Хайдут

Докато Инокентий говореше, Йосиф го слушаше внимателно. Той се радваше на разсъжденията на току що избрания, лично от него, презвитер. Радваше се, че беше направил този избор. Момчето наистина имаше ясна и чиста мисъл и със сигурност щеше да се справи с управлението на скрипторията. По всичко си личеше, че момчето е ученик на Пафнутий. Самият Йосиф беше негов ученик и сега, в разсъжденията на момчето, откриваше мисълта на стария си учител.

Освен от Йосиф, младият монах беше наблюдаван с голям интерес и от Яне. Все пак последните думи го успокоиха. Те означаваха, че той не го помни от Боляровия хан.

В този момент Йосиф вдигна стомната с вино, която се беше изпотила отвън. Яне я погледна и като че ли почувства стипцивия вкус на студеното вино в нея. След малко виното с ромон се изля в чашата му и се разпени. Той го гледаше като омагьосан, очите му пареха, а главата му някак топло пулсираше, но не го болеше. Той отпи от студената течност и му се стори, че отпива от някакъв ароматен сок. Чувството му, че лети се засилваше с всяка глътка. Скоро му се стори, че ще падне назад и той инстинктивно се хвана за масата. Двамата монаси видяха всичко това и се засмяха. Те много добре знаеха какво се случва с момчето, но явно за целите на Йосиф Яне трябваше да бъде пиян. Сигурно така целеше да “развърже” езика му.

- Вярно ли е, че си пехливанин? - бавно попита Йосиф.

Ill том “Хайдут”

91

I глава “Боляровия хан “

Яне понечи да отговори, но почувства езика си подут. Опита се да каже нещо, но само избоботи несвързано и неясно. Езикът отказваше да се обърне в устата му. Но само след миг устата му произнесе думи, които не беше очаквал да чуе от себе си:

- Аз съм пехливанин - боботеше Яне. - Не!!! Аз съм най-добрият пехливанин в цялата Империя! Аз съм башпехливанин!

Като каза това, картината пред погледа на пияното момче се размаза, но то все пак успя да забележи ехидните усмивки по лицата на двамата облечени в черно мъже.

- Какво? - избоботи Яне и в опита си да се изправи забърса дървените чаши и разля виното по плота на масата. - Какво? Подигравате ли ми се? Аз, Яне… - Яне поиска да каже фамилията си, но езикът му не можеше да я произнесе. - Аз съм победил самия Кая, какво си мислете вие? Вие ми се подигравате!

Яне прекрачи пейката и поиска да тръгне към смеещите се насреща попове, но краката му го отнесоха назад към стената. После те започнаха да се преплитат и да го носят наляво и надясно, все едно се намираше на клатещ се кораб. Всичко това продължи докато накрая не падна тежко върху големите каменни плочи на пода. Самият той не знаеше какво прави, но устата му говореше, без да може да я контролира.

От тази вечер не си спомняше нищо повече. Чувството, че лети и множеството образи, които се въртяха бързо пред очите му, като въртележка, бяха единственият му спомен. И шепот, някакъв шепот, който чуваше през цялото време.

Когато отвори очи, видя надвесен над себе си младия монах.

- Добре ли си? - попита той, а гласът му звучеше като Йерихонските тръби. Яне направи болезнена гримаса и запуши ушите си. Болката в главата му беше непоносима. Напипа подутината на главата си. Тя беше деформирала цялата му глава. Устата му беше суха, а дъхът му -“отровен”. Яне примлясна няколко пъти с уста, но нищо не успя да постигне. Тогава понечи да стане от леглото, но краката му не го държаха и той се изсули на пода. От падането не го заболя, но не можеше да стане, а само безпомощно махаше с крака.

За да не бъде ударен, Инокентий се беше отдръпнал.

- Ей сега ще те науча! - крещеше Яне и злобно гледаше монаха, но нищо не можеше да му направи. В този момент към краката на Инокентий се присъединиха и краката на Йосиф. Яне глупаво го изгледа отдолу, така както си лежеше на пода.

- Много “страшен” млад мъж! - каза Йосиф и помогна на Инокентий да го изправят на крака.

Токораз Memo

92

Ятаган и Меч

Следващите дни Яне беше принуден да прекара в обкръжението на двамата. Не можеше да се каже, че е затворен в зандан, защото вратата на килията му не беше заключена, но постоянно някой го навестяваше. Не можеше да каже и че го разпитват, но двамата мъже непрекъснато го питаха нещо. Един ден разпитът на Йосиф прерасна в нещо ново. Така както си стоеше, едрият мъж с брадата стана, отиде до Яне, седна срещу него на един висок стол и го хвана за ръцете. В първия момент Яне се дръпна, защото очакваше да му направят нещо лошо, но силният мъж го задържа. Инокентий гледаше с нескрит интерес.

- Отче, това ли е вашият метод? - попита той, като гледаше отстрани.

По-възрастният мъж продължи, като че ли не беше чул въпроса. Той

говореше на Яне някак отнесено и все така го държеше за ръце. Младият пехливанин вече не се дърпаше. Какво можеше да му стори по-възрастният монах? Видя, че всичко това не болеше. Отначало Йосиф питаше Яне най-различни неща. а след това започна да описва как някакъв човек убил друг човек. Питаше пехливанина дали си представя всичко това. Яне участваше в разпита с не по-малък интерес. Той нищо не разбираше, но усещаше, че участва в нещо интересно.

После изведнъж брадатият мъж започна едновременно да задава въпроси и да обяснява на гледащия монах какво прави.

- Преди години измислих начин как да разпитвам хора, извършили тежко престъпление, без да ги измъчвам. Изтръгването на признание с мъчение не важи, защото всеки по-страхлив е готов да си признае всякакво престъпление, само да се изплъзне от болката при разпита. Някои хора предпочитат смъртга пред болката. Тогава срещнах един мъдър кадия, който ме подсети и аз измислих този начин. Той пръв беше започнал да разпитва по този начин. Кадията се славеше с благия си нрав и с това, че откъдето минеше не оставаше неразгадана загадка. Аз развих неговия метод. Според него всеки човек, който е извършил или е наблюдавал някакво убийство или друго мерзко деяние, го запомня и то оставя дълбок отпечатък в паметта му. Когато ти успееш да му го разкажеш достатъчно точно, споменът се завръща и човекът се издава, реагира на този разказ. Най-добре това си личи по ръцете. Така аз държа ръцете на човека и му разказвам какво се е случило в момента на убийството. Описвам му природата, времето и всичко останало. Така човекът, чрез изпотяване, неволни трепвания и спазми, ми разкрива дали е бил там, или не, дали тази картина му е позната, или не.