които някога беше пътувал, да го разпознае и издаде, пък било то и неволно. Взираше се и му беше удобно, защото неговата уличка беше тъмна, а затворниците минаваха по светлата и по-просторна улица. Стори му се, че го видя - дядо Личо. Яне едва се сдържа да не извика. Добре че се спря навреме, иначе това щеше да бъде пагубно за него. Вместо това проследи кервана от затворници, които бяха надзиравани от чауши. Пазачите внимаваха затворниците да не избягат, бяха насочили вниманието си изцяло върху тях и нищо случващо се наоколо не ги интересуваше. Така Яне успя да се приближи и необезпокояван да ги наблюдава. След като излязоха от Ич кале, те бяха разделени на няколко групи. Групата, в която се намираше и дядо Личо, пое през Урфа капия и напусна града. Сред затворниците Яне мярна няколко познати лица и сърцето му трепна. Сега той можеше да бъде на тяхно място или още по-лошо, още можеше да е затворен в онази килия, която се беше превърнала в негов втори дом. Докато продължаваше да язди след групата на дядо Личо, си спомни килията, в която беше прекарал две години. Тя се беше запечатала в паметта му педя по педя. Беше станала част от него. Тя се беше превърнала в нещо като негово второ тяло. Изпита някакво странно желание отново да влезе вътре, пак да може да прекара ръка по стените й. Изпита усещането, че само вътре в нея може да бъде в истински покой и да бъде защитен и сигурен, че там е бил по-истински, отколкото тук навън. Дали някой друг затворник в момента не я обитава? Изпита ревност към това, че в неговата килия може да е затворен някой друг.
Сепна се. Работниците бяха започнали да работят. И докато другите групи се бяха пръснали из града, да помагат в частната работа на бейо-ве, а може би и на съвсем обикновени хора, тази група, която беше най-многобройна, се отправи към един участък от крепостната стена. Това беше най-нагънатата част на крепостта, която се намираше между Западната порта - Урфа капия и Южната порта - Мардин капия. Това беше противоположната на Ич кале част на града. Яне почти машинално беше проследил групата работници. Тъй като беше облечен като кюрд и яздеше скъп и хубав кон. Той дори не беше предизвикал вниманието на стражите. Те сигурно си мислеха, че е някакъв богат кюрд, който си набелязва затворници, които да му работят. Така че Аракс му вършеше много добра работа, служейки му и за прикритие.
Конят му беше помогнал и при пренощуването. Ханджията, като беше видял скъпия кон, дори не заговори с него за пари, а веднага угоднически му предложи най-добрата стая. Явно го беше помислил за бей. Сега Яне спеше и се хранеше в кервансарая, без да даде и едно акче. Разбира се, той знаеше, че един ден това ще свърши и тогава ще му се наложи да бяга, но засега това го устройваше. Все пак се чувстваше гузен. Въпреки
Токораз Memo
588
Ятаган и Меч
че беше приел мисълта, че мисията му е най-важна и на него и хора около него ще им се наложи да страдат, той все още имаше гузни спомени за онези хаджии, които се връщаха от поклонение по Светите земи и които той така безцеремонно беше обрал покрай Козбунар, като им беше отнел конете. Сигурно са се прибрали боси по домовете си и още го споменаваха е лошо. Тези мисли го притесняваха и не му даваха мира.
Все още беше рано сутрин, но затворниците веднага се заеха е работа, а тя беше тежа. Една част от тях разбиваха е тежки чукове черни каменни късове и ги правеха по-малки. Други ги носеха, а трети градяха крепостната стена. Крепостта беше стара и турците използваха затворниците сами да подменят и ремонтират стените на собствения си затвор. Яне се опитваше да различи дядо Личо и мислеше върху това, което му предстоеше да свърши. Той беше решил да спаси стареца. Знаеше, че той сигурно е на предела на силите си. Като гледаше мършавите изпосталели тела на затворниците и като си спомнеше за себе си, му ставаше жал и изпитваше желание да освободи всички, но знаеше, че това е невъзможно. Затова взе решение да спаси само дядо Личо. С това, с което разполагаше, едва ли можеше да спаси повече каторжници. Затворниците бяха оковани по двойки един за друг. Скоро Яне с ужас откри, че дядо Личо е в една двойка с Герджика. Той много добре си спомняше как едрият грубиян се отнасяше с хората, е които е в една двойка и искрено се притесни за живота на стария мъж. Дълго гледа как каторжниците работеха, но най-накрая, за да не привлича внимание, се оттегли. Върна се в хана и заръча на ханджията да му направи едно кафе. Ханът беше същият, в който преди шест месеца бяха отседнали е Хабил ефенди. Качи се горе, в стаята си, и се замисли. Трябваше му поне още един кон. Щеше да нападне затворниците, да разкъса веригата между дядо Личо и Герджика, да го качи на гърба на коня и да побягнат. Стената, която градяха затворниците, беше в зоната между Евли Беден и Евли Кардаш. Най-удобно щеше да бъде да избягат на юг - през Мар-дин капия. И без това, след гостуването при брат си, пътуването на Кара Мустафа можеше да продължи само в една посока - на юг. Планът все повече му се изясняваше. Не виждаше откъде можеше да намери пари за друг кон. Не искаше да продава Аракс и да купува два други коня. Мисли, мисли и най-накрая го измисли. Двамата с дядо Личо щяха да яхнат Аракс. Дядо Личо едва ли тежеше много, той беше останал само кожа и кости и Аракс даже нямаше да го усети като товар.
Ханджията похлопа на вратата и с нисък поклон влезе в софата. Върху един кован калайдисан меден поднос носеше димящо джезве и чашка, също от кован червен бакър, калайдисани отвътре. Стаята веднага се изпълни с аромата на бълбукащата още, вряща напитка. Яне беше сед
Ill том ”’Хайдут
589
VI глава “Йерусалим
нал по турски и се беше подпрял върху една дебела възглавница. Кафеджията може би мислеше Яне за някакъв богат кюрдски търговец или за прекупвач на стока, защото попита:
- Харесахте ли нещо тази сутрин, бей ефенди?
Яне веднага разбра, че човекът сигурно си мисли, че от зарана е обикалял по пазарите, за да харесва стока или това, с коего се занимаваше. За да бъде вежлив и да не предизвиква подозрение, той отговори:
- Да, да, харесах!
Мъжът изля съдържанието на джезвето в чашката и напусна софата. Яне остана насаме с мислите си. Буря изгледа всичко това и само тежко навдигна глава. Макар да беше забранено на кучетата да спят в софите, ханджията се беше съгласил, след като Яне му беше обяснил, че Буря не е обикновено куче, а че тя е неговият пазвант. Българинът отпи от кафето и се опита да мисли за това, което предстоеше, но не можа. Ко-гато пиеше кафе, можеше да мисли само за ароматната напитка. Сега той се замисли за кафето, което беше пил при Хасан ага в Истанбул. Онова беше най-хубавото кафе, което някога беше пил. Разбира се, не искаше да обиди майсторите кафеджии на Урфа капия. Затова сега, до-като пиеше кафе, Яне мислеше за кафето. Кафето при Хасан ага беше подобно на Истанбул. То беше с мек, гъст дим, като кадифе. Като го погледнеше човек, изпитваше усещането, че в него вижда всички цветове на дъгата. В него се бяха смесили ароматите на града, събрал като в калейдоскоп парченца от всички части на света. Кафето на Хасан ага беше истанбулско, цветно и богато. То като че ли беше събрало всички цветове и аромати на града в себе си, така както Истанбул беше събрал всички вери и народи на света.
Кафето, което беше пил в Станимака, беше съвсем друго. То като че ли носеше в себе си мощта на Родопа планина, с нейния чист въздух, мирис на мента, горчиви билки и лек дъх на смола. Такова беше кафето, което беше пил в Станимака. В него имаше някаква простота и яснота, а цветът му, ако може да се каже така, беше тъмнозелен. Всъщност то си беше черно, но носеше дъха на смола и гора и Яне така го наричаше. И ако кафето на Истанбул носеше всички цветове на дъгата, Ста-нимашкото кафе даваше усещането за зелен цвят.
Кафето в Диарбекир не беше нито цветно, нито зелено. То беше гъсто и черно, напълно черно. В него нямаше дори най-малки нюанси на кафявото. То беше черно, както околните скали, земята, града и черните талази на реката. Черно, гъсто и силно, такова беше кафето, което сега Яне пиеше и не можеше, докато го пиеше, да мисли за нищо друго.
Чак когато преглътна и последната капка и насладата го превзе, той успя да насочи мислите си към нещо друго. Сега обаче нещата му се
Токораз Memo
590
Ятаган и Меч
сториха прекадено лесни. Сигурно кафето беше виновно за това. Яне се замисли върху плана за бягството. Ами ако нс можеше да раздели Герджика от дядо Личо? Той много добре си спомни колко трудно беше да се разкъсат прангите. Може би трябваше да мисли за това как да отвлече отначало двамата. Ами ако Герджика се “опънеше” и се опиташе да му попречи? Силен човек беше той. Целият ден остана в стаята си и мислеше за това какво да прави. На вълни го обземаше ту песимизъм, ту оптимизъм. Планът му се струваше ту лек и лесен за осъществяване, ту в съзнанието му се прокрадваха съмнения. Така и прекара вечерта, в нещо като полудрямка. Сигурно понякога се унасяше и заспиваше по-дълбоко, защото се стряскаше с мисълта, че вече ги е отвлякъл и се намира на друго място, извън града.
Сутринта стана, натъкми се, стегна добре всичките си дрехи. Нави no-стегнато колана. Стегна отгоре и силяха. В него втъкна меча и пищова на Кара Тозю, а ортомата нахлузи на лявата си китка и я вкара в ръкава си. Провери китабите на Велко. Беше готов. Стана и тихомълком се сбогува с хана. Щеше да си тръгне без да плати. Беше му гузно, затова не погледна ханджията, за да не види онзи какво има в очите му. Аракс беше отпочинал и готов за езда. Буря също махаше с опашка наоколо. Тя като че ли предчувстваше, че си тръгват от тук и беше радостна. Ханджията сигурно би го разпитал, какво смята да прави, но заради Буря се въздържаше да се приближи до него.
Яне оседла и яхна Аракс, след което се отправи към Еди Кардаш. Затворниците още не бяха дошли. Той огледа мястото, където те работеха. Огледа и мястото, където ходеха по нужда. Въпреки че беше мислил цял ден, все още нямаше никакъв план. Ако се опиташе да отвлече дядо Личо сега, сутринта, щеше да има цял ден за бягство, но пък и гурците щяха да го преследват по светло. Освен това сега пазачите щяха да са отпочинали и по-внимателни. Иначе, докато още беше сутрин и всички не са се разсънили добре, щеше да е лесно да ги изненада.
Скоро затворниците дойдоха. Яне скри коня и заповяда на Буря да стои до него и да го пази. Не върза Аракс, а го спъна, така че да може да си пасе свободно. Въпреки това не го разседла. Сам той отиде да наблюдава затворниците.
Дядо Личо беше тук. Позна го по втъкнатата в пояса гайда. За съжаление Герджика отново беше в една двойка с него. Той дълго сгоя прикрит, после се умори и легна, като се скри във високата трева и продължи да наблюдава. Работниците продължаваха да правят това, което правеха и предния ден. По някое време Яне огладня. Събра всичките си акчета, отиде до чаршията и купи хляб и други неща за ядене. Сети се, че това, което можеше да се яде с хляб, дядо му наричаше катък. Така той купи
Ill том “Хайдут
591
VIглава “Йерусалим”
повече катък и изхарчи и последното си акче. Напълни меховете с вода. Трябваше да има вода за себе си, за дядо Личо, за коня, Буря и Гсрджика, поне докато разкъсат прангите. Докато правеше всичко това. непрекъснато мислеше за бягството. Вече беше решил да нападне затворниците миг преди те да тръгнат да се прибират. Тогава пазачите щяха да са най-уморени. Освен това щяха да излязат и да бягат към Мардин. През деня този път беше доста оживен и имаше опасност някой да го спре или да попадне на пост. Вечерта и по мръкнало щеше да има много по-добри шансове да се скрие и да избяга. Решението беше взето.
Цял ден се излежава в тревата. Чакането беше много мъчително. Непрекъснато го обземаха вълни на съмнение, а и напрежението от предстоящото нарастваше. По някое време започна да мисли какво ще стане, ако ханджията се досети, че е избягал и предупреди властите. Дали няма да започнат да го търсят и да го заловят още преди да е предприел каквото и да е? Най-накрая слънцето намали своя блясък. Яне се приготви. Ставаше все по-внимателен. Ето, най-накрая, дядо Личо и Герджика тръгнаха към едни храсти, явно да си вършат работата. Яне беше забелязал, че старият човек твърде често ходеше по нужда. Когато за пореден път двамата тръгнаха към храстите, пазачите само ги изгледаха. Беше минал един тежък ден и те вече мислеха как ще се приберат и ще си починат. Яне изчака двамата да свършат работата си. През това време се прокрадваше през ниските дръвчета, по скоро клонести храсти. Когато двамата тръгнаха да се прибират, той се показа пред очите им. Тс се стреснаха. Едва ли го бяха познали, по скоро ги беше изненадал.
- Дядо Личо, аз съм Яне! Яне Боляров! - прошепна той. Старецът все така гледаше, а лицето му изразяваше учудване. - За теб съм дошъл! Дошъл съм да те взема!
Дядо Личо стоеше, гледаше и като че ли не го чуваше. Герджика обаче го разпозна. Той тръгна да казва нещо. Яне се уплаши да не се развика, затова дръпна клупа, ортомата послушно се оказа в ръката му, а после замахна. Герджика беше без шапка. Яне знаеше каква е разрушителната мощ на ортомата и не искаше да го убива. Той искаше само да го зашемети. Така и стана. Макар ударът да беше къс и колкото се може по-лек, той попадна в слепоочието на мъжа, който само подбели очи и падна на земята, така както си беше прав. Дядо Личо все така стоеше и гледаше, без да разбира какво се случва. Яне разбра, че няма смисъл да му обяснява каквото и да е, затова скочи, хвана Герджика, с мъка го повдигна от земята и го преметна през рамото си. После тръгна към мястото, където беше оставил коня. Дядо Личо го последва, защото беше вързан за Герджика. Старецът все още не беше успял да промълви и една думичка. След това Яне метна тялото на тежкия мъж на седлото,
Токораз Memo
592
Ятаган и Меч
седна до него, а дядо Личо седна зад него. Буря се опита да ръмжи, но той й се скара и тя млъкна.
За негов късмет стражите при Мардин капия бяха насочили вниманието си към хората, които идеха по пътя от Мардин. Те бяха много и всички бързаха да не окъснеят и да останат извън портите на Диарбекир. В този късен час, малко преди да бъдат затворени градските порти, вече никой не излизаше ог града. Така Аракс успя да премине незабелязано и тримата пътници, придружавани от Буря, тръгнаха по пътя. Отначало Яне остави Аракс да върви бавно, за да не предизвика вниманието на пазачите и те да не се усъмнят в нещо. Беше метнал ямурлука си върху Герджика, така че да не се забелязва, но все пак двама мъже, яздещи един кон, и куче предизвикваха достатъчно внимание. Чак когато се скриха от погледа на мъжете, Яне пришпори коня. Не го пусна в галоп, а само в раван, защото тримата и така му тежаха достатъчно. Всъщност дядо Личо беше почти безтелесен, Герджика също беше доста отслабнал.
Яне знаеше, че чаушите скоро ще открият липсата на двамата заточеници и че преднината, която сега вземе, ще им бъде от изключителна полза. Дядого се беше вкопчил в гърба му. Той все още не разбираше какво се случваше и не беше промълвил и една думичка. Яне обаче не мислеше за него. Той се чудеше какво да правят с увития в ямурлука човек. Вече все по-рядко срещаха пътници. Всички те бързаха и го под-питваха за градската порта. Яне им отвръщаше, че скоро ще я затварят и хората се забързваха. Вечерта се спусна внезапно, както става по това време на годината. От доста време вече не бяха срещали пътници. Беше сигурен, че чаушите вече са открили липсата на двамата мъже. Дали щяха да се впуснат да ги дирят през нощта, или щяха да оставят тази работа за другия ден?
Яне се чудеше какво да прави. Не можеше да влачи Герджика със себе си. Скоро разбра, че тримата натежават на Аракс, а и защо да влачи със себе си големия мъж. Освен това скоро усети, че той започна да се раздвижва под ямурлука. Пояздиха още известно време и Яне скочи от гърба на коня. После помогна на дядо Личо да стъпи на земята. Чак сега старецът промълви:
- Яне, ти ли си?
- Аз съм, дядо Личо, помогни ми да свалим Герджика!
Двамата смъкнаха тежкото тяло от гърба на високия Аракс. Мъжът вече беше дошъл в съзнание и им беше по-лесно да го свалят от седлото. Той се движеше и говореше несвързани неща, но все още не беше дошъл напълно в съзнание и не осъзнаваше къде е и какво се случва с него. Докато яздеха, Яне беше взел решение как по-бързо да разкъса синджира, свързващ двамата. Досега не се беше сетил за това, но сега
Ill том “Хайдут”
593
VI глава “Йерусалим
двамата с дядо Личо отнесоха Герджика до един голям камък. Там Яне разпъна веригата, след което бързо извади пищова от силяха си и гръмна в синджира. За съжаление скъса само едната част от веригата. Гърмът стресна и накара Герджика да се върне в съзнание. Дядо Личо също се стресна. Дано преследвачите им не бяха зад тях, защото изстрелът щеше да ги издаде. Яне бавно зареди пищова и този път успя да прекъсне синджира. След това отново го зареди. Буря се беше разлаяла и Яне не знаеше дали е заради изстрелите, защото Герджика се беше размърдал или беше усетила приближаване на потеря. Не биваше да остават тук. Колкото се може по-бързо трябваше да напуснат мястото, къ-дето бяха произвели изстрелите.
- Свободен си, дядо Личо, хайде, качвай се на гърба на коня!
Старецът обаче все още беше зашеметен и се въртеше наоколо. Герджика обаче се беше съвзел.
- Какво стана? - питаше той и размачкваше главата си, която явно го болеше.
- Нищо! Свободен си! - сухо каза Яне.
- Ти ли си, Яне? - попита Герджика, като че ли не го виждаше.
- Да, аз съм!
- Защо ни освободи?
- Исках да освободя дядо Личо. Той няма да преживее дълго тук.
- Да, прав си.
Герджика му се стори много променен. Той не само беше отслабнал, а като че ли беше станал по-смирен.
- Какво ще правим? - попита Герджика.
- Нищо. Ние продължаваме, а ти си върви по пътя.
- Не ме изоставяйте тук! - почти проплака бившият бандит. - Не можете да ме захвърлите тук!
- Ако искаш се върни в Диарбекир, ще кажеш, че съм те отвлякъл! Те нищо няма да ти направят.
- Не искам да се връщам там!
- Не ме интересува! - отвърна Яне. - Оправяй се сам! - като каза това, Яне скочи върху гърба на коня. Той подаде ръка и почти насила издърпа стареца при себе си. Подкара коня и извика Буря, която от одеве заголваше зъби срещу Герджика. Не можеше да мисли и за Герджика. Той много добре си спомняше какви разправии беше имал с него. За негово учудване сега, когато тръгна по пътя, Герджика го последва. Яне не можеше да го чака, това щеше да го забави, затова пришпори Аракс. Здравият силен кон се почувства облекчен и тръгна по-бързо.
- Чакайте! Чакайте! Не ме оставяйте тук сам! - развика се след тях Герджика.
Токораз Memo
594
Ятаган и Меч
Яне не го чуваше. Той продължи да пришпорва Аракс. Герджика вече тичаше зад тях. Яздиха така дълго време.
- Изчакай го! Не го оставяй тук! - прошепна дядо Личо. - Той не е лош човек!
Яне не можеше да повярва, че старецът казва това. Той много добре знаеше, че бившия т бандит го е мъчил, докато двамата са били закачени един за друг.
Яздиха през целия ден. Скоро отминаха заснежения още връх Мара-дин. Пътят им, вместо да стане по-лек, стана още по-труден и стръмен. По някое време пътят се спусна надолу, но той беше толкова набразден от пороите, че им беше много трудно да яздят бързо. На Яне му се налагаше непрекъснато да слиза от гърба на великолепното животно. Ко-гаго пътят стана по-добър, Яне намали скоростта и изчакваше тичащия след тях мъж. Скоро щеше да се зазори и Яне си помисли, че при първа възможност Герджика ще го предаде. Той го изчака и му каза:
- Ако се опиташ да ме предадеш…- след това пипна дръжката на пищова табанджия.
Скоро започнаха да срещат кервани, тръгнали от Мардин и пътуващи към Диарбекир. Яне бързаше. Знаеше, че докато не преминат през Мардин, не са в безопасност. Минаха през града без да спират и да се оглеждат. Яне очакваше предателство от страна на Герджика, затова накара Буря да се движи до него. Ако той се опиташе да извика или да го предаде, щеше да накара Буря да го нападне. След като излязоха от града, седнаха да похапнат. Все още имаха храна. Бяха налели и вода от една градска чешма. След това се проточи дълъг път. Движеха се на запад. Трябваше да стигнат до морето. По пътя минаваха покрай малки стражеви крепости.
Чак на втория ден Яне проумя, че е успял. Беше успял да отвлече дядо Личо от плен и да го спаси. Чак сега и старецът като че ли осъзна какво се беше случило. Една сутрин, след като стана, Яне видя стареца седнал върху един голям камък. Погледът му беше насочен към пустинята. Яне се приближи, а после се дръпна назад, защото не искаше да му пречи. Дядо Личо не мислеше, а плачеше. Старецът не беше издържал. Сигурно си спомняше какво е преживял в Диарбекир.
Бяха стигнали до ръба на пустинята. Все по-често Яне допускаше Герджика до тях, но все така се отнасяше с недоверие към него и го държеше под око. Той споделяше храната и водата с него. Герджика, от своя страна, се отнасяше с уважение и като че ли с благодарност към Яне, задето го беше освободил.
Единственият начин да продължат, без да бъдат проследени, беше да навлязат в пустинята. Турците не обичаха пустинята и едва ли щяха да ги проследят в нея. Българинът се беше научил да различава турците от
III том “Хайдут”
595
VIглава “Йерусалим”
арабите. Арабите идваха от пустинята. Те живееха и обичаха пустошта. Сега пред тях се беше ширнала пустинята, но това не беше пясъчна пустиня, а скалиста пустош, която контрастираше с черните планини зад гърба им. Тя не беше жълта, а сиво-пепелява. Тук-там в нея се виждаха малки туфи трева, която беше твърда, остра и жилава. Тази трева беше любима за камилите, но конете отказваха да я пасат. Освен тревата на места се виждаха и сухи кафяви степни храсти. Това трябваше да е техният път. Турците щяха да ги търсят покрай брега, а не в пустинята. Освен това се знаеше, че свободолюбивите араби не харесват турците, които, макар и формално, държаха властта над тях. Така че те тръгнаха навътре в пустинята. Щяха да вървят направо, а когато стигнеха керван или някое племе, щяха да питат за пътя.
Яне беше притеснен за здравето на стареца. Сега, когато навлязоха в безбрежната пустош, тя на пръв поглед беше равна и в нея беше трудно да се скриеш, но всъщност едва ли имаше по-добро място за криене от тук. Още на втората нощ тримата усетиха това, когато наоколо стана толкова спокойно и тихо, а единствените им спътници бяха някакви невидими животни, които чуваха единствено след като легнеха.
Чак сега дядо Личо се върна към живота и осъзна, че кошмарът наречен Диарбекир е вече зад гърба му. На лицето му се появи усмивка и започна да говори. Дори една вечер, когато все още не бяха легнали, старецът извади гайдата, бавно я наду, като оглеждаше двамата си спътници. Яне реши, че свирнята няма да им се отрази лошо. Вече бяха навлезли толкова навътре, че едва ли някой би ги последвал и открил, така че едва ли свиренето би ги издало.
Дядо Личо наду гайдата и засвири, а Яне запя. Над равната пустош се разля българска песен. Тази песен беше създадена и звучала в други земи и се беше носила над пропастите и урвите от един родопски баир до друг. Яне беше сигурен, че за пръв път в пустинята се носи българска песен и протяжната свирня на гайда. Той не знаеше от кой народ е Герджика, но със сигурност не беше българин. Може би беше турчин. Всъщност това нямаше значение. Сега тук, в сърцето на пустинята, толкова далеч от света, като че ли нямаше значение кой откъде идва. Тук всички ставаха деца на пустинята и пустошта ги прегръщаше, не, поточно ги поглъщаше. Герджика отначало като че ли се стресна, но после се заслуша в мелодията и песента. Той не разбираше за какво се говори в нея, но си личеше, че е за нещо тъжно. Сигурно в песента се окайваше тъжната робска съдба на народа, от който произхождаха двамата му спътници.
Тази нощ беше магическа. След като песента заглъхна, а писъкът на гайдата продължи да се носи над камениста пустиня, Яне затвори очи и
Токораз Memo
596
Ятаган и Меч
мислите му го отнесоха далеч към България, а там го чакаше обърканост и неяснота. Трябваше да се върне и да постави нещата си в ред. Да разбере какво става с Кара Тозю и къде е отишло съкровището от Велковата дупка. Трябваше да реши въпроса с Кара Мустафа и да разбере как е посеченият през лицето Сотир. Спомни си какво се беше случило на другаря му и грозния белег, който беше зейнал на лицето му. Дали Сотир въобще бе жив? Тези мисли минаваха през главата на Яне. Той искаше час по-скоро да се върне в Козбунар и Бачкьой, но не трябваше да се отказва да спаси Ирис. Сега обаче, с бягството и освобождаването на дядо Личо и Герджика, той се беше превърнал от преследвач в преследван.
Тази нощ Яне спа лошо, но сънува България. На сутринта направи проверка на храната и водата. Тя щеше да стигне за ден-два. Вее още бяха близо до края на пустинята и не беше невъзможно да бъдат проследени от потерята. Трябваше да навлязат по-навътре, макар това да беше твърде рисковано. Аракс отказваше да яде сухата жилава пустинна трева, която растеше на туфи тук-там между камъните.
Три дни предпазливо навлизаха в пустинята. Скоро Яне стана по-смел, защото разбра, че така или иначе водата и храната нямаше да им стигнат да се върнат обратно. Така те продължиха вече много по-смело и решително напред. Както каза Герджика: “Милостта на Аллах щеше да ги спаси.”
От потерята нямаше и следа. Яне все повече съжаляваше, че беше навлязъл в пустинята. Сега, когато се намираше в огнената паст на това чудовище, опасността от потерята му се струваше толкова далечна и незначителна.
Единствените спътници на бегълците бяха някакви невидими животни или може би духове. Яне не ги виждаше, но усещаше присъствието им наоколо. Понякога вечер ги чуваше. Буря също ги усещаше и непрекъснато лаеше към мрака, като се зъбеше към нещо скрито от погледите на бегълците. За да спят спокойно, на Яне му се налагаше да й се кара. Буря се подчиняваше, но само привидно, защото макар да лежеше, тя беше все така нащрек.
Докато яздеха през пустинята, пейзажът наоколо беше все един и същ. Не знаеха нито къде се намират, нито в територията на кое племе са.
Тази вечер беше най-обикновена. За пореден път дядо Личо беше казал, че иска колкото се може по-бързо да свалят железните стиски, които все още бяха около китките и глезените му. Яне разбираше, че и двамата не се чувстват свободни с железните халки и че това им напомня за заточеничеството, но сега нямаха възможност да мислят за това. След като се откопчиха от потерята щяха да отидат до някой оазис или град и да накарат местния ковач да освободи китките и глезените им. Сигурно едва тогава те щяха да се почувстват истински свободни.
Ill том “Хайдут
597
VI глава “Йерусалим”
Притеснението на Яне растеше. Имаха храна и вода само за още един ден. Какво щяха да правят след това, не знаеше. Сега нс му сс мислеше за това. Буря все още ръмжеше и Яне й се скара, без дори да погледне към нея. После заспа.
Събудиха го нечии викове. Отначало не успя да разбере какво става. Докато се събуди, чу шум, викове и изстрели. Трябваше му време да осъзнае къде се намира. Иначе веднага разбра, че това е нападение срещу тях, но кои бяха нападателите, откъде идваха и какво да направи бяха все въпроси, за отговорите на които му трябваше време. Яне скочи и посегна към силяха си. Видя бясно лаещата Буря, която като куршум се “изстреля” и потъна в мрака. Взе в ръка пищова. Почувства неговата тежест и това го успокои. Трябваше да се движи, защото нападателите, макар още да не ги виждаше, стреляха по тях. Яне тичаше наляво-на- дясно, без сам да знае накъде. Трябваше да се отдалечи от огъня и да се скрие в мрака. Това беше трудно, защото вече беше започнало да се развиделява. Все пак той продължи да тича. Отдавна беше напуснал мястото, където бяха преспали. Все още нс виждаше, нито срещна някого от нападателите. Какво ли беше станало с дядо Личо и Герджика? Дали все още бяха живи? Дали беше жива Буря?
Умори се и забави ход. Нямаше време дори да се обърне назад. Нямаше съмнение, че потерята ги беше застигнала. Как ги бяха открили в пустинята? Спомни си как, с навлизането в пустошта опасността от потерята беше започнала да му се струва все по-мнима и незначителна. Сега съжали за това. Вече не тичаше, а по скоро се влачеше срещу мрака, а зад гърба му слънцето вече се беше показало над хоризонта. Нямаше време да се обърне, но вече виждаше сянката си пред себе си. Кога-то реши, че е избягал, се обърна. Беше избягал от смъртта и нападението, но беше сам в пустинята, без кон, вода и храна. Превзе го страхът. Отначало гледаше огромния меден диск на слънцето, който бавно се издигаше над равната линия на пустинята. Цялата пустиня беше оцветена в пурпурен цвят и като че ли светеше. Може би поради тази причина българинът не можеше да види нищо. Изведнъж ги видя. Бяха двама конници и препускаха право срещу него, а зад тях се вееха бурнусите им. “Араби!” - помисли си Яне. Изчака ги да се приближат. Искаше да види дали го нападат и какво искат от него.
Те се приближаваха и не намаляха хода си. Разбра, че го нападат. Видя кривите арабски саби, които въртяха над главите си. Нямаше грешка, арабите го атакуваха. Изчака още малко. Беше вдигнал пищова и се беше прицелил в единия от ездачите. Не биваше да пропуска, защото това щеше да му струва живота. Но ездачът непрекъснато сс движеше и на Яне му беше трудно да се прицели точно. Пречеше му и слънцето,
Токораз Memo
598
Ятаган и Меч
което го заслепяваше, а и бурнусът, който се развяваше и правеше тялото на арабина безформено и неуловимо за погледа му. Затова трябваше да изчака още малко, още малко и още малко. Виждаше дългите арабски пушки, които се клатеха зад гърбовете на препускащите срещу него мъже. Добре че атакуваха, защото при такава скорост те нямаше как да стрелят с тях, иначе сигурно биха имали предимство.
Дръпна спусъка на пищова, подарен му от Кара Тозю. От цевта му изригна дим, който скри тичащия срещу него арабин. В последния момент видя, че конникът скочи срещу него. След миг дойде ударът. Яне беше готов за него, но все пак той го събори. Отначало не разбра какво става. Арабинът се беше докопал до него, сигурно го беше посякъл със сабята. Трябваше да се бие, а имаше и още един конник. Опита се, по най-бързия начин, да се изправи на крака, но арабинът го беше затиснал под себе си. Чак сега разбра, че от страна на нападателя му нямаше никаква съпротива. Избута го и видя, че бялата дреха на арабина е пропита от алена кръв. Беше успял да го простреля в гърдите, но кръглият оловен куршум го беше пробил, беше преминал през него и не беше успял да го спре. Затова от инерцията, която той имаше, го беше повалил. Яне не знаеше дали куршумът беше успял да го убие, тъй като след това той се беше нанизал на тънкото право острие на меча.
Сега, когато единият арабин беше мъртъв, той трябваше да се справи и с другия. Погледна напред и видя, че другият препуска към него. При първото нападение той беше пропуснал да атакува Яне, защото неговият другар беше прикрил българина. Сега обаче се връщаше. Слънцето беше откъм гърба на Яне. Той разбра това, защото арабинът, който иначе беше облечен в бял чаршаф* сега изглеждаше кърваво червен. Яне го изчака да се приближи. Вдигна меча и посрещна удара на неговата крива арабска сабя, със своя окървавен меч. Оръжието, което държеше, беше по-дълго, но много по-леко от арабската сабя. Яне усети това, защото правото острие със звън отскочи назад. Сега трябваше да се възползва от предимствата на меча. Не биваше да се дуелира. Двамата с Диньо бяха измислили оръжие, което да превъзхожда сабята и ятагана и да дава предимство. То не можеше да бъде по-силно и мощно от ятагана или сабята, а трябваше да ги изпреварва, затова беше направено по-леко от тях. Мечът трябваше да изпреварва двете мюсюлмански оръжия и чрез бързо мушкане да побеждава. Затова острието му беше по-дълго. Сега Яне, напълно съзнателно, реши да изпробва предимствата на оръжието, което бяха изковали с циганина ковач. Той изчака арабинът отново да го приближи, но вместо да кръстоса острие с него, го
*чаршаф - свободна бяла дреха при арабите - бурнус. По-късно, в България, така започват да наричат белите завивки.
Ill том “Хайдут
599
VI глава “Йерусалим
изпревари, подскочи и го мушна. Точно в този момент човекът беше замахнал широко и остана изненадан. Както и първият път, тънкото право острие, без никаква съпротива, навлезе в тялото на човека. Яне мушна и бързо извади острието. Не искаше препускащият арабин да го увлече. Конникът подмина. Българинът се обърна. Искаше да види резултата. Сега щеше да си проличи дали целият му досегашен боен опит имаше смисъл и дали двамата с Диньо Циганара бяха измислили оръжие, което да осигурява предимство пред турските и арабските оръжия. С очакване наблюдаваше конника. Той трябваше във всеки момент да се обърне и ако е леко ранен, пак да атакува. Яне го гледаше изпитателно. Арабинът стоеше с гръб към него и не се обръщаше. Яне виждаше преметнатата през гърба му пушка. След малко българинът видя как неговият противник се олюля и след миг се свлече върху твърдата камениста земя. Арабинът беше мъртъв. Мечът беше доказал предимството си.
Яне ее затича към човека. Бързо съблече чаршафа му и го наметна върху себе си. Държеше коня му за поводите. Сега животът му можеше да зависи от това животно. След това Яне събра всичко ценно, което намери у двамата араби. Взе водата им, малко храна и барута от барутни-ците им. Дългите арабски пушки и сабите им остави. Конят на първия арабин, след като се беше почувствал освободен от ездача си, беше запрашил в пустинята. Той сигурно вече се беше присъединил към останалите араби и по този начин ги беше предупредил. Яне се метна на гърба на втория кон. Той беше добро животно, макар да беше много по-слаб и по-дребен от Аракс.
Накъде да поеме? Намираше се в сърцето на пустинята. Какво да прави? Тогава Яне реши да се върне към мястото на битката. Така поне щеше да разбере какво се беше случило, а не да се измъчва от съмнения. Слънцето вече беше застанало високо в небето. От червено то се беше превърнало в златна и искряща огнена топка, която напичаше всичко наоколо. Арабите сигурно вече се бяха оттеглили и едва ли щяха да го преследват през деня. Трябваше да стигне до мястото на нападението, да се погрижи за дядо Личо и Герджика, да види какво става с Аракс и Буря. Тръгна бавно по стъпките си назад. Не пришпорваше коня, защото не искаше да уморява клетото животно, което досега беше препускало след него, а и не искаше да се озове очи в очи с преследвачите си. Докато яздеше по този начин, Яне извади пищова и започна да го зарежда. Преди малко пищовът се беше оказал ненужен. Той беше уцелил арабина, куршумът го беше пробил и въпреки това връхлитащият боец беше успял да го повали. Макар и мъртъв, той би могъл да убие Яне. Българинът мислеше за всичко това. Трябваше да се измисли начин хем да се убие човека, хем изстрелът да го спре и той да не може да те повали, дори ако яз
Токораз Memo
600
Ятаган и Меч
ди на гърба на връхлитащ кон. Тези мисли го вълнуваха и той не усети как скоро приближи лагера. Слезе от коня и прикрито се приближи. Арабите все още бяха тук. Яне се беше прикрил зад една туфа със степна трева. Нападателите бяха над дузина. Те се готвеха да потеглят, явно бяха видимо недоволни от това, което бяха плячкосали. Всички бяха облечени в бели чаршафи, които покриваха и главите им, а на темето си, за да държат чаршафите, носеха два черни кръга. Яне видя как арабите носеха своите кръгове и поправи този, който беше на главата му.
Видя ги. Дядо Личо и Герджика бяха оковани на един синджир. Арабите бяха използвали железните халки, които все още не бяха свалени от ръцете им. Окованите обаче не бяха двама, а трима. Третият човек беше най-интересната и шарена “птичка”, която Яне беше виждал. Той беше облечен в много странни дрехи. Носеше някакъв костюм от груб зелен плат. Костюмът му беше с триъгълен, остър ревер, а вместо потури имаше прави панталони. Яне и друг път беше виждал толкова интересно облекло. Такива дрехи носеха хората от Запад, но за пръв път българинът виждаше такъв плат. Нямаше никакво съмнение, че този мъж беше от Европа, но защо беше окован и какво го беше довело до тук? До-като гледаше тръгването на кервана, Яне почувства зад гърба си нечие присъствие. Изтръпна. Обърна се бързо и въздъхна. Беше Буря. Устата й беше отворена, червеният й език беше изплезен. Буря плъхтеше и се приближи до него. Яне знаеше, че нищо не мори кучето повече от жегата и слънцето. Той я помилва, а после я накара да се прикрие до него. Сипваше вода в шепата си и даваше на Буря да я ближе с езика си. Щом спря да й дава вода. Буря отново започна силно да плъхти. Сега тя легна и по всичко си личеше, че се нуждае от почивка. Яне погледна към арабите и видя, че те вече бяха тръгнали. Трябваше да ги последва. Знаеше, че няма храна и вода да се върне по стъпките си. А ако се върнеше, сигурно щеше да се натъкне на потерята от Диарбекир. Освен това Яне не можеше да изостави дядо Личо и Герджика, както и коня на Маринчо Бимбела, на когото беше обещал, че ще върне Аракс невредим. Това, че имаше кон, много му помагаше. Буря го следваше отдалеч. Горката, често спираше и почиваше, докато не се загубеше от погледа му, а след това отново се появяваше. При най-малката сянка. Буря тежко лягаше с пъшкане и почиваше.
Това продължи през целия ден. Вечерта Яне прекара близо до лагера на похитителите. Беше му много студено, но не биваше да пали огън. Буря легна до него и го топлеше. За пръв път Яне я виждаше да спи толкова непробудно. Сигурно, ако някой ги нападнеше, тя нямаше да реагира. Спа лошо. Имаше вода и храна само за един ден. Трябваше да предприеме нещо. Ако до утре вечер арабите не стигнеха до някакъв лагер, той
Ill том “Хайдут “
601
VI глава “Йерусалим
щеше да е в опасност. Така и стана. Пътува цял ден след тях. Вечерта се приближи до нападателите и видя, че дядо Личо, Герджика и европеецът бяха в окаяно състояние. След това се оттегли. Трябваше да действа. Времето го притискаше. Вече нямаше храна и вода. Сега единственото му спасение бяха арабите. Вечерта напредна и стана нощ. Яне удари един шамар на коня и се опита да го напъди в пустинята. Животното обаче сигурно чувстваше опасността, която лъхаше оттам и постоянно сс връщаше. Опита се да напъди и Буря. Тя само се отдалечи, легна и зачака. Яне пропълзя до лагера. Нощта беше лунна. В пустинята луната беше огромна и кръгла и като невидим свидетел зависваше над равнината, като осветяваше всичко. Той беше внимателен, защото знаеше, че арабите са оставили хора на пост. Пълзеше, без да повдига глава. Не се оглеждаше, в нито един момент не си позволи да се изправи дори на колене. Така стигна до кервана. Хората явно бяха спокойни и не смятаха, чс някой е по петите им, защото бяха запалили голям огън. Сигурно се чувстваха в безопасност, защото бяха много и на собствена територия.
Арабите бяха налягали в кръг около огъня, а до тях лежаха тримата пленници. Камилите, конете и товарите бяха наоколо. Яне се добра до един голям сандък, който си беше набелязал, още преди да тръгне да пълзи към стана на бандитите. Сега стигна до него. Не се беше излъгал, сандъкът беше толкова голям, че можеше да се побере целия в него. Внимателно го отвори. Вътре имаше дрехи, чаршафи и някакви платове. Извади всичко отвътре, зари го в пясъка и влезе в сандъка. Всичко това отне много време. Когато хлопна капака, вече беше започнало да се развиделява. Вътре беше тясно и Яне не успя да разпъне краката си. Затаи дъх и зачака. Знаеше, че в това състояние е напълно беззащитен и рискуваше много, ако го откриеха. Чакаше със свито сърце, за да види дали няма да го открият още сега. Стори му се, че чака цяла вечност, когато усети, че го разклащат. Яне потърси някаква дупчица, през която да може да диша. Откри една не много голяма цепнатина, през която можеше и да вижда навън. По движението успя да разбере, че някой вдига сандъка. След това явно го завързаха за гърба на някоя камила, защото вече виждаше небето и така започна едно безкрайно клатене. Скоро почувства топлината. Сандъкът беше изложен на безпощадните лъчи на слънцето. Не след дълго беше целият вир вода мокър. Въздухът не му достигаше и беше принуден да диша през цепнатината. Яне искаше да се съблече, но не можеше. Опитваше се да не шуми, за да не бъде разкрит.
Това продължи през целия ден. Струваше му се, че е в сандъка от цяла вечност. След това настъпи нощта. Яне го усети по това, че мъчителната жега намаля. Сандъкът беше свален и отново поставен на земята. Този път обаче той беше поставен много по-близо до огъня. Яне искаше
Токораз Memo
602
Ятаган и Меч
да отвори капака и да излезе. Изпитваше непреодолимо желание да стане, да се изправи и да се разходи. Цялото тяло го болеше. Искаше да се съблече или поне да се размърда, но не можеше. През процепа виждаше въоръжен човек с арабска дреха, който беше на пост и стоеше точно до сандъка. Яне с нетърпение следеше всяка негова стъпка. Скоро към него се присъедини втори човек. За ужас на Яне това продължи през цялата нощ. На сутринта сандъкът отново беше вдигнат и качен на гърба на камила и клатенето отново започна. Яне се чувстваше много зле. Позата, в която беше застанал, беше болезнена за него. Искаше да излезе. Искаше да се движи. Искаше да прави нещо. Дори когато беше в зандана, не се беше чувствал толкова зле. Усилието да стои неподвижен изискваше цялото му внимание и търпение. Всички воински качества, които беше изградил досега, не му стигаха за това тежко изпитание. Досега не беше мислил, че да стои неподвижен може да е толкова трудно и мъчително. По някое време усети, че отново го поставят на земята. Почти усещаше дъха и миризмата на хората, които се напрягаха, докато сваляха сандъка. Яне се притесняваше дали няма да усетят, че тежестта е много по-голяма и да заподозрат нещо. Случваше се нещо странно. Навън всс още беше светло, а арабите вече разтоварваха. Какво ставаше? Какво се беше случило? Яне гледаше през процепа. Опитваше се да се ориентира. Искаше да разбере какво се случва. Дали не бяха стигнали до крайната цел? Искаше да види нещо, но не успяваше. Все пак той явно натежа на арабите, които, дори да не усещаха нещо нередно в тежестта, го хвърлиха на земята. Може би го пуснаха от високо. Яне не знаеше, но едва се стърпя да не извика. Ако се окажеше, че са стигнали до лагера на арабите, Яне се беше оказал в затруднено положение. Трябваше да излезе от сандъка по-рано, сега вече беше късно. Дано не беше закъснял? Ако беше така, трябваше при първа възможност да действа. Яне лежеше и беше нащрек. Слънцето явно огряваше сандъка, защото вътре беше станало светло и можеше да вижда краката си. В този момент го видя. Изтръпна още повече. Той сигурно се беше вмъкнал през някаква цепнатина или пък през цялото време е бил вътре. Отначало го видя като черна сянка, видя извитото нагоре жило. Това беше огромен черен пустинен скорпион. Яне не помръдваше. Ако досега все пак си беше позволявал поне малко да раздвижва някоя част от тялото си, сега въобще не трябваше да мърда. Ужасът го обземаше на талази. Той ту го заливаше и го караше да се задушава, ту за малко го пускаше и Яне като че ли забравяше, че е с отровната смъртоносна твар в един сандък. Какъв сандък? Това може би беше неговият ковчег и той сам доброволно се беше напъхал в него. Нима така щеше да умре? По един толкова нелеп и безславен начин ли щеше да свърши живота му тук, толкова далеч от родината?
Ill том “Хайдут
603
VI глава “Йерусалим
Сега трябваше да действа, но скорпионът му пречеше дори да погледне през процепа. Какво да прави? Остана дълго време така вцепенен. Стори му се цяла вечност. Скорпионът беше застинал неподвижно и като че ли го дебнеше. Жилото му все така беше вдигнато и сочеше към него. На няколко пъти му се стори, че той рязко се преместваше към него, а после отстъпваше. Яне беше чувал, че само едно ужилвано на гадинката може да убие дори кон и че се умира в най-големи мъки.
Беше жив, все още беше жив. Може би това беше най-важното. Неудобството му беше толкова голямо, че страхът му намаляваше и скорпионът вече не го плашеше толкова. Какво толкова можеше да му се случи? Най-много да умре. Какво толкова? Дали смъртта беше по-болезне- на от това цяла вечност да останеш неподвижен в сандък, зазидан жив? Отпускаше се, но скоро се осъзнаваше и отново се мобилизираше. Трябваше да се справи с тази критична ситуация. Той, Яне войвода, кесиджия и башпехливанин, непобеждаван досега борец, нямаше да допусне да го победи и убие някаква гадинка, някаква безмозъчна твар. Ядоса се много, при което силите и яснотата на съзнанието му се върнаха. Реши да действа. Навън все още може би беше ден. Това нямаше значение. Трябваше да действа, иначе скоро щеше да бъде мъртъв. Бавно посегна и хвана черното твърдо тяло на гадинката. Отначало скорпионът се завъртя и като че ли се опита да избяга или да се предпази. Яне го хвана е ръка и го стисна с всичката сила, на която беше способен. И в този момент усети ужилването. То не беше много силно. Яне продължи да стиска, докато съвсем не смачка животинката. Усети твърдата й обвивка и това, което беше вътре в нея и беше станало на пихтия. Яне се размърда. Сега, когато скорпионът беше смачкан, започна да мисли за това, че току що беше ухапан от животинката. Дали щеше да умре? Опитваше се да разбере дали болката, или парализата не се движи из тялото му. Нищо не усещаше. Открехна капака на сандъка. Видя краката на някакъв човек, който се намираше близо до сандъка. Явно около товара все още имаше пазачи, а може би и хора, които се занимаваха с разтоварване и подреждане. Яне скоро щеше да бъде открит. Хората щяха да стигнат и до неговия сандък. Не можеше да избяга или да излезе. Какво да прави?
Остана за миг така. Опитваше се да измисли какво да прави. За съжаление отровата сигурно вече пълзеше из кръвта му. Яне погледна ръката си. Там имаше малка раничка, на която имаше капка кръв. Засмука я силно, за да изтегли отровата. Усети как соленият вкус на кръвта изпълни устата му. Трябваше да действа! Трябваше да изпревари действието на отровата! Яне напипа дръжката на пищова и на меча. Отметна капака на сандъка. Опита се да се изправи, но краката му, от дългото ле
Токораз Memo
604
Ятаган и Меч
жане свит, отказаха да му се подчинят. Освен това му се зави свят и за малко щеше да падне на земята. Човекът, който беше охрана и явно беше поставен да пази пленниците и багажа, беше облечен с бял чаршаф. На кръста му висеше крива арабска сабя, а на гърба му имаше от толкова добре познатите на Яне дълги арабски пушки. Арабинът беше изненадан от това, че Яне излезе от сандъка, в първия момент се стъписа и не знаеше какво да направи. Яне виждаше разширените му от изненадата и стъписване очи. Той обаче не успя да се възползва от това. Отначало насочи оръжието си към гърдите на арабина, но после залитна и така и не можа да стреля. Не знаеше дали е така заради това, че беше стоял почти три денонощия затворен в тесния сандък, или кръвта му вече беше заразена от отровата на скорпиона. Каквото и да беше, не успя да направи нищо срещу арабина. Така двамата мъже се гледаха, но никой не успя да направи каквото и да е и дори да гъкне.
Мина доста време преди Яне да се овладее, отново вдигна пищова към гърдите на арабина и дръпна спусъка. Така щеше да се издаде, но поне нямаше да умре напразно и щеше да положи поне един враг мъртъв. Но това, което се случи, го накара да се стъписа още повече. Не знаеше защо, но пищовът отказа да гръмне. В този момент Яне разбра, че оръжието е само парче дърво и метал. Няма значение дали е пищов, пушка, нож или ятаган. То е само парче дърво, кост и метал. Оръжието оживява едва когато попадне в ръцете на опитен воин. Едва тогава то добива стойност и става опасно.
Но Яне разбра и това, че оръжието може да те предаде, може да го изпуснеш, да го изгубиш, да се счупи или да засече. Затова най-важното нещо, по време на битка, е човекът. Воинът трябва да може да победи и да бъде гъвкав, дори ако се наложи да компенсира недостатъците на оръжието си. В този момент Яне разбра, че той е важен, а не оръжието. Когато по-късно се упражняваше, ако въобще имаше по-късно, трябваше да се съобрази с този факт.
Арабинът разбра, че му се размина на косъм, обърна се и побягна. Яне реши да действа бързо. Кръвта му беше отровена от ужилването на скорпиона и сигурно скоро щеше да умре, но пък поне трябваше да опита да освободи завързаните си приятели. С последни усилия се приближи до мъжете и се опита да ги освободи. Наведе се и взе меча от земята. Не си спомняше кога го беше изпуснал. После много внимателно преряза въжето, с което бяха завързани тримата мъже. Внимаваше да не прободе някого от гях с дългото право и много остро оръжие.
На няколко пъти пред очите му причерняваше. Когато отново отвори очи, някой го беше хванал под мишниците и го теглеше. После пак потъна в мрак. Носле много пъти потъваше в мрак и пак “изплуваше”…
Ill том “Хайдут
605
VI глава “Йерусалим
Когато отвори очи, около него цареше мрак и Яне дълго време не можеше да разбере дали лежи с отворени очи и се взира в звездното безлунно небе, или сънува. Така лежа дълго. Звездите пред очите му ту се изясняваха, ту се замъгляваха. Мина доста време преди да разбере, че лежи и гледа към небето. Отначало не помнеше защо лежи и гледа нагоре. Опита се да се изправи, но не успя. Нещо го караше да лежи отпуснат. Нищо не го болеше, но не можеше да помръдне. Мина много време преди да се сети кой е. Сети се и за скорпиона, и за безкрайното стоене в сандъка. В този момент до ушите му достигна разговор. Опита се да се огледа, но и това не успя да направи. Тялото му беше като труп и не се подчиняваше на волята му.
През цялото време чуваше някакъв странен разговор на език, който не познаваше. Сам не знаеше колко време мина и колко пъти потъва в бездната на безсъзнанието, докато най-накрая успя да направи знак, че е жив и че може да чува и вижда. В същия този момент над него се надвесиха главите на дядо Личо и Герджика. Яне си спомни всичко. Трябваше да е мъртъв. Едва ли беше оцелял след ужилването на скорпиона и то тук, в сърцето на пустинята. Опита се да се изправи и да седне. Това му костваше големи усилия и много болка. Едва сега Яне успя да види, че тримата мъже се бяха подслонили в сянката на една малка канара. Те се бяха проснали направо на земята. Аракс беше вързан под сянката, а отзад имаше нещо, което се влачеше. То беше направено от въже и сплетени храсти. Яне се сети, че това сигурно е носилка, направена от неговите спътници. Именно върху нея той е бил докаран до тук. Дядо Личо и Герджика, вместо да го изоставят и по този начин да го обрекат на гибел, го бяха взели със себе си и го бяха спасили. Яне се огледа още малко и видя Буря. Вярното му куче беше легнало точно там, където скалата беше забита в земята. Явно на кучката, която имаше дебела сплъстена козина, й беше много топло. Тя беше разровила земята и си беше направила дупка, явно за да търси влага или живителна хладина. Яне повика Буря. Тя размаха опашка, но явно беше изтощена от дългия преход през горещата пустиня, защото не успя да събере сили в себе си и да стане. Той не се разочарова, а се опита да се изправи още малко. Заби лакти в твърдата земя. Двамата мъже му помогнаха да седне и да подпре гърба си на някакъв миришещ на камила чул. Яне седеше, но му се струваше, че е много нестабилен и във всеки момент ще падне.
Огледа се. Виеше му се свят. Мъжете поднесоха към устните му мях, от който успяха да изцедят само една топла, безвкусна капка вода. Яне жадно примлясна, но капчицата беше недостатъчна да намокри сухата му, безводна като пустинята, уста. Той преглътна още няколко пъти, а гърлото му престърга на сухо и го заболя.
Токораз Memo
606
Ятаган и Меч
В пустинята вече беше дълбока нощ. Мъжете обаче не спяха, те се въртяха около Яне.
- Яне чорбаджи, благодетелю наш, добре ли сте?
Яне изпъшка. За пръв път от толкова много време насам чуваше името си.
- Къде се намираме? - бавно и е пресипнал глас попита той. Все още се чувстваше зле и му се виеше свят.
- В пустинята.
- Избягахме ли от арабите?
- Избягахме.
- Преследват ли ни?
- Не знаем. Сигурно вече са се отказали.
- Как успяхме да се изплъзнем? Как ме спасихте?
- Много ни помогна чужденецът. Той знае тукашните места. Той ни водеше.
- Как се разбирахте с него? Той на какъв език говори?
- Говори малко турски и се разбират с Гсрджика някак си.
- Гсрджика как се държа?
- Добре.
- Слушаше ли те?
- Да. Благодаря ти за това, че ни спаси, Яне Кехая. Ти си наш благодетел.
- Кой е този, който ви водеше?
- Някакъв чужденец. Обикаля тъдява. Луд ли е, какво търси, не знам?
- Повикай го!
Яне наблюдаваше как дядо Личо се приближи до чужденеца, облечен със смешни дрехи, и започна да го бута и да му сочи към Яне. Чужденецът явно проумя за какво настоява старецът, защото стана и се приближи до Яне.
- Здравей - каза мъжът, когато се приближи до Яне. - Радвам се, че вече си по-добре.
- Кой си ти? - докато говореше, Яне усещаше как силите му го напускат. Проведените разговори го бяха изтощили.
- Казвам се льо Комб - каза чужденецът и се изправи, после смешно се изпъчи и се поклони. Направи нещо като темане, но много по-смешно, като махаше безпомощно със слабичките си ръце. Мъжът говореше много лошо на турски и Яне едва го разбираше, но все пак полагаше усилия. Скоро свикна с говора на чужденеца и започна по-лесно да го разбира.
- От кой народ си? - продължи да пита Яне.
- От Франция съм.
- Франция - повтори Яне и се сети, че беше чувал името на някаква такава далечна държава.
Ill том “Хайдут
607
VI глава “Йерусалим
- Какво правиш тук?
- Нищо, обикалям света.
Яне се вгледа в очите на чужденеца. Не знаеше какво да очаква от него. Чудеше се дали той няма да ги предаде. Все пак беше разбрал, че досега чужденецът беше помогнал за тяхното бягство и за неговото лично спасение. Очакваше обаче да види някаква благодарност в очите му. Все пак, той лично беше срязал въжетата, с които бяха завързани тримата пленници.
- Ти какво, нещо не се радваш, че те освободих?
- Всъщност аз бях пленен само привидно. Наистина, арабите ме бяха завързали, но те ме водеха при своя владетел - емирът Фейзула. Аз и без това исках да отида до него. Сега всичко се обърка. Принудихте ме да избягам и сега много по-трудно ще мога да се върна при Фейзула.
Яне беше изумен от това, което чу. Беше очаквал всичко друго, но не и недоволство от това, че бе освободил чужденеца. Поговори още малко с него, но лошият турски на льо Комб много го измори и скоро се почувства много отпаднал. Отпусна се назад и тежко легна върху пясъка. Буря усети, че става нещо и разтревожено повдигна глава, а ушите й се обърнаха към двамата мъже, за да уловят и най-слабия шум. Дядо Личо поддържаше малко огънче, което бегълците бяха запалили, прикрито зад скалата. То беше малко, колкото да топли, но да не може да се вижда отдалеч, защото тук, в равната пустиня, огънят лесно се забелязваше. Горяха сухи храсти, такива, каквито растяха в пустинята и приличаха на криви старчески пръсти. Те изгаряха бързо, затова, някой от мъжете трябваше непрекъснато да слага от тях в огъня, за да го поддържат.
Като видя, че Яне легна назад, дядо Личо се изправи. Изпрати льо Комб при огъня, за да го поддържа. Герджика не се виждаше. Явно той вече беше легнал и се беше завил с някакво чердже. Старецът носеше в ръцете си двете оръжия. Яне ги прие с благодарност. Сега, когато държеше оръжията си, мислите му отново се върнаха. Сети се за това, че преследваше отвлечената от турския бей Ирис. Той беше отвлякъл момичето, което беше дъщеря на Георги Шейтана. Яне го беше проследил през цялата анадолска земя до Диарбекир. Допреди малко като че ли беше забравил всички тези неща. За това беше виновно или времето, или отровата на скорпиона. После Яне беше решил да посети имението на Хабил. Хабил не беше сред живите, но пък освободи дядо Личо. Така беше помогнал и на Герджика. Спомни си всичко това и като че ли се успокои. После мислите му се върнаха към оръжията. Гледаше пищова. Това беше оръжието, подарено му от Кара Тозю, преди битката при Караджов камък. Колко години вече това оръжие беше с него. Сети се обаче как с него беше прострелял арабина, но той, вместо да бъде спрян.
Токораз Memo
608
Ятаган и Меч
макар и мъртъв, го беше затиснал. Това беше проблем и сега Яне се замисли върху него. Трябваше да измисли нещо, за да може при изстрел куршумът, който излиза от цевта на пищова, да не пробива врага и да не преминава през него, а да го изхвърля назад или поне да го спира на място. Куршумът беше тежко оловно топче, което се слагаше последно в цевта, след като вече там е бил поставен фишекът с джепането.
Заедно с двете оръжия дядо Личо му беше донесъл и силяха. След това се беше оттеглил обратно при огъня. Вече беше много късно и Яне видя как двамата мъже легнаха покрай огъня. Яне остана да лежи неподвижен, но сънят бягаше от очите му. Той протегна ръка и провери дали двата китаба, които беше получил от Велко, са тук. Всичко беше на мястото си. После взе едно тежко оловно топче от силяха си. Държеше го в ръка, а тежестта му го успокояваше. В този момент се сети за детството си и за старците, които държаха в ръце тежки божигробски броеници и бавно прехвърляха кехлибарените топчета през пръстите си. Той знаеше, че по принцип тези броеници са за броене на молитвите, но селяните отдавна вече не ги използваха за това. Когато сядаха навън, на селянка, да си правят мохабет, старците винаги държаха в ръка по една броеница. Така те си придаваха тежест, по-добре обмисляха нещата и премятането на топчетата им помагаше да са по-спокойни. Сега, когато Яне хвана в ръка тежкото оловно топче, разбра защо броеницата ги е успокоявала. Топчето успокои и него. Той прекара палец по ръба на отливката, която беше оставила меки оловни ръбчета по цялата обиколка на топчето. Яне се замисли. Това сега не беше куршум и не беше смъртоносно. Ето как само за секунда това оловно топче от нещо, което убива, се беше превърнало в нещо, което успокоява. Яне премяташе топчето в ръка. Бавно опипваше ръба му и се сети за килията си в Диарбекир. По същия начин там той беше опипвал стените. После започна да мисли и за това как да забави топчето при изстрел. То не трябваше да се изстрелва толкова бързо, за да не пробива враговете. Как можеше да се постигне това? Дали не трябваше да намали барута в джепането? Но това означаваше силата на куршума да намалее и той да “удря” много по-близо, като има опасност да не убие, за-щото силата му ще бъде много по-малка. Това нямаше да помогне. Яне продължи да мисли. За да лети по-бавно, куршумът трябва да е по-лек, но за да стане по-лек, това означава, че трябва да стане по-малък. Но тогава щеше по-лесно да пробива, без да спира връхлитащите хора.
После постепенно мислите му се преместиха върху второто оръжие, което имаше - меча. Това беше неговото специално оръжие. Гой го беше измислил, като начин да противодейства на турския ятаган. Яне си спомни как в Едирнс беше наблюдавал двата загадъчни силуета, а после беше измислил това оръжие и техниката за него, още преди да знае,
Ill том “Хайдут
609
VI глава “Йерусалим
че такова оръжие, е тънко право острие, има на Изток и то се нарича персийски медж. Яне си спомни как двамата с Диньо Циганара бяха изковали меча в планинската хижа на циганина, в сърцето на Родопите.
После мислите му го отнесоха нейде далеч, над меките хълмове _на най-древната планина в света - Родопа. После летеше над някакви несъществуващи планини и така заспа.
На другата сутрин се събуди заедно с останалите. Опита се да се изправи, но не успя. Краката му бяха меки и се огънаха под тежестта на тялото му. Само помощта на дядо Личо и льо Комб му помогна да не се свлече на земята и да се удари лошо. Герджика беше станал и се протегна. Коремът му се откри, но вместо него там висяха отпуснати кожи. Явно бегълците отдавна не бяха яли.
- Защо Герджика е толкова намръщен? - попита Яне.
- От два дни не сме яли нищо. На няколко пъти поиска да заколим и да изядем твоя кон, Яне Кехая, но кучето не му позволи.
- Какво? - Яне беше изумен.
Герджика нещо си говореше. С помощта на крепящите го дядо Личо и льо Комб, Яне се приближи до мърморещия мъж. Той посегна и хвана дръжката на меча. Пищова не беше зареден и не можеше да му помогне. Яне искаше да накаже бандита, който още от Истанбул не му харесваше.
- Какво говориш? - попита българинът.
- Нищо - мръсният мъж се сепна и се обърна към него. После се окопити. - Говоря за това, че ще умрем от глад, а водим със себе си кон. Можем да го заколим и изядем.
Кръвта на Яне кипна. Ако имаше сили, щеше да съсече неблагодар-ния мъж. Спомни си как Герджика се беше влачил след тях и ги беше молил да го спасят. Тогава той се беше смилил, а сега чуваше това. Яне беше възмутен, че на мръсния мъж въобще му беше дошла такава мисъл в главата. Погледна към Аракс. Вече от много години познаваше този кон. По някакъв начин съдбата му беше свързана с него. Той го беше взел от Маринчо Бимбеля - Страшния и за него беше въпрос на чеса да му го върне. Не само това, той нямаше да позволи и косъм да падне от гривата на животното. Осзен това Герджика забравяше, че всички те бяха свободни само благодарение на Аракс. Яне беше сигурен, че именно Аракс го беше мъкнал на носилката през пустинята. Така че гой също дължеше живота си на красивото и скъпо животно.
- Да не си посмял да го докоснеш! - просъска Яне. - Защото!
- Защото, какво? - гласът на бандита беше силен и предизвикателен. - Защото, какво? - повтори той.
Яне се замисли. Даваше си сметка, че няма сили да се противопостави на мъжа. Ако дядо Личо и льо Комб не го подпираха, той дори не мо
Токораз Memo
610
Ятаган и Меч
жеше да стои сам на краката си. Сега те бяха по-слаби. Герджика, макар гладен и омаломощен, беше много по-силен от тях тримата и бившият главатар на банда знаеше това. Наистина Яне беше въоръжен, но дори и така той не можеше да се изправи срещу него. Все пак видът на Яне, държащ в едната си ръка извадения меч и с пищов, втъкнат в силяха, накара турчина да се успокои. Всъщност Яне дори не знаеше дали Герджика е турчин.
Осъзна, че сблъсъкът между тримата и Герджика е неминуем. Ако сега той се беше стреснал от оръжията на Яне, след още един ден глад със сигурност щеше да посегне на Аракс. Яне нямаше да позволи това. Той осъзна, че е жизненоважно по най-бързия начин да се съвземе и да стане по-силен. Часът на сблъсъка му с Герджика наближаваше.
Този ден беше най-кошмарният за Яне. Само изключителната му воля му помагаше да успее да се задържи на седлото. На няколко пъти му идваше да се откаже, да се пусне и да падне на земята. За какво беше цялата тази борба, след като едва ли щяха да оцелеят? Защо се съпротивляваше на Герджика и пазеше живота на Аракс, след като скоро всички щяха да са мъртви? На няколко пъти Яне губи съзнание, но дори и така ръцете му продължаваха да стискат поводите на коня. Той се беше вкопчил в тях. Сигурно, ако умреше, така щеше да си остане, яздещ коня.
Когато вечерта спряха, за да пренощуват, Яне вече се чувстваше много зле. Двамата мъже му помогнаха да слезе от коня, но въпреки това Яне тежко се отпусна на земята. В този момент видя погледа, който тримата мъже си размениха. Той означаваше: “Няма шанс да оцелее.” Яне се ядоса. Изправи се. Той беше Боляров и башпехливан! Изправи се на крака и докато другите приготвяха лагера за вечерта и отново запалиха малко огънче, извади меча и се опита да го развърти. Беше уморен и се чувстваше зле, но в същото време беше ядосан на себе си. Беше се предал. Беше престанал да бъде себе си. Сега трябваше да се стегне, от това зависеше дали ще оцелее.
Упражняваше се с меча. Беше загубил не само силата си, но и всичките си умения. След всяко замахване му се налагаше да спира и дълго да възстановява силите и дишането си. По някое време към него се приближи льо Комб. Французинът му каза, че на Запад също познават такова оръжие. Там то се наричало шпага или рапира. После му показа няколко защити и нападения. Въпреки умората Яне внимаваше много върху това, което французинът му показваше. По всичко си личеше, че той се беше занимавал с оръжия. Наричаше това фехтовка. Яне го помоли двамата да продължат да се упражняват.
Тази вечер се чувстваше по-добре. След въртенето на меча беше възвърнал част от силите си. Това щеше да възпре Герджика, но сега тряб
Ill том “Хайдут
611
VIглава “Йерусалим”
ваше да помисли за по-бързото им излизане от пустинята. Гладът беше нетърпим. По някое време дядо Личо се преви и падна на земята. Герджика изръмжа и все така гледаше изпод вежди.
- Льо Комб - каза Яне и се обърна към французина, - можеш ли да ми начертаеш карта и да ми покажеш къде се намираме? Виждам, че ти ни водиш из пустинята.
Французинът се учуди, а после започна да чертае карта направо върху пясъка. После нарисува кръстче, но преди това завъртя пръчката над мястото. Яне разбра всичко. През цялото време, където и да вървеше, той държеше в себе си идеята за това къде се намира. Това беше един вид карта. Сигурно това му беше останало от времето, когато пасеше овце, а главата му беше като компас.
- А къде бяхме и откъде идваме?
Дребният мъж, със смешните дрехи, явно разбра въпроса, защото се наведе и продължи да чертае.
Сега като разгледа картата, видя, че през цялото време льо Комб ги беше насочвал по най-прекия път за излизане от пустинята. Оставаха им още най-много два дни. Яне помоли и льо Комб му нарисува целия Арабски полуостров, поречието на река Ефрат и средиземноморското крайбрежие до Синайския полуостров. Така българинът доби пълна представа за целия този регион. Учуди се, когато видя колко малко бяха навлезли в пустинята и колко близо се намират до Дамаск, Бейрут и Триполи* - три от най-големите града. Той се усмихна, почувства се спасен.
- Какви сте вие? - попита льо Комб. - Виждам, че не сте правоверни, защото не се молите по пет пъти на ден. Какви сте?
- Ние сме християни. Въобще не сме мюсюлмани - като каза това Яне се замисли. Всъщност той дори не знаеше какъв е Герджика. Той може би беше мюсюлманин. Досега не го беше чул да спомене божието име, нито да се моли. - Всъщност християни сме само ние двамата - Яне допълни след малко. - Този дори не го знам какъв е.
- А откъде го познавате?
- От Истанбул. Случайно го взехме с нас. Там той е бил главатар на банда.
- Християни?! - льо Комб беше изумен. - Сирийски християни?
- Не, ние сме българи. Не сме сирийци.
Льо Комб повдигна тесните си рамене. Беше очевидно, че не знае нищо за българите.
- Ние сме най-големият християнски народ в пределите на Империята.
Французинът все още гледаше недоумяващо.
- Вие сте християни? - невярващо повтори той. - Откъде имаш това оръжие? - след малко попита чужденецът, като сочеше към меча.
*бел. на автора - тук става въпрос за Триполи в Ливан, а не в Либия
Тпкораз Memo
612
Ятаган и Меч
- Аз си го изковах - отговори Яне и го показа с явна гордост. - Измислихме го, за да побеждава ятаганите.
- Ти, в твоята държава, какъв си? - попита льо Комб. - Войник ли си?
- Не, хайдут съм.
- Какво означава хайдут?
Яне се опита да обясни на французина, какво означава хайдут. Той явно нищо не разбра, защото след малко каза:
- Аха. ти си като него - и посочи към Герджика.
- Не, не, не! - Яне се опита да обясни разликата между бандит и хайдут, но едва ли успя. Разбира се, льо Комб вежливо поклати глава, но в очите му Яне прочете неубеденост. Беше очевидно, че той не направи разлика между главатар на истанбулска банда и хайдутин, който се бори за свободата на народа си и скита из Родопите.
На другата сутрин Яне стана бодър и макар и гладен, подкани спътниците си.
- Хайде ставайте, днее ще излезем от пустинята!
Герджика мърмореше нещо, дядо Личо едва се крепеше на краката еи, а льо Комб му помагаше. Устните на мъжете бяха бели и напукани. Яне се усмихна. Той продължи да ги подканя, като че ли беше Мойсей, който води еврейския народ през пустинята.
Още същият ден излязоха от пустинята. Напиха се с вода и хапнаха. Това вля нови сили в бегълците. Яне предложи да спрат и да починат в първото селище, в което навлязоха, но всички поискаха да продължат. Те като че ли държаха час по-скоро да напуснат това кошмарно място, да не би пустинята отново да ги привлече. Яне беше останал без никакви пари, но французинът извади един златен луидор и щедро плати за всичко, което някой от четиримата желаеше. Буря и Аракс също бяха доволни. Огромното куче се въртеше в краката па Яне и чак сега успя да покаже радостта си от това. че стопанинът й е жив. Яне запомни картата и през цялото време я “държеше” в главата си. Четиримата решиха вместо да тръгнат към Шат (Дамаск) да се отправят към най-близкия пристанищен град. Герджика настояваше по най-бързия начин да се върне в Истанбул. Той твърдеше, че само там ще се чувства истински защитен. Обеща на Яне и на дядо Личо да ги включи в бандата си и така да им осигури сигурност и препитание. Тази мисъл не блазнеше Яне. Той си припомни, че е тук, за да спаси и върне обратно в България по-малката щерка. клетото сираче на Георги Кехая и Гергина. Той нямаше да я изостави. Трябваше да я проследи и да я освободи от лапите на Кара Мустафа. Даваше си сметка колко много се беше отдалечил от тази мисия, но сега трябваше да се отърве от Герджика и дядо Личо. които щяха да му бъдат само в тежест. И така решението беше взето. Яне попита дали льо Комб иска
Ill том “Хайдут”
613
VI глава “Йерусалим
да ги придружи. Той си спомняше колко недоволен беше французинът от “освобождаването си”. Помнеше, че неговото желание беше да отиде при емира Фейзула. За негова изненада дребният мъж пожела да го придружи. Това беше добре за Яне, който беше останал без пари. Така четиримата се отправиха към град Триполи - голямо пристанище на Средиземно море. След два дни навлязоха в града. Придвижването стана по-бързо, защото льо Комб, още от втория град, купи още четири коня. Всъщност това не бяха големи коне, а от някаква дребна порода, които силно се различаваха от стройните арабски коне. Оказа се, че тази порода не е местна. Тези коне се наричаха берберски и идваха от Африка, от пустинята Сахара. Тях ги яздеха берберите и понеже бяха непретенциозни и свикнали с пустинята, арабите ги използваха най-вече за носене на товари на близки разстояния. Яне настоя да вземат един кон повече, защото мислеше, че ако му се отвори някаква възможност и ако съдбата е благосклонна към него, могат да срещнат ей така, съвсем случайно, Кара Мустафа и Ирис и той да я освободи. Така този последен кон, за който льо Комб толкова много се чудеше, беше за Ирис.
В Триполи отседнаха в кервансарай, който се намираше в близост до пристанището. Зачакаха кораб, който да отпътува за Истанбул. Минаха няколко дни, но всички кораби, които акустираха на кея. бяха местни гемии или рибарски кораби. Чак след седмица, една голяма гемия натовари ценен товар от ливански кедър и още същият ден щеше да отплава към столицата на Империята.
Четиримата мъже оседлаха конете. Когато стигнаха на пристанището, корабът вече беше натоварен и се приготвяше за отплаване. Яне беше уговорил всичко. Льо Комб беше платил за пътуването на двамата до Истанбул.
- Герджик - каза Яне и го погледна в очите, - искам след като стигнете до Истанбул да изпратиш дядо Личо до Козбунар!
- Козбунар?
- Козбунар е едно голямо село, което се намира между Хаджи Елиз махала и Станимака. Лично трябва да го придружиш до там! Ако не изпълниш заръката ми, ще ти строша кокалите! Да знаеш, ще те намеря и няма да ти простя, ако дори косъм падне от главата на дядо Личо!
Бившият, а и бъдещ, главатар на банда само кимна. Той беше разбрал много добре колко сериозен е Яне. Беше виждал този мъж в критични ситуации и му вярваше. Тези, българите, бяха странен, корав народ, свикнали да страдат и да търпят. От тях биха излезли страхотни бандити, но имаше някаква наивност и чистота у тях, която им пречеше да бъдат водачи и истински победители. В себе си, в своето поведение, те имаха нещо примирено, нещо, което се спотайваше дълбоко в тях и показваше, че принадлежат към раята.
Токораз Memo
614
Ятаган и Меч
- Дядо Личо, знам, че няма къде да отидеш, затова отиди в Козбунар, а там търси баба Василка! Запомни ли? Баба Василка.
Старецът кимна.
- И ако Герджика нещо не те слуша, ще ми кажеш! - допълни Яне така, че главатарят да го чуе. След това Яне се сбогува с дядо Личо. Старецът се просълзи, докато го прегръщаше за сбогом.
- Повече няма да се видим! - каза дядо Личо, със сълзи на очи.
Яне го чу, но само се усмихна.
Докато натоварената и тежка гемия бавно маневрираше, а моряците, като маймунки, се катереха по такелажа, старецът наду гайдата и бавна прогяжна родопска мелодия се разнесе над пристанището на Триполи. Яне слушаше като омагьосан, а гърдите му се издуваха от някаква сила. Тази сила беше кодирана в извивките и протяжните звуци на гайдата. Той дълго гледа след отплаващия кораб и не можеше да се откъсне от музиката. Трябваше да свалят оковите от ръцете на мъжете. Сега дядо Личо свиреше, а ръцете му все така си бяха с оковите и като че ли му помагаха да свири. Льо Комб като че ли разбираше това и остави българина, все така вперен в безбрежното море.
Когато се откъсна от магическата гледка на отдалечаващия се кораб, Яне се обърна и видя льо Комб, който държеше поводите на четирите дребни берберски кончета. Яне се метна на гърба на Аракс. Сети се колко много е задължен на французина. В последните дни бяха изхарчили доста от неговото злато. Може би затова той беше настоял да придружи Яне. Българинът беше запомнил много добре картата. Той си спомни, че на юг от Триполи се намира друг голям средиземноморски град - Бейрут, а от там навътре в сушата е Дамаск - една от столиците на халифата.
Яне се сети, че в Дамаск познава Хусам. Как ли му беше фамилията? Замисли се и скоро се сети - Хусам Джаулджуйлия. Сирийският пехливан го беше поканил, ако мине през Дамаск, да се отбие и да го потърси. Вярно, че оттогава бяха минали много години. Сега Яне се сети за тоЬа. Не знаеше дали Хусам ще си спомни за него, но и без това нямаше избор. Дали можеше да вземе някакви пари от Хусам и да си върне дълговете на льо Комб, както и да продължи пътешествието си?
Решението беше взето. Двамата мъже, следвани от Буря и от трите коня, които бяха навързани на дълго въже, тръгнаха към Бейрут. След два дни навлязоха в Дамаск. Всеки в града знаеше кои са Джаулджуйлия, затова веднага намериха сарая. Всъщност родът на Хусам имаше няколко сарая. Яне и льо Комб се изправиха пред огромните порти на единия от тях. Българинът каза името си на прислужниците и със свито сърце зачака. Дали Хусам ще се сети кой е?
Ill том “Хайдут
615
VI глава Йерусалим
Приятелят му не само се сети кой е, а лично излезе да го посрещне. Прегърна го горещо и искрено му се зарадва. След това го огледа. Яне също го огледа. Хусам беше силен, пращящ от сила. Мургавата му кожа сега му се струваше още по-тъмна. Той беше облечен с красиви сърмени дрехи, а отгоре имаше дълга дреха, с широки ръкави, която стигаше до петите му, но не беше закопчана отпред. Яне не знаеше как изглежда, но по погледа на Хусам разбра.
- Жив ли си? Здрав ли си, башпехливан ефенди? - попита силният мъж.
Когато двамата се приближиха един до друг, Яне се почувства слаб,
лек и незначителен.
- Жив съм! Ето ме! - отвори ръце Яне.
- Чухме, че са ви арестували и заточили. Какво стана?
- Наистина ме бяха заточили, но ето, че съм тук.
- Избягахте ли, Яне башпехливан? По всичко си личи, че сте избягали.
Яне си даде сметка, че от бягството и пребиваването в пустинята дрехите му бяха заприличали на дрипи. Явно затова Хусам помисли, че той току що е избягал от заточение.
Хусам се отнесе много добре и към льо Комб. Двамата бяха настанени на горния кат в сарая. Яне гледаше широкото стълбище. Стаята му беше огромна. В нея имаше широко удобно легло, с балдахин. Цялата стена беше от широки джамове, а когато отвори огромните врати-портали от джам, се оказа, че отвън има широка и дълга тераса, от която се откриваше прекрасен изглед към града. Виждаха се палми и горещият треперещ въздух над града. Яне беше очарован и прехласнат. Досега никога не беше виждал такъв разкош. Най-впсчатляващо беше шадраванчето, което пръскаше в средата на стаята му. То беше с красива ажурна каменна украса, която подхождаше на красивата цветна мозайка и тежките копринени завеси. Дори не беше си представял, че може да има такъв разкош и такова богатство. Това беше като някаква източна приказка. Яне винаги беше мислил, че така изглеждат арабските приказки. Сега той беше тук и щеше да остане поне една вечер сред тази красота и разкош.
Льо Комб беше не по-малко впечатлен, макар да беше пътешественик и да идваше от Франция, която се управляваше от Краля Слънце. Макар да беше посещавал Всрсай и други парижки дворци, той също беше впечатлен от красотата и изяществото на двореца на Джаулджуйлия и от разкоша и лукса в него. Това беше един премерен и изискан разкош, който се различаваше от европейската представа за разкош. Тук всичко беше направено, за да служи на човека и да му носи удоволствие и наслада, а не толкова да разкрива сила, могъщество и власт.
Токораз Memo
616
Ятаган и Меч
Преди Хусам да остави Яне сам, му каза:
- Хамамът е на долния кат, изкъпете се е твоя приятел! Ще ви дадем нови дрехи! Колко време ще благоволите да останете сред нас, башпехливан ефенди?
Яне се чувстваше неловко, когато Хусам се обръщаше с такова уважение към него. Той беше отвикнал към него да се отнасят като към човек, а какво оставяше за изразяване на уважение. Какъв башпехливан беше той? От онзи Яне Боляров не беше останало почти нищо.
- Тази вечер баща ми дава тържествен зимает* във ваша чест, башпехливан ефенди!
Яне пак се стъписа. Въпреки това покани льо Комб и двамата се накиснаха в хамама. Топлата вода се отрази страхотно на изнуреното му тяло. Той се огледа в едно сребърно огледало и видя колко страшно изглежда и колко е слаб. Избръсна се. Докато се бръснеше, льо Комб переше смешния си костюм от светлозелен цвят, който под мишниците ставаше на големи тъмни мокри петна, когато французинът се изпотеше. Яне му каза, че Хусам е наредил да им дадат нови дрехи, но французинът категорично отказа да облече новите дрехи, затова переше старите си.
След като се избръсна, Яне облече бурнуса. Досега той беше облечен като кюрд, а сега - като арабин. Когато облече белия чаршаф, се прекръсти и се помоли на Исус Христос да му прости. След това остави французина да перс дрехите си, а той се качи в стаята си. Всъщност това не беше стая. Тя беше толкова голяма и висока, че в нея можеше да се побере една голяма българска къща. Когато Яне влезе в помещението, усети влагата от фонтанчето и се приближи до него. След огромната жажда и глада, които беше преживял в пустинята, сега му беше много приятно да гледа струйките вода, които се пръскаха и охлаждаха въздуха. Гледаше водата, която течеше, и мислите му се успокояваха.
Както гледаше водата, погледът му се отклони и чак тогава забеляза, че на малка масичка бяха поставени най-различни плодове. Яне почувства силен глад. Беше се измил и като че ли за пръв път се почувства чист от всепроникващия пясък на пустинята. Вече беше утолил жаждата си, която от много време насам го измъчваше, а сега щеше и да се нахрани. Приближи се до масичката. Тя беше отрупана е най-различни екзотични плодове, каквито Яне никога не беше виждал. Повечето от тях имаха твърди черупки. Той се върна до леглото си. Там беше оста«- вил пищова и меча. Взе правото дълго острие и е негова помощ разсичаше плодовете. Някои от тях бяха е твърди костеливи обвивки, а други - меки и сочни. “Месото” на едни беше ароматно и вкусно, но на други не му се хареса. Той разсече и опита всеки един от плодовете. Това
*зимает - тържествена гощавка, обилна почерпка, пир
Ill том “Хайдут “
617
VI глава “Йерусалим “
доведе до известно неразположение, което го накара спешно да потърси мястото, където посетителите на сарая ходят по нужда.
Докато клечеше, едно натрапчиво чувство се загнезди в него. Сега имаше време и си припомни всеки миг от престоя им в сарая, всяка дума, казана от Хусам. Усещането беше, че те са очаквани. Като че ли приятелят му е знаел, че той ще се появи. Колкото повече си припомняше, толкова по-ясно се оформяше това усещане. Дали над него не грозеше някакво предателство? Как така толкова бързо бащата на Хусам беше уредил пир в негова чест? Дали някой от плодовете, върху които така лакомо се нахвърли, не беше отровен?
Тези въпроси продължаваха да се въртят в главата му и когато по-късно лично Хусам дойде да ги вземе и придружи до огромната зала. Това беше най-красивото нещо, което Яне беше виждал. Може би така изглеждаше раят. Софрата беше ниска дълга маса, а около нея имаше много възглавници, в най-различни форми. Явно всеки посетител щеше да яде, полегнал направо върху възглавниците. Докато вървяха покрай пищно отрупаната софра, Яне оглеждаше храните, като че ли ще ги изяде с поглед. Той съжаляваше за глупостта, която беше направил, като се беше нахвърлил върху плодовете, оставени в стаята му.
Домакинът им вече ги чакаше. Той беше слаб човек, със сухо силно тяло. Това си личеше дори под красивите дрехи, с които беше облечен. Бащата на Хусам - владетелят на целия този сарай, беше много богат и това си личеше не само по сарая, а се излъчваше и от всяко негово движение, но в същото време той беше и обикновен, добър човек. Като видя приближаващата се към него група, той пъргаво се изправи на крака и горещо поздрави Яне, като го нарече много пъти “башпехливан ефенди”. Яне забеляза, че мъжът някога се е борил. Той разбра това по едва доловими движения, жестове, плавност и финес, с които домакинът се движеше. Бащата на Хусам поздрави и льо Комб.
След това всички седнаха около отрупаната с всякакви деликатеси софра. Мъжете хапваха бавно и си говореха. Някъде отзад, зад воалите или колонадата, се чуваше тиха арабска музика. Всичко беше като в приказка. Между колоните бяха разпънати почти безплътни воали, които се движеха магически и при най-малкия полъх на вятъра. На Яне му се стори, че дори нежните звуци на музиката движат воалите. Тези воали придаваха вещественост на музиката и я материализираха. Такова нещо досега Яне не си беше представял. Той беше много впечатлен.
- Защо не се храните, башпехливан ефенди? - попита по някое време разтревоженият домакин.
- Не съм гладен - безсрамно излъга Яне и сухо преглътна. Всъщност умираше от глад, но знаеше, че всяко хапване ще доведе до ново ходене
Токораз Memo
618
Ятаган и Меч
до онова място в сарая, е което той вече се беше запознал. Въпреки настояването на домакина и Хусам, Яне отказа да яде. Скоро мъжете разбраха каква е причината и прехвърлиха разговора върху друга тема. Яне искаше да разбере и да си обясни това чувство, че е бил очакван, че домакините са знаели за неговото пристигане, но думата изненадващо взе льо Комб. Яне се успокои. Той беше чувал, че нравът на арабите е такъв, че ако искаш да разбереш нещо от тях или да чуеш това, което те интересува, трябва да си готов да чуеш много други неща преди това. Само човек с търпение да участва в мохабет може да се добере до зрънцето информация, което го интересува. Така Яне се настрои да слуша дълго.
Льо Комб се обърна с благодарствени думи към домакина на сарая. След това двамата заговориха за политиката в района. Яне слушаше, но не вникваше в думите на мъжете. Трепна само когато чу името на емира Фейзула, но после отново загуби интерес. Двамата мъже говориха надълго и нашироко за политика. По всичко си личеше, че Яне и Хусам скучаят. Когато разговорът за политика утихна, Хусам поде разговор за пехливанските борби. Отначало той възвелича уменията на Яне и го провъзгласи за башпехливан на всички времена. След това двамата започнаха да си говорят за борбата. Хусам импулсивно скачаше на крака и молеше Яне да му покаже това или онова движение. Той си спомняше всяка негова борба и разказваше на баща си как башпехливанинът е побеждавал. Тъй като двамата с Мирза му бяха помагали, Хусам беше гледал всичките му борби. Той не се притесни да разкаже и за това как беше загубил от Яне. Двамата приятели си спомниха как се бяха изправили един срещу друг. Хусам му разказа как се е чувствал. Той питаше Яне за това или онова движение, което е направил срещу него. Яне не си спомняше с такива подробности борбата, но от уважение към любезните домакини хвалеше уменията на Хусам.
После сириецът му разказа какво е станало на борбите, в които Яне не беше взел участие. Разказа за слуховете и за това как Кая е доминирал над останалите пехливани, как и с какви техники е побеждавал. Според сирисца Яне трябваше да се завърне и в борба двамата с Кая да решат кой е по-добър. Скоро тази мисъл се хареса и на българина. С всяко повтаряне, тя му изглеждаше все по-логична и нормална. Ако искаше да се върне в Едирне и отново да бъде обявен за башпехливан, тези разкази на Хусам щяха да са му от голяма полза. Така той вече беше в течение на това, което се беше случило в Едирне, през всичките тези години, през които не беше имал възможност да участва. Яне виждаше ентусиазма на своя приятел. Той знаеше, че голяма част от него е благодарение на гъстото вино, което се лееше като река на масата. Домакинът и льо Комб също пиеха. Яне дори не докосна устни до напитката.
Ill том “Хайдут “
619
VI глава “Йерусалим
Той и без това се чувстваше достатъчно зле. Въпреки това той ставаше и показваше някои похвати. С учудване за себе си откри, че все още може да направи различните техники и прекрасно си спомняше хватките, както от Боляровата борба, така и от Бимбеловата борба, и дори това, което сам беше създал, между двете най-силни български борби. Макар вече да не притежаваше предишната сила, техниките все още “стояха” в тялото му и той веднага проявяваше усет. Така успя да отговори на всички въпроси на приятеля си. Двамата си припомниха всички борби от онзи турнир, на който Яне беше станал башпехливан. Хусам разпалено му разказваше за това какво е изпитвал, докато Яне се е борил, как са реагирали околните хора и така нататък. Яне се притесняваше да не би двамата да отегчават останалите присъстващи, насядали около софрата, но като погледна, видя с какъв интерес бащата на Хусам ги наблюдаваше, а льо Комб беше отворил огромни очи от учудване.
Така премина вечерта. По някое време пред мъжете затанцуваха красиви жени, облечени само във воали и тогава Яне, от много време насам, отново усети, че е мъж.
След като свърши вечерята мъжете тръгнаха да се прибират по стаите. Льо Комб се клатушкаше отзад, а Яне и Хусам вървяха напред. В този момент, макар да беше пил много, приятелят му се надвеси над ухото му и с напълно трезвен глас каза:
- Яне башпехливан, откъде познавате този мъж? - като каза това, Хусам завъртя очи назад, така че за Яне не остана и капка съмнение, за кой мъж става въпрос.
- Освободих го…
- Освободили сте го? Заедно с него ли избягахте?
Яне разбра, че Хусам се заблуждава. Приятелят му продължаваше да смята, че той току що е избягал от зандана. Може би мислеше, че е взел със себе си и чужденеца. Истината не беше такава, но сега нямаше време да му обясни това.
- Защо? Какво има?
- Този мъж е шпионин. Сигурно е изпратен от френския крал. Като го слушах, сигурно има за цел да вдигне на бунт номадските племена на арабите и техните родове, но трябва да знаете, че всичко това не може стане без знанието на официалните власти и еничарите. Сигурен съм, че еничарите и тайната полиция на падишаха го следят. Внимавайте, Яне бешпехливан, да не пострадате покрай него!
Яне се изуми от чутото. Той наистина не се беше замислял сериозно какво прави европеец в сърцето на пустинята. Потресе го това, че и еничарите може да следят действията им. Не знаеше как може да е ставало това досега, при условие, че те сега излизаха от пустинята.
Токораз Memo
620
Ятаган и Мен
- Има и още нещо - продължи Хусам. - Преди три седмици в този същия сарай на гости на баща ми отседнаха много еничари. Те бяха странни. Баща ми е приятел е един от техните командири, който се казва Явуз Чилик. Та този Явуз Чилик, е още няколко командири на еничарите, беше отседнал тук за няколко дни. Преди седмица дойде да ни гостува Кая башпехливан. Нещо става, Яне башпехливан, всичко това не може да е случайно!
Само при споменаването на името на турския башпехливанин Яне се разтресе. Толкова силен беше споменът и породи силни чувства у него.
- Той те търсеше. Питаше за теб и за Кара Мустафа.
Сега Яне разбра откъде Хусам и баща му са били подготвени за неговото пристигане. Кая го беше търсил. Той много добре си спомняше колко добри приятели бяха Кая и Кара Мустафа. Сигурно башпехливанинът беше тръгнал да преследва Яне, но понеже Кара Мустафа се отклони и забави в Диарбекир, а Яне го последва, турчинът ги е изпреварил и сега ги търсеше.
- Кая водеше със себе си цяла армия. Търсят те и ще те намерят, Яне башпехливан, внимавай този да не те издаде! - Хусам отново вдигна вежди и посочи към льо Комб, който се беше подпрял на една излъска-на до съвършенство мраморна колона и пиянски бърбореше нещо на неразбираемия си език.
- Колко време смятате да ни погостувате? - попита най-накрая Хусам.
Яне не се беше замислял и не беше решил.
- Колко да остана? Не е ли по-добре веднага да продължа?
После се сети за разстройството на стомаха си. Беше невъзможно в това състояние да продължи. Не беше ял, а и се чувстваше отпаднал. Може би се беше обезводнил.
- Утре ще реша кога да тръгнем. Тази вечер съм много уморен.
- Разбира се - каза Хусам и си пролича, че съжалява, че е настоявал. - Ще се радвам да останете, колкото се може по-дълго! Вашето присъствие тук е вдъхновение за мен!
Яне махна с ръка, с което показа, че се притеснява от толкова прех-валване. След това пожела “лека нощ” на приятеля .си, обърна се и влезе в стаята си. Когато прекрачи в стаята, отново се изуми от нейните размери и разкош. На няколко места бяха поставени свещници, които не успяваха да разсеят мрака в ъглите на помещението и така създаваха илюзията, че Яне не се намира в стая и не е в затворено помещение, а е навън, сред някакво безкрайно пространство, направо сред облаците. Воалите засилваха това усещане. Яне отново приседна до шадраванчето и с лицето си усещаше влагата и свежия въздух. Преди да влезе в стаята си се чувстваше уморен, но сега се освежи. Беше му приятно да е тук, пък макар и да стои сам. Коремът му шумно къркореше и само той
Ill том “Хайдут
621
17глава “Йерусалим”
разваляше съвършеното състояние, в което се намираше. Седеше и мислеше дали може льо Комб да го предаде. Не вярваше Хусам или баща му да направят това. Ако те искаха да го предадат, Хусам нямаше да му казва всичко това. После мислите му се върнаха към меча и пищова. Взе меча в ръка и го развъртя. Чувстваше се уморен, но пък хватките, които беше показал на Хусам. го бяха разбудили. След като повъртя достатъчно меча, започна да прави упражненията за борба. Съжаляваше, че толкова се беше занемарил. Уважителното отношение на Хусам и банда му породи в него желанието отново да си върне силата и уменията. В този момент дочу тихо драскане на вратата отвън. Яне се сепна. Отново грабна меча в ръка и отиде да отвори огромната врата. Там стоеше и го гледаше, с верните си очи. Буря. Чак сега Яне се сети, че беше заповядал на вярното си куче да го чака отвън. Беше я забравил. Скара й се, че не изпълнява заповедите му, но доволен я пусна вътре. Буря прекрачи плахо прага и като че ли също беше изумена or големината на стаята. Тъй като беше потен, Яне се избърса в чаршафа и отново седна до шадраванчето. Тази вечер сигурно нямаше да заспи. Беше превъзбудеп. Може би така беше по-добре, като се има предвид предупреждението, което Хусам му беше отправил. Буря щеше да му бъде от полза и щеше да му помогне да се защити, ако се наложедпе.
Яне остана така още дълго време, като милваше козината на кучката. През това време той мислеше за пищова и за това как да направи куршума по-бавен, за да не пробива, а да спира и отхвърля човека назад. Стоеше в нещо като унес и мислеше. По едно време му се стори, че е открил това. което искаше. Сепна се, а може би всичко това е било сън. Изправи се. Трябвадпе да си легне. В този момент погледна през огромния витраж, който представляваше цялата стена на стаята към терасата. Тогава видя изгряващото слънце и дъхът му секна. Огромният огнен диск бавно се показваше над пустинята и осветяваше града пред себе си. Целият град в един момент “пламна”, осветен от огнените лъчи на слънцето. Всичко беше толкова величествено, че граничеше с религиоз-ност. То предизвика екстаз у българина. Стоеше и гледаше като омагьосан. Воалите, движени от лекия полъх на вятъра, се полюшваха пред очите му и отвличаха вниманието му. Като не откъсваше поглед от слънцето, Яне бавно се приближи до стъклените врати, отвори ги и излезе на широката каменна тераса. Нейният парапет беше нисък и много красив, но Яне нито за миг не отклони погледа си. Буря го следваше и Яне чуваше тропането на ноктите й по излъсканите мраморни плочи.
Когато Хусам отиде да събуди Яне. той не можеше да се изправи от леглото. Чувстваше се отпаднал и бълнуваше. Хусам се принуди да повика хекимин. Човекът дойде веднага, но беше много трудно да се приб
Тикораз Memo
622
Ятаган и Меч
лижи до леглото, защото при всеки опит се сблъскваше с озъбените бели зъби на Буря. Скоро кучето усети, че господарят й се нуждае от помощ и допусна хекимина. Той прегледа Яне и му изписа някаква течност, която много горчеше. Този ден яде само препечен хляб и миризливо бяло козе сирене. Към вечерта се почувства по-добре, но остана в леглото. Тази вечер също имаше угощение и льо Комб слезе долу. Яне остана в притъмнената си стая и това му подейства много успокояващо. Той почти през целия ден се намираше в някакво полусънено състояние, ту заспиваше, ту се разсънваше. Това продължи и през цялата нощ. Когато на сутринта се събуди, прислужниците веднага му поднесоха закуска. Тя отново се състоеше от препечени тънки арабски хлебчета, но вече не толкова прегорели. Когато се изправи обаче, макар все още седящ в леглото си, Яне почувства силен глад. Хекиминът отново се появи. Този път българинът заповяда на Буря да се дръпне. Лекарят категорично отказа на Яне да яде друго, освен препечени филийки. Яне искаше да стане и час по-бързо да продължи преследването на Кара Мустафа и Кая, но не му позволиха. Така той трябваше да остане и този ден на легло. Пиеше много вода, в която прислужниците изстискваха лимон и добавиха сол.
Яне гледаше красотата около себе си, знаеше какви гозби ядат мъжете долу, а той се чувстваше болен и изолиран. По някое време, след обяд, при него дойдоха льо Комб и Хусам. Льо Комб беше изумен от всичко, което беше научил за него. Явно в негово отсъствие Хусам и баща му бяха разказали на французина, че неговият спътник е най-силният и прославен пехливанин в света. Французинът беше впечатлен.
- Аз също се боря - каза той. - Като оздравеете ще ми покажете какво умеете.
Яне само кимна с глава. Той се чудеше как да поиска пари от Хусам. Все още си спомняше до каква идея беше стигнал през вечерта, затова реши да поговори с приятеля си.
Когато льо Комб се оттегли в стаята си, за да подремне след обяда, двамата приятели останаха един до друг. Хусам беше седнал направо на леглото му. Явно той не се притесняваше, че това, от което Яне беше болен, може да бъде заразно. Яне се възползва от отдалата му се възможност и заговори:
- Хусам, трогнат съм от приема ти и съжалявам, че ти създадох трудности, като се разболях и се налага да остана по-дълго тук.
- За мен е изключително приятно да ми гостувате, башпехливан ефенди!
- Чувал съм, че тук, в Дамаск, живеят най-добрите ковачи в света.
Хусам само поклати глава, в знак на съгласие.
- Аз имам дълго право оръжие.
Ill том “Хайдут
623
VI глава “Йерусалим
- Забелязах го! - само вметна арабинът, без дори да го прекъсва.
- Искам обаче да се сдобия с кама и държа да я изкове най-добрият от тукашните майстори. Освен това имам една идея, която искам да обсъдя с него. Можеш ли да ме заведеш при него?
- Най-добрият майстор на оръжия за всички времена живее тук, но той не кове оръжия. Той е нещо като бог. Повечето хора никога не са го виждали и се съмняват, че има такъв човек. За тях това са само легенди на ковачите. Той е нещо като полубог-получовек. Той е потомък на Хе-фест и Хурса. Легендата разказва, че веднага като се роди наследник, бащата ковач отсича краката му, защото той е посочен от Аллах. Те правят това, за да не може да го вземат в армията и така да не загуби безсмислено живота си, а може би и за да не може да избяга. След като отсекат краката му, той става зависим и не може да се откаже от предопределението си, както и не може да се самоубие.
- Но, това е много жестоко! - възкликна Яне.
- Така е! - потвърди Хусам. - Правилата и законите, по които живеят ковачите, са сурови и жестоки.
- Как се казва този митичен ковач? - учуден попита Яне. Досега той не беше чувал да съществува такъв майстор.
- Името му е ал-Хадад, но както вече ви казах, за него дори не се знае дали наистина съществува.
- Ал-Хадад - повтори Яне, но това име нищо не му говореше. - И може ли този ал-Хадад да изкове това, което го помоля?
- Едва ли! Ал-Хадад не кове обикновени неща. Той чака да изкове “световния меч”.
- А вие не можете ли да го накарате, Хусам ефенди? Виждам, че сте много богати и имате огромно влияние в града.
- Не, дори ние не можем да говорим е ал-Хадад.
- А според вас той съществува ли?
Хусам се замисли. После погледна Яне, като че ли се чудеше дали въобще да сподели думите си с приятеля си и дали има смисъл, но след това каза:
- Да, мисля, че ал-Хадад съществува - после Хусам се огледа като че ли някой ги подслушваше, а той беше казал твърде много неща. Наведе глава и показа, че не иска повече да се споменава името на ал-Хадад.
- Тогава кой ще ми препоръчате да ми изкове това, което искам?
- Нашият семеен ковач е един от най-добрите. Той не кове само за нас, а за всички по-висши арабски родове. Какво ще искате да ви изкове?
- Кама.
- Права или джамбия?
- Права.
Токораз Memo
624
Ятаган и Меч
- Добре тогава, ако утре сте по-добре, ще отидем при него.
На другия ден Яне наистина се почувства пЬ-добре. Той хапна, този път вече по-обилно, и веднага възвърна част от силите си. Но все още не беше готов за пътуване из пустинята, затова реши да се възползва от времето, което така или иначе щеше да остане тук.
Двамата е Хусам излязоха из града. Яне се сети, че беше изпратил дядо Личо и Герджика да се качат на гемията е пранги на ръцете. Трябваше поне да им свалят оковите. Спомни си също, че дядо Личо му беше казвал, че е ковач. Със сигурност старецът щеше да се справи сам, ако имаше инструменти. Дали не трябваше да го задържи със себе си? Сигурно за него щеше да бъде много интересно да бъде в Дамаск - столицата на света на ковачите. Тук, където от векове живееха най-добрите ковачи, за дядо Личо сигурно би било като да влезе в храм. Яне прецени това чак сега, докато яздеше Аракс из улиците на града. Хусам го следваше с кон, който по нищо не му отстъпваше. Аракс тези дни беше гледан добре, затова сега танцуваше из калдъръмените улици на Дамаск. Двамата мъже и конете им предизвикваха погледите и възхищението на хората, които срещаха по пътя.
Скоро минаха покрай най-красивата и величествена сграда, която Яне беше виждал.
- Какво е това9 - попита Яне.
- Това е Голямата джамия на Омаядите - отвърна Хусам. - Тя е свещено мясзо, както за мюсюлмани, така и за християни.
Яне не разбра добре, но двамата слязоха от конете. Българинът не искаше да влиза в джамията, но не му се и наложи. Хусам го прекара в задния й двор.
- Тук има два важни гроба, заради които много поклонници идват до тук - като каза това Хусам посочи към един от гробовете, който беше свещен за християните. Там беше погребан Йоан Кръстител - човекът, изпратен да възвести идването на Спасителя. Близо до него беше гробът на един от най-големите водачи на мюсюлманите, този, който беше спечелил Йерусалим за мюсюлманите и беше удържал много победи над кръстоносците и техния водач Ричард Лъвското сърце. Това беше гробът на този, който европейците също уважаваха и наричаха Саладин.
След като се поклониха на гробовете, двамата отново яхнаха конете си. Отначало се движеха по широки пътища, които постепенно се стесниха, а най-накрая калдъръмът под копитата на конете им съвсем изчезна и те тръгнаха по криви тесни сокаци. Отстрани се виждаха само бедни хижи. Хусам спря пред една врата.
- Сигурно не плащате добре на вашия ковач - каза Яне.
Ill том “Хайдут
625
VI глава “Йерусалим
- Не, той е много богат, но традицията повелява да живее в този квартал и в мизерия. Така е с всички ковачи в Дамаск. Всички те живеят и работят тук, където са живели техните предци.
Хусам и Яне завързаха конете пред ниската схлупена ковачница, със сламен покрив. От едната страна ковачницата въобще нямаше стена и така всеки можеше да вижда какво става вътре.
Човекът, който ковеше, не спря работата си. Той се беше вглъбил в това, което правеше. Наложи се Яне и Хусам дълго да гледат как майсторът върши работата си. Това продължи толкова дълго, че на Яне му се стори, че ще трае, докато оръжието не бъде готово. Българинът наблюдаваше като омагьосан действията на майстора ковач. Той много пъти беше гледал как приятелят му, в недрата на Родопите, кове оръжия, подкови, рала и па-лешници. Самият той много пъти му беше помагал. Но сега, когато гледаше как майсторът работи, Яне разбра колко голямо майсторство притежава човекът пред тях. Това беше истински майстор. Всяко негово движение беше точно, премерено и изпълнено с голяма рутина.
По някое време мъжът свърши работата си. Той подаде горещото парче метал на своите калфи и им даде някакви наставления. След това се изми, избърса лицето и ръцете си в бял пешкир и чак след това се усмихна. Майсторът беше облечен в дълъг бял бурнус, който беше пристегнат около китките, глезените и кръста на ковача. Явно беше опасно да се приближава със свободно вееща се дреха до огнената пещ и до искрите, които хвърчаха из цялата ковачница. Майсторът се приближи към тях, като се усмихваше широко. Яне виждаше равните му бели зъби и очите, които изглеждаха като цепки.
- Хусам Джаулджуйлия ефенди! - каза той и изрази искреното си уважение и почит.
Отначало двамата мъже разговаряха за далечни неща, като стари познати, които не са се виждали от много време. После Хусам посочи своя приятел и каза:
- Това е един свят човек. Той иска да те помоли да му изковеш някакво оръжие.
- Какво? - обърна се ковачът към Яне.
- Може ли да поговорим насаме? - каза Яне.
Хусам усети, че е излишен и деликатно се оттегли. Яне осъзнаваше колко нетактично постъпва, но нямаше избор. Той наистина трябваше да поговори насаме с ковача. Преди обаче да заговори, ковачът го изпревари.
- Може ли да видя оръжието ви, господарю?
Яне извади меча си и го подаде на майстора. Той внимателно разгледа острието, като прокара ръка по цялата му дължина.
Токораз Memo
626
Ятаган и Меч
- Хубава стомана! - каза майсторът. - И изработката е много специална. Ковал го е голям майстор по начин, какъвто не съм виждал. Знаете ли кой го е ковал?
- Да, аз също участвах в изковаването.
- Аха - ковачът поклати глава.
- Кой е майсторът, който го е изковал? Не е перс, не и е испанец. Ние познаваме всички персийски ковачи и начина, по който коват. Това не е медж. Познаваме и испанските ковачи, те са наши ученици. Това не е рапира. Какво е? Прилича ми малко на индийско изковаване.
- Мъжът, който го изкова, не е индиец. Той е циганин.
- Те, циганите са индийци - каза ковачът.
Яне се изуми. Знаеше, че някъде им казват гюпци и че това произлиза от египтяни, но не беше чувал да са индийци.
- А стоманата? Много е добра!
- Стоманата беше от един ятаган. Смяташе се, че той е изкован тук, в Дамаск.
- Да, вярно е! Тук е изкован и дори мога да ви кажа от кого.
Яне беше изумен.
- От кого?
- От мен. Оръжието също е много интересно, не е нито медж, нито рапира. Малко е тежко и по-дълго, отколкото трябва. Не ви ли тежи? Не е много добре балансирано.
Яне само повдигна рамене. След малко той заговори:
- Искам да ми изковете кама!
После Яне започна да обяснява точно каква кама иска. Всъщност той не знаеше как трябва да изглежда кесиджийската кама и през цялото време описваше камата на Велко Кесиджи.
Ковачът го слушаше много внимателно. По някое време той каза:
- Вие имали ли сте такава кама? Виждали ли сте я?
Яне потвърди. Тогава ковачът стана. Без да каже нещо, той отиде нанякъде. Яне се загледа в Хусам. Приятелят му беше отишъл до ковачницата и там гледаше как продължаваше изковаването на оръжието.
Скоро мъжът се върна. В ръката си държеше пергамент и мастилница с писалка. Мъжът седна и започна да пише нещо или да чертае. Яне го гледаше с нарастващо любопитство.
Най-накрая мъжът привърши писането и подаде пергамента на Яне. Яне го погледна и възкликна. Мъжът не беше чертал или писал, той беше рисувал. А там, върху пергамента, едно към едно беше нарисувана камата, която някога беше виждал в ръцете на Велко. Не можеше да има грешка, това беше същата кама. Ковачът беше нарисувал и това, което Яне не му беше описал. Той дори беше нарисувал канията на камата.
Ill том “Хайдут
627
VI глава “Йерусалим
Откъде ковачът знаеше за камата на Велко?
- Да, искам точно такава кама!
- Къде сте виждали тази кама?
Яне разбра, че ковачът знае много повече, отколкото той беше допускал. Трябваше да бъде внимателен, затова замълча.
- Вие кесиджия ли сте?
Яне изтръпна. Мъжът знаеше всичко, но откъде?
- Вече няма кесиджии и никой не поръчва такива неща. Каза, че си участвал в изковаването на камата.
- Да! - отвърна Яне.
- А дали ковачът, който я изкова, не е бил еднорък?
Изумен Яне потвърди. След това ковачът му разказа следната легенда. Някога в света трябва да се роди кесиджията на кесиджиите, но това няма да е нормално раждане. Неговата душа ще изпълзи от най-дълбоките недра на мрака. Освен него на тази земя ще се роди и неговата “сянка”, която той ще освободи и тя ще донесе много злини на земята. Тази “сянка” ще бъде най-чистото зло, Сатаната, самият Дявол, и няма да има човек, който да може да се изправи срещу нея. За да е жив кесиджията, трябва да съществува и “сянката” и само той ще може да се изправи срещу нея и да я победи. Всъщност животът на кесиджията ще да бъде една непрекъсната борба и преследване на “сянката”. Така този башкесиджия ще освободи света от злото. Всеки кесиджия има по една кесиджийска кама, защото нито един от тях не е пълноценен убиец. Те са едноръки, непълноценни, затова имат само по една кама. Един ден обаче ще се появи кесиджията, който ще бъде завършен и ще може да носи две кесиджийски ками. Той ще бъде завършеният кесиджия и ще има две ръце. Но той няма да е Бог, защото за Бог е казано, че с едната ръка дарява живот, а с другата отнема, а башкесиджията ще отнема живот и с двете си ръце. Той ще бъде олицетворение на най-чистото зло. Затова той ще бъде Сатаната. Както се казва във всяка легенда: “Нещата обаче няма да са това, на което приличат!”
Единствено башкесиджията ще бъде въоръжен с две напълно еднакви ками и те няма да са изковани от един и същ човек. Едната кама ще бъде изкована от обикновен човек. Тя ще олицетворява света на обикновените хора. За да се докаже това, ковачът трябва да бъде незавършен, несъвършен, затова той ще бъде еднорък. Другата кама ще бъде изкована от самия бог на ковачите - ал-Хадад.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги