Хайдут

- Стига е удрял! - каза баба му. - Ще събори къщата! Не можем да спим, пречи и на хората в хана!

Яне продължи да удря все по-силно и носилно, по цяла вечер, но все още не можеше да повали кон, така че място за успокоение нямаше. Един

Токораз Memo

48

Ятаган и Меч

ден откри, че може само с натиск на пръстите си да чупи орехи. Така започна да чупи орехите с пръсти, а това още повече заздрави захвата му.

Месецът измина и Яне вече се чувстваше готов за подвизи. Беше готов да се изправи срещу всеки борец. Разговорът с дядо му в черквата беше непрекъснато в главата му и той нито за миг не го забравяше. Беше готов за похода си към титлата башпехливан. Скоро щеше да направи първата стъпка - борбите на “Четиридесетте извора” до Станимака.

Една сутрин дядо му натовари една каруца. В нея се качиха и майка му, баща му и баба му. Дядо му седна на капрата и подкара конете. Яне беше нещо умислсн. По-старите мъже знаеха, че той е притеснен и затова го закачаха. Всички се смееха и бяха весели, защото беше голям християнски празник и на събора щеше да има много хора. Когато излязоха на пътя и тръгнаха към Станимака имаха чувството, че всички околни села са тръгнали към събора. Отвсякъде пътуваха хора, натоварени на каручки. От всички селца и махали, като поточета тръгваха колите и се вливаха в пътя, който беше като пълноводна река. Хората, които знаеха, че Яне ще участва в преборванията, го разпитваха и поздравяваха. Така от каруца на каруца се разнесе вестта за това, че се е появил нов пехливан сред Боляровите.