- Ставай! Ей, ставай! - каза заптието.
Чак сега Яне разбра, че говорят на него. Човекът явно искаше да стане и да го последва. Той се опита да се изправи, но му беше много трудно. Мъжът говореше на турски и продължаваше да го разпитва.
Ill том “Хайдут”
463
IVглава “Диарбекир”
- Защо си отделно от другите?
Яне опитваше да отговори и чак след доста време, когато вече беше навън в коридора, каза:
- Вчера ме докараха. Бях сам.
- Абе ти да не си онзи гяур, хаирсъзин, дето две години го пречупваме в килията? - възкликна мъжът и отново го освети с факлата, като го показа и на другия пазач.
- Той е!
- Той е! - възкликнаха двамата.
- Ей, точно него ли взехме?!
Мъжете явно не бяха доволни, че бяха попаднали на него. Те го водеха нанякъде и явно не бяха дошли специално за него. Най-накрая стигнаха до една килия. Когато отвориха вратата, отвътре се разнесе зловонна миризма.
- Гяур, влез вътре и изнеси навън тази каца! Тя е сложена на количка с дървени колела. Избутай я навън!
Яне влезе в килията и миризмата щеше да го повали на земята, толкова силна беше. Това беше най-гадната миризма, която някога беше по-мирисвал. Тя беше много по-лоша дори от миризмата на затвора. Това беше миризмата да пикоч и лайна. Яне опита да запуши носа си, но миризмата беше толкова силна, че гой я усещаше дори като вкус в устата си. Веднага видя кацата, тя беше огромна. Явно на горния кат бяха нужниците на пазачите или на командирите на затвора. Всичко от техните нужници се събираше в тази каца, която се изхвърляше извън стените на крепостта. В затвора в Диарбекир беше много лесно да се изгради канализация и лайната и всичко, което се изхвърляше от затворниците, да се оттича към Тигър, но турците се притесняваха да не би затворниците да избягат по канализацията, затова тук всичко се събираше в тези каци. Каторжниците пък всичко вършеха направо на пода в килиите и от там се почистваше. Яне стоеше до кацата като зашеметен.
- Айде бе, гяур, бутай кацата навън! - крещяха двете заптиета отвън и по това как чуваше гласовете им, Яне разбра, че са запушили носовете си. Миризмата беше толкова непоносима, че пазачите дори не поглеждаха в килията. Очите на Яне се насълзиха. До кацата той намери една дълга куха пръчка, с която сигурно се почистваха дупките горе в тавана. Не знаеше за какво служи, но я взе със себе си. После забута кацата. Отначало я избута извън килията, после тръгна по коридорите. Двамата гурци бягаха далеч пред него и го управляваха от разстояние, с викове и ругатни. Останалите пазачи, които срещнаха из мрачните коридори на зандана, се разбягваха далеч преди да го видят. Като сенки те се мятаха наляво-надясно, опитвайки се да избегнат ужасната миризма.
Токораз Memo
464
Ятаган и Меч
Най-накрая двамата заповядаха на Яне да спре. Това стана до една желязна варта. Яне спря да бута вонящата каца и застана до нея. Двете заптиета се давеха и решиха, че началството много ги е унизило, като им е заповядало да свършат точно тази работа. Те се оттеглиха нанякъде, като заповядаха на Яне да остане до кацата. Миризмата беше непоносима. Яне чувстваше непрекъснато пориви да повърне и едва се удържаше. Изведнъж реши да се отдалечи малко от кацата. Наоколо не се забелязваше жив човек. Явно всички бягаха от миризмата. Двете заптиета пушеха тютюн в дъното на коридора и Яне усети миризмата на дже-бела, който се смеси с тази на кацата. За да не мисли за ужасната миризма, Яне отново започна да си повтаря думите на “Кесиджи китаб”. Именно това го подсети, че е кесиджия. Да, той беше кесиджия, а като че ли беше забравил това. Кесиджиите бяха най-издръжливите хора на света, а сега той се гнусеше от някакви си лайна и пикоч. Трябваше да напрегне всичките си сили и да намери начин да избяга от тук. Стига се беше правил на затворник! Спомни си за Велко, колко години се беше учил да променя тялото си до неузнаваемост и да може да се направи на гърбав или на много по-нисък, отколкото беше. А той беше допуснал да се самосъжалява. Яне се ядоса на себе си. Какво толкова, 15 години? Какво са 15 години за един кесиджия? Взе решение да избяга. За пръв път му се отдаваше възможност за това. Нищо не знаеше за затвора и режима в него, но трябваше да опита. Ако сега не станеше, следващият път щеше да успее. Той извади сухата коричка хляб и насила я набута в устата си. Дъвчи дълго и преглътна. После взе пръчката. Планът за бягство беше назрял в главата му. Той мислеше какво би направил Велко на негово място, ако беше попаднал тук, и веднага го измисли. Всъщност той не знаеше дали Велко някога не е бил на негово място. Прочисти тръбичката и опита дали може да диша през нея. Получи се. В този момент от дясната страна Яне дочу разговор. От там се задаваха някакви хора. Тук, в подземието на диарбекирския зандан, това можеше да бъдат само пазачи. Без да се замисля, Яне скочи в бъчвата. В първият момент не успя да се потопи изцяло, защото щеше да повърне. Заптиетата, които се приближаваха, си говореха. Яне се опитваше да наложи контрол над цялото си тяло. Трябваше да преодолее инстинктивната си погнуса от това, което правеше.
Хората говореха на турски.
- Мммм, как вони! - каза високо единият.
- От какво е това? - другият глас беше изумен.
- Някой не е изхвърлил кацата с лайната, бинбаши!
- Веднага да се изхвърли! Виновните да се накажат! - по всичко си личеше, че мъжът беше свикнал да заповядва. Яне се опитваше да по
Ill том “Хайдут “
465
IVглава “Диарбекир”
топи и главата си, но от одеве не успяваше. В устата си той стискаше пръчката и от стискането устата го заболя. На няколко пъти поемаше дълбоко дъх, та чак щеше да се задави, но все не успяваше да потопи и главата си.
- Веднага изхвърлете това зловоние! - каза пак този, когото бяха нарекли “бинбаши”. - Сега ще трябва да се изкъпя и да се парфюмирам! Мммм, как лошо мирише! По-бързо!
- Кой, ние ли?
- По-бързо!
- Но това не е наша работа! - дърпаха се тези, които бинбашията беше посочил.
Яне се молеше дано по-бързо двамата да изпълнят заповедта. Мъжете се приближиха и той се потопи изцяло в кацата. Те със сигурност нямаше да надзърнат вътре, но той искаше да е сигурен, че никой няма да го види. Потапянето в гъстата маса с парчета в нея му подейства като шок. Най-големият проблем беше за какво да мисли. Не трябваше да допусне да повърне, защото тогава можеше да се задуши и със сигурност щеше да му се наложи да се покаже над повърхността и така да се издаде. Яне стоеше под повърхността, захапал края на пръчката в уста, като се опитваше да диша бавно и да мисли за нещо далечно. Опита се да мисли за Буря, за Родопа, за Тракия и Боляровия хан, за Велко, но все не успяваше. Най-накрая започна да мисли за всяка част от тялото си, по онзи начин, по който беше чувствал присъствието на човека в мрака. Мисълта му се сви до точка и той започна да чувства чуждото присъствие. Ако турските пазачи, които бяха само на една ръка разстояние от него, имаха тази негова дарба, те веднага щяха да открият присъствието му, но за късмет те нямаха такива умения.
Отначало Яне чу как тежък ключ се превъртя в желязна врата. Това явно беше изходът от крепостта и зандана. После почувства някакво движение и клатене. Това го изненада и го накара да загуби концентрацията си. Опитваше се да се успокои и да не обръща внимание на това, в което се намираше и което се движеше около него.
Движението продължи, а Яне все така се бореше за контрол над тялото си. Българинът вече си представяше как двамата, които бинбашията беше посочил, го извеждат по някакъв път извън крепостта, към реката. Тялото на сребристата змия - реката Тигър, трябваше да се намира съвсем близо до крепостната стена, но дано другите двама не се усетят, че Яне го няма, защото можеха да вдигнат аларма и да го открият. Това обаче не се случи. Или заповедта на бинбашията ги плашеше много и в стъписването двамата бяха забравили за него, или не можеха да допуснат, че се намира в кацата. Така равномерното движение и покла
Токораз Memo
466
Ятаган и Меч
щането на кацата продължи. Скоро нови хора се присъединиха към двамата, които бутаха, защото движението стана по-бързо. “Дано не хвърлят кацата от високо в реката!” - помисли си Яне. Но после се успокои. Такава голяма и широка каца струваше много пари, едва ли някой можеше да си позволи да я изхвърля всеки път е лайната. Най-накрая течността се наклони рязко. Яне беше изненадан, но скочи по посока на наклона. Трябваше да “изтече” незабележимо. Отначало нищо не разбираше, а само загребваше вода. Беше изплюл пръчката, през която допреди малко дишаше, разтвори ръце и загреба. Ръцете му бяха като крилете на птица, която току що е получила отново свободата. Тмурна се дълбоко във водата и с мощни тласъци на ръцете си се опита да се отдалечи колкого ее може по-далеч от мястото, където турците бяха излели кацата. Водата никога не му беше харесвала. Това не беше неговата стихия. Спомни си пътуването си насам с кораба и как, когато си представеше колко е дълбоко под “коритото”, краката му изтръпваха. Той имаше някакъв дълбок, атавистичен страх от морските недра. Спомни си и онзи ден, в който при преследването на брат му се беше изправил на ръба на Дяволското пръскало.
Яне се опитваше да не мисли за черните талази на реката, а да загребва вода и да стои под нея. Не знаеше от колко време е така. Когато подаде глава над водата, откри колко тъмно е всичко около него. Нощта беше безлунна, гъсти черни облаци се бяха скупчили на небето и не пропуснаха никаква светлина, дори най-слабото мъждукане на някоя звезда. Черният базалт на околната местност поглъщаше останалата светлина, така че за черната вода на Тигър не оставаше нищо друго, освен да изглежда като най-черното нещо на света. Мракът обгърна Яне и го накара за миг да загуби самообладание. После той се сети за думите на Василка: “Ти си змей!” и разбра, че мракът не биваше да го плаши. Той беше негов съюзник, щеше да го предпази и да скрие следите му от преследвачите. Затова напрегна сили и заплува по течението на реката, но вече не се гмуркаше, а държеше главата си над водата. Тук течението беше бързо, а брегът - каменист и висок. Така плува още известно време или по-скоро се остави на течението да го носи и чак тогава, опипом с ръце, откри място, където да излезе от водата. Отначало усети, че течението на водата вече е по-бавно. После напипа глинесто дъно и бавно се измъкна от черната вода. Дрехите му бяха натежали и едва успя да излезе. Освен това глинестата почва се разкаля под краката му. Яне се просна на земята, дишаше тежко, а силите му почти напълно го бяха напуснали. Опита се да се изправи, но не му достигнаха сили. Така дълго остана близо до тъмните талази на реката. После огледа местността, която изглеждаше зловещо. Трябваше да бяга, колкото се може по-далеч, от това злокобно
Ill том “Хайдут
467
IV глава “Диарбекир”
място. Яне се обърна и понечи да тръгне, но в този момент, е периферното си зрение, видя, не по-скоро почувства, някакво движение в реката. Сега се сети, че местните хора наричат тази река, която за другите беше Тигър - Шат. Шат!? Какво ли означаваше това? Имаше нещо демонично в тъмните й талази. Инстинктивно се обърна и застана с лице към Шат. Какво ли можеше да има там? Какво беше видял? Дали изтощените му до краен предел сетива не го подвеждаха? Не! Не се лъжеше! От мрачните води нещо излезе и скочи към него. Яне събра последни сили и се прикри. Какво беше това животно? Животно ли беше или демон? Сега нямаше време да мисли за това. Той се прикри, но тежестта на демона или животното го удари и го повали на земята. Яне се опита да се бори за живота си. Нападението беше толкова изненадващо и неочаквано, че той не беше успял да помисли дали не може да се защити, като се “въоръжи” я е някой клон, я с камък. Сега вече беше късно. В лицето си усещаше дъха и огромната паст на съществото. Яне махаше с ръце и крака, почти панически, като се опитваше да махне от себе си нападащото го зло. Скоро обаче откри, че огромните бели зъби, които вижда, не го захапват, не раздират месата му и не чупят костите му. По-скоро той чувстваше голям влажен език, който го докосваше и нежно го ближеше. Яне се отрезви. Седна. Колкото и да беше тъмно, успя да види, не, по-скоро да усети, че тази огромна глава му беше позната и тя не беше на анадолски вълк или някакво друго хищно местно животно. Това беше Буря! Да, нямаше грешка, неговото любимо куче се бе хвърлило върху него и му се радваше, но радостта му беше доста груба. Затова Яне беше помислил, че това е нападение. Кучето му! Неговото куче! Буря беше тук! Кучето му някак си го беше проследило и беше дошло с него до тук, до края на света, до Диарбекир. Той извика името на Буря, а тя още по-силно започна да скача, като заплашваше да го нарани. Яне стана. Буря като че ли се успокои. После българинът се наведе и силно стисна голямата глава на приятелката си. Това като че ли стъписа кучката, която се опита да се измъкне. В радостта си Яне сигурно я беше стиснал по-силно, отколкото беше искал. Мина много време преди Яне и Буря да се на-радват един на друг. Не се бяха виждали от две години и половина, а последно бяха заедно в Едирнс, преди Яне да бъде арестуван. Присъствието на Буря дали нс означаваше, че и Мирза е някъде наблизо? Яне притихна и се заслуша, но от турчина нямаше и следа. Явно Буря беше стигнала сама до тук. Мислите, като прилепи в тясна пещера, се блъскаха в главата на доскорошния затворник. Той се сети за Мирза, за Кара Тозю, за султана и Великия везир, какво ли правеха те сега? Буря продължаваше да го ближе. Яне се сети къде беше съвсем доскоро и му стана лошо. Все още не се чувстваше чист, затова отново влезе в тъмните води на ре
Токораз Memo
468
Ятаган и Меч
ката и внимателно, и много добре, се изми. За съжаление нямаше в себе си сапун, затова когато излезе от водата, все още чувстваше миризмата. Така въпросът накъде да поеме беше решен. Поне до сутринта щеше да върви по реката, трябваше да намери сапун отнякъде и да се измие добре, за да не мирише. Реши това, но чак на него не му се вярваше, че ще се случи. Миризмата беше толкова натрапчива и всепроникваща, че му се струваше, че никога няма да успее да се откопчи от нея и винаги ще я усеща. Тръгнаха по брега на реката и вървяха по течението. Двамата стари другари изглеждаха така, все едно никога не са се разделяли и винаги са били заедно, и все така са вървели. Яне беше толкова щастлив, че тук, в най-отдалеченото място на света, беше срещнал своята другарка. Не чувстваше умора и не усети как двамата вървяха до развиделяване. През цялото време Яне говореше на Буря. а кучката докосваше влажния си студен нос в ръката му, все едно разбираше това, което й говори стопанинът.
Скоро медният диск на слънцето се разкри пред очите на момчето. Той беше огромен и много плавно се показваше иззад един хълм. Яне спря и като зашеметен гледаше слънцето. Не го беше виждал от две години. Гледката беше толкова величествена. За миг сърцето му спря. От очите му течаха сълзи. В този момент за втори път загуби контрол над себе си. Горчива буца заседна в гърлото му. Чувстваше се обиден и толкова огорчен, че го бяха принудили да живее по този начин. Все пак той беше разбрал нещо важно за себе си, че може да живее по всякакъв начин и да изтърпи всякакви лишения. Яне разбра, че гъвкавостта и прис-пособимостта на човека са невероятни и когато волята стоманизира духа, никой не може да го спре. Когато слънцето се показа, цялата местност започна да блести, като обвита в тънка ефирна паяжина. Яне гледаше вълшебната картина. Сега обаче осъзна, че е много уязвим, защо-го преследвачите му можеха да го видят. Той не се съмняваше, че по следите му вече върви потеря. Можеше да си представи колко унизени са се почувствали пазачите, когато още първия ден, след като го бяха извадили от изолатора, той беше избягал. Сигурно бяха полудели и ако го хванеха, нямаше да му се размине. Той си спомняше, че те и без това бяха готови да го бастисат и много се чудеха.
Яне се обърна към града и тогава го видя. Гледката беше не по-малко впечатляваща от тази на слънцето. Черните базалгови скали и черният град светеха, осветени от медния блясък на слънчевия диск. Реката също вече не изглеждаше черна, а течеше като разтопено злато. Приличаше на гъста лава. Градът стоеше пред него като на длан, а над него се извисяваше квадратното минаре на Улук джамия, която някога е била стара арменска черква. От тук градът изглеждаше на дипли и все пак най-
Ill том “Хайдут
469
IV глава “Диарбекир
впечатляваща беше черната стена. Диарбекир беше по-черен от околната местност. В този момент Яне си спомни за ковачницата на Диньо Циганара, там някъде далеч в Родопите. Сега трябваше да бърза. Яне погледна високия връх. Той се казваше Мардин. Някъде там, в подножието му, трябваше да се намира и град Мардин. Трябваше да избягва селата и градовете, но все пак се нуждаеше от сапун, защото с изгряването на слънцето и затопляне на времето все по-натрапчиво чувстваше миризмата на бъчвата, в която се беше потопил, за да се скрие, а Буря ставаше все по-настойчива в опитите да го оближе. Сега, когато се развидели, Яне по-добре и подробно огледа Буря. Кучето беше в трагичен вид. Лявото й ухо беше разкъсано. Белези и зле зараснала кожа имаше и по врата й. Явно пътуването й до тук не беше минало безпрепятствено и на нея й се беше налагало да се бие с вълци или с глутници от други кучета. А може би белезите по врата й не бяха от животни, а от опити на хора да я връзват или бият? Яне не можеше да разбере каква е истината, но каквато и да беше, това, че Буря беше стигнала до тук, беше факт и той изпита истинско уважение и преклонение пред спътницата си.
Цял ден вървеше покрай пътя, като се криеше. Чак привечер стигна до някакво арменско село. Разбра, че е арменско по дългите лилави каф-тани, с които бяха облечени мъжете. Той се криеше, като хищен звяр, преследван от ловци, но успя да си открадне комат хляб и сапун. Когато мракът настъпи, за последен път се изкъпа във водите на реката и едва тогава успя да махне окончателно миризмата от себе си. Ми се и се търка три-четири пъти, а след това дълго пра дрехите си. Чак след това яде хляба, който подели с Буря. Яде с удоволствие, защото вече не миришеше и защото не беше ял цял ден. В затвора се беше научил да яде малко, но там не му се налагаше да се движи. Сега, когато целият ден беше вървял и се беше крил, беше изморен и имаше много по-голяма нужда от храна.
Тази вечер спа гол, защото дрехите му бяха мокри и не бяха изсъхнали, а други нямаше. Буря го топлеше с козината си. На другия ден изчака, докато стана обед и дрехите му не изсъхнаха съвсем. Чак след това ги облече и двамата с Буря отново тръгнаха. Сега вече не беше длъжен да върви по реката и той тръгна напряко през планината. Така на преследвачите му щеше да им е много трудно да го проследят. Все пак в това имаше известен риск, защото се отдалечаваше от водата и оставаше без храна. Яне вървеше и знаеше, че до ден-два трябва да намери нещо за ядене. Най-много го мъчеше липсата на вода. Все пак той трябваше да избира между сигурността на планината, глада и липсата на вода, и по-спокойния път покрай реката, но с много по-голяма възможност да го заловят. Яне избра мизерията и риска, за да бъде по-близо до свобо
Токораз Memo
470
Ятаган и Меч
дата. Трябваше да намери първо вода, после храна, а след това да смени и дрехите си. Засега това оставаше само добро желание. След като се изкачеше на някой връх, пред очите му се показваше друг връх, но и на втория ден не видя нито едно село и нито една къща. Надеждата бавно започна да го напуска. Може би се беше загубил и се въртеше в кръг, защото не можеше два дни да се движи из планината и да не пресече нито един път или пътека, да не зърне дори един човек. Силите му го напускаха и той на няколко пъти пада на земята, а след това се съвземаше. Когато отваряше очи, ставаше и продължаваше. Когато вече не можеше да стане, само пълзеше. Нима така щеше да умре? Беше постигнал свободата, но не беше имал късмет при бягството. Поне щеше да умре свободен, а приятелката му Буря щеше да бъде до него. Това не беше чак толкова лошо. Вече не помнеше кой ден е, откакто се беше отделил от реката. Отново пълзеше, когато изведнъж видя Буря, която идваше към него, а цялата й муцуна беше мокра. Нямаше съмнение, кучката беше открила извор или река и току що беше пила. Това си личеше от радостта, с която Буря го пресрещаше. Кучката, която толкова пъти го беше спасявала в България, сега пак го беше спасила. Яне запълзя по-бързо, придружаван от Буря, и скоро откри бистър извор със студена живителна вода. Остана до извора, докато не се напи така, че коремът го заболя. На другия ден Яне отново се изправи на крака и продължи да се движи. Сега идваше вторият противник - гладът. По икиндия стигна до един път. Продължи по него, но се прикриваше, като се движеше отстрани, за да може лесно да се скрие, ако види преследвачи. Не знаеше къде се намира, нито колко далеч е вече от Диарбекир, но все пак реши да бъде предпазлив, поне все още имаше сили за това. По негови сметки би трябвало вече да е доста далеч от града-крепост, но можеше и да е съвсем наблизо, затова не намаляваше бдителността си. Привечер стигна до нещо като малко село. То не беше село, а по-скоро чифлик. Личеше си господарската къща, която макар ниска и построена с каменни плочи, все пак се намираше на централно място. Освен нея имаше и няколко сгради, които явно бяха за прислугата, чобаните и пазачите на добитъка, а останалото бяха дълги ниски сгради за добитъка. По броя на тези сгради можеше да се каже, че господарят на този чифлик е богат бей, с много добитък. Яне реши да пренощува покрай чифлика, но нещата не станаха така, както той ги беше предвидил. Той легна зад един камък, в една малка дупка, която вятърът и суровата природа бяха издълбали. Извика и Буря при себе си и я накара да се сниши до него. Така щеше да се топли в нея и в същото време тя щеше да го предупреждава, ако някой човек или животно се приближеше. Освен това щеше да контролира кучката и тя нямаше да го издаде, пък било то и неволно.
Ill том “Хайдут
471
IV глава ‘Диарбекир”
Още не беше легнал на земята, когато от посоката на чифлика се чу кучешки лай. Яне погледна и видя няколко огромни кучета, които “летяха” бързо към мястото, където бяха с Буря. Това бяха от същите онези кучета, които анадолците наричаха кангали и които Яне вече познаваше. Те бяха предвождани от едно огромно черно анадолско куче, което беше черно като дявол. Буря оголи зъбите си и скочи напред, за да пресрещне глутницата. Яне е ужас очакваше сблъсъка на Буря с кучетата. Неговата кучка с тътен се удари в кангала водач на глутницата. Той беше по-висок от нея, почти колкото малко магаре. Това обаче не само че не спря кучката, а като че ли я накара да го нападне с невиждано настървение. Яне не можеше да гледа. Беше сигурен, че това беше краят на кучето му, а след това сигурно щеше да дойде и неговият край. След като се сблъскаха, кангалът и Буря се захапаха за вратовете. Те се хапеха и дърпаха с настървение. Кангалът беше грациозен и с дългите си крака се движеше така, все едно, че танцува някакво странно хоро. Буря, макар и по-ниска, беше по-плътна и не по-лека, и на грациозността и гъвкавостта на кангала, противопоставяше своята свирепост и бързина. Тя много добре разбираше, че битката е на живот и смърт и че трябва бързо да се справи с водача на глутницата. Скоро оголените й големи бели зъби станаха червени от кръвта на кангала. Тя се извърташе и се опитваше да го нахапе до смърт или да го уцели във врата или муцуната. Там обаче я посрещаха зъбите на кангала. След това Буря смени тактиката. Тъй като беше по-ниска и за нея беше по-лесно да атакува дългите крака на кангала, тя опитваше да се “гмурне” и да го захапе за краката. Яне наблюдаваше битката между двете красиви, силни и смели животни и разбираше действията им. Той като че ли гледаше битка между биещи се или борещи се воини. Кучетата бяха не по-малко бойци и пехливани от хората.
Буря се хлъзна по земята, изви врат и посегна към предните крака на кангала. Водачът обаче като че ли очакваше това. Той повдигна крака, към който се бяха устремили зъбите на Буря и в същото време я захапа за гръкляна. За него това не беше трудно, защото в стремежа си да го захапе за крака, Буря се беше обърнала по гръб и гръклянът й беше открит. След като почувства, че е захапана, Буря се сгъна на топка около черната глава на кангала. Яне изтръпна. Той осъзна грешката, която Буря беше допуснала. Скоро към биещите се кучета се присъединиха и останалите кучета. Всички те образуваха една огромна топка от тела, зъби и вой. Цялата местност се огласи от лай, вой и квичене. Яне не беше сигурен, но квиченето сигурно беше на Буря. Кучетата явно я бяха наранили или я разкъсваха. Той не можеше да гледа това. Опита се да бяга, трябваше да отиде до чифлика и да моли за помощ. Това беше един
Токораз Memo
All
Ятаган и Меч
ственият начин да спаси живота на Буря. Можеше да се разкрие и да го върнат отново в Диарбекир, но трябваше да спаси Буря, той й го дължеше. Скочи и побягна. Трябваше да мине покрай биещите се кучета, но не изпита никакъв страх. Не можеше да влезе в битката, защото те щяха да нападнат и него. Бързо се затича към първата постройка. Той беше готов да се раздели с толкова желаната свобода, но да спаси живота на Буря. “Дано Буря да издържи! Дано да е още жива!” - тези мисли вляха сила в краката му и той се затича още по-бързо. Ако кучетата убиеха Буря, щяха да се втурнат след него и ако успееха да го настигнат, преди да се добере до някоя врата, сигурно щяха да го разкъсат. Още мислеше това, когато с облекчение видя, че от чифлика, точно срещу него, тичаха няколко мъже, с високо вдигнати към небето сопи. Те бяха чули кучетата и сигурно са помислили, че глутница вълци се приближава в полумрака към кошарите. Сега обаче, когато го видяха, се успокоиха.
- Кучето ми! Кучето! Там е моето куче! - крещеше Яне срещу тях.
Мъжете веднага разбраха какво става и продължиха напред. Когато стигнаха до живата топка от преплетени кучешки тела, някои от кучетата налитаха и на тях и чобаните със силни удари с гегите си, ги мятаха във въздуха. Запъхтян Яне гледаше натам, където трябваше да бъде разкъсаното тяло на Буря. Тя обаче беше жива, макар и много наранена. Навсякъде, където по козината й имаше бяло, от кръвта й се беше оцветило в червено. Макар че вече беше полумрак, Яне успя да види всичко това. Буря се отскубна и куцайки се затича към него. На всяка стъпка тя виеше, явно някой от краката й беше наранен. Кангалиге, макар вече да не я нападаха, продължаваха да лаят след нея. Те също бяха претърпели поражения, защото повечето куцаха и често спираха да оближат следите и белезите от битката. Буря дойде до Яне. Той беше щастлив, че тя е жива. Един кюрд, облечен с типичната за кюрдите кафява носия, взе Буря и я отведе, за да се погрижи за раните й. Другите кюр-ди прибраха озверелите кангали, а мъжът, който през цялото време беше стоял до него, го поведе, явно, за да го отведе до господаря на този чифлик. Яне го последва. Плановете му за вечерта бяха съвсем други, но кангалитс ги бяха провалили. Сега се беше разкрил. Какво да измисли? Дали кюрдите, които мразеха турците, щяха да го предадат на потерята, която го преследваше? Яне не знаеше. По прокъсаните му дрехи си личеше, че е затворник и каторжник, така че той реши да не отрича, но не биваше да казва, че е християнин и че е рая.
Човекът поведе Яне към къщата, в която явно живееше господарят на чифлика. Освен че беше на централно място, тя по нищо друго нс се отличаваше от останалите къщи. Всички ге приличаха по-скоро на хижи, отколкото на къщи. Бяха ниски, като вкопани в земята, с плоски покриви,
Ill том “Хайдут
473
IVглава “Диарбекир”
от каменни плочи. Мъжът, който го придружаваше, отвори грубо скованата дървена врата и двамата се оказаха в просторна, но просто обзаведена стая. В нея нямаше нищо излишно. Имаше маса, столове, огнище, а също и нарове, но всичко беше сковано грубо и без никакво изящество.
Господарят на цялото това имение беше висок и снажен красив мъж. на средна възраст, с одухотворено лице. Сега беше болнаво слаб, но си личеше, че в младостта си този мъж се е отличавал с изключителна красота. Тук-там брадата му беше побеляла и сега тези кичури се спускаха надолу, като я правеха да изглежда на ивици. Това му придаваше още по-голямо благородство и беше като венец на финото деликатно лице на мъжа.
Яне се поклони. Това стана съвсем естествено. Още от момента, в който го видя, разбра, че той е интелигентен мъж, свикнал да властва, но освен това в него имаше някаква деликатност и излъчване, които се харесаха на Яне. Въобще мъжът пред него беше от онези хора, които притежават мекота и обаяние и имат способността да се харесват на хората. А и как няма да му се хареса, като почти три години не беше общувал с хора, а преди това беше само със затворници и пазачи.
Гласът на мъжа също беше топъл и мек. Той подейства на Яне като мехлем.
- Кой си ти? - попита мъжът със спокоен глас.
Отначало Яне се притесни. Не беше решил какво да отговаря. По всичко му личеше, че е избягал каторжник, така че едва ли имаше смисъл да лъже, затова реши да каже истината, като премълчи само факта, че е рая и християнин. Сега той се чудеше какво турско име да си измисли. Най-накрая си избра име, което започваше със същата буква, като неговото.
- Яшар. Яшар се казвам.
- Яшар, какво правиш тук по това време?
Яне реши да лъже, нищо че мъжът щеше да разбере това.
- Загубих се.
- Аха, загуби се - личеше си, че мъжът въобще не му вярва, но нямаше какво да направи. - Какво е това куче? - попита мъжът.
- Това е моето куче.
- Каква порода е? Досега не съм виждал такова!
- Овчарска порода, донесено е от далеч.
- От азиатските степи ли е?
- Не.
- Това куче много прилича на тибетските овчарски кучета. От там ли е? Чак сега видях приликата.
Докато мъжът говореше, гледаше през малкото джамче. Явно виждаше Буря отвън. Яне не беше решил какво да отговори и размишленията
Токораз Memo
474
Ятаган и Меч
на мъжа много му помогнаха. Сега не му оставеше нищо друго освен да се съгласи.
- Да! - каза гой кратко.
- Как се казва?
- Буря - каза Яне, но нарече кучето с българското му име, след това веднага се поправи и каза: - Бора! Бора се казва!
- Бора - повтори кюрдът. - Хубаво име!
После мъжът мълча известно време, а после каза:
- Аз съм Хабил - и леко се поклони.
Макар и с нови дрехи, украсени с много гайтани, мъжът беше облечен просто и в кафявия цвят, който носеха всички кюрди.
- Тази вечер ще останеш да спиш с нас! - каза Хабил. - Пък утре ще видим.
Думите му го успокоиха. Това означаваше, че кюрдите нямаше нито да го затворят, нито да го издадат на потерята, поне не тази вечер. Все пак той трябваше да продължи. Да спре и да остане толкова бързо до Диарбекир беше равносилно на това да се предаде и отново да се върне в зандана.
- Аз утре трябва да продължа! - каза Яне. - Господарю, може ли да помоля за някакви дрехи, пък били те стари и скъсани?!
Хабил го погледна. Много добре знаеше, че момчето лъже и че е бивш затворник. Дали беше избягал, или не, не знаеше, но беше сигурно, че иска нови, за да се скрие и да хвърли старите затворнически дрехи.
След това още докато разговаряха. Хабил извика мъжа, който го беше придружавал и го накара да даде дрехи на Яне и да го нахрани. Мъжът заведе момчето в една друга къща. Сипаха му ядене, но той не се нахвърли на храната, а ядеше бавно и дъвчеше много пъти. Самодисциплината, която беше изградил в затвора, много му помогна. Знаеше, че ако погълне много храна, ще я повърне. Сега трябваше да се нахрани добре, но без да бърза. Когато се нахрани и почувства, че коремът му се изпълни, помоли мъжа за огледало и бръснач. Изми лицето си. Една незабрадена жена му донесе бронзово огледало. То беше толкова старо и удряно толкова много пъти, че образът му беше изкривен до неузнаваемост. Това, което Яне видя, го уплаши. Той беше отслабнал и изглеждаше страшно. Нямаше нищо общо с башпехливана, който беше само преди две години и половина. Сега Яне трябваше да е на 17-18 години, а изглеждаше по-слаб от времето, когато беше на петнадесет години. Брадата му - небръсната през последните години, беше пораснала, но беше рядка и прокъсана, и му предаваше този страшен вид. Той изми главата си с топла вода, която жената предвидливо му беше донесла. След това се изми със сапун. Сети се за кацата с изпражненията и като
Ill том “Хайдут “
475
IVглава “Диарбекир”
че ли отново усети онази миризма. Избръсна лицето си. Чак сега видя посивелите си страни, хлътналите бузи и очи. Тъй като със сигурност имаше бели и черни въшки, избръсна и главата си. Отново се огледа в бронзовото огледало. Той беше станал непознат за себе си. Яне беше сигурен, че ако пазачите или другарите му от синджира го видят в този вид, никога няма да го познаят или дори да се сетят, че това е той. След като избръсна главата си, Яне отново влезе в коритото с топла вода. Изми цялото си тяло, а след това е бръснача се избръсна целия - навсякъде, къдего имаше косми. За пръв път в живота си Яне се бръснеше и се поряза, но се почувства много облекчен и като възроден. Жената не беше предупредена и влезе в стаята при него. Тя искаше да му подаде новите дрехи, но като го видя така гол, целият обръснат, стоящ в средата на стаята, изкрещя и избяга обратно. Яне не почувства никакъв срам или притеснение. Какво толкова, бяха го видели гол? Чак сега си даде сметка колко много го беше променил каушът. Това не можеше да му се случи преди две години. Яне се избръсна, защото нямаше друг начин да се спаси от пъплещите по него всякакви кръвосмучещи гадинки. Не искаше да отнася споменът от затвора в свободния си живот. Излезе от коритото. Избърса се с пешкира и отиде до вратата. Жената беше оставила дрехите му на прага. Дрехите бяха носени, но бяха чисти и миришеха на сапун. Докато ги обличаше, младият мъж за пръв път се почувства жив и истински човек. Всичко това беше толкова странно. От много време всичко около него му носеше само болка и страдание, и сега, ко-гато това не се случваше, за пръв път се почувства отново човек. Обличаше се и си мислеше за това дали бягството му от най-страховития зандан ще бъде нов куплет от песента за него. Какво ли щеше да се разказва в нея? След това изпра каука си, но нави на главата си една доста носена чалма на сини и бели ивици. Каукът през цялото време на престоя му в затвора беше с него, но сега тук щеше да привлича вниманието към него, нещо което Яне не искаше. Все пак високата хайдутска шапка имаше нужда от изпиране в гореща вода, затова я изпра.
Когато беше готов, Яне излезе от стаята чист, нахранен и напоен. Сега беше друг човек. От топлата вода, къпането, бръсненето и може би от храната, сега се чувстваше изтощен и краката му едва го държаха. Той излезе от стаята, а кюрдката веднага влезе, за да почисти след него. Яне се отправи към къщата на Хабил. Трябваше да види Буря. Но когато стигна до вратата на къщата на Хабил, се почувства зле. Краката му бяха омекнали и не го държаха. Той приседна на един камък, за да почине. За къде да бърза, нямаше спешна работа. Нощта беше беззвездна и безлунна и лепкавият мрак, като че ли беше обвил всичко и беше проникнал навсякъде. Яне стоеше и гледаше към небето, като че ли е на
Токораз Memo
476
Ятаган и Меч
дежда да зърне и най-малката светлина, такава обаче нямаше. Седеше и си мислеше за това къде се намира. Радваше се на усещането за свобода. Чак сега тук, когато спря да бяга, се почувства свободен и си даде сметка какво беше направил и къде се намираше. Той беше избягал от Диарбекир. Колко много се беше променило тялото му? Колко много беше отслабнал! Никой не би предположил, че е пехливанин, че някога е бил башпехливан и че притежава изключителна сила. Сега приличаше на най-обикновен човек. Огледа ребрата си, които се брояха. Той беше победил Кая! Като се сетеше за това и на него му се струваше невероятно. Сега сигурно тежеше само колкото единия баджак на Кая и може би нямаше да успее да вдигне “Канарата”, дори ако той не се съпротивляваше. Той беше отслабнал много, но беше Боляров. В неговото тяло, като в храм, живееха два вида борба и мисията му беше да ги запази и пренесе във времето. Яне се сети за това, че е последният човек, знаещ борбата на Болярови и че единствен той успя да съчетае Боляровия е Бимбеловия начин. Той трябваше да запази и да предаде на поколенията тези два начина на борба. Тялото му не биваше да му пречи за това. Не биваше, като в гроб, да закопае уменията си. Отново трябваше да станс онзи Яне и да бъде най-добрият пехливан. Той отново трябваше да бъде башпехливан! Щеше да се върне и отново да победи! Отново да побеждава! Решението му беше твърдо и то с онази твърдост, която беше изградил в кауша. Дори щеше да бъде по-силен отпреди. Волята и борбата за живот го бяха научили как да оцелява. Той имаше самодисциплина, каквато преди не беше притежавал. Сега имаше нужда само от време и скоро щеше да покаже на света кой е Яне Боляров. В този момент почувства нещо зад себе си. Пластовете мрак се движеха. Онова чувство, което за пръв път беше усетил в мрака на зандана, отново се появи. Там, зад него, имаше някой. Яне не помръдна. Опитваше се да разбере дали човекът е злонамерен, или не. Искаше да разбере какво може да постигне с това ново умение. Човекът не го виждаше и не знаеше, че Яне е тук. Той не беше враг и не се прокрадваше зад врата му. Яне “разбра” всичко това без сам да знае как. Това беше чувство, което усещаше вътре в себе си. Разбира се, не беше сигурен, защото чувстваше е неясни за него сетива, някак вътре в себе си. Проблемът не беше в това, което Яне усещаше или чувстваше, а дали и доколко да му се довери. Той продължи да “гледа” назад, зад гърба си. Там “видя”, че човекът е едър мъж. Той беше спокоен. Яне го “виждаше” като сянка, не, по-скоро като сияние. То беше оцветено в зелен цвят. Какво ли означаваше това? Изведнъж една нова сигурност се появи в него. Той вече знаеше кой е мъжът. Това беше Хабил. Тази яснота и сигурност неусетно се появи в него. Да, това беше Хабил - стопанинът на чифлика.
Ill том “Xaitdvm “
All
IVглава “Диарбекир”
- Хабил ага! - с онзи тих и шептящ глас каза Яне.
Хабил се стресна и подскочи. Мракът беше толкова плътен, че нищо не се виждаше. В този момент Яне чу лая на Буря.
- Кой е? - с разколебан глас каза господарят на чифлика.
Яне се замисли за миг. Този глас и това чувство го караха да се чувства като дебнещ в мрака хищник и като че ли връщаха силите му. Сега обаче концентрацията му беше намаляла, защото трябваше да се сети е какво име се беше представил пред господаря на чифлика. Мина време преди да се сети.
- Яшар съм.
- Ааа, Яшар, ти ли си?
- Да, господарю!
- Теб търсих.
- За какво, господарю?
- Трябва да направим последната вечерна молитва. Тук ние не се молим по време, защото нямаме нито джамия, нито можем да чуем някой мюезин, затова се молим, когато свършим работа. Обикновено аз казвам кога ще се молим.
Яне стана и последва мъжа. Всички мъже се бяха събрали в къщата му. Още на входа двамата измиха ръцете и краката си в един леген. Яне знаеше, че турците измиват ръцете и краката си всеки път преди да влязат в джамия, но сега гледаше как Хабил прави това и повтаряше всичко след него. Когато влязоха вътре, Хабил застана като водач на молитвата и започна да чете свещени текстове от Корана, а всички мъже слушаха и когато господарят се навеждаше и покланяше до земята, всички го следваха. Яне нямаше никаква представа от мюсюлманските молитви. Той знаеше, че мюсюлманите са поклонници на Дявола и не искаше да участва в дяволските им ритуали, но сега нямаше как, беше притиснат от съдбата.
Докато гледаше околните мюсюлмани, Яне с изненада откри, че те не извършват никакви дяволски ритуали. Те само се молеха, но отправяха своите молитви към техния бог - Аллах. Явно не ритуалите бяха погрешни, а техният Бог. Сигурно нямаше никакъв бог Аллах, а Исус Христос беше истинският Бог, който властваше над всички светове. Но ако нямаше такъв Бог, защо тогава Христос не беше унищожил вярата в него? Защо беше допуснал този, когото наричаха Пророк, а именно Мохамед, да създаде нова религия, след като той - Божият син, беше свел истинското учение на Бог на земята? Яне се замисли. Всъщност Исус Христос не беше истинският християнски Бог, а беше Син божи. Кой ли беше християнският Бог? Никога досега не се беше замислял за това. Яне се кланяше, но през цялото време мълвеше най-горещи молитви
Токораз Memo
478
Ятаган и Меч
към Исус Христос, към Светата божия майка - Дева Мария, а най-накрая зашепна и молитвата, на която го беше научил дядо му и която по-късно беше станала молитва на кауците.
Най-накрая молитвата приключи. Всички мъже, които се бяха молили, отначало излязоха навън и чак след това се обуха и отново влязоха в помещението. Явно като излизаха те показваха, че напускат свещеното място за молитва, а после отново влизаха в къщата на Хабил.
За пръв път в живота си Яне виждаше толкова отблизо мюсюлманска молитва. Той дори участва в нея. Нс знаеше как да се чувства. Би трябвало да се чувства омърсен и прокълнат. Той, който винаги е бил ревностен християнин, сега сигурно беше определил за себе си участта да бъде низвергнат в отвъдния живот. Беше по-скоро притеснен и уплашен, но не се чувстваше зле. Когато излезе с останалите мъже, той като че ли очакваше Бог да го порази веднага, на мига, но това не се случи. Затова Яне се замисли. Всъщност досега той винаги беше смятал, че мюсюлманин е равнозначно на турчин, но чак когато бяха тръгнали насам, към Диарбекир, беше разбрал, че мюсюлманите са много видове. Мюсюлмани бяха арнаутите, турците. кюрдите, персите, черкезите, но първите мюсюлмани бяха арабите. Имаше и турци християни. Едва сега Яне осмисли всичко това. Докато се обуваше, Хабил се приближи към него и каза:
- Яшар ефенди, елате насам!
Яне го последва.
- Трябва да накараме кучката ви да млъкне, но тя заплашва да хапе и никой не смее да я доближи! Лае през цялото време! Разгонила се е, а това подлудява нашите кучета!
Скоро стигнаха до една от сградите за добитък. Пред нея имаше плет и Буря беше затворена именно там, а няколко мъже, с факли, бяха обградили кучето и му се възхищаваха. Тя обаче се мяташе, опитвайки се да докопа някого от тях. Яне се приближи и успокои Буря. Мъжете разгониха кангалите и ги натириха нанякъде. Докато Яне успокояваше Буря, Хабил му подаде едно въже, което беше завързано като намордник. Яне го сложи на муцуната на кучката и тя нито можеше вече да хапе, нито да лае. Това беше добре. Сега вече Яне можеше да вземе Буря със себе си, без да има опасност да ухапе някого.
- Може ли да я вкарам в стаята, където ще спя?
- Не, завържи я отвън, а ние ще затворим всички кучета!
Яне беше забелязал, че водачът на кангалите беше черен като дявол. Той беше най-високото и едро куче, което досега беше виждал.
- Хабил ефенди, всички кангали, които досега съм виждал, са жълти и кафяви, а този е много голям и чисто черен. Какъв е?
Ill том “Хайдут”
479
IVглава “Диарбекир”
- Това е най-силното и опасно куче в цял Анадол. Викаме му Шей-тан. Той е истински вьлкодав и много добър пазач. Но не само пази стадата, понякога съм тръгва на лов за вълци. Бие се с цели глутници и сам лови вълците, на тяхна територия, сред планините. Взех го преди години от Диарбекир. Той е потвърждение на поговорката, която казва: “На Диарбекир водата му е черна, псетата - черни и сърцата на жителите му - черни.” Това е единственият черен кангал, който съм виждал и аз - каза Хабил.
Още докато говореха и вървяха към къщите за живеене, Яне се почувства много уморен. Хабил носеше факла, а той водеше кучето с намордника. Очите му се премрежиха, а миглите му се преплитаха и не можеше да отвори очи. Ставаше му все по-трудно да стои буден. Добре че Хабил го остави, като му пожела лека нощ. Яне завърза Буря за един кол пред къщата, в която щеше да спи. В стаята беше сам. Настаниха го в едно удобно легло. Откога не беше спал с чисти одеала? Той легна. Колко много неща се бяха случили през този ден. Лежеше и за пръв ггьт се чувстваше свободен човек. Отвън се чуваше пръхтенето на Буря. Тя явно не беше доволна, че е вързана и че на устата й има намордник. Яне знаеше, че при първа възможност ще продължи пътуването. Мислено се извини на Буря, че ограничава свободата й. После се сети, че днес нито веднъж не е повторил на ум това, което беше измислил от “Кесиджи ки-таб”. Започна да си го казва, но дали успя да стигне до края, или заспа веднага след първата дума, ще си остане винаги загадка. Спа толкова дълбоко, че когато се събуди въобще не си спомняше нищо от вечерта. Стори му се, че само е затворил очи, когато нещо го събуди. А това бяха силни викове и ревове. Яне стана. Веднага се облече. Докато вървеше към вратата, погледна през джама. Навън все още беше сумрак. Ето защо тази нощ му беше минала като миг. Излезе навън и там видя странна гледка. Един мъж се беше качил върху едно магаре, а от дисагите му се подаваха най-различни оръжия: брадви, ханджари и дори вили. Мъжът крещеше като обезумял. Отначало Яне не разбираше какво казва и дали въобще говори нещо смислено. Чак след малко разбра, че той крещи на турски, но с много силен кюрдски акцент.
- Обраха ме! Златото ми! Душицата ми, изяде ми душицата, изедни-кът му с изедник! Събирам потеря! Братко, ще ме подкрепиш ли? - като каза това, мъжът се обърна към господаря на имението.
Дали двамата наистина бяха братя? Яне погледна мъжът. Той беше с мръсни, окъсани дрехи, като на просяк. Чалмата му се беше развила и показваше ниското му наклонено чело. Четинеста брада и рядката мръсна коса засилваха усещането за нечистоплътност и ограниченост. Нещо в мъжа напомняше на Яне на прасе. Той явно беше човек на ние-
Токораз Memo
480
Ятаган и Меч
ките страсти. Българинът усети това чрез вътрешното си чувство. Явно, освен за предвиждане на действия, чувството, което беше развил в затвора и което все още не беше опознал съвсем, можеше да му подсказва неща за определени хора. Така щеше да може да разбере пред какъв човек се изправя, ако, разбира се, нещата се окажеха такива, каквито чувствата му подсказваха. Трябваше да опознае мъжа, за да види дали предчувствието му не го е подвело.
Отново погледна мъжа, а после и господаря на имението. Между двамата нямаше нищо общо. Единият беше груб и шумен, а другият - с благородно и интелигентно изражение. Едва ли бяха братя и сигурно нямаха нищо общо помежду си. Може би бяха добри познати или комшии, затова мъжът беше нарекъл Хабил “братко”.
- Обещавам акчета за всеки, който ме последва! Ще заловим наглия крадец и лично аз ще го убия на място! - продължаваше да крещи мъжът.
И в този момент Яне погледна пред себе си, там където преди да си легне беше завързал Буря. От това, което видя, очите му се разшириха. Не можеше да повярва на очите си. Буря все така беше с намордника на уста и вързана, а над нея беше застанал огромният Шейтан и двамата се бяха заклещили. Буря беше разгонена, а огромният черен анадолски кангал я беше яхнал. Яне беше сигурен, че ако неговата кучка беше свободна и без намордник не би допуснала това, но сега тя тъжно и безпомощно го гледаше отдолу. Яне извика и се втурна да раздели двете кучета. Те обаче не можеха да бъдат разделени. Чак когато ги обля със студена вода, Шейтан успя да се откопчи и ръмжейки избяга. Яне гледаше Буря. Дали Шейтан беше успял? Не знаеше. Това, което се беше случило с Буря и Шейтан, почти не беше привлякло вниманието на останалите мъже. Мъжът все така крещеше, че иска възмездие, а останалите отидоха да се приготвят за тръгване. Яне знаеше, че трябва да продължи пътуването си, но все още не беше взел решение. Той мислеше да се наспи до късно и след това да тръгне. Сега съдбата му предоставяше нова възможност. Трябваше да прецени дали да се възползва от нея. Като гледаше Буря, той се замисли. Ако продължеше пътя си сам, кой знае какви изпитания още го очакваха. Щеше да му бъде много по-трудно да се скрие от преследващите го чауши и трябваше да търпи глад, мизерия и студ. А потерята на Кабил щеше да го скрие. Тези мъже вече го знаеха. Те бяха добри хора и не искаха да го предадат. Той помисли още малко и реши да тръгне с потерята. Освен това акчетата, които мъжът обещаваше, щяха да му дойдат много добре. Трябваше да мисли и за това как ще се прибере в България. Решението вече беше взето. Върна се до леглото, в което беше спал, и провери дали е взел всичко. После поиска малко храна от стопаните. Хапна и даде част от храната на Буря. Ще
Ill том “Хайдут
481
IV глава “Диарбекир”
ше да тръгне с кучето. Не искаше да се разделя с Буря, защото трябваше да се възползва по най-бързия начин от всяка възможност, която щеше да се разкрие пред него. Освен това беше видял какво стана само за миг невнимание. Не искаше пак Шейтан да се навърта около Буря.
Когато всички тръгнаха, той също потегли е тях. Поведе и Буря на повод. Очакваше останалите мъже да имат нещо против неговото присъствие, но те не възроптаха, нито се възпротивиха на присъствието на Буря. Дори бяха доволни, че с тях ще има куче.
По някое време този, който единодушно беше избран за водач на потерята и когото всички наричаха “кърсердар”, се обърна към Яне и каза:
- Ей, момче, я отвържи устата на кучето, за да може да лае и да ни предупреди, ако наближим този дето го търсим!
Яне се подчини и отвърза устата на Буря. Кучето беше щастливо и веднага се опита да захапе един от кюрдите, които се намираха най-близо. Сега Яне трябваше да внимава повече, за да не пострада някой.
Водачът на потерята се казваше Кабил и май наистина беше брат на Хабил. Той имал съседно имение. Яне разбра това от едно момче, което вървеше редом до него и което най-малко се страхуваше от опитите на Буря да го захапе. Момчето се казваше Нури и беше син на същия този Кабил. Този, когото преследваха, бил някакъв еничар. Той не бил още истински еничар, а аджамиоглан изпратен от еничарския корпус да живее, работи и да се учи на ислям в семейството на Кабил. Яне сега разбра, че всички еничари, след като ги съберат, ги изпращат за две години да живеят в Анадола. Той си спомни събирането на еничари - девширме, на което беше станал свидетел в Козбунар, и всички хора, като сенки, изплуваха от миналото му. Този еничар не можеше да е българин, • защото от тогава бяха минали четири години. После огледа потерята и мислите му го върнаха още по-назад във времето, когато също така беше включен в потеря, но тогава преследваше брат си. Спомни си за него. От колко време вече го нямаше. Отначало беше мислил, че споменът за него ще го съпровожда вечно. После роднините му го бяха обявили за “мълчан човек” и с времето, въпреки съпротивата на паметта, той беше забравил лицето на брат си. Напрегна мисълта си и се опита да си спомни как изглеждаше той. Образът, който изплува пред очите му, беше мътен и неясен, по-скоро усети някаква гримаса, усмивка и нещата, които бяха характерни за него, но не и истинският му образ. “Колко мимолетно е всичко!” - мислеше си Яне.
Бързаха. Половината от хората бяха тръгнали с магарета, а другите, като Яне, бяха пеша. Магаретата ситнеха напред, а на пешаците им се налагаше да подтичват, за да не изостанат. Яне се задъха и зачерви. На едно място мъжете спряха, хапнаха набързо и продължиха. Явно беше
Токораз Memo
482
Ятаган и Меч
много важно да бързат. Отначало не знаеше накъде така уверено бърза цялата потеря. По-късно разпита Нури. Оказа се, че Кабил е сигурен, че крадецът еничар се е отправил към Диарбекир. Яне изтръпна. Всички бързаха обратно към крепостта, от която беше избягал само преди два-три дни. Малко след обед, след като превалиха една височина, градът се разкри пред тях в цялото си могъщество. От тук той изглеждаше на етажи. В дъното се извисяваше Ич кале. Крепостната стена, минарето на Улук джамия - всичко това беше толкова добре познато на Яне. Черните стени, черният град и реката. Инстинктивно Яне отстъпи крачка назад. Дали идването дотук не беше капан и той сам не беше влязъл в него? Все пак успя да запази самообладание и не се издаде. Потераджиите бързо слязоха към една от портите на града и влязоха вътре. Кабил събра всички при себе си, а след това ги раздели на групи. Яне беше прикрепен към Хабил и Нури. Те трябваше първо да претърсят Гяур махала. Яне се притесни. Гяур махала означаваше, че там трябва да живеят християни, арменци или евреи. Ако момчето, което преследваха, е еничар, то щеше да се скрие именно там. Хабил обаче въобще не беше притеснен от това. Той като че ли въобще не искаше да открият и хванат еничара.
- Чичо ти нещо въобще не иска да хване еничара! - подхвърли Яне на Нури, като искаше да разбере защо е така.
Момчето обаче, вместо да отговори, се сви като бито куче. Явно имаше нещо. Тримата преминаха през Гяур махала без да правят никакви усилия да разпитват или да потърсят беглеца. Явната небрежност на Хабил правеше все по-силно впечатление на Яне. Ако отначало мислеше, че Хабил не държи да го залови, сега той беше сигурен, че е точно така.
- Хабил ефенди, нещо не държите особено много да хванете този гяур! - реши да попита направо Яне.
- Той не е гяур, а правоверен, като мен и теб! - отговори мъжът, с благородното изражение. - Не искам да го хвана, защото не вярвам, че е откраднал парите на брат ми!
- Но Кабил ага казва, че го е обрал.
Мъжът само поклати глава. Яне не разбра точно какво иска да каже.
- Трябва да проверим и махалата Куцик баджи - каза Хабил. Тримата тръгнаха и се отправиха точно към Ич кале. Яне изтръпваше все повече и повече. Дали някой случаен минувач нямаше да го познае? Но как щеше да стане това, като го бяха държали две години в изолатор, без дори да го погледнат. Ето че изолацията и това, че никой не го беше виждал през тези години, сега беше в негова полза. Яне чувстваше глад, а и през нощта не беше успял напълно да се наспи. Махалата Куцик баджи се намираше точно до Йени пазар. От тук Хабил купи разни неща за ядене. Ако имаше пари, дори само едно акче, Яне щеше да направи
Ill том “Хайдут”
483
IV глава “Диарбекир
същото, но нямаше. Нури явно също нямаше пари, защото само сухо преглъщаше, когато минаваха покрай отрупаните сергии.
- Хайде, стига толкова! Искам да отида да си почина! - като каза това Хабил, който също яздеше магаре, обърна поводите на клетото животно и така тримата се върнаха назад и тръгнаха по чаршията, като се отправиха към Урфа капия. Там се намираха многобройни кафенета, които предлагаха най-доброто кафе от Истанбул до Персия.
Докато вървяха, на няколко пъти срещнаха други групи от потерята, които съвестно си вършеха работата. Те тепърва започваха претърсването на града, а Хабил вече беше свършил. Разбира се, мъжът не им каза това. Скоро тримата се настаниха в хубаво кафене. По всичко си личеше, че Хабил не идва тук за пръв път. Кафеджията го приветства като стар познат и се отнесе към него с нужната почит. Веднага донесе черно, гъсто и ароматно кафе и метна на жарта пресните мръвки, които Хабил му подаде. Месото зацвърча и миризмата му се разнесе из цялата улица.
- Нури, ей, Нури, я отиди и сложи малко сено на магарето, че горкото животно не се знае кога пак ще почине и ще хапне!
Нури, макар с неудоволствие, стана.
- И вода му сипи! - в последния момент извика чичо му.
Двамата останаха насаме. Любопитството на Яне беше изострено до край. Той беше много притеснен и откакто се намираха в Диарбекир, беше като на тръни. Затова си мислеше, че ако занимава мислите си с нещо друго, времето ще мине по-бързо и няма да се издаде. Хабил като че ли прочете мислите му и попита:
- Притеснено ли ти е, Яшар?
- Не! - опита се небрежно да отговори Яне.
- Защо, не те ли преследват?!
Яне вдигна поглед и веднага разбра, че Хабил знае. Мъжът знаеше, че е избягал затворник. Нямаше смисъл да лъже. Ако искаше да го предаде, Яне нямаше да може нищо да направи. Колко жалко, че не си беше направил ортома. Тази сутрин си мислеше за това, но нямаше време да си направи и да се въоръжи с нея. Сега беше напълно беззащитен пред кюрда. Той реши да отговори:
- Сигурно ме преследват!
- Трябва да имаш голям кураж, за да се върнеш там където всички те търсят!? Или безразсъдство?!
Темата не се хареса на Яне. Все още не беше сигурен дали Хабил иска да го предаде, затова реши да промени темата.
- Как се казва това кафене, Хабил ага?
- Бахчели кафене, защо?
- Много им е хубаво кафето! - Яне знаеше, че трябва да не спира да
Токораз Memo
484
Ятаган и Меч
говори, за да спечели време. - Хабил ага, искам да ви попитам нещо?
- Кажи? - кюрдът кимна с видимо задоволство. Личеше си, че той е от хората, които умеят да правят мохабет и това му доставяше удоволствие.
- Защо не искате да хванете еничара?
- Той е много добро момче. Беше ми като син. Дъщеря ми беше много влюбена в него… - като каза това, мъжът се загледа през джама и като че ли там виждаше това, което Яне не чуваше. Той разбра, че не бива да прекъсва състоянието на мъжа, защото той сънуваше с отворени очи. Явно Хабил виждаше в миналото, а там образите бяха живи. Явно, през джама, Хабил наблюдаваше дъщеря си и еничара. - Казваше се Абдаллах и беше много сериозно момче.
- А дъщеря ви как се казва, Хабил ефенди?
- Казваше се Бурчин. Кръстихме я на сърна, но тя стана по-красива и грациозна и от животното, на което я нарекохме. И по-плаха и боязлива.
- Какво стана, ефенди? Защо говорите в минало време?
- Бурчин почина, а момчето едва не полудя. Много го обичам, но е по-добре да си върви.
Яне също се натъжи от разказа на Хабил. Всъщност от одеве онова чувство пак се беше появило и с него той усещаше мъката, която кюрдът излъчваше, и която на талази го заливаше. Толкова много мъка! Яне се задушаваше. Стана. Трябваше да излезе за малко. Не се чувстваше добре. Чувствата на бащата, загубил дъщеря си и усещането за загубата на една любов, го бяха трогнали толкова много. Та той не познаваше нито този Абдаллах, нито Бурчин! Защо се беше вживял толкова? Излезе на улицата пред хана. Скоро откри, че голяма част от тъгата в него не е заради Абдаллах или Бурчин, нито заради Хабил. Всъщност на него му беше тъжно заради собствената му участ. Той беше чул красивата любовна история на еничара и господарската дъщеря и в себе си беше разбрал, че досега на него такова нещо не му се беше случвало. Никога досега не се беше влюбвал. Единствената жена, която беше познавал, беше Емине, но с нея имаха по-скоро разбиране, отколкото някакви чувства. Дали наистина не се беше влюбвал досега? Кои жени бяха влезли в живота му досега? Гергина - красивата чорбаджийка, беше много хубава, но вече беше мъртва. Всъщност единственият път, в който я беше докосвал, тя вече беше мъртва. Божура и Ирис бяха още деца. Айше също беше мъртва. Това бяха всички жени в живота му. Успокои се и отново влезе в кафенето. Отпи от ароматната напитка и топлината й още повече го успокои. Хабил му беше благодарен. Явно той също беше имал нужда от време, за да се съвземе от спомените. Ето защо Хабил не искаше да преследва еничара. Чак сега разбра защо и Нури беше реагирал така. Той беше на възрастта му и сигурно не му е било приятно пър
Ill том “Хайдут
485
IV глава ‘Диарбекир
вата му братовчедка да бъде с еничар. Сигурно тук също имаше някаква история, но Яне не искаше повече да чопли в душата на кюрда.
Той седна и замълча. Остави Хабил ага да заговори, когато се почувства готов. Това стана скоро, но кюрдът заговори за съвсем други неща.
- Много обичам есента - каза старият мъж. - Топлата и мека есен. Тук есента е е мирис на гнили листа и топъл вятър, който се напича от черните базалтови скали. Обичам, когато реколтата е прибрана и всичко вече е свършило, да се отделя от имението и да отида нагоре от Диарбекир. Отивам там всяка година, по едно и също време, и наемам една къща в селото Чарккьой. В тези блажените дни на почивка се отдавам на риболов по река Тигър. В Чарккьой е много спокойно и с още няколко мои приятели, които търсят сигурно убежище след хаоса и многолюдното в Диарбекир, се установяваме там. Наемаме двуетажна каменна къща, която се намира до реката, откъдето иде свеж полъх в жежкото пладне. Това за мен е раят!
Всеки човек в годината поне веднъж трябва да отиде някъде, за да си почине, защото там където живееш и работиш е немислимо да почиваш! Това са най-хубавите мигове от живота ми! Когато Бурчин беше малка, вземах моето сърненце с мен и тогава тя радваше сърцето ми…
Явно за каквото и да заговореше, Хабил все стигаше до Бурчин. На Яне пак му стана тъжно. Мъката в бащиното сърце беше толкова голяма…
От одеве един въпрос интересуваше българина: дали търсенето в Диарбекир ще продължи до тъмно и те ще пренощуват тук, или ще напуснат града по светло? Все още беше следобед, а той вече си беше починал добре. Хапнаха добре от изпеченото прясно месо. Кафеджията го беше полял с някакъв сос, който беше направил печеното месо много ароматно. Яне не си спомняше да е ял някога в живота си по-вкусно печено месо. Дори на султанската софра не беше опитвал нещо толкова вкусно. Не беше ял месо от много години и отначало му стана тежко. Наяде се добре. Хабил даде и на него, и на Нури, по едно голямо парче месо, а сам той си отдели две, но само си отряза едно тънко парче. Може би спомените вгорчаваха залъка му и най-накрая той предложи своите две парчета на Яне и Нури. Племенникът му се нахвърли върху второто парче. Яне скришом го прибра между два комата хляб. Хабил го забеляза, но само се усмихна и нищо не каза. Не можеше да изяде и него, защото със сигурност щеше да повърне. След като се наядоха, тримата изпиха още по едно кафе. Яне блажено се отпусна назад. Гледаше изпъкналия си корем и му се доспа. Най-добре беше тази нощ да преспят тук. Той вече беше готов за това. Затвори очи. Не беше се наспал добре през нощта. Трябваше да поспи по-дълго. Сигурно, ако сега заспеше, до другата сутрин щеше да се възстанови напълно.
Токораз Memo
486
Ятаган и Меч
Но Кабил не мислеше така. Той скоро се появи и вдигна шум. Яне се разсъни. Кърсердаринът настояваше веднага да продължат да преследват беглеца. Според него Диарбекир бил претърсен и от беглеца нямало и следа. Колко много се лъжеше само. Една голяма махала и една по-малка въобще не бяха претърсени. На Яне му стана ясно, че едва ли ще настигнат и въобще ще открият някога този Абдаллах. Той можеше в момента да се укрива в Гяур махала или в Куцик махала, а те щяха да гонят вятъра. Разбира се, нищо от това не можеше да каже на Кабил.
Потерята се събра и скоро напусна града. Яне се чудеше накъде ще потеглят и скоро с учудване откри, че не се връщат към имението на Хабил. Пътешествието явно щеше да продължи. Буря беше хапнала част от хляба, който беше останал от софрата на тримата, и сухожилията, които бяха отпаднали от пържолата, така че сега весело помахваше с опашка.
Отново бързаха. Кабил явно все още вярваше, че могат да настигнат беглеца. Какво ли щеше да направи, ако разбереше за предателството на собствения си брат, който не беше положил никакви усилия да потърси еничара?
Бързаха много. Вървяха, както се стори на Яне, още цяла вечност. Постепенно се сгъмни, но Кабил даже нямаше намерение да забави ход или да спрат някъде да пренощуват. На няколко пъти Яне се хвана как забавя ход и заспива така както си ходеше. Да, той спеше прав, докато се движеше в пълния мрак. Спеше, но слушаше какво си говорят останалите мъже от потерята. Всички бяха на неговото мнение, че трябва да спрат да починат. Трябваше да се наспи по-добре предната вечер. Трябваше да го оставят поне една нощ да се наспи и да възвърне силите си. Сега той се влачеше ни жив, ни умрял из тези далечни пустинни краища. Тъкмо когато вече му се струваше, че ще заспи дълбоко и ще се пльосне по очи направо на пътя, мъжете пред него се разшумяха. Отдясно на пътя се беше показала малка гостилница. Това беше здраво скована дървена постройка. Мъжете я осветиха с факлите си, похлопаха и влязоха вътре. Яне отиде по нужда. Искаше по най-бързия начин да спи. Даже не знаеше дали ще успее да хапне преди да заспи. Затова отиде по нужда, за да не му се налага после пак да излиза. Върза Буря за една кука за коне, която се намираше встрани от вратата. После влезе вътре. Помещението на хана беше едно единствено и голямо. Откъм стените имаше широки дървени миндери, върху които вече бяха налягали и спяха пътници. Масите бяха груби и тежки, но здраво сковани. Мъжете от потерята се опитваха да не събудят останалите гости на кервансарая. На полица над миндера, вляво от вратата, бяха наредени пръстени негледжосани купи. Яне взе една и отиде до голямата зидана печка, която беше изградена в средата на постройката. Тя топлеше помеще
Ill том “Хайдут
487
IV глава “Диарбекир
нието, но служеше и за готвене. Мъжете преди него вече си бяха сипали от казаните това, което беше останало. Когато дойде неговият ред, беше останало ядене само в едно гърне. Там имаше топъл, миришещ на чубрица, гъст фасул. Ароматът на боб, чубрица и червени чушки подразни апетита му. Вместо един комат, взе два. Сети се за сочната печена мръвка, между двата комата хляб, които беше взел от Бахчели кафене. Реши обаче да ги остави за друг път. Сега щеше да хапне топъл боб. За малко щеше да заспи, още докато ядеше и да цопне главата си в купата. Храната затопли корема му и още повече му се доспа. Едва успя да изтопи боба с втория комат, излезе и го метна на Буря. Доколкото видя, кучката го захапа още във въздуха и го загриза хищно. Явно тя също беше прегладняла. Яне влезе вътре. Повечето нарове бяха заети. Ка-бил обаче си беше намерил място и беше легнал горе. Хабил размести мъжете и се готвеше да направи същото. Явно за господарите на именията беше под достойнството им да лягат направо на земята. Останалите кюрди се натъркаляха направо на пода. Яне също се готвеше да легне на дървения под. Той може би беше мръсен, но сега това нямаше никакво значение. Хабил обаче го повика при себе си.
- Лягай тук до мен! - каза той на Яне.
- Но, ефенди! Аз може да спя и долу!
- Лягай, лягай тук!
- Но, защо?
- Не питай! Лягай сега да спим!
Яне легна до Хабил. Въпреки че гореше огън, в помещението беше хладно и той се зави с одеало. Извади каука и го постави под главата си. Така щеше да му бъде по-удобно да спи. Колко дълъг ден! Струваше му се, че това е най-дългият ден в живота му. Сега трябваше да спи. Трябваше да се наспи хубаво и да си почине, за пръв път от толкова много време. Преди да заспи реши да си повтори това, което беше измислил от “Кесиджи китаб”. Заспа преди още да е започнал.
За съжаление Кабил отново ги събуди по мръкнало. Всички мъже, подритвани от брата на Хабил, шумно се прозяваха и бавно ставаха. Хапнаха набързо. Яне пак даде коричка хляб на Буря. Веднага след това потерята тръгна. Навън се развиделяваше, но все още не беше съвсем светло. Бързаха. Отново бързаха. Яне пак не беше успял да се наспи добре и още от сутринта се чувстваше уморен. Освен че му беше тежко, той се ядосваше, защото знаеше, че в момента еничаръг може да е в Диарбекир, а те тук гонеха вятъра. През целия ден бързаха, като почти тичаха. Попита Нури накъде води този път и разбра, че пътят е за Искендсрун. Значи вървяха към пристанището на Средиземно море, откъдето ги бяха довели в Диарбекир. Това беше много добре за него, като по поръчка.
Токораз Memo
488
Ятаган и Меч
Тази вечер замръкнаха в друг кервансарай. По пътя обаче бяха отминали един, което означаваше, че бяха изминали разстоянието, което обикновен керван изминава за два дни. Тази вечер Кабил като че ли разбра, че търсенето на еничара е по-трудно от търсенето на игла в копа сено. Той проумя, че беглецът няма как да е пред тях, че сигурно са го изпреварили или може би той е тръгнал в съвсем друга посока. В дълъг разговор между двамата братя беше взето решение на другия ден да се върнат по пътя за Диарбекир и да пресрещнат еничара. Всички бяха единодушни, че този Абдаллах или е в Диарбекир, или са го изпреварили и ще го пресрещнат по пътя.
- В хана, където спахме предната вечер, разпитах ханджийката, но тя не е виждала Абдаллах. Тук също не са го виждали. Няма как да мине от тук, без да бъде забелязан. Тук пътят е само един и върви по дъното на долината. Трябва да се върнем! - каза Кабил.
На другия ден тръгнаха обратно. Това като че ли развесели мъжете. Мисълта, че скоро ще се върнат в Диарбекир, а по-късно и в имението, много ги зарадва. Всички те бяха разбрали, че не е лесно да бъдат подчинени на Кабил. Все по-често Яне чуваше ропот. Ратаите изразяваха мнение, че Хабил е много по-добър и човеколюбив от брат си и всички копнееха да се приберат в имението, и Хабил отново да им бъде господар.
Кабил не им позволи да спрат и да пренощуват в кервансарая. Те отново го отминаха и продължиха към онзи хан, в който Яне яде фасул. Явно пак щяха да са като пребити тази вечер. Този път обаче потерята вече не вървеше толкова бързо. Тъмнината ги завари по пътя. И това оставаше сега, да нощуват на открито. Но не, Кабил беше решен да стигнат до хана, затова продължиха пътуването си в тъмнина. Запалиха факли и вървяха много по-бавно. Ропотът сред хората ставаше все по-ясен и на висок глас.
- След като се доберем до кервансарая ще е много късно - каза Хабил на Кабил. - Няма да е зле утре да починем, да съберем сили и чак на другия ден да продължим преследването.
Кабил подскочи.
- Да почиваме?! Това означава да го изтървем! В момента всеки миг е важен! Той открадна всичките ми пари, братко! Всичко, което бях събирал през целия си мизерен живот! Той има злато и няма къде да се скрие! Да го хванем по-бързо!
Групата чуваше разговора между двамата братя и изригна в ропот.
- Какво искате? Какво искате? - изкрещя Кабил. - Изгасете всички факли, ще се движим в тъмното, за да го изненадаме!
Така мъжете продължиха по пътя. Нощта беше мрачна, но изведнъж облаците се “разкъсаха” и Яне видя пътя. Той беше самотен, а от двете
Ill том “Хайдут
489
IV глава “Диарбекир “
му страни се издигаха почти стръмните скатове на планината. Тези планини бяха голи, като оплешивели. В тях нямаше дръвчета, храсти и зеленина, както в Родопите. Яне беше ужасно изморен. Буря също не искаше повече да върви, дърпаше се и на него му се наложи да върви последен от групата. Кучката беше неспокойна. Сигурно някакви животни обикаляха наоколо по голите склонове и тя ги надушваше. Сега само това му оставяше, да слуша и лаенето на кучето. Това щеше да изнерви и останалите потераджии. Преди още да се е разлаяла, той реши да й сложи връвчицата, която държеше устата на Буря затворена и така не й позволяваше нито да лае, нито да хапе.
Яне се наведе и чу как някой от първите мъже извика.
- Кърсердар! Кърсердар!
- Кучета такива, бунт ли ще правите! - грубо отвърна Кабил.
Само това оставеше, хората от потерята да се скарат помежду си. Това щеше да е много опасно, защото всички бяха въоръжени, а и се намираха на средата на пустошта.
Както беше наведен, изведнъж Яне дочу шум от борба и битка. Буря излая. Нима ратаите бяха нападнали брата на господаря си? Той веднага сложи намордника на кучето. Проехтя изстрел. Така, както си беше наведен, той погледна и в мига на осветяване, когато огненият език излетя към небето, Яне видя чудна гледка. Над потерята, като хищни орли, се бяха спуснали някакви мъже с шарени дрехи. Те имаха вид на разбойници. Той веднага разбра какво става. Нападението явно беше само отпред и отстрани. Или нападателите не бяха много, или не бяха чак толкова добри в засадите. Както си беше наведен, Яне се обърна и побягна назад. Той тичаше приведен, за да не го видят, но и за да избегне някакъв случаен изстрел. Бягаше по пътя, но мина вдясно, към склона на планината. Скоро се отдалечи доста. Спря и се обърна. Буря беше с намордник и не можеше да лае. Въпреки това тя усещаше, че съвсем наблизо се води битка. Тя се мяташе и огъваше тялото си, за да се отскубне от връзката и да се втурне в боя. Яне беше принуден да я удари с юмрук в дебелата глава. Буря едва ли я заболя, но поне се успокои. Той усещаше, че от това да остане незабелязан сега зависи животът му.
Яне наблюдаваше случващото се и разбра, че бандитите не са го забелязали. За всеки случай опипом откри една ниша, нещо като малка пещера и се свря в нея. Дръпна Буря и силно я притисна към себе си. Не позволяваше на кучето нито да мръдне, нито да издаде звук. Беше толкова добре скрит, че можеше да бъде открит само ако някой специално го търсеше. В същото време виждаше всичко, което се случваше, само лошо чуваше, защото не беше много близо до хората, но все пак успяваше да долови думите им. Притихна и се заслуша. Отчетливо чу
Токораз Memo
490
Ятаган и Меч
тракане на чакмак в кремък и след малко над пътя лумна една факла, която освети една доста нерадостна картина. Нападателите бяха само четирима или поне от това място той успя толкова да види. Въпреки че потерята, в която той сам беше участвал, беше три пъти по-голяма и въпреки мрака, те бяха успели да ги обградят и да ги завържат. Сега всички мъже седяха или лежаха проснати върху прашния път. Какво ли можеше да се очаква? Та това бяха най-обикновени ратаи, които бяха предвождани от човек, загубил разсъдъка си.
Яне гледаше мъжете и си спомни, че миг преди нападението и преди да се наведе, за да завърже устата на Буря, отново беше усетил онова чувство. Чак сега си спомни за него. Преди малко не му беше обърнал внимание. Умението да предвижда му беше помогнало и беше запазило живота му. Това нещо беше много полезно. Той трябва да го развие и да се научи да му се доверява. Това откритие много го зарадва. Той не само, че беше бивш башпехливан и войвода, а щеше да стане още по-добър и то като разчита на това странно чувство. Може би някакъв архангел или ангел-хранител го предупреждаваше по този начин и шепнеше в ухото му предупрежденията. А може сам Бог да му помагаше, като му посочваше бъдещето. Дали с времето нямаше да се научи да “вижда” и в далечното бъдещето и да стане като вехтозаветните пророци?
- Какви сте вие? - над клисурата се разнесе гласът на човека, който държеше факлата и който явно беше главатар на бандитите. Той беше с най-шарени дрехи и от силяха му стърчаха най-много оръжия. А мустаците му заплашително стърчаха настрани. - Кои сте вие? - попита пак той. Говореше на турски, но като кюрд.
- Потеря - тихо отговори Хабил. Яне не го виждаше, но беше сигурен, че това е неговият глас.
- Каква потеря, бе? - изрева гръмогласният главатар.
Той се приближи до един от проснатите по лице хора.
- Никаква потеря не сме, ага. Ние сме селяни, бедни и прости селяни - този път се чу хленчещият глас на Кабил.
- Защо тогава другите те наричаха кърсердар? - попита мъжът.
- Убий ме, ако знам, ага. Така им щукнало.
- Какво търсите по това време тук, бре? - продължаваше разпита си, явно недоволният главатар.
- Ага ефенди, ние само случайно минаваме оттук.
Отговорът явно не задоволи главатаря.
- Срещнахте ли едно момче там откъдето идвате?
Яне наостри уши. Явно бандитите не бяха причаквали тях. Дали и те не преследваха същия еничар, който беше откраднал парите на Кабил? “Колко бързо се разнасят мълвите! И колко бързо лешоядите се струп
Ill том “Хайдут
491
IV глава “Диарбекир
ват около плячката!” - помисли си той. Явно някой от преследвачите, още при проверката на Диарбекир, се беше “изпуснал” и беше казал какво търсят и веднага местните бандити се бяха раздвижили.
Кабил, макар и проснат на земята, явно не беше загубил разсъдъка си, защото започна да лъже и това беше най-доброто в случая.
От одеве Яне мислеше дали има някакъв начин да помогне на новите си познати. Нападателите не бяха много. За съжаление погераджии-те не му се бяха доверили и не му бяха дали никакво оръжие, и така той беше “въоръжен” само с Буря.
Главатарят подаде факлата на най-близо стоящия до него човек. Той явно искаше да е със свободни ръце.
- Не, ага! - отговори Кабил.
След този отговор главатарят събра хората около себе си, а те накараха всички пленени и завързани мъже да седнат. След това бавно изпразниха джобовете им. Мъжът държеше факлата високо. Скоро всичко от джобовете и поясите на мъжете беше натрупано на купчина. Главатарят я огледа и я ритна, явно беше разочарован.
- Къде е торбичката с парите, куче? - изрева той и се насочи с извития си ятаган към Кабил.
В следващия момент се случи нещо изненадващо. Яне се беше загледал към това, което правеше главатарят на бандитите, и не беше забелязал как под светлината на факлата се беше появил още един човек. Отначало той беше невидим. Чак когато се размърда и приближи до главатаря, забеляза, че беше висок, едър, облечен с дълга черна дреха, с черна чалма на главата. Яне го гледаше и се сети за Велко, който носеше същите дрехи и се появяваше и изчезваше в мрака, като демон. Отначало си помисли, че новопоявилият се е от бандитите и може би беше техният истински главатар, но скоро усети стъписването и сред тях.
Мъжът на свой ред беше спокоен и уверен, и това си личеше по начина, по който говореше, стоеше и се движеше.
- Джингиби! Джингиби! - дочу той гласове, но сам не можа да разбере кой нарече новопоявилия се по този начин.
Човекът наистина приличаше на демон. Той беше с черна кожа, и ситно къдрава чисто бяла брада, което странно контрастираше на черната му кожа. Това беше лице на убиец. За миг на Яне му се стори, че познава този човек, но откъде? Не можеше да бъде. Не може да познае случайно срещнат човек тук, на другия край на света и въпреки това спомените му го отнесоха далеч във времето, в една друга срана. Тогава той за пръв път беше видял арап отблизо. Спомни си разговора между двамата кесиджии. Дали можеше същият този човек да е приятелят на Велко от онази нощ?
Мъжът се приближи още по-близо до главатаря и попита:
Токораз Memo
492
Ятаган и Меч
- Къде е момчето?
Какво ставаше? Този мъж също търсеше някакво момче. Можеше ли то да е еничарът, който и те търсеха? А може би търсеше него? Яне не знаеше вече какво да мисли. Участваше в нещо, което не можеше да разбере.
В следващия момент се случи нещо страшно. Без никакво предупреждение, тримата бандити скочиха към този, когото той беше решил, че е кесиджия. Той обаче се извърна и с леко движение на лявата си ръка замахна към гърдите на бандитите. Чу се силен удар. Единият от мъжете изскимтя, сви се във въздуха и изхвърча назад. Яне изтръпна. Нямаше съмнение. Това оръжие не можеше да бъде друго освен ортома. Той сам неведнъж беше удрял по този начин и много добре знаеше, че няма друго оръжие, което да предизвика такива поражения. Арапът беше кесиджия, който освен с ръст беше надарен и с изключителна сила, и майсторски боравеше с ортомата. Следващият удар беше насочен към човека с факлата. Той попадна в главата на нещастника. Може би освен главата, ортомата беше ударила и горящата факла, защото хиляди искрички се пръснаха във въздуха и образуваха впечатляващо зрелище. Скоро се чу и грети удар, но Яне дори не успя да види какво става. Въпреки това, като гледаше лекотата и майсторството, с което арапът кесиджия работи с ортомата, беше сигурен, че удареният нещастник не се е спасил.
Главатарят на бандитите стоеше като препариран и не помръдваше. Макар факлата да беше паднала на земята, тя все още осветяваше случващото. Кесиджията се наведе, взе факлата и освети кървавата сцена. Завързаните насядали мъже се разкрещяха. Убиецът се приближи към главатаря на бандитите. Единствено той беше останал жив от нападателите на потерята на Кабил.
- Джингиби! Джингиби! - крещеше Кабил, който като че ли предчувстваше това, което щеше да се случи и така се опитваше да го стресне или уплаши. В този момент Яне видя черната висяща на лявата му ръка ортома. Мъжете все още пищяха като жени, но кесиджията като че ли не ги чуваше и нс им обръщаше никакво внимание. Той, като хищна птица, беше вперил поглед в главатаря и каза:
- Ще те питам само веднъж, къде е момчето?
Мъжът мълчеше.
- Шейтан! Шейтан! - изведнъж каза Кабил.
Яне се учуди. Оказа се, че кърсердарът на тяхната орда познава кесиджията! Можеше ли той да е платил на наемния убиец? Кога го беше вербувал и как го беше предупредил?
В следващия момент този, когото бяха нарекли Шейтан, замахна и удари главата на главатаря с ортомата. Тялото на бандита се вдигна от земята и отлетя. Яне беше сигурен, че той вече е мъртъв.
Ill том “Хайдут
493
IV глава “Диарбекир
Нещата обаче не бяха такива, каквито Яне смяташе. След като уби само е един удар на ортомата главатаря на бандитите, кесиджията се приближи до Кабил. След това заговори на кюрда, като че ли се познаваха отдавна, но гласът му съвсем не беше дружелюбен.
- Ще те попитам само веднъж, къде е момчето?
Кабил мълчеше и трепереше.
- Аз какво ти казах на теб?! - продължи кесиджията.
В същия миг нанесе страшен удар в главата на Кабил. Яне беше сигурен, че кюрдът вече е мъртъв. След това мъжът в черно се загърна в дрехата си и тръгна по пътя. Той вървеше точно към него. Яне се сви и стисна Буря. Беше сигурен, че ако мъжът го види, ще го убие. Едрият мъж, който току що е лекота беше убил пет човека, без дори да му мигне окото, като сянка се плъзна по пътя покрай него. А след това, като че ли се “разтвори” в мрака. Яне изчака още малко. Трябваше да вземе решение. Не искаше повече да се връща и да преминава през Диарбекир. Пътят надолу водеше до пристанището Искендерун. Той трябваше да тръгне след кесиджията. Трябваше да го проследи и да се учи от него. Той искаше да напише китаб за наемните убийци и трябваше да изучи колкото може повече кесиджии. В същото време трябваше да мисли и за връщането си в България. Яне изчака още малко. В този момент стана и реши да тръгне след кесиджията. Не искаше да го следва много отблизо. Буря щеше да му бъде от полза. Той я поведе по следата на кесиджията. След известно време Яне освободи устата й, за да може да хапе и ако арапът кесиджия реши да го нападне, да го предупреди. Буря излая. Яне й се скара и я накара да млъкне. След това продължи след кесиджията.
Въпреки че бързаше, нито веднъж не се доближи до този, когото преследваше. По някое време много прегладня. Беше благодарен, че запази печеното месо и двата комата хляб, които му беше дал Хабил. Кесиджията като че ли беше изчезнал. Яне бързаше към Искендерун, но никого не достигна. Разпитваше, но никой не беше видял арапа. Яне гладуваше, а и Буря също.
След няколко дни стигна до Искендерун. Едва тук, на пристанището, разбра, че специален кораб чакал кесиджията и той се беше качил на палубата, и веднага беше потеглил. Яне опита да се уговори да го вземат в екипажа на някой кораб. Никой обаче не го искаше, особено когато искаше да качи и Буря. Така той, след няколко седмици, се принуди да потегли пеша. Прекоси целия Анадол. Видя стотици чудеса, срещна хиляди хора. Пътуването до Истанбул продължи 24 дни изпълнено с безброй перипетии. За да се изхранва и да спи в различните кервансараи, той се уговаряше е ханджииге и вършеше всякаква “черна” работа. Почистваше оборите, цепеше дърва и всякаква друга работа. Бързаше, защото
То кора з Исто
494
Ятаган и Меч
есента напредваше и скоро зимата щеше да скове земята, а той не искаше да презимува на чуждо място. Тази зима той беше решил да прекара в Козбунар. Дано всички там бяха живи и здрави. Трябваше да се съвземе, да се нахрани и да почине, но най-важното беше да възстанови психиката си и отново да стане пълноценен човек.
По някое време му направи впечатление, че Буря едрее. Дали черният кангал Шейтан не си беше свършил работата? Един ден, както си седеше на азиатския бряг на Истанбул, тук, където свършваше Азия и започваше Европа, той милваше Буря, която блажено беше легнала и се препичаше на последните топлещи лъчи на есенното слънце. Истанбул беше много красив през есента. И в този момент Яне го усети. Някакво движение в корема на Буря. Да, той беше сигурен, че долови движение. Явно тя носеше в себе си нов живот. От този момент той вече беше сигурен, че в корема на Буря расте нов живот. Скоро тя щеше да има кученца. Това го притесни и едновременно го зарадва. От този момент започна да храни Буря по-добре. Сега тя, освен себе си, трябваше да храни и още няколко гърла. С голяма част от парите, които припечелваше, купуваше месо, което даваше на вярната си другарка.
От работата в кервансараите беше събрал пари, но всичките ги даде на един лодкар, който го превози от азиатския до европейския бряг на Истанбул. Мина покрай Едирне и дори не се отби да го разгледа. Колкото повече се приближаваше до България, толкова повече мислеше за приятелите си, за кауците, за Мирза и Диньо, но и за враговете, които го бяха изпратили на заточение. Не искаше мъст, но разбираше, че трябва да е внимателен. Още ден-два му трябваха, за да се добере до Българско. Една сутрин, както си вървеше пеша с Буря, пред очите му се разкри Козбунар. От известно време дишаше по-свободно и отново се чувстваше жив. Чак сега той се почувства спасен, а времето, през което беше лежал в затвора, му се струваше толкова далечно, като че ли въобще не е било.
Ill том “Xaiidvm “
495
V глава “Козбунар
КОЗБУНАР
Колкото повече наближаваше селото, толкова повече се замисляше за това какво ще намери в къщата на баба Василка. Още след като премина Едирне, Яне свали чалмата, която беше взел от Хабил ага, и сложи на главата си каука. От този момент отново започна да се чувства българин. Буря като че ли чувстваше неговото настроение и весело размахваше опашка. Когато мина покрай Пашакьой, той си спомни за последното си идване тук и за всичко, което се беше случило. Сети се за Маринчо, Вълчо и за шведския крал Карл XII. За шведския крал той беше чувал и докато прекосяваше Анадола. Беше разбрал, че Карл XII, след Пашакьой, се бил преместил и вече живее в Ангора.
След Хаджи Елиз махала Яне стана много внимателен. Нищо не беше чувал нито за кауците, нито за Борьо Белята или Кара Мустафа и Кая. Не знаеше какво правят враговете му. Не знаеше дори дали Василка и децата все още са в Козбунар. Какво ли се беше случило с тях? Затова, когато стигна до Козбунар, Яне изчака падането на нощта и чак тогава, под прикритието на мрака, се спусна към селото. Беше изчакал на същата онази поляна, на която преди толкова много години беше празнувал Еньов ден. Спомни си как тогава Ирис беше избрана за Еньова буля. Не можеше да определи колко време беше минало оттогава, но му се струваше, че това е било много отдавна, като че ли в друг живот.
Приближи къщата и тихо похлопа на дървената врата. Буря въртеше опашка и с нея удряше по вратницата като по тъпан. Яне се опита да надзърне над кирпичения дувар, за да види да не би да има някаква изненада или засада зад оградата. Не, в двора нямаше никого. Джамовете на къщата бяха тъмни. Буря го последва. Яне с напрежение гледаше към къщата и по специално към задната стая, в която трябваше да спи старата вещерка. Там обаче нищо не се случваше. Буря продължаваше да удря с опашката си. Какво ще прави, ако се окажеше, че Василка и децата вече не са тук? Как да разбере къде са? Нямаше начин да разбере това. Така че той реши да продължи пътя си напред. Най-близкото място, в което имаше познати хора, беше Араповският манастир. Боляровия хан също беше наблизо, той обаче реши да продължи към Станимака и Бачкьой. Там щеше да търси Кара Тозю, Сотир и Теофилакт, а после може би и Диньо Циганара.
Докато мислеше всичко това, нещо вътре в къщата се раздвижи, а след малко джамчето, точно там, където трябваше да спи Василка, светна. Скоро стопанката на къщата, увита в някакъв голям шал или в оде
Токораз Memo
496
Ятаган и Меч
ало, излезе на двора. В лявата си ръка тя носеше свещ, а с дланта на дясната пазеше пламъка от случаен порив на вятъра.
- Кой е там? - попита Василка.
- Аз съм! Яне!
- Кой?
- Яне, баба Василке!
- Яне, ти ли си?
- Аз съм, отвори портата!
Жената се разбърза, а Яне се обърна и хвана Буря, за да не уплаши старата жена, като скочи да й се радва в тъмното. А Буря беше толкова наедряла, че можеше и да я повали на земята. Освен това вече беше видно, че Буря е бременна и в утробата си носи кученца от огромния черен вълкодав - кангалът Шейтан. Така че Яне се страхуваше и за здравето на кучката.
Жената го пусна вътре и искрено му се зарадва. Яне върза Буря до вратата. Спомни си предния път, когато дойде тук пак с Буря. Тогава другарката му беше ранена и едва оцеля.
- Момичетата тук ли са? - попита Яне.
- Да, спят в стаята! - каза Василка и посочи другата стая.
- Добре, тогава да бъдем тихи и внимателни!
След като направи знак на Буря да е тиха и да пази двора, Яне влезе в стаята на Василка. Жената се приближи до него и го прегърна дълго, като прекара сухата си ръка по косата му.
- Не мога да те позная, мойто момче! Много си отслабнал! Какво е станало с теб?
- Нищо, бабо!
- Ще те нагостя и добре ще се погрижа за теб! Трябва да се храниш по-добре! Виж каква върлина си станал! Трябва да се оядеш малко! Да станеш по-арен!
- Добре! Добре!
После, въпреки че беше късно, Василка започна да му приготвя ядене. Тя, разбира се, помисли и за Буря. Яне хапна, а после двамата седнаха пред запаленото огнище. Душата му се отпусна и той се почувства в безопасност. После обаче думите на старата жена го върнаха в реалността.
- Лошо живеем, сине! Тежко! - като каза това, тежка въздишка се отрони от гърдите на старата жена. - Тежко живеем!
- Защо, какво е станало?
- Кара Мустафа - новият бей на Станимака, завзе цялата земя на Шейтановите. Знаеш ли го? Оттогава тънем в мизерия. Имам чувството, че още по-голямо зло е намислил. Постоянно минава от тук и от ко
Ill том “Хайдут”
497
V глава “Козбунар “
ня си, отвисоко, изглежда двете момичета. Заграби земите им и мисля, че скоро може да посегне и на тях, и да ги убие. Красавец е беят, но черна е душата му. Откакто взе земята, мори и хората. Настройва ги срещу нас и така всички странят от нас. Държат се така, все едно сме прока-жени и низвергнати. Никой не ни помага, всички ни отбягват и се пазят някой да не ги види с нас. Беят иска да ни затрие с глад. Никаква земя не ни остави. Живеем мизерно, синко!
- А кауците, те не ви ли помагат?
- Нищо не знам за тях. Кара Тозю си тръгна и повече нито го видяхме, нито чухме за него!
Тежки, както се стори на Яне, обвинителни сълзи, се търкулнаха по сбръчканите бузи на старата жена.
- Много се намъчих, сине! Къде отиде, какво стана, къде се запиля?! Ни вест, ни кост от теб! Мислих, че си се затрил някъде по света! Къде беше?
Яне се почуди дали да каже на старата жена за това, което му се беше случило. Тя и без това се беше напатила, дали да я “натовари” и той? После реши, че тя така или иначе ще разбере и каза:
- Не можех да ти се обадя, бабо! Нито да ти пратя хабер! Бях заточен в Диарбекир!
- Какво е това Диарбекир? Къде се намира Диарбекир?
- Някъде там, далеч в Анадола.
- Анадола, че то това е много далеко! Какво прави там?
- Нищо, бабо, държаха ме в кауш. Накараха ме да загубя свободата си. Опитаха се да ме смачкат.
- Загубата не е наказание, а предизвикателство! Така Бог иска да ти каже, че трябва да се бориш, когато ти е трудно! Когато си на ръба на силата и вярата си, намери сили, стани и победи!
- Това смятам да направя! - каза Яне.
- Тъй ще е, сине, но преди това трябва да си починеш и хубаво да се нахраниш, че там, в кауша, въобще не са те хранили! Виж, само кожа и кости си станал!
После Яне разказа на старата жена за онова чувство, което за пръв път му се беше появило в Диарбекир. Ако имаше някой, който да може да му помогне и да му разкрие същността на новата му придобивка, това беше точно Василка.
- Знам за какво ми говориш! Някога, в миналото, всички просветени хора са го имали, а днес го имат само змейовете. Това е един от атрибутите на змея. Но за да можеш да го ползваш и да ти бъде полезно това “чувство”, трябва да можеш да го контролираш и да го “повикваш” всеки път, когато поискаш или ти се наложи. Само така можеш да разбереш, че притежаваш истинско умение и ще се научиш да му се осланяш.
Токораз Memo
498
Ятаган и Меч
На изток има много факири и суфи, които цял живот се борят, за да постигнат това усещане. Затова Буда - богът на който се молят, понякога го изобразяват с три очи, а едното е на челото му. Това си постигнал ти. Както казват те, “отворил си третото си око”.
- Нищо не разбирам! - каза Яне. - Толкова ли е известно това “чувство”?
- Не! То е голяма рядкост и много малко, само свети мъже, го притежават!
- Бабо, това нали не означава, че съм свят мъж? - Яне каза това на шега и очакваше старата жена също да се пошегува. Тя обаче изведнъж стана сериозна, като че щеше да каже нещо много важно и държеше Яне да осъзнае това.
- Защо? Точно това означава!
Яне разбра, че се е изложил. Явно жената искаше точно това да обясни. Тя му беше казала няколко неща и досега беше познала за всяко от тях. Беше познала, че е змей, че ще стане башпехливан, а сега явно щеше да се окаже, че е и свят мъж. Та той беше едва на 18 години. Макар и ирепатил никак не можеше да си се представи като свят мъж. Свят мъж - той си представяше някакъв мъдър, стар човек, с дълга бяла брада, така както ги изобразяват на иконите, може би дори поп.
Двамата продължиха да си говорят. Яне разкриваше душата си пред старата вещерка. Тя внимателно го слушаше и разбра колко беше пораснал той. Предният път, в който се бяха разделили, Яне беше още дете, макар и башпехливан. а сега вече беше станал мъж. Може би имаше надежда за нея и децата! Яне сега й изглеждаше много по-голям и зрял.
Баба Василка се усмихна, когато чу, че Яне вече не държи да става велик.
Той каза:
- Животът, който водим, не е истински, той е мним! Ние живеем така все едно, че ще сме вечно на тази земя, заблуждаваме се и придаваме прекалено голямо внимание на нещата, които ни се случват! Докато бях в затвора, аз разбрах това!
Когато я погледна, тя разбра колко много мъка има в душата му. Яне наистина беше преживял много и беше научил много неща.
Така Яне реши и остана отначало уж само за седмица, но после хвана студ, падна и сняг, и така остана цялата зима в Козбунар. Той беше решил да отиде до Бачкьой и там да намери Кара Тозю или Сотир, а ако не открие тях да намери Тсофилакт и да разбере какво става с кауците, и защо не бяха помагали на жената е двете деца.
Преди Коледа Буря вече беше много наедряла. Няколко дни след като плодът слезе надолу и изду корема й, тя роди. Роди само едно черно като смъртта кученце. По всичко си личеше, че баща му е кангалът Шейтан. Кучката се грижеше за малкото. Василка и Яне се грижеха за нея. Най-трудно беше да запазят малкото кученце, което Божура и Ирис
Ill том “Хайдут
499
V глава “Козбупар
непрекъснато “нападаха”. Каквото и да правеха, те непрекъснато мислеха само как да отидат в плевнята и там да си играят със сляпото още кученце. Яне много им се караше. Той знаеше, че кученцето се нуждае от спокойствие, а и се притесняваше, защото Буря беше станала особено раздразнителна. Един ден, както си стоеше в стаята, чу Буря да лае като обезумяла и да се хвърля срещу кирпичената стена, която отделяше къщата от пътя. Василка и децата бяха на двора. Бабата трябваше да заколи последното пиле, което беше останало в двора. След това четиримата щяха да гладуват. Храната свършваше. Василка беше все по-при- теснена. Яне също се чувстваше зле. От Диарбекир той се беше върнал без пари. Василка беше пресметнала храната за нея и децата, но Яне не беше предвиден, затова храната беше свършила по-бързо, отколкото старицата беше предвидила. Не можеше да ходи на лов, защото беше зима, а и той трябваше да се крие.
Яне гледаше през малкото заскрежено прозорче. В стаята беше мрачно и цареше сумрак, макар навън да беше светло, и само топлите меки отблясъци на огъня в огнището осветяваха помещението. Яне гледаше белия сняг, момиченцата, които се гонеха в него и оставяха следи, и кървавата диря, която закланото пиле оставаше върху чистия сняг. Вниманието му всъщност беше привлечено не толкова от скачащата с гърди срещу стената Буря, а от това дали момичетата няма да се възползват и да се намърдат в плевнята при Ураган. Така бяха нарекли малкия още полукангал-полукаракачанка. Името беше хубаво, защото имаше връзка е името на майката. Освен това в него имаше “р” - звук, който всички кучета различаваха най-добре. Яне знаеше, че е хубаво в името на кучето да има “р”, така то го различава по-добре и веднага реагира. Името на Ураган беше измислено от баба Василка и така тя му стана кръстница. Ураган растеше здрав и голям. Когато се нахранеше, коремът му толкова се издуваше, че всички се страхуваха да не се пръсне. Освен това, в такъв момент, той безпомощно започваше да маха с късите си, но дебели лапи, които показваха колко голям и здрав ще стане, като порасне. Това, че беше сам и че майка му хранеше само него, помагаше да расте бързо и да се променя с всеки изминал ден.
Та сега, когато Буря скачеше срещу стената, Яне погледна, за да види дали калпазанките няма да се възползват от заетостта на бабата и да отидат да навестят Ураган. Но в този момент разбра откъде се беше появила яростта на Буря. Над оградата видя главата на Кара Мустафа. Отначало не го позна, но по шапката се сети, че е той. На главата си беят носеше красив тюрбан, пищно украсен с пера. На Яне този тюрбан му се стори малко неподходящ, защото времето беше твърде студено, но явно Кара Мустафа беше готов да страда, за да изглежда добре. Суетният мъж ходеше с
Токораз Memo
500
Ятаган и Меч
гордо вдигната глава и е втренчен поглед гледаше старата жена и двете деца. Те бяха спрели да играят и като омагьосани наблюдаваха движещата се над оградата глава. Дали двете деца осъзнаваха какво беше направил турчинът с тях? Дали предчувстваха какво още иска да направи?
Яне гледаше Василка, децата и движещата се глава и се изпълни е гняв. Сега разбра за какво говореше Василка.
Кара Мустафа, който той познаваше от толкова време, въобще не се беше променил. Всъщност Яне си даде сметка, че не го беше виждал само от три години. Заточеничесгвото му в Диарбекир му се беше сторило цяла вечност. След него той се чувстваше толкова променен. Чувстваше се стар и много уморен. Не се чувстваше кой знае колко мъдър, но беше някак много по-опитен. През главата му бяха минали толкова много неща, че вече нищо не го учудваше. Беше загубил възможността да се радва. Дългата самота и взирането в смъртта го бяха променили. Яне вече не беше същият. Не минаваше ден без да си спомни за Диарбекир. Като че ли там беше оставил част от душата си. Някаква част от него, като че ли копнееше да се върне там. Там беше оставил някаква част от себе си, без която не беше завършен. Яне не знаеше каква, но все по-често си даваше сметка, че се замисля за дядо Личо, за Герджика и дори за Махмуд.
Той беше толкова променен, а Кара Мустафа си беше същият. През неговата глава сигурно не беше минала и малка част от това, което се беше случило с Яне. Сега българинът разбра, че не времето, а това, което ти се случва, определя живота ти и възрастта ти. Много пъти беше чувал поговорката: “Не питай старило, а питай патило!”, но чак сега я разбра. Онзи красив и напет пехливан сега изглеждаше като истински ага. Яне знаеше защо е така. Василка му беше казала, че освен земята на Шейтаните, Кара Мустафа беше завзел и цялата земя на затрилия се някъде Али ага, който бил приятел с бащата на момичетата - чорбаджи Георги Шейтана. Така доскорошният прост пехливан беше станал един от най-богатите мъже в Империята. Освен Станимашко, което му беше поверено от султана, Кара Мустафа беше успял да присъедини към земята си огромните имоти на Шейтаните и на Али ага.
Яне гледаше гордо изправената глава на Кара Мустафа и всичко в него му се струваше смешно и някак натруфено. В жестовете на агата имаше някакво театралничене. Той не разбираше това. Мъжът трябва да се държи сериозно и да тежи на мястото си, а не да бъде шут. Той трябваше да бъде или господар и владетел, или воин, или шут, но не всичко накуп. На това го беше учил дядо му. Болярови бяха воини. Те бяха мрачни и сериозни и не обичаха пехливаните, които се труфеха като пауни или правеха жестове като жени. На това учеха всички деца от рода на Болярови-
Ill том “Хайдут
501
V глава “Козбунар
те. “Трябва да има граница между мъжете и жените, така както трябва да има граница между шута и господаря!” Може би затова Кара Мустафа не се харесваше на Яне. Той не отричаше качествата му като пехливан. Турчинът безспорно беше много талантлив борец, но Яне осъзнаваше, че неговата слабост е именно в поведението му, в показността, суетата и липсата на дълбочина. Това бяха слабостите на Кара Мустафа и той паради-раше с тях. Сега Яне разбра колко прав е бил дядо му.
Докато гледаше главата на турския велможа, си представяше всяка извивка на тялото му, всеки негов мускул. Яне запомняше в тялото си, като че ли с душата си, всеки човек, с когото се беше борил. Не напразно монголците казваха, че когато двама души се борят, не само телата им, а и душите им се преплитат. Сега тялото и същността на Кара Мустафа изникнаха пред него. Заедно с това се появи мисълта, че може би именно Кара Мустафа е бил човекът от Истанбул, който го беше обрекъл на заточение. Кръвта му кипна и се качи в главата му. Яне стисна пръчката, която държеше в ръка. От едно дърво си беше направил тънка, права, дървена сопа, нещо подобно на бастун и я въртеше все едно е меч. Скоро щеше да отиде при Диньо, който трябваше вече да е изковал за него меч от ятагана на Кара Мустафа. Яне искаше да си припомни всичко, което беше видял от онези двама мъже в Едирне, преди толкова много време. Беше опитал да накара Божура и Ирис да му помагат, но децата бързо се разсейваха, губеха интерес и на него му беше много трудно да ги накара да му помогнат сериозно. Василка вече беше много стара и също не можеше да му бъде от полза.
Сега Яне го гледаше и изпита желание да изскочи на двора и да даде урок на мъжа, ограбил двете момичета. Беше готов само с тояжката в ръце да се изправи пред него. После обаче се сети, че ако Кара Мустафа го е пратил на заточение, можеше да е разбрал за бягството му и сега да минава да провери дали Яне не се е прибрал. Ако беше така, гой трябваше да спре и да се опита да влезе. Как щеше да стане това, Яне не знаеше. Буря се беше запенила и нямаше да пусне турчина жив в двора на къщата. Българинът се прикри и се доближи до джама, за да може да вижда по-добре. Очакваше да види какво ще се случи, но нищо не стана. Кара Мустафа, без да пророни и думичка, яздейки коня си, отмина надолу. Яне си отдъхна. Скоро Василка се прибра в къщата. Тя беше бясна и цялата трепереше.
- Видя ли го как ни заплашва? Пусто да опустее!
- Видях го! Нещо каза ли ти?
- Не, само ни изгледа - докато говореше, старата жена изля горещата вода от менчето, което стоеше над огъня. Вдигна се пара, а вещерката пусна пилето в горещата вода. Там пусна и главата. Яне гледаше как
Токораз Memo
502
Ятаган и Меч
гребенът и цялата глава загубиха червения си цвят и избледняха, а окото загуби яснотата си. Той се уплаши, че старата жена ще се попари, за-щото видя как тя, без да добави и капчица студена вода, бръкна със сухите си кокаливи ръце при пилето. Явно водата я опари, защого само за миг се дръпна, но след това отново бръкна в менчето и започна да скубе перата. Когато свърши, пилето беше попарено и оскубано. Яне пое пилето от нея и на паралията, с един нож, много сръчно го изкорми. Василка вече беше сложила две менчета над огъня. Старата жена реши как да го разпредели. То не беше голямо и особено след като го изкорми, на Яне се стори още по-малко. Главата и няколко мръвки, като шията и краката, щяха да станат на пилешка супа. Другите мръвки бяха сложени да заврат. Една част от тях щяха да станат на лучена яхния, а другите щяха да бъдат запазени за по-късно. Така това пиле щеше да изхрани четиримата поне десетина дни и като че ли Василка беше малко по-спокойна. Яне гледаше как жената белеше и режеше на ситно лук за яхнията и от очите му потекоха сълзи. Той се усмихна. Беше преживял много неща, от очите му не се беше отделила и сълза, а сега плачеше. В този момент чу детски рев от двора. Вратата се отвори и там застана Ирис. Забрадката й беше паднала някъде и гя плачеше.
- Бабо, бабооо! - проплака тя и избърса сопола от нослето си. - Пък Божура не ми дава кученцето!
Яне скочи на крака. Това, че беше видял Кара Мустафа, а после и готвенето, го беше накарало за миг да забрави за двете деца и кученцето. Излезе на двора. Видя Божура, която стоеше на място, а Буря се въртеше около нея, като че ли си играеше. Тя беше висока колкото нея, но много по-тежка.
- Божуро, веднага пусни кученцето! - строго каза Яне.
Момичето бръкна в пазвата и извади малката скимтяща топчица. Яне
виждаше, че Буря няма намерение да наранява момичето, но все пак се притесняваше. Беше виждал как кучката убива хора и прекършва врата им с едно стискане на здравите си челюсти, не искаше даже да си помисля, че нещо лошо може да се случи на момичетата. Скара се на Божура. Не пропусна възможността да се скара и на Ирис. Забрани им да влизат в плевнята и последван от Буря отиде да върне черната скимтяща топчица в топлата слама. Кученцето едва ли осъзнаваше какво става. То все още беше със залепнали оченца. Така слепичко, то се ориентираше само по миризмата. Постави Ураган в сламата. Буря го следваше. Струваше му се, че през цялото време чувства нейната благодарност. Като грижлива майка, със завидна точност, голямата кучка почисти козинката на Ураган. Така тя премахваше миризмата от хора по малкото си. След това се сви и внимателно легна върху кученцето. Без да го
Ill том “Хайдут
503
Vглава “Козбунар”
натиска, тя го скри под себе си, за да го брани и в същото време да го топли. Яне наблюдаваше милата гледка. Спомни си как и къде беше намерил Буря, а сега тя вече беше майка.
Яне излезе и отиде да се скара още веднъж на момичетата. Вместо това обаче Ирис го чакаше с разплаканите си големи очи. Когато го видя, тя се втурна към него и го прегърна. Тъй като беше много по-ниска, прегърна само крака му.
- Яне! Яне! - извика тя, като че ли не го беше виждала от много време. Той гледаше русата й косичка и най-красивите очи на света, събрали в себе си всички цветове на дъгата. Знаеше каква хитруша е малката. но я остави, за да види какво ще поиска.
- Бате Яне, аз те обичам! Като порасна ще се ожениш ли за мен? Ти си най-добрият човек на света!
Яне безпомощен погледна към Василка. Старата жена му направи жест да не се поддава на “лисичите” номера на детето, а на нея й се скара. Божура гледаше тъжно всичко това. Яне забеляза тъгата й, но не се сети какво да й каже и как да я успокои. А и какво щеше да си помисли Василка: “Отърва се от едната, отиде при другата!”
Празниците се нижеха един след друг - Никулден, Бъдни вечер, Коледа, Стефановден, Нова година, Василовден, Иордановден, Ивановден, Антоновден, Атанасовден… Зимата започна бавно да се изнизва.
Постепенно Яне беше възвърнал старата си форма. Той се упражняваше, но сам му беше много трудно. Сети се за зимите, които беше прекарал със своя приятел, в сърцето на планината. Искаше да отиде да види Диньо и да вземе меча. Беше му поставил важна задача и очакваше вече да я е изпълнил. Зимата беше люта и Яне не посмя да пусне нито един гълъб, от малкото, които бяха останали при Василка. Искаше лично да отиде и да се убеди какво става със Сотир и Кара Тозю. При първа възможност щеше да тръгне да се види и е Циганара, а по пътя щеше да мине и през Бачкьой. Чак после щеше да отиде да види близките си в Боляровия хан, за които беше мислил толкова много, докато беше лежал в Диарбекир. Може ли да е толкова близо и да не отиде да ги види? Това щеше да бъде втората работа, която щеше да направи при пукването на пролетта.
Все по-често, както си седеше, Яне си повтаряше текста на “Кесиджи китаб”. Някога беше смятал, че като излезе от кауша веднага ще запише текста, който беше измислил. Ето, сега беше на свобода, но нещата вече не му се струваха такива, каквито ги беше мислил в Диарбекир. Сега се замисляше как да запише думите. На какъв език? Дали владееше достатъчно добре езика, за да може недвусмислено да предаде значението на думите? Щеше ли да се справи сам? Откъде да вземе мастило и листи? Как да го оформи - като свитък или като книга?
Токораз Memo
504
Ятаган и Меч
Тези мисли не му даваха мира. Чак сега разбра, че нещата съвсем няма да са толкова лесни, колкото му се бяха стрували в Анадола. Той стоеше и понякога по цели дни и нощи мислеше. Дали да не отиде в Истанбул? Знаеше, че там има много преписвани и хора вещи в оформянето на документи, книги и трактати*. Яне беше чувал, че освен огромния брой писари в Истанбул се намира и специална канцелария на миниатюристи, които изпълняват поръчките най-вече на падишаха. Защото китабът, освен да бъде написан, трябваше да бъде илюстриран и украсен. Това сигурно нямаше да е лесно, нито евтино. Колко ли щяха да искат султанските миниатюристи и дали въобще щяха да искат да го нарисуват? Това щеше да означава да прочетат текста. Яне не искаше друг освен него да чете текста на китаба. Това беше тайна! Той искаше да запази в тайна и трите трактата, които беше решил да напише.
После се замисли как да направи всичко това. Сети се, че познава един човек, който можеше да свърши цялата тази работа. Да, приятелят му Инокентий, който се намираше съвсем близо - в Араповската обител, беше станал презвитер и проигумен на манастира. Той можеше да напише и илюстрира сам книгата му. Освен това Инокентий вече беше правил това. Яне си спомни книгата за “Ето”.
Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Инокентий ще свърши тази работа - ще я изпише и ще я изографиса. Приятелят му се намираше близо и нямаше да му се налага да ходи чак до Истанбул и да рискува да го хванат. Инокентий беше сериозен човек, щеше да запази в тайна написаното. Имаше на разположение и пергаменти, и мастило, и бои, и четки. Освен това разполагаше с време. Той сигурно също щеше да поиска пари, но едва ли колкото писарите и миниатюристите от столицата на падишаха. Тази мисъл го зарадва и той доволно потри ръце. Искаше снегът да се стопи колкото се може по-скоро, за да тръгне да върши задачите си. Скоро ги натисна гладът. Зимата беше люта и макар към края си, студът скова селото и не можеше да се излезе от него. Пътник не беше минавал от есента и пътищата за околните села бяха непроходими. Кара Мустафа повече не се мярна. Той сигурно беше отишъл в Истанбул или Едирне, за да е по-близо до султана и велможите. Много от бейовете и пашите правеха така, зимата прекарваха в Истанбул, за да са по-близо до Дивана и султана и да се отъркат във висшето общество, както и да се похвалят с придобивките си. Зимата около Босфора беше мека и макар и нездравословна те бяха готови да търпят. Когато станеше пролет, всички се пръсваха и бягаха към
*По различни данни по това време в Истанбул има около 14 000 преписвана. Огромно число на грамотни и пишещи. Някои от тях, освен да пишат и преписват, изпълнявали и консултантски, адвокатски и преводачески функции.
Ill том “Хайдут
505
V глава “Козбунар “
провинциалните си имения. Кара Мустафа сигурно също беше избрал да прекара зимата в Истанбул. Той можеше да бъде доволен с това, че беше отнел земята на Шейтаните и Али ага. Така той беше станал един от най-богатите бейове и земевладелци в европейската част на Империята. И хубава беше земята му в равното и плодородно тракийско поле, а държеше и Станимашкия санджак, и имаше и планина в земята му. Млад, красив и силен беше и сигурно се радваше на живота в Истанбул. Все още беше ерген и сигурно се наслаждаваше на прелестите на най-големия град, който предлагаше и най-много изкушения.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги