчи. Кучката беше усетила, че ще предстои битка или беше надушила миризмата на двете момичета, защого се зъбеше и заплашително оголваше големите си зъби. Бимбелови, без да чакат повече команда, извадиха оръжията си и се приготвиха за битка. Сотир не беше сигурен, че хората, които бяха видели отпред, са похитителите. Той се опасяваше да не

Токораз Memo

528

Ятаган и Меч

нападнат отново невинни хора, но откакто бяха тръгнали беше видял толкова странни неща, че се подчини и също извади ятагана си.

- За малко щяхме да ги изпуснем! - каза убедено Яне и се втурна напред. Буря го последва като изстрелян куршум. Бимбелови не искаха да останат по назад от башпехливанина от рода на Болярови, затова бяха плътно зад него. Докато се усети, Сотир беше останал най-отзад. Дока-то стигна до завоя, пред очите му се разкри картината на битка. Яне беше скочил и беше повалил няколко от конниците, с нещо, което беше извадил от левия си ръкав. Това беше някакъв къс многожилен бич, който като удареше, се чуваше глух тътен и човекът “отлиташе” от седлото. Буря скачаше и хапеше конниците по краката. Тя плашеше конете на турците и така помагаше на българите. Бимбеловите воини се бяха спуснали и сечаха мъжете с ятаганите си. Въпреки това битката беше неравностойна. Сотир още не беше успял да се приближи към биещите се мъже, когато видя как Яне се надвеси над каруцата и грабна някакъв вързоп. Чу се детски плач и Буря полудя. Тя скочи високо във въздуха и повали един от конниците, като че ли той беше виновен за плача на детето. Свали го на земята и го захапа. Мъжът хъркаше и риташе безпомощно с крака.

- Назад! Назад! - крещеше Яне и държеше нещото увито в одеалото. Бимбелови го последваха, а Буря остана да хапе падналия на земята мъж. Това помогна на Сотир да види Кара Мустафа. Мъжът все още беше стъписан, но гняв се беше изписал на лицето му. Турците бяха много повече от тях. Те бяха въоръжени и готови за бой. Все пак бяха тръгнали да отвличат. Четиримата мъже, всъщност тримата, защото Сотир въобще не беше успял да се намеси в битката, бяха успели само благодарение на изненадата и помощта на Буря. Явно похитителите бяха намалили своята бдителност щом бяха наближили стените на Истанбул. Сигурно бяха сметнали мисията си за изпълнена. Сега те може би се чувстваха излъгани, тъй като бяха изпуснали това, което вече смятаха, че със сигурност държат в ръцете си. Буря остави гърчещия се в праха мъж и последва останалите конници. Сотир разбра, че веднага трябва да направи същото, но за миг закъсня. Докато обърне Аракс и потегли, Кара Мустафа скочи срещу него и само с едно движение на ятагана си посече лицето му. Пред очите на Сотир причерня. По-скоро почервеня. Сотир изпусна поводите на коня и легна напред. Това го спаси от следващия замах на Кара Мустафа, а може би го спаси изключително красивият кон, който Кара Мустафа не искаше да нарани. Той искаше да запази великолепния вран ат. Това животно струваше цяло състояние. Затова не посмя отново да замахне към Сотир, и без това така го беше посякъл през лицето, че сигурно нямаше да оживее.

Ill том “Хайдут

529

Vглава “Козбунар”

Сотир се отпусна напред в несвяст, а Аракс, почувствал се свободен, в галоп потегли, следвайки Яне и Бимбелови. Кара Мустафа гледаше мощната широка задница на коня и не можеше да сдържи възхищението си. Не беше виждал такъв кон! Дори султанът, който беше ценител на хубавите коне и кучета, нямаше такъв жребец. Сети се и за огромното куче. Кои бяха тези? Дали бяха бандити, които ги нападат случайно, или нарочни преследвачи на групата им? После се сети, че същото това куче го лаеше всеки път, когато минаваше покрай къщата на двете момичета от Шейтановите в Козбунар. Вече беше сигурен, старата вещица беше изпратила потеря след него.

Яне беше пришпорил Звездица и кобилата показа колко бърза може да бъде. Скоро очакваше Аракс да ги настигне. Враният жребец не беше по-бавен от най-добрия кон на Бимбелови. Това обаче не ставаше. Все по-тревожно Яне се оглеждаше назад, за да види Буря и Аракс. Трябваше да се отдалечат колкото се може по-бързо от мястото на нападението, за да са в безопасност. Похитителите със сигурност щяха да ги последват, но не всички, а само една част от тях. Нямаше да посмеят да ги нападнат, ако се отдалечат много от останалите. Дали Кара Мустафа беше поразен? Той не беше успял да се докопа до омразния мъж, но беше видял как Буря беше свалила някого от седлото. Той си спомни как смелата му кучка лаеше Кара Мустафа, когато той минаваше покрай дувара в Козбунар. “Дано да го е свалила!” - мислеше си Яне. Така тя щеше да е “обезглавила” тези, които трябваше да ги преследват. Скоро отзад се чу тропотът на тежки конски копита и Яне веднага позна Аракс. Черният кон беше прекрасен и много едър, но сега като че ли нямаше ездач на седлото му. Какво се беше случило със Сотир? Паднал ли беше или беше посечен? Всъщност, ако беше паднал, може би също вече не беше сред живите. Сега нямаше време да мисли за това и Яне продължи да пришпорва Звездица. Скоро обаче Аракс го изпревари и Яне успя да види, че все пак Сотир беше там, макар и полегнал напред. Приятелят му може би беше ранен, но щом имаше сили да се крепи на седлото, значи беше жив.

Друго беше най-важното нещо за него сега и то се намираше в ръцете му. Той го беше грабнал от каруцата и още не беше имал време да го огледа. Сега, докато препускаше, усещаше движението вътре в одеалото. Когато бяха приближили каруцата, той се беше спуснал и беше успял да вземе едното от одеалата, в които бяха завити момичетата. Яне нямаше никакво съмнение, че е така. Сега го разгърна и видя момиче, облечено в турски дрехи, със плоска зелена шапчица и зелен воал. Той чувстваше движението и беше сигурен, че е взел нещо живо, но и разбра, че е взел само едно нещо. Така в най-добрия случай беше освободил

Токораз Memo

530

Ятаган и Меч

само едно от децата. Кое ли? Отмахна зеления тюл и видя кафявите, меки и топли очички на Божура.

- Бате Яне! - проплака момичето. - Отвлякоха ни!

- Знам. Божуро. знам!

Той беше сигурен, че момичето се беше държало геройски и макар и уплашено, все пак беше намерило сили в себе си да успокоява и да се грижи за по-малката си сестра.

- Къде е Ирис? - бяха следващите й думи.

Освен надежда, в тях Яне долови и упрек.

- Ще я върна! - кратко отвърна той и знаеше, че ще стане точно така. Можеше да стигне до края на света, пък и отвъд него. но щеше да върне Ирис. Ако не, това щеше да означава провал на целия му живот. Как щеше да бъде хайдут и войвода, като не можеше да опази едно момиче, като не можеше са осигури сигурност за близките си? Как ще създаде България, като не може да създаде семейство? Сега неговото семейство бяха Василка и двете момичета. Докато не ги събереше трите, нямаше право да се нарече хайдут и наследник на Велко и Вълчан.

Спряха чак когато съвсем притъмня. Конете изнемогваха. Буря беше толкова изморена, че ги настигна след доста време. Яне беше кривнал от главния път и мъжете накладоха огън зад един хълм, обрасъл с гъста гора. Въпреки това Буря ги откри и се присъедини към тях. Тук никой нямаше да ги забележи. Това, че се бяха отдалечили толкова много, ги спасяваше от преследвачи, но със сигурност ги беше довело близо до Едирне. Яне не се беше отказал. Беше спасил Божура, но сега мислеше за Ирис. “Ех, ако беше имал още една свободна ръка, би грабнал и двете момичета, но нямаше!” Всъщност той беше взел Божура с лявата ръка, на която висеше ортомата. Дясната му ръка беше заета с меча. Той искаше с меча, изкован от ятагана на Кара Мусгафа, да го положи мъртъв. Пред очите му всичко се беше смесило, но най-много му пречеше прахта. Ортомата беше доказала своята сила. Преди да стигне до каруцата с момичетата, той беше ударил няколко пъти с нея и така си беше проправил път, но мечът не му беше свършил добра работа. Правото дълго острие беше добро за мушкане и той беше опитал да мушне няколко от конниците, но пък след това му беше трудно да продължи. Освен това турците срещу него замахваха със своите ятагани, а неговите мушкания, макар и изпреварващи, едва ли бяха нанесли големи поражения. Трябваше специално да се упражнява с меча, докато е на гърба на кон. Това, което му липсваше, беше бързина и точност. Трябваше му още бързина и точност. За това обаче щеше да мисли по-късно, когато имаше повече време. Сега трябваше да види как е приятелят му. Положението беше лошо. На лицето на Сотир зееше грозна рана, която го

Ш том “Хайдут

531

V глава “Козбунар

разсичаше на две, по диагонал. Мъжът беше ни жив, ни умрял. Едва го накараха да се пусне от седлото на коня, в което той се беше вкопчил, като в предсмъртна конвулсия. Конете бяха изморени до краен предел. Божура също не беше добре. Освен думите, които му беше казала, през цялата вечер тя повече не проговори. Всички опити на Яне да я накара да се разсмее завършиха с провал. Какво ли бяха преживели двете момичета? Какво ли им беше направил Кара Мустафа? Сега нямаше време да разбере това. но нямаше да го забрави.

Тази вечер щяха да останат тук. Нямаха друг избор. Може би турците се бяха отказали да ги последват и отдавна вече се намираха в Истанбул, в сараите на Кара Мустафа. Сега групата на Яне беше в безопасност, но на сутринта войводата смяташе да проследи похитителите, а те вече щяха да имат много по-голяма преднина.

Въпреки умората, тази вечер не спа добре. Постоянно крещеше на сън или мускулите му така се стягаха, че подскачаше във въздуха. Искаше колкото се може по-скоро да съмне и да тръгне на път. Божура се гушеше в него, като малко пиленце, което търси защита и топлина. Той обаче не можеше да й даде нищо повече. Донякъде се беше погрижил за нея. но сега трябваше да мисли за Ирис, която все още беше в плен. Сутринта още не беше настъпила, а Яне вече беше на крак. Затъкна меча в силяха, нахлузи ортомата на лявата си китка и отиде да види конете. Животните пасяха на една полянка, която беше мокра от сутрешната роса. И двата коня бяха великолепни. Добри бяха конете и на Бимбелови, макар да отстъпваха на двата коня, дадени им лично от Маринчо. Звездица беше много бърза и издръжлива кобила, достойна за всеки владетел. И въпреки Стойката и навирения си врат, тя изглеждаше дребна на фона на Аракс. Съвсем млад, с буйна огнена кръв, враният жребец беше като коня на Крали Марко - Шарколия. Огромното животно беше достойно да носи гигант и юнак. Такива бяха конете на Велко. Това беше кесиджийски кон. Яне се сети, че Маринчо му беше казал, че конят е взет от пашата на еничарите, който се казвал Явуз Чилик. Дали този Явуз Чилик знаеше нещо за кесиджиите? Дали той самият не беше кесиджия? Яне вече беше взел решение. Оседла Аракс за себе си. Събуди останалите мъже.

- Сотир е много зле. Цяла вечер пъшка и не е на себе си. Трябва да го върнете обратно! Ако в Пашакьой не можете да го спасите, закарайте го в Козбунар, там търсете Василка! Тя ще се погрижи за него. Върнете Божура в Козбунар.

- Нали ти си казал, че тя е от Бимбелови, защо да я връщаме в Козбунар? Тя там има ли си някого?

- Не, сирачета са, но Василка се грижи за тях.

Токораз Memo

532

Ятаган и Меч

- Ще помислим - каза другият мъж от Бимбеловите. Те бяха силни мъже. На Яне не му хареса как му отговарят, но нищо не можеше да направи. Можеха ли да се опитат да му отнемат Божура? Сега нямаше време да мисли за това. Сега те му бяха съюзници и той имаше нужда от зях.

- Аз ще остана с теб, докато гой върне Сотир и момичето - каза другият мъж.

- Не! - Яне беше решил. Двамата трябваше да се върнат, за да защитят Божура и Сотир. Само единият от тях нямаше да се справи. Трябваше да се върнат и двамата. Той щеше да продължи сам напред. Буря - неговата вярна кучка, щеше да е с него. Той щеше да продължи да преследва Кара Мустафа и да търси Ирис, като кесиджия. Не се нуждаеше от човек покрай себе си, не само за да не му пречи, а и за да не разберат Бимбелови, че е кесиджия.

Дълго спореха с Бимбелови. Хора на честта, те не бяха свикнали да ги командват техните водачи, а какво остава за чужд човек. И то не просто чужд, а воин от най-омразния им от българските родове - Болярови. Най-накрая се наложи Яне да им заповяда. Те се подчиниха, но по всичко си личеше, че не са доволни. Яне събуди Божура.

- Миличко, аз трябва да тръгвам! - каза той. Божура, все още сънена, се вкопчи в Яне и не искаше да го пусне. Той гледаше големите й очи, а сърцето му се късаше. Трябваше да остави Божура, друга работа го чакаше сега. - Нали искаш да върна Ирис?

Божура поклати глава. Жестът беше неопределен и той не разбра дали това е “да” или “не”, но реши, че е “да”. Опита се да се откопчи от нея, но това съвсем не беше лесно. Той я взе и я вдигна на ръце. Колко лека беше тя? Сети се, че момичето се притеснява, защото не познаваше никого от мъжете.

- Не ме оставяй! - тихо промълви тя.

- Не ги ли познаваш? - попита Яне, като много добре знаеше, че момичето няма как да ги познава. В първия момент реши да я запознае със Сотир, но после се сети, че е по-добре да не го прави. Лицето на Мано-ловия син беше грозно и можеше да уплаши голям мъж, а какво оставаше за изплашено момиче.

- Не ме оставяй, бате Яне! - продължаваше да мълви детето и го стискаше все по-силно.

- Те са приятели! - каза Яне, но не беше толкова сигурен. Мисълта, че Бимбелови искат да му вземат Божура, му се натрапи - Те ще те пазят и ще се грижат за теб! - продължаваше да говори той, само и само да успокои детето.

Приближи се до Бимбелови и им изръмжа:

- Пазете здравето и живота на Божура и Сотир! Ако нещо се случи с

Ill том “Хайдут “

533

V глава “Козбунар

тях, ще държа вас двамата отговорни за това! Ще убия вас и родата ви! Давам ви Божура, за да я заведете в Козбунар! Ако не я откарате там, ще ви намеря и тежко ви тогава!

Мъжете не се трогнаха от думите му. Те стояха и го гледаха твърдо, без да премигнат. Яне знаеше, че те ще изпълнят заповедта на Маринчо и Вълко и неговите думи няма да ги стреснат. Въпреки това той трябваше да им го каже.

- Казвам ви това, за да сте предупредени, ако се видим още веднъж, дано да е за добро, ако не е, можете да се смятате за мъртви! - Яне и сега беше готов да ги удари с ортомата и да ги прободе е меча си, но му бяха нужни. Иначе той не би търпял такова поведение към себе си, но сега нямаше избор.

Яне се опита отново да откопчи от себе си момичето. Двамата мъже се втурнаха да му помогнат, то обаче се разплака. Яне скочи върху седлото на коня.

- И й сменете дрехите! Облечете я е български дрехи! Хайде, Аракс! - извика той. Всъщност Божура не ревеше, а хлипаше, но Яне продължаваше да я чува, дълго след като вече беше излязъл на Цариградския път. Не бързаше, нямаше и смисъл. Кара Мустафа, Ирис и бандитите отдавна вече бяха влезли в Истанбул. Нямаше за къде да бърза. Златната пара все още беше в него, но все пак, ако искаше да остане в Истанбул, трябваше да намери пари. Затова първо трябваше да намери кесиджийскага къща, а след това да потърси и сарая на Кара Мустафа. Двете задачи нямаше да са много трудни. Картата на града беше в силяха му, а там беше отбелязано къде се намира къщата. Дано градът не се беше променил много, откакто е правена картата, но дори и да беше така, той щеше да я намери. Беше спокоен. Винаги беше успявал да се ориентира. Това беше задължително за всеки кесиджия. Повечето от тях бяха свикнали да търсят и преследват жертвата си в чужди земи. Сега Яне трябваше да си докаже, че може да се справя като кесиджия.

Влезе в Истанбул през Едирне капъ. Портата беше грижливо пазена и когато се приближи, пазачите го изгледаха. Всички бяха впечатлени не толкова от него, колкото от коня му. Те може би решиха, че Яне е чужденец, защото на кръста му висеше странно оръжие - право и издължено. Те не бяха виждали такова, а и дрехите му бяха като на кюрд от Анадола, а идеше от Тракия.

Пуснаха го, но го изгледаха дълго, след като беше отминал. Един от тях отиде да каже на командира си, че странен човек е влязъл в града.

Яне се движеше из града, като се ориентираше по картата. Докато беше на гърба на коня, виждаше по-добре улиците и околните минувачи, но и него го виждаха отдалеч, затова слезе от него. Хубавото беше, че

Токораз Memo

534

Ятаган и Меч

къщата се намираше в тази част на града и не му се налагаше да пресича нито Златния рог, нито Босфора. Най-накрая намери уличката. Тя беше малка и глуха. Единственият й вход и изход беше към една по-голя- ма чаршия. Беше сигурен, че на уличката всички се познават и появяването му лук ще предизвика вниманието на хората. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато видя малко кафене отсреща. Завърза Аракс отпред и заповяда на Буря да легне до него и да го пази. Влезе вътре. Кафенето беше много удобно за наблюдение на къщата. Веднага я позна. Тя беше точно копие на къщите близнаци в Козбунар.

Влезе в кафенето и седна на миндерчето вдясно от входа, точно до джамджъка на кафенето. Това бяха няколко джамчета в дървена рамка, но му даваха добра възможност да наблюдава къщата и улицата. Когато влезе вътре, кафенето беше почти празно. Само някакъв слаб мъж пиеше кафе на отсрещния миндер. Беше обедно време и сигурно затова имаше толкова малко хора. Кафеджията беше стар и прегърбен. Лицето му беше набраздено като с плуг.

Яне си поръча едно кафе и зачака. Всичко в кафенето беше пропито с миризмата на кафе. Ако можеше да съди по миризмата, кафеджията беше майстор по приготвяне на ароматната напитка. Последният път, когато беше пил кафе, беше в Станимака, а преди това… Мислите му го отведоха в Диарбекир, когато двамата с Хабил ефенди пиха кафе в кафенето до Урфа капия. Кафеджиите на Диарбекир бяха всепризнати майстори на ароматната напитка. Сега щеше да провери дали истанбулските майстори са също толкова добри. Старецът му донесе филджан, пълен догоре с кафявочерна течност. Той отпи бавно и тежко въздъхна. Досега не беше пил толкова наситено и ароматно кафе. Първата глътка беше най-силна. Той затвори очи.

- Харесва ли ви, ефенди? - попита го кафеджията и се усмихна с блага и мъдра усмивка. Той беше разбрал, че му е харесало, но се шегуваше, може би, за да даде възможност на Яне да го похвали. Явно всички харесваха кафето на стария мъж.

- Харесало ли му е, Хасан ага? - попита мъжът от другата маса. Той беше по-млад от кафеджията и върху него животът не беше оставил толкова ярък и тежък отпечатък. В лицето, изражението и поведението му имаше някаква изтънченост и благородство. Сигурно беше учен мъж. Както и да е, все пак той беше от онези мъже, които мислят винаги върху това, което казват и правят. Това беше човек, който размишлява върху нещата. Личеше си, че не е предал духовното си и житейско развитие на религията или на други хора, а контролира всичко. Всичко това Яне разбра само с един поглед. Човекът беше от хората, които имат дълбока мисъл и я насочват към всяко нещо, с което се занимават. Таки

Ill том “Хайдут”

535

V глава “Козбунар

ва хора вдъхват доверие и получават уважение от околните. Макар и не много стари, те служат като доверители на хората и всички се обръщат към тях за съвет. Когато остареят, именно тези хора биват признати за мъдри и достолепни и винаги ги посочват като пример за мъдреци, но те са такива още от млади. Гози човек беше именно такъв.

Яне разбра, че това, което двамата си говореха, е някаква закачка. Той не искаше да се набива на очи, но пък трябваше да събере информация и най-лесният начин беше като се разговори с хората. В една такава малка уличка, с едно единствено кафене, кафеджията със сигурност щеше да знае всичко. Както изглеждаше, целият живот на кафеджията беше преминал в това кафене. Затова Яне реши да се включи в техния разговор.

- Харесало му е, Адюлазиз Левни ефенди! - отговори кафеджията.

На Яне не му хареса, че кафеджията отговаря вместо него. Макар наистина да беше чужденец, той много добре разбираше езика, но те нямаше как да знаят това, затова той заговори:

- Хареса ми, но е малко силничко за мен!

Двамата мъже някак ехидно се засмяха. Все пак мъжът беше отговорил, така че беше склонен на разговор. Хасан не беше любопитен. Дори да научеше нещо, това ставаше без да подпитва, клюкарства или да наддава ухо на чуждите приказки. Макар стар и прегьрбен Хасан ага беше човек с положение и авторитет и всички на уличката го познаваха и уважаваха. Все пак той беше доволен, че този мъж, който явно за пръв път беше в Истанбул, се беше съгласил да си поговори с тях. Двамата с Адюлазиз Левни се познаваха много добре. Султанският миниатюрист идваше всеки ден при него да си пие обедното кафе и той вече нямаше какво да си говори с него. Освен това Адюлазиз Левни ефенди заемаше високо положение в столицата и в гилдията на миниатюристите и Хасан, който беше неук, се чувстваше неудобно да говори с него. Той предпочиташе да слуша разговори на двама умни мъже и така да се учи. Макар и по-млади, приятелите на Адюлазиз Левни винаги бяха много интересни на майстора кафеджия и той с удоволствие слушаше разговорите и размислите на някой по-умен и знаещ от него. Миниатюристите се събуждаха късно и идваха да пият кафето си по обед. Привечер и цяла нощ те работеха, затова никога не идваха, когато останалите мъже от уличката се събираха. Хасан ага знаеше това, защото освен в султанската работилница, която се намираше в главния дворец на султана - Топкапъ сарай, миниатюристът понякога вземаше работа за вкъщи и тогава свещта в кабинета му светеше до ранни зори и беше нормално, в колкото и часа през нощта да станеш, да видиш как прозорчето на кабинета му свети.

Сега гостът, който седеше и някак тревожно поглеждаше през джамджъка, може би щеше да свърши работа. Той беше още съвсем млад

Токораз Memo

536

Ятаган и Меч

мъж, но пък може да е обикалял и двамата да се заговорят за далечни земи или за чудни истории.

Вниманието на Адюлазиз Левни също беше привлечено от много по-младия от него мъж. В погледа му имаше нещо тревожно, но пък сила се излъчваше от всяко негово движение. Личеше си, че е човек с обаяние и харизма. Макар и млад той явно беше преживял много. Адюлазиз Левни го наблюдаваше с нескрито любопитство. Миниатюристът, освен добър в рисуването, трябваше да познава и човешката душа. И само в един образ или жест, добрият рисувач трябваше да може да разкрие цялата душевност и житейски път на човека. Адюлазиз Левни стоеше и наблюдаваше стоящия пред него млад мъж. Той му се беше сторил интересен още от самото начало.

Тъй като често му се налагаше да работи по цели нощи и да изписва миниатюрите и илюстрациите към старите епоси, той се събуждаше към обед и почти винаги пиеше кафето си сам. За да събуди и раздвижи мозъка си, Адюлазиз Левни беше измислил една игра, която искрено го забавляваше. Ако в кафенето имаше друг посетител, той го изследваше известно време и по излъчването му, по ръцете и по това как се движи, се опитваше да разбере колкото се може повече за него. Опитваше се да разбере от какъв произход е човекът, какво работи, какъв е по нрав, женен ли е и т.н. Неговият учител - старшият надзорник на всички миниатюристи в ателиетата на негово султанско великолепие султан Ахмед III и старши миниатюрист на цялата империя - Старшият майстор Ос-ман, винаги беше казвал, че рисуването е най-малката част от работата на миниатюриста. “Най-важното нещо е наблюдението. Ние не сме като франкските майстори, които рисуват всякакви нови неща и имат хора, които им позират. Тези художници използват за всичко модели и винаги пред тях стои някой. На нас Аллах не позволява това, защото хората са по образ и подобие божие, а ние нямаме право да рисуваме Аллах и сътворенията по негов образ. Ние трябва да рисуваме едни и същи сюжети, описани в класическите персийски и арабски епоси. Така този грях не се “слага” на нас, а на древния майстор, който за пръв път е дръзнал да нарисува миниатюрата. Ако ти обаче не си готов да внесеш нещо ново в рисуваните хиляди пъти преди теб герои, по-добре не се заемай! И трябва новото да не бъде в рисунката, а в това което “криеш” зад нея. Ние трябва да рисуваме привидно еднакво със старите майстори, но зад всяка наша картина, ако искаме тя да бъде забелязана и отличавана от останалите, трябва да вложим нашата наблюдателност.”

Умен човек беше майстор Осман. Не напразно отговаряше за повече от стотината миниатюристи в работилниците на султана. Майстор Осман казваше още: “На пръв поглед ние през цялото време копираме

Ill том “Хайдут

537

V глава “Козбунар

творбите на старите майстори, но ние не сме прекопирвачи. Ние не бива да създаваме просто копия, а реплики на старите картини. Чрез нашите творби историята трябва да се развива във времето и трябва да правим така, че съвременниците ни да разбират много по-добре нашите миниатюри, от тези, правени преди стотици години. Всяка наша картина трябва да бъде отговор на някоя от миниатюрите на старите майстори и ние трябва да сме на нивото на стария майстор, а двете миниатюри да общуват помежду си, да си “говорят”.

Затова не се възгордявайте! Вие, макар да създавате нещо ново, сте само част от диалога. Вие пренасяте песента в този момент, но както преди вас е имало много по-известни и добри рисувани, така и след вас, вашите ученици, ще започнат да правят реплики на вашите миниатюри. Тогава трябва да намерите сили в себе си! Рисувайте сега, за да имате сили утре! Утре, когато вече няма да носите новото и бунта в рисуването, когато ще сте успокоени, някои от вас - на високи постове в двореца, утре, когато ще искате да спрете развитието на този процес и да го задържите поне за миг, за да може още миг да сте горе, на върха, да бъдете значими и най-новата и важна част от диалога, тогава трябва да имате сили и да допуснете младите да ви правят реплики и да продължат това, което сега вие правите.”

Тогава младите миниатюристи бяха гледали майстора с огнени очи и смятаха, че те винаги ще са носители на този пламък, че борбата никога няма да спре, а те винаги ще са в нейното чело. Колко бяха грешали тогава и колко прав се беше оказал старият майстор. Днес, вече на тридесет и пет години, Адюлазиз Левни имаше терка на петнадесет. Майка й беше умряла отдавана, а той не се беше женил повторно. Труден беше животът на миниатюриста и странно беше времето от денонощието, в което той живееше. Не искаше разправии и някой да му казва какво да прави. Не искаше да обърква нещата в семейството си. Не искаше да има друго дете, което да го отдели от слънчицето на живота му - Шакю-ре. Красавица и умница беше тя, снажна, мила и красива. Снагата й беше като на топола, а очите й - умни и спокойни. Това му стигаше. Не искаше да има повече деца. Имаше нужда от спокойствие и равновесие. Днес, когато всички го смятаха за най-добрия миниатюрист, в силата и зрелостта си, той се беше успокоил и копнееше за спокойствие. Всичко, което старият майстор беше предсказал, се беше сбъднало. Миниатюристите, освен рисувани, трябваше да са много умни и наблюдателни хора. Такъв беше и Осман. Адюлазиз Левни не беше успял да надскочи своя учител, не беше успял да излезе от рамката, която той му беше предначертал. Днес Адюлазиз Левни с все по-голяма наслада се вслушваше в думите на останалите, че той ще е наследник на стария майстор

Тикораз Memo

538

Ятаган и Меч

и че след смъртта на Осман ще ръководи работилниците на миниатюристите. Това го радваше, но и го притесняваше. Мъдър човек беше Осман, макар никой вече да не си спомняше как е рисувал, когаго беше имал очи за това. Сега всички миниатюристи признаваха пред себе си, а и гласно, че гой, чрез мъдростта и с докосването си до тях, ги беше променил. Дали Адюлазиз Левни щеше да има сила да направлява човешките съдби само с една дума или с примера си? Не знаеше. Сега най-важното за него беше да наблюдава.

Той се върна от посоката, която мислите му бяха поели, и погледна към момчето. Трябваше по най-бързия начин да разбере повече неща за него. Какво ли работи? Погледна ръцете му. Те не бяха груби и напукани, като ръцете на хората работещи на нивата. Тези ръце не бяха и на пастир. Така че момчето не беше селянин. Сила, странна сила се излъчваше от всяко негово движение, но това не беше повърхностна, видима сила, която да пръска, като някой празноглав глупец, който парадира с размерите и силата си. Във всяко негово движение имаше сила, но някак стаена, прикрита. Движенията му не бяха ъгловати, а меки, плавни и естествени. Гой се движеше малко, но напълно достатъчно. Момчето беше свикнало да не говори и да не се движи повече, отколкото трябва. Какво ли работи, с какво се занимава? С учудване осъзна, че не може да разбере. За пръв път му се случваше такова нещо. С успокоението и годините беше започнал да губи наблюдателността си. Това беше първата камбана. Дали това не беше началото на края му? Адюлазиз Левни ефенди се притесни. Не беше готов за тази мисъл. Този ден беше като всички останали. Момчето беше влязло съвсем случайно и той беше решил да го определи ей така, на шега. Не беше очаквал, че всичко ще са окаже толкова трудно. Бързо! Дрехите? Ръцете? Жестовете? Лицето? Формата на брадичката? Оръжие? Адюлазиз Левни се взря открито в Яне. Нямаше какво да губи. Трябваше да разбере всичко за него. На карта беше поставена честта на миниатюриста. Адюлазиз Левни го гледаше, но нищо не можеше да разбере. Наистина, младият мъж имаше оръжие, някакво странно и право, беше облечен като кюрд, но беше много бял, с гъста къдрава руса коса. Какъв беше? Не беше кюрд. Носеше каук, но без в основата му да навива чалма. За пръв път виждаше така да се носи каук. Лицето му беше сурово и някаква мрачна решителност се изписваше по него. Той не беше нито еничар, нито чауш, нито аскер. Какъв беше тогава? Адюлазиз Левни беше готов да се предаде. Дали да не го заговори и отдалеч да разбере? Колко ли неудобно щеше да се почувства, когато разбере истината? Моряк? Не! Лицето и ръцете му бяха бели и чисти, не-обветрени и непрегорели от слънцето. А и моряците ходеха с разкрачени крака и странно се полюляваха, а този мъж имаше гъвкава, по-скоро

Ill том “Хайдут

539

V глава “Козбупар

военна, походка. Не! Би могъл да се закълне, че не е моряк. Хамал! Гледаше силните ръце и дебелите му подмишници. Не! Твърде чисто и одухотворено беше лицето му, и дрехите му бяха чисти…

Така. срам не срам, Адюлазиз Левни ефенди реши да заговори Яне.

- Ти, момче, от кои си, откъде идеш?

Яне изгледа мъжа. Не биваше да казва истината. Така той реши да излъже. Него го интересуваше информация за къщата, не искаше да издава кой е. Лъжата дойде сама и Яне не я търси дълго.

- Трък съм, моряк съм.

Адюлазиз Левни го гледаше и веднага разбра, че момчето го лъже. Защо? Това още повече изостри любопитството му. Беше сигурен, че не е моряк.

- Как те викат?

- Янис.

- Янис - повтори тъжно Адюлазиз Левни. Беше сигурен, че момчето го лъже. Това най-малкото беше неуважително. Защо гостенинът на кафенето трябваше да лъже? Какво криеше?

Яне беше разбрал имената на Хасан и на Адюлазиз Левни, но все пак ги попита от учтивост.

- Аз се казвам Хасан и съм собственик на това кафене, а това е многоуважаваният и най-добър сред султанските миниатюристи - Адюлазиз Левни ефенди.

- Миниатюрист?! - Яне беше изненадан. Беше чувал, че султанските миниатюристи са сред най-добрите в света. Мечтата на Инокентий беше да се запознае с някого от тях. Той искаше да разбере как те рисуват техните джинове и Иблис.

Съдбата му го беше довела до тук и го беше срещнала с миниатюрист. Отново се замисли за трите китаба, които искаше да напише. Доскоро беше смятал за окончателно решението си книгите да бъдат написани и илюстрирани от Инокентий, но сега разбра, че вече не е сигурен в това. Замисли се дали да не говори направо с Адюлазиз Левни, за да разбере поне цената. Освен това не можеше открито да започне да разпитва за къщата, така че имаше достатъчно време.

Двамата мъже заговориха за книги и миниатюри. Адюлазиз Левни се изненада, че човекът отсреща е грамотен и твърде компетентно се изказваше за миниатюрите и за илюстрирането на книги. Той беше виждал много книги и рисунки, но имаше и нещо, което го озадачаваше. Говореше така все едно му е разказвано. Щом беше грък значи беше християнин. Наистина, когато Адюлазиз Левни му заговори за “Шахнаме” на Фердоуси, за различните “Сурнамета” или за “Хусроу и Ширин”, той показа, че не познава тези истории. Какво щастие, сърцето на Адюлазиз

Токораз Memo

540

Ятаган и Меч

Левни подскочи. Съдбата го беше срещнала с гравьор и рисувам на християнски миниатюри. Това можеше да му бъде много полезно. Ето каква беше работата на мъжа. Ето защо беше дошъл тук. Сигурно славата на Адюлазиз Левни, като най-добрия жив миниатюрист в работилниците на султана, се беше разнесла из цялата Империя. Той, разбира се, не можеше да попита за това направо. Адюлазиз Левни знаеше, че в съвременното рисуване, освен персийската школа, която беше оказала най-голямо влияние, също така принос имаха и гяурските рисувачи. Всъщност гой ги наричаше гяури само пред останалите мюсюлмани, защото миниатюристите на всички религии са еднакви. И ако в християнството и Румелия* на мястото, на която беше израснала Империята на падишаха, така както християнските черкви бяха превърнати в джамии, по същия начин върху византийската живопис и миниатюри беше порасла съвременната османска миниатюра. Така че в момента в гравюрите на всеки миниатюрист имаше най-много персийско, а след това и византийско влияние. Какво ли щеше да бъде, ако той, Адюлазиз Левни, изучи основите на християнските миниатюри?

Адюлазиз Левни знаеше, че въпреки че в исляма всички се отнасяха особено уважително към миниатюристите и всеки владетел ги тачеше, не за нещо друго, а защото всеки един от тях знаеше колко е добър и могъщ като владетел, и в един момент последният начин, по който можеше да обезсмърти името си, беше чрез миниатюрите. И не беше рядкост владетелите да се изписват на мястото на Афрасиаб, Рустам и Хосроу. Затова султаните и мюсюлманските владетели държаха миниатюристите на почит в двора си. Разбира се, имаше случаи, когато миниатюристи са убивани от владетеля - техен благодетел, от ревност, за да не рисуват друг владетел. Адюлазиз Левни знаеше, че рядко почитта беше искрена и тях ги държаха като красиви птици, за да се хвалят с тях и да накарат останалите владетели да им завиждат. И въпреки тази привидна страна на почит, всеки миниатюрист трябваше да знае и винаги да помни, че тях никой не ги обича. Обикновените хора ги смятаха за неверници, защото имат дързостта да рисуват творенията на Аллах и по този начин смятат себе си за богоравни. В Корана и в исляма беше забранено рисуването на каквито и да е одухотворени образи - птици, животни, архангели. След като Аллах създал света, след това вече никой нямал правото дори да уподобява този акт, защото това било принизяване на акта на сътворението, а миниатюристите, като рисуваха, правеха точно това.

*Така са се самонаричали византийците. Всъщност държава или империя Византия никога не е имало. Византийците винаги са се смятали за римляни и за наследници на Римската империя, а ние наричаме Византия това, което по-късно започва да се нарича Източноримска империя.

Ш том “Xaiidym”

541

V глава “Козбунар

Миниатюристите съществуваха само благодарение суетата на владетелите, в една твърде тясна територия - между забраната и греха. Хората смятаха техните души и помисли за нечисти, суетни и твърде близки до възгорделия се Иблис.

Някога, когато беше млад, за да принизи гордостта си, Адюлазиз Левни с години рисуваше точни копия на рисунките на най-великия миниатюрист на всички времена. Правеше това не само за да се лиши от възгордяването, а и за да се научи къде е границата. Той рисуваше и рисуваше, опитваше се всеки негов жест, щрих и мисъл да бъдат като на най-великия от старите майстори - Бехзад. Той говореше като персиеца от Херат, опитваше се да мисли като него и да го разгадае, като разложи всяка негова миниатюра до безкрай. Това му поведение сигурно дразнеше майстор Осман, който тогава беше негов личен наставник. Може би Осман смяташе това за неуважение.

Един ден Адюлазиз Левни беше разбрал всичко това и опитал да говори с Осман, за да му обясни и да се извини. Осман се беше усмихнал и беше казал: “Всеки творец и миниатюрист отначало има нужда да подражава. Всеки човек отначало трябва да бъде последовател и вярващ. В какво вярваш в този момент или кого следваш, няма особено значение. Все някой трябва да ти служи за пример. Аз не ти се сърдя, че сега ти не си мой последовател. Този период рано или късно ще отмине. За мен ще е важно да ме слушаш и да ме “откриеш” като учител след това, ког ато си самоосъзнат и духовен човек. Тогава искам да ме разбираш, а не сега. Така че не ти се сърдя, нито искам да ми се извиняваш.”

Най-накрая Яне започна да разпитва за къщата. Бяха говорили достатъчно дълго, а той все още нищо не знаеше.

- Тази къща, отсреща, на кого е, ефенди?

- Не е моя. Моята е по-надолу, към дъното на улицата, от страната на кафенето.

- Не, аз за тази питам!

- Това е къщата на Селим ага.

В този момент в разговора се намеси Хасан.

- Ти защо разпитваш така?

Яне усети мнителността на стареца. Трябваше да измисли нещо и веднага се сети.

- Ми, аз такова, понеже няма къде да спя, та питах дали няма свободна стая за спане наоколо, а гледам, че е голяма къща - думите на Яне не бяха далеч от истината. Вече беше станало следобед и когато се стъм-неше, трябваше да намери място, където да се подслони. Беше чувал за истанбулските банди, които върлуват вечер, а и с Аракс едва ли би преживял дори и една нощ навън. Бандитите прерязваха гръкляна на човек

Токораз Memo

542

Ятаган и Меч

и за много по-малко, а какво говорим заради Аракс, който сигурно струваше цяло състояние.

- Няма да допусна човек като вас да спи в други хора и в чужда къща. след като моята е почти празна и е съвсем наблизо! - каза Адюлазиз Лсвни ефенди.

- Но. аз… - бързото предложение завари Яне неподготвен. - Благодаря. Адюлазиз Левни ефенди, но аз не искам да преча на един толкова знатен и известен творец като вас.

Всъщност отначало той не искаше да се отдалечава твърде много от кесиджийската къща и искаше, ако може, да влезе направо вътре. Носле обаче се сети. че ако това не е възможно, предложението на Адюлазиз Левни ефенди все пак не беше лошо. Може би дори беше по-добре, вместо да се набива на очи. да стои отстрани и да разучи обстановката. Освен това щом Адюлазиз Левни ефенди работеше в такава близост до султана и неговия двор, той можеше да му даде ценна информация за Кара Мустафа, който със сигурност се въртеше около султана и беше в неговото обкръжение. Колкото повече се замисляше, толкова повече му харесваше предложението на турчина миниатюрист.

Тъй като двамата мъже отдавна вече бяха изпили кафето си, те станаха. Адюлазиз Левни направи дълбоко темане на Хасан ага, явно, за да изрази уважението си и благодарността за компанията и кафето. Яне също поздрави. Когато излязоха, Адюлазиз Левни малко се стъписа като видя Аракс и особено Буря.

- Много красив и скъп кон! - изрази възхищението си турчинът. - Кучето изглежда страшно, да не би да е опасно? Имам малка дъщеря, да не я уплаши?!

- Не, тя е свикнала с деца - Яне се опита да го успокои.

Двамата повървяха малко и стигнаха до къщата на султанския миниатюрист. Къщата не беше малка, явно хазинедарът - човекът, който плащаше заплатите на султанските служители, плащаше редовно на миниатюристите и то не малко пари. Пред къщата в двора имаше малка, но много китна градина. Тя беше отлично поддържана и отрупана е различни цветове, през това пролетно време. Къщата беше на два ката. Долу беше кухнята и там спеше прислужницата. Хубава жена, която беше в своята зрялост и се казваше Хайрие. Вляво от вратата се намираше кабинетът на Адюлазиз Левни ефенди. Миниатюристът само го показа на Яне и каза, че тук може да го търси по всяко време, колкото и да е късно. Докато Адюлазиз Левни показваше къщата на Яне, от горния кат се дочуха стъпки и от там слезе щерката на турчина. Тя съвсем не беше дете. Беше четири години по-малка от Яне, но не по-ниска от него. Красива и грациозна, с много големи и тежки форми, които се оформяха до

Ill том “Хайдут

543

V глава “Козбунар

ри под дебелия й сукман. Всъщност това не беше сукман, а някаква турска женска дреха, но беше невъзпитано да се зазяпва и така Яне не успя да определи каква дреха беше точно. От момичето се излъчваше здраве и чистота. Тя се казваше Шакюре.

Стаята, която Адюлазиз Левни ефенди отреди за Яне, беше на горния кат, до тази. в която спеше той, и през една от стаята на Шакюре. Стаята не беше малка. През цялото време Яне искаше да поговори с Адюлазиз Левни за цената. Той много добре знаеше, че разполага само с един алтън. Ако домакинът му поискаше прекалено висока цена, трябваше да се откаже или да ускори влизането в кесиджийската къша. Адюлазиз Левни обаче не искаше и да чуе. След като запозна Яне с къщата, той се извини, че трябва да ходи на работа, премина през градината и излезе навън. Яне остана в стаята си. Не беше толкова уморен, а и все още се намираше под въздействие на напитката, направена му от Хасана ага, но имаше нужда да “събере” мислите си. Отпусна се тежко върху дървения нар, който изпука под тялото му. Явно върху него отдавна не беше лягал човек, затова така скърцаше и пукаше. Яне се замисли. Ето, вече беше в Истанбул. Трябваше да бъде внимателен. Само преди две години и половина той беше тук и беше доста известен. Не знаеше дали все още го преследват и издирват. Дали вестта за бягството му вече беше стигнала до тук? Тя, че е достигнала, достигнала е, но не знаеше как са реагирали на нея. Дали някой паша или командир на аскера не се е амбицирал, или всички са махнали с ръка и не са обърнали внимание? Сигурно тук все още го помнеха много хора. Трябваше да бъде внимателен, да не го забележат и да го издадат. Дрехите му бяха хубави, те донякъде го предпазваха и прикриваха. Двете години в килията също бяха оставили отпечатък върху лицето и тялото му. Той беше пораснал и изглеждаше много по-възрастен за годините си.

След това Яне се замисли за задачите, които трябваше да изпълни, докато е в столицата. Вече нямаше смисъл да бърза. В този толкова голям град, в който като че ли се беше събрал целият свят, бързането нямаше да му помогне. Трябваше да открие Кара Мустафа и да си върне Ирис. Подкрепа можеше да търси от новия си познат. Кара Мустафа беше като паун. Той не можеше да остане незабелязан, а Адюлазиз Левни ефенди работеше в Топкапъ сарай. Той щеше да му помогне да разбере къде живее Станимашкият санджакбей и всичко останало, което го интересува. Не можеше обаче да бърза. Трябваше му време да накара миниатюриста да свикне с него и чак след това да го разпитва. През това време обаче можеше да потърси Мирза. Той си спомни как преди две години беше очаквал помощ от турчина, но такава не беше получил. Дали Мирза го беше предал? В него беше останала някаква част ог злато

Токораз Memo

544

Ятаган и Меч

то, което беше взел назаем от онзи евреин от Едирне. Как ли се казваше? Яне напрегна мисълта си. Искаше да се сети за името на евреина сараф, но то все му се изплъзваше. Това го амбицира още повече, но както често се случва в такива случаи, колкото повече се напрягаше и искаше да си спомни името на човека, толкова повече то му убягваше. Спомни си сокаците в Едирне, прихлупената стаичка е ниския таван, евреинът, всичко. Но името не можеше. Лежеше и го хващаше яд. Как можеше да забрави името на сарафа? Той беше взел назаем от него сто алтъна! Дали все още му беше длъжник, или човекът се беше отказал да ги търси? Може би до него е стигнала вестта, че е заточен, а може вече да го мислеше за мъртъв. Яне реши все пак да потърси Мирза. От него трябваше да си вземе пищова, камата и някакви алтъни. Трябваше да внимава турчинът да не го предаде, а освен това сигурно отново щеше да стане длъжник на… как ли се казваше? Яне отново напрегна мисълта си. Не можеше кееиджия да не си спомни нещо толкова елементарно, като името на сарафа в Едирне. Той се питаше дали, ако сега кауците му бяха до него, щяха да се сетят.*

Яне знаеше, че не бива да се напряга, а трябва да се отпусне и да остави името само да се появи в главата му. Да направи така както с гледането в тъмното. Да не се фиксира върху въпроса, а да остави спомените си леко да се “хлъзнат” и да се опита по някакъв малък белег да стигне до името. Това обаче не му се отдаде. На няколко пъти искаше да се откаже, но и това не можеше. Скоро откри, че пак мисли за името на сарафа. Някакъв бяс непрекъснато го караше да се връща и да се опитва да си спомни името. Гордостта му беше наранена. Така измина доста време. Клепачите му натежаха, доспа му се. Дали да легне да спи, или да станс и да продължи диренето си? Нямаше място за сън. Тази вечер щеше да спи, сега той реши да стане. И в този момент чу външната порта на къщата да се отваря със скърцане. Стана и погледна през джама. Ог тук имаше много добър изглед към дворчето и улицата. Видя едно момче, което пресече дворчето.

- Шакюре! Шакюре! - викаше то.

Яне стана и тръгна да излиза. Провери силяха си, златния алтън и китабите. Върху един от тях беше нарисувана доста точна карта на града, която му беше послужила много добре, за да намери бързо уличката с къщата. Сега смяташе да продължи да се “опира” на нея и при обиколката си из града. Кое беше момчето?

*Вие, читателю, можете също да проверите паметта си, като се опитате да се сетите за името на сарафа, от когото Яне взе пари назаем в Едирне. Така може да проверите дали имате кесиджийска памет. Направете го като игра, спрете да четете и се опитайте да си спомните, но не отгръщайте страниците!

Ill том “Хайдут

545

V глава “Козбунар

Яне заслиза по стълбите, които скърцаха под тежестта му. Той, макар и преживял затворничеството в Диарбекир, беше най-тежкият човек в къщата. Адюлазиз Левни ефенди беше много по-слаб и лек от него. Ша-кюре беше излязла пред вратата на къщата и разговаряше с момчето, което беше влязло през портата. От кухнята надзърна прислужницата Хайрие. Тя като че ли беше забравила, че Адюлазиз Левни е довел гост и сега учудено гледаше Яне. Младият мъж беше подхванал канията на меча и леко го повдигаше, за да не се влачи по стълбите.

- Кой е този? - директно, почти грубо, попита момчето. То беше на годините на Шакюре, но на ръст беше малко по-ниско. Двамата се намираха в оная възраст, в която момичетата изпреварват момчетата в ръст, развитие и зрялост. И ако за Шакюре можеше да се каже, че е като напъпила цветна пъпка и че вече си е истинска жена, момчето беше още дете.

- Някакъв гостенин, баща ми го доведе - отговори момичето.

Явно е момчето бяха много добри приятели. Това си личеше по начина, по който тя му отговори.

- Какъв е? - продължаваше да разпитва момчето.

Без да се притеснява от Яне, Хайрие се извърна и подпряна на отворената врата на кухнята гледаше това, което ставаше между новия гост и децата. Тя не искаше да изпусне нищо от случващото се. От години в къщата не беше влизал нов човек и сега това беше изострило до край любопитството й. Какъв беше гостът? Откъде идеше? Защо стопанинът на къщата го беше поканил да остане? Познаваха ли се двамата отпреди? Тя трябваше да разбере това и децата можеха да й помогнат.

- Не знам, сигурно е миниатюрист.

Яне слушаше разговора на двете деца и знаеше, че те очакват отговорите му. Същото очакваше и прислужницата, която го наблюдаваше в гръб.

- Янис! Казвам се Янис! Грък съм и не съм миниатюрист!

Момчето видимо не беше доволно от отговора на Яне.

- И колко смяташ да останеш?

Въпросът беше неучтив. Той беше зададен така, че да подскаже на Яне, че според момчето е нежелан тук, но той нямаше друг избор и затова се направи, че не чува или не разбира. Яне мина покрай тях и сви вдясно, покрай прозореца на кабинета на миниатюриста. Там имаше малка врата, която водеше към мястото за животните в къщата. Вътре имаше място само за един кон. Именно там Яне беше затворил Аракс и Буря. Като отвори вратата, махащата с опашка Буря излезе на двора. С лека стъпка тя се разходи из малкото дворче и го обиколи. Всъщност Буря следваше носа си. Този двор беше непознат за нея и беше изпълнен е нови миризми. Кучката държеше да помирише всяко камъче и тревич-

Токораз Memo

546

Ятаган и Меч

ка в него. При вида на огромното куче, Хайрие изпищя и бързо се прибра зад вратата на кухнята. Яне не виждаше, но беше сигурен, че тя залоства вратата. Момчето и момичето също се бяха вцепенили. Буря минаваше и ги помирисваше, като опираше влажния си нос в тях. Яне знаеше, че кучето нищо няма да им направи. Тя беше на чужда територия и нямаше какво да пази тук. Сега тя по-скоро проучваше и разузнаваше.

Яне беше доволен, защото наглото момче стоеше пред Шакюре като наакано и не смееше да помръдне. Беше сигурен, че момчето е влюбено в момичето, но не искаше той да бъде врагът, пред когото то да се прави на мъж. В момента Буря му вършеше много добра работа. Той влезе и се погрижи за Аракс. Не искаше да го оседлава и без това тези дни достатъчно го бяха уморили. Искаше само да се убеди, че конят е сух, чист и има сено. Щеше да остави Аракс да почине и да се възстанови. Не знаеше какво го очаква, затова искаше животното да е отпочи-нало. Затвори вратата. Беше взел синджира, с който връзваше врата на Буря. Обиколка из града, с огромното куче, щеше да е голямо преживяване. Освен това тя не харесваше шума. Яне не знаеше какво да прави. Буря щеше да го ограничава из града. Освен това някакво подозрение се зароди в него. Искаше да вярва на Адюлазиз Левни ефенди. Човекът го беше поканил в къщата си и го беше оставил насаме с двете жени от домочадието си, но все пак Яне не го познаваше. Най-скъпото нещо, което имаше, беше Аракс. Дали Адюлазиз Левни не искаше да открадне Аракс? Яне опита да отхвърли тази мисъл, но въпреки това тя го притесняваше. Той реши и остави Буря в дама* да пази Аракс. Затвори недоволното куче и внимателно залости вратата. Когато минаваше пред момчето, което вече се беше раздвижило, Яне на шега го попита:

- Ти няма ли да ми кажеш как се казваш?

- Това е Кара - отвърна Шакюре.

За да го унижи и да му върне за нахалното поведение, кесиджията каза:

- Той не може ли да говори?

След това Яне излезе. Огледа внимателно кесиджийската къща. Какво знаеше за нея? Че в нея живее някой си Селим ага. Кой ли беше този Селим? Погледна рисунката в долната част на китаба. Там имаше някакви странни фигури, като геометрични, и към една от тях имаше насочена стрелка. До нея беше нарисуван нещо като коловоз. На едно място имаше нарисувано нещо като брава или резе, но Яне не разбираше какво означава това. Трябваше да се замисли. Как щеше да влезе в къщата? Огледа вратата. Тя беше здрава и масивна. Нямаше как да влезе, без да бъде чут и забелязан, а и къщата беше направена така, че входът й да бъде наблюдаван от всички джамове на къщата - и от горния, и от

*дам - обор

Ill том “Хайдут “

547

V глава “Козбунар”

долния кат. Стъклата на долния етаж бяха малки и тесни, защитени със здрави решетки, но все пак видимостта беше много добра. Освен това кафенето на Хасан беше точно зад гърба му. Нямаше как да влезе в къщата, без да бъде видян и от там. Той знаеше, че и сега може би е наблюдаван от кафеджийницата, затова не се задържа дълго, а продължи към изхода на уличката. Скоро се вля в пъстрия поток на тълпата. Истанбулската тълпа беше най-шарената в света. В нея можеше да се видят хора от всички народи, вери и от всички слоеве на населението. В тълпата всички бяха равни. Тук агата и просякът ходеха рамо до рамо. Смесваха се цветовете и миризмите на Персия, Арабия и Магреба с тези на степите и Европейската част на Империята. Тук можеш да срещнеш италианец и франк да говорят с арап от Етиопия или гръцки моряк да продава риба на монгол или индиец. Това беше истанбулската тълпа. Тя беше неуморна и се движеше непрекъснато, като кръвта, осигурявайки живот на вечния град. В нея всички ставаха непознати, неразличими и губеха своята индивидуалност. Тук водещата сила беше потокът, а скоростта и посоката като че ли се определяха от някого другиго. Той влезе в нея, вля се и изчезна. Загуби се. За пръв път се чувстваше така. Толкова могъщ беше потокът, толкова разноезична и разноцветна беше тълпата, че му се стори, че избледня. Изчезна. За пръв път в живота си Яне се почувства малък и незначителен. Толкова могъща беше тълпата тук. За пръв път си даде сметка, че градът е вечен и огромен, а той е просто един човек. Яне разбра, че градът е голям противник. Винаги досега той знаеше кой е и беше чувствал своята съдба и облик. Винаги беше успявал да запази себе си и беше отстоявал това, в което вярва и това, което следва - мисията си. За пръв път в града загуби себе си. По-лесно беше да се бори в Диарбекир, отколкото тук. Градът го уплаши и той си даде сметка, че не може, не иска, а и не трябва да живее тук.

Обикаляше из града и го гледаше като омагьосан. Потокът го водеше. Струваше му се, че той стои на място, а градът е витрина, която се върти пред очите му. Имаше чувството, че както се разхожда ще опознае целия град. Той все още не знаеше колко е голяма столицата на султана. Когато започна да се стъмва и пред гостилниците запалиха факли, а през малките джамчета над улицата започнаха да просветват светлини, Яне извади картата и се опита да разбере къде се беше оказал. Картата се оказа точна, но на нея много добре беше обозначен само маршрутът от Едирне капъ до кесиджийската къща. Другите квартали бяха нарисувани общо, без никакви подробности. Сега той се намираше някъде, но не знаеше къде. Добре че на картата бяха означени няколко джамии и той успя да се ориентира горе-долу по минаретата им. Разбира се, това наистина можеше да са тези минарета, но можеше и да са