Хайдут

- Какво? - Яне все още не разбираше. Беше му чудно, че попът му говореше като на стар приятел.

- Нали чу, че турчинът обвини кучето ти за това, че е убило брат му?

-Да!

- Ти мислиш, че не е така, нали? И се чудиш защо той те обвини?

-Да!

- Мислиш, че турчинът я обвини несправедливо, нали?

-Да!

Яне беше учуден. Попът искаше да му каже нещо, но той все още не можеше да разбере какво точно.

- Знаеш ли кой съм аз? - попита попът.

- Да! - Яне поклати глава.

- Аз също те познавам, макар да не сме говорили. Всъщност преди няколко месеца чух гюрултия и когато слязох от мястото, където живея, видях страшна гледка. Долу, до аязмото, видях пищящи ханъми и пазванти, а на земята имаше две тела. Едното беше огромното тяло на брата на Али Бабаджан, а твоето куче, върху него, беше прегризало гръкляна му. Цялата й муцуна беше изцапана е кръв. Ти беше проснат до тях. Отначало помислих, че си мъртъв, защото изглеждаше така, все едно някой е гръмнал в лицето ти. Грижих се за теб няколко дни. Измих те и те оставих долу на поляната чак когато се оправи. Лекувах те, до-като не се съвзе съвсем. Погрижих се и за кучето. Между другото, как се казва тя?

Токораз Memo

140

Ятаган и Меч

- Буря! - почти веднага отговори Яне. Той все още мислеше върху това, което му беше казал попът. Връщаше се в мислите си към онази сутрин и изпълваше случката с нов живот.

- Много хубаво и послушно куче!

- Да, тя ми спаси живота много пъти досега - продължаваше все така да отговаря Яне, но все още мислеше за онази сутрин. Значи турците и Али Бабаджан са имали право. Буря беше убила турчин. Дали преди това не беше убила и Никодим? Кучето му беше убиец на хора и въпреки това толкова много я обичаше. Тя беше убивала заради него. За да живее Яне, трябваше други хора да умират. Досега Буря беше убивала само заради него. Дали, ако се наложеше, той можеше да убие, за да живее тя? Щеше ли да може сам да се справи с Никодим и брата на Али Бабаджан? Без да иска поклати глава в знак на отрицание. Той нямаше да може да се справи сам с двамата. Трябваше да се бори и да се готви. За негово голямо учудване се беше оказал неподготвен. Тази мисъл го накара да се стресне. Той, Яне Боляров, се беше оказал неподготвен. Беше предал традициите на Болярови, беше обидил и почти унищожил усилията на баща си, дядо си и на всичките си предни. Той, победителят в пехливанските борби на Четиридесетте извора, беше неподготвен да защити живота си. Въпреки умората и глада, изпита силно желание да стане и да направи няколко упражнения от пехливанската борба и удари от “Ето”, на което го беше учил Инокентий.

Буря като че ли беше усетила, че двамата мъже говорят за нея. Тя се приближи и легна до Яне, поставяйки голямата си глава до крака му. Яне се преизпълни от нежност и благодарност към кучето. Той бавно започна да милва голямата й глава. Това я успокои.

- Значи Буря е убила турчина? - попита Яне.

- Да! - отговори поп Глигорко.

Яне все повече се отърсваше от шока и започваше да свиква с мисълта. Много неща му се изясниха и изведнъж започна да го интересува бъдещето. От снощи, когато бяха избягали от къщата на уста Манол, те се бяха движили в безмълвие и Яне въобще не знаеше накъде ги води Кара Тозю.

- А кой е този Али Бабаджан? Не се ли уплаши да се изправиш пред него? - попита момчето.

Попът замълча известно време, като че ли не знаеше отговора. После заговори и Яне разбра, че не това е причината, а отецът беше мислил колко подробно да му разкаже.

- Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били твърдина на православната вяра и българщината.

Ill том “Хайдут

141

II глава “Бачкьой

- И не е имало турци?

- Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мехмед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измислили легендата за Демир ага - покорителят на Родопите. Демир означава железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени спахии, които “обърнали” планинците в исляма, като хвърлили в скръб и кръв цялото население. Така повече от половината планина била помю-сюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели исляма. Разбира се, сред гях имало и хора, които доброволно се отрекли от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Империя и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само срещу това да не плащат джизие - данъка, който в цялата Империя плащат всички иноверни - немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мюсюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.

Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опитвам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях паднали покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съдим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите жени, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.

Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто години, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. Дори мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли тези християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли християните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали само най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живота си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са потвърди и от най-твърдия камък - те са като кремък. След като получили голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родо-па планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите неп

Токораз Memo

142

Ятаган и Меч

ристъпни планини на Средните Родопи, се заселили в котловините, в по-ниските и полегати части на планината, предимно в Източните Родопи и по поречието на реките Арда, Чая, Места и Въча. Така по-голямата част от мюсюлманите в планината са помаци и съвсем малко са турци и то анадолски турци, а не от българските турци.

Яне се радваше, че попът му даде толкова дълго обяснение. Повечето неща той не ги беше и чувал, а и не се беше замислял за тях. Глигорко явно знаеше много.

- Най-голямото потуранско село се нарича Тъмраш. То е над Фили-бе, не е много навътре в планината. Има и много други потурански села. Ей тук, съвсем наблизо, има потуранско село.

Та братята Бабаджан са много известни аги от Тъмраш. Те са много известни пехливани и преди години, единственият пред когото склониха глава беше Кая. Чувал ли си за Кая?

Яне трепна. Той не само беше чувал за Кая, но и лично го познаваше.

- Кая е последният башпехливанин, вече от няколко години насам. Та братята Бабаджан са приятели с Кая. Този Кая измолил от султана и понеже има ранг на паша му дали да управлява Станимака и целия вилает*. От една година Кая и дясната му ръка Кара Мустафа вилнеят из планината, търсят нещо или някого.

Яне се досещаше какво търсят Кая и Кара Мустафа. Той пипна дръжката на красивия ятаган. Това оръжие му беше много мило, но то можеше да му коства живота. Срещу лоши хора се беше изправил Яне и сигурно лошо щеше да му се пише, ако го хванеха. Вече беше разбрал всичко, което го интересуваше и дори много повече. Не искаше да знае повече, защото страхът бавно се процеждаше в душата му. Вече знаеше кой е Али Бабаджан. Знаеше, че Буря наистина беше убила брат му, знаеше и какво се беше случило с Кая и Кара Мустафа, след последната им среща. Сега? Сега лошо му се пишеше. Те нямаше да го забравят и един ден със сигурност щеше да му се наложи да се изправи срещу тях и да си плати. А беше неподготвен. Отново изпита желание да стане, но този път искаше да развърти ятагана на Кара Мустафа. Вместо това остана седнал и отново погали Буря по голямата, красива глава.

Скоро заговори:

- Все пак не съм съгласен с вас, отче!

- За кое? - монахът прие думите на Яне съвсем спокойно, като човек свикнал да чува и мнения различни от неговите.

- За помаците. Аз смятам, че те са много виновни и са по-лоши дори от турците. Турците са си мохамедани, как може да има българи мохамедани?

*вилает - териториално административна единица в Османската империя

Ill том “Хайдут

143

11 глава “Бачкъой

- Ти не си ли чувал за това досега?

- Не съм чувал.

- Ти откъде си?

- От Боляровия хан.

- Това къде си намира?

- В равнината, близо до Станимъка, но в равното.

- Аха! - явно монахът се ориентира.

- Там няма помаци, нали?

- Не, даже не съм чувал, че може да има българи мюсюлмани.

- А какво ще кажеш за еничарите?

- Какво за еничарите?

- Повечето от еничарите са българи, но са помюсюлманчени.

Яне се замисли. Попът беше прав. Повечето от еничарите наистина бяха българи и бяха мюсюлмани. Чак сега Яне се замисли, че всъщност еничарите са най-лоши от всичките и много по-лоши дори от помаците. Те, освен че бяха вероотстъпници, бяха и родоотстъпници, но бяха и най-лошо настроените към раята воини.

Разговорът с попа беше много интересен за Яне, но информацията му идваше в повече и той вече искаше да попита нещо по-практично, което повече го интересуваше.

- Къде отиваме, отче?

Той очакваше, че попът няма да знае, но отговорът му го изненада.

- Ще видиш!

Явно и попът знаеше къде отиват, а само той не знаеше. Яне се чудеше какво да попита, когато храстите, където преди малко се беше шмугнал Кара Тозю, се раздвижиха. За негова изненада от храстите вместо само Кара Тозю излезе и уста Манол, но сега той изглеждаше много по-различно. Вместо с дрехите на майстор той беше облечен с широки гайтанлии, шаячни потури и кафяв бозав елек, също като потурите. Елекът също беше е много къдрави и навити черни гайтани. Гайтаните вдигаха цената на дрехата и винаги показваха и положението на човека. Колкото повече гайтани, толкова по-богат, уважаван и тачен е човекът. Но не това учуди Яне, а високият кожен калпак, от стригана агнешка кожа. Той беше от черна, ситнокъдрава кожа, но много по-висок от останалите калпаци, които Яне беше виждал. Освен калпака, върху червения си вълнен пояс гой беше препасал широк кожен силях, в който беше втъкнал два пищова, ятаган и нож. Така Манол беше придобил страховит вид. Зад Манол излязоха още няколко човека. Яне искаше да ги погледне, за да види дали са от хората на Манол, които познаваше и с които беше строил Боляровата черква, но не можеше да откъсне поглед от Манол.

- Привет, Яне! - каза Манол.

Токораз Memo

144

Ятаган и Меч

Яне беше толкова стъписан, че в първия момент не успя да се изправи на краката си. Не беше очаквал да срещне Манол тук, в сърцето на планината. Според него устата трябваше да гради черква или къща някъде в Станимака, поне така си беше мислил досега. Изненадата му беше толкова голяма.

Глигорко благослови Манол, който му целуна ръка и така тримата последваха Манол. Буря се зарадва на майстора, като че ли го познаваше. Щастлива тя ги последва. Чак сега Яне огледа мъжете. Грешка нямаше, това не бяха строители, това бяха хайдути. Всички бяха облечени като хайдути и въоръжени до зъби. Някои от тях Яне познаваше от строежа на черквата. Явно освен дюлгери мъжете бяха и хайдути и зад дюл-герегвото криеха хайдутството си. Наистина, какъв по-хубав начин да скриеш, че скиташ из планините. Така те изчезваха на гурбет всяка пролет и никой не можеше да проследи къде точно отиват и какво вършат.

Така Яне влезе в хайдутската чета на Манол войвода. Макар Манол да беше главатар, всички го наричаха байрактар, а байрактар бе вторият човек след войводата. Освен да носи байрака, той всъщност беше заместник на войводата. Яне се опитваше да научи кой е този загадъчен войвода, но така и не можа да разбере. Всички така приеха Кара Тозю и Глигорко, все едно се познаваха отдавна и на тях не им беше за пръв път да се включват в четата. Буря също беше много добре приета. Тя веднага сс включи и започна да охранява четата. Кара Тозю не само беше приет много добре, но гой беше нещо като дясна ръка на Манол. Майсторът винаги се съветваше с него, преди да вземе някакво решение. Това беше съпроводено с пълно подчинение на останалите и без никаква ревност и завист. Това подсказа на Яне, че не за пръв път хората са командвани от Кара Тозю.

След няколко дни Манол извика при себе си Яне. Беше привечер и всички хайдути се бяха събрали около един голям огън. Те вече бяха яли за вечеря и сега почиваха, говорейки си.

- Яне! Яне! Я ела тук!

Яне стана и се изправи пред Манол. Той помнеше колко се шегуваше с него Манол, когато бяха на строежа на черквата. Откакто беше тук, Манол вече не се шегуваше с него. Сега споменът се върна в него. За негова изненада обаче Манол каза:

- В тази чета има традиции. Всеки човек, за да го приемем сред нас, трябва да мине изпит. Тези дни при нас ще дойде войводата и пред него ти ще трябва да държиш изпит. Кара Тозю и останалите мъже ще те подготвят. Всеки от тях е преминал през изпит.

Докаго Манол говореше, всички утвърдително клатеха глави и възбудено зашумяха. Всеки бързаше да разкаже историята за своя изпит или да се пошегува с изпита на другите.

Ill том “Хайдут

145

IIглава “Бачкьой”

Това настроение държеше хората и на сутринта. След закуска всички, един през друг, започнаха да дават съвети на Яне. Всеки искаше да сподели своите мнения и впечатления и да научи момчето на всичко, което знае. Чак когато Кара Тозю започна да говори, на Яне му стана по-ясно. Той започна да му разяснява как протичат изпитите.

Така Яне разбра, че за приемане в хайдутската дружина има строго определен изпит, който винаги е едн и същ и има за цел да разкрие воинските качества на всеки един от четниците. Този изпит се прилага и когато някой от хайдутите е бил ранен. Така, чрез същия този изпит, войводата решаваше дали човекът е готов да тръгне с дружината, или трябва да остане още да се лекува.

Изпитът досега винаги се беше провеждал само и единствено от войводата. Това означаваше, че скоро Яне щеше да се срещне и да види най-накрая тайнствения водач на хайдушката дружина.

Нещата, на които Кара Тозю започна да учи Яне, бяха няколко. Дока-то Яне се подготвяше, останалите мъже от дружината също се упражняваха. Явно заниманията в четата продължаваха и след като влезеш в дружината. Яне никога не се беше замислял, но наистина само това можеше да поддържа хайдутите в добра форма и винаги готови за битки, сражения и набези.

Кара Тозю учеше Яне на това как да прострелва с пищов нишан. Яне за пръв път стреляше с пищов. Отначало много се плашеше, но с времето ръката му ставаше все по-твърда и сигурна. Постепенно престана да мига и вече много по-точно насочваше куршума. Мина време и вече виждаше как куршумите минават покрай нишана, но все още не можеше да го уцели. Тогава към тях се присъединиха останалите хайдути. От одеве те се забавляваха със стрелбата на момчето и при всеки негов изстрел избухваха в бурни обяснения и съвети или му се смееха. Когато те започнаха да стрелят, Яне разбра колко далеч е от добрата стрелба. Почти всеки куршум на хайдутите пресичаше нишана.

Освен стрелба Кара Тозю учеше Яне и на това да хвърля гега. Той трябваше да завърти гегата над главата си, а след това да я метне, колкото се може по-напред.

В изпита имаше и надбягване. Учителят му измери едно разстояние и го остави сам да бяга. Останалите хайдути не проявиха никакъв интерес към бягането. Те вече бяха налягали наоколо и сега, само от време на време, насърчаваха с викове тичащото момче.

Когато вече беше много уморен, Кара Тозю реши, че е време да го научи на работа с нож. Вместо обаче той да се заеме, извика един от легналите мъже. Яне не знаеше истинското му име, но всички му казваха Диньо, Диньо Циганара. По мургавия цвят на кожата му си личеше, че

Токораз Memo

146

Ятаган и Меч

е циганин. Мъжът беше по-нисък от Яне, но беше широкоплещест и с изключително дълги, спрямо тялото, ръце. Яне беше работил с нож и смяташе, че това ще му бъде много познато и лесно. Диньо го остави да му покаже какво знае, а после започна да върти ножа от ръка в ръка, подхвърляше го, като го оставяше да сс превърти, а после ловко го улавяше. Яне никога не беше мислил, че може да сс вършат такива неща с нож. Той бавно започна да се учи на всичко, което Диньо Циганара му показваше. Циганинът беше много търпелив. Той имаше широка усмивка, при която се виждаха равните му, бели като Маргарит, зъби. Всеки пъг, когато Яне бъркаше и изпуснеше ножа, вместо да се разсърди, да му се скара или да му направи забележка, Диньо му даряваше една от чаровните си усмивки. Това насърчаваше момчето и то с още по-голям хъс се хвърляше да опитва все по-сложни и сложни прехвърляния и подавания. Диньо учеше Яне и как да мята нож, така че той всеки път да сс забива в целта. Да върти нож му беше много приятно. Кара Тозю му беше отстъпил своя нож, но Яне усети какво е добро оръжие едва когато Диньо му подаде ножа си.

- Има значение какво е оръжието - каза Диньо.

Яне не искаше да обижда Кара Тозю и неговото оръжие. Той вече знаеше, че мъжът с кръглата глава е барутлия.

- Какъв трябва да бъде ножът? - попита Яне.

Циганара му показа как трябва да изглежда добрият нож, кой нож е за атака и кой за защита. Показа му и как трябва да бъде центрован ножът и как се превърта във въздуха.

- Аз как да си намеря нож? - попита Яне.

- Можеш да си купиш от някой панаир, където майсторите ковачи-ножари и точилари вадят за продан готови вече ножове, но може да дадеш на някой майстор по теб и твоите пропорции да ти създаде нож.

- Скоро ще ти покажа най-добрата кама, която съм виждал досега в живота си - каза Диньо и в очите му се появи блясък, който потвърди думите му.

- На кого е тази кама? Камата по-добра ли е от ножа?

- Камата е два пъти побърза от ножа. Виждаш, че аз имам кама.

- Чие е това оръжие?

- Скоро ще го видиш! - каза широкоплещестият мъж.

После той огледа канията на ятагана, който висеше на кръста на Яне.

- Може ли да го видя?

Яне не обичаше да показва ятагана си, но не можеше да откаже на майстора на ножа. Той откачи ятагана от силяха, който му бяха дали, и го подаде заедно с канията на Диньо. Мъжът с възхищение извади ятагана, а после дълго време не спря да сипе похвали за оръжието.

Ill том “Хайдут

147

II глава “Бачкъой

- Това е ятаган на паша или на велик военачалник! - каза той. - Ти откъде го имаш?

Яне не искаше да отговори, но не можеше и да излъже.

- Взех го от едни турчин.

- Не може обикновен турчин да има такъв ятаган. Това оръжие е прекрасна изработка. Ковано е преди много време в Дамаск. Чувал ли си за Дамаск?

Яне поклати глава. Той беше чувал за Дамаск и за това, че там коват най-добрите оръжия, но не знаеше много, затова предпочете да чуе какво ще му разкаже Диньо.

- Там са най-добрите майстори оръжейници. Там се коват най-добрите остриета в света. Но аз съм привърженик на по-старите майстори ковачи. Това острие е от най-добрия период на Дамаските майстори. Това е прекрасно оръжие! От кого го взе?

Въпросът беше поставен остро и ребром, затова Яне нямаше как да премълчи.

- От един турчин, казва се Кара Мустафа.

- Кара Мустафа!? - почти извика Диньо Циганара.

- Същият този Кара Мустафа, дето управлява Станимака ли?

Яне само поклати глава. Диньо беше потресен.

- Как така ятаганът му попадна в теб? Да не си го откраднал?

За Яне беше обидно да го смятат за крадец, затова каза:

- Не, отнех му го при битка!

Циганинът все така беше потресен.

- Лошо! Лошо! - каза той като на себе си. - Някой от главатарите знае ли за ятагана?

Яне се замисли. Всъщност на никого не беше казвал нищо за оръжието, което висеше на кръста му.

- Трябва да им кажеш, защото това може да се отрази на четата!

Яне се замисли. Диньо беше прав. Той наистина трябваше да направи

това. В този момент обаче се приближи Кара Тозю и започна да го учи на борба. Яне най-после въздъхна с облекчение. Мъжът се бореше и знаеше някои хватки, но уменията му бяха далеч от уменията на Болярови. Сравнен с дядо му и баща му, а и с него, той приличаше на току що проходил в борбата. Яне небрежно слушаше обясненията на Кара Тозю и се усмихваше. После двамата трябваше да направят едно хвърляне. Вместо да го хвърли, както Кара Тозю му беше обяснил, Яне реши да му покаже колко е силен и да му демонстрира начина на Болярови. Той хвана силно мъжа, изтръгна го рязко, като го вдигна във въздуха, а след това, вместо просто да го хвърли, го вдигна високо над главата на изправените си ръце, след което с всичка сила го тръшна на земята. Чу се силен

Токораз Memo

148

Ятаган и Меч

удар, а Кара Тозю само “измяка”. Мъжът лежеше на земята и се гърчеше, а хайдутите се превиваха от смях. Мина време преди Манол байрактар да се изправи. Той отиде и помогна на Кара Тозю да стане.

- Как го направи? - учуден попита Манол.

След това всички хайдути сс бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше. После той и Яне разказаха на хайдутите за Болярови. Всички бяха учудени, а Яне беше изненадан, че Манол знае толкова много за Болярови и тяхната борба.

Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се беше случило. Той стана и изръмжа, като ранено животно. Но не някаква рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.

- Искам пак да се борим, пале такова!

Тук обаче се намеси Манол, който каза:

- Повече борба не!

Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пехливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде унизен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да станс.

- Да се бием с ятагани! - изрева Кара Тозю.

Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му започна трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше какво да рискува и реши да действа.

Всички очакваха Яне да се дръпне и да откаже, а Манол байрактар да ги усмири и сдобри. Вместо това момчето каза:

- Вместо с ятагани, ако искаш може да се бием с пешкири. Ние Болярови така тренираме сеченето с ятаган. Така хем е безопасно и никой не може да бъде лошо наранен, хем се вижда кой колко е добър.

Кара Тозю явно също беше очаквал момчето да се уплаши и да моли за прошка и сега и той зяпна от изненада. Манол също беше учуден и известно време не можеше да измисли и да каже каквото и да е.

- Какво? Какво говориш? Какви пешкири?

- Бой с пешкири. Така в нашия род се учим да сечем с ятагани.

Кара Тозю не харесваше това, в което го въвличаше Яне, но нищо не

можеше да направи, затова питаше и търпеливо слушаше.

- Какво представлява боят с пешкири?

- Хващаш едни пешкир и с него удряш противника.

- Само това ли е?

- Да?!

- И защо трябва да въртя пешкири и да се излагам, вместо да ти отсека главата?

Ill там “Хайдут

149

II глава “Бачкьой

- Защото той ще секне твоята! - изкрещяха в един общ глас останалите хайдути и се заляха в смях. Очевидно мъжете много се забавляваха с това. което се случваше.

Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка искрсно разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал някакво еукалче да го бори, а после и да го прави за смях.

- Ние въртим пешкири, за да не се нараним - отговори Яне.

Момчето чувстваше, че се оплита и че ядосва все повече мъжа, но

след всеки опит да направи нещо, ставаше все по-лошо. След всяка разменена реплика лицето на мъжа ставаше все по-червено и по-червено.

- И какво, теб те е страх да не те нараня ли? - Кара Тозю беше радостен, че беше “уловил” Яне.

Тук обаче се намесиха останалите мъже, които искрсно се забавляваха.

- Не, страх го е да не нарани теб! - и отново се заляха във вълна от смях.

Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха твърде далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека, с когото беше работил цяло лято, от когото беше видял само хубаво и който трябваше да го подготви за изпита.

- Ако искате да не се бием, учителю!

- Оооо, момчето ти прощава! - останалите мъже продължаваха да ее шегуват за сметка на двамата.

- Давай пешкирите! - изкрещя Кара Тозю.

Мъжете угоднически донесоха два бели пешкира, на малки каренца. Яне пое своята кърпа и я нави веднъж на ръката си. Кара Тозю го гледаше и правеше същото, което и Яне.

- Сега двамата започваме да се удряме - каза Яне.

- Това е глупаво! Отказвам да участвам в глупости! Това е за някакви деца! - каза Кара Тозю.

- Ако искате мога да ви покажа и по-трудния начин - каза пак момчето.

- Уплаши ли се? Той иска да ти покаже по-трудния начин. Уплаши ли се от по-трудния начин? - продължаваха да наливат масло в огъня останалите хайдути. Само Манол не вземаше участие в това.

- Давай! - изкрещя Кара Тозю.

След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха много тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече беше виждал големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се възхити. Всичко в неговия противник беше някак обло и макар да нямаше гъвкавост беше много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по гърдите и корема на мъжа подчертаваха тази заобленост.

Токораз Memo

150

Ятаган и Меч

- Много е опасно и боли! - каза Яне, а останалите мъже отново се заляха в смях.

- Много е опасно! - крещяха те.

Когато Яне съблече бялата си риза, мъжете възкликнаха. Целите гърди на момчето бяха раздрани, а белезите все още се виждаха отчетливо. От какво бяха тези рани? Кой ги беше направил? Турски ятаган или диво животно? Мъжете гледаха обезобразеното тяло на момчето и нещо в коремите им се свиваше от жал и някакво вътрешно притеснение. После щяха да попитат от какво са тези белези. Момчето явно имаше някаква история и трябваше да им я разкаже. Личеше си, че не е обикновено момче, иначе как щеше да вдигне и удари в земята Кара Тозю и как щеше да ги надбори всичките.

Пешкирът натежа в ръката на Яне. Той много пъти се беше бил по този начин и знаеше колко тежки и опасни са ударите с мокра кърпа. Те не можеха да счупят кост, но натъртваха мускулите и предизвикваха жестока болка, а ако попаднеше удар в главата, дори един единствен можеше да те изпрати в царството на сънищата.

Яне замахна. Кара Тозю нелепо се опита да защити. Всъщност това беше лъжлива маневра. С широко движение Яне отклони мокрото “острие”. То беше тежко и не беше лесно да се промени посоката му, но момчето имаше опит. Бързо нанесе няколко удара по тялото на мъжа. Мократа кърпа тежко плющеше, като изстрели, когато се срещнеше в тялото на мъжа. Отначало противникът на Яне се правеше, че не обръща внимание на ударите, но един от тях беше толкова силен, че като го удари в крака го вдигна във въздуха. Следващият беше в бъбреците. Той изплющя по долната част на гърба на мъжа, който се опита с огъване да се защити, но не успя. След него получи удар по-бързо, отколкото Кара Тозю успя да реагира. Пешкирът се уви около главата на мъжа и го просна на земята. Яне неведнъж беше получавал такива удари и знаеше колко силни и болезнени са те. Втурна се и помогна на проснатия на земята мъж. На помощ му се притече само Манол, а останалите мъже се бяха натръшкали от смях на земята. Явно гледката на проснатия на земята Кара Тозю, победен от едно момче, искрено ги забавляваше.

Вечерта мъжът започна да се оправя. Яне лежеше, гледаше звездите и си мислеше за предстоящото изпитание. Преди да заспи се сети, че трябва да каже на Манол байрактар за ятагана, който виси на силяха му, но очите му се премрежиха и той заспа.

На сутринта всички, освен Кара Тозю, бяха в приповдигнато, весело настроение. Мъжът още го болеше главата. По всичко си личеше, че той е неспособен да продължи подготовката на Яне. Въпреки очакванията на младото момче, Кара Тозю не се сърдеше. Той като че ли се беше

151

III том “Хайдут “

II глава “Бачкьой”

примирил с всичко, което се беше случило предния ден. Този път Манол и другите мъже си разпределиха различните дисциплини, на които трябваше да учат Яне. Въпреки че само гледаше, удареният мъж явно не преставаше да се чувства ангажиран с момчето и продължаваше да му подвиква наставнически. Обучението с нож все така го водеше Диньо Цнганара, а на ятаган този път го учеше Манол. Двамата се упражняваха с дървени оръжия. Яне през цялото време чувстваше колко внимателен е байрактарят. Той явно се беше поучил ог гова, което се беше случило предният път с Кара Тозю и затова беше изключително предпазлив.

Когато заниманията свършиха, Яне се чувстваше все още изпълнен със сили. За да демонстрира ловкостта и силата си, той се хвана за един нисък клон, който беше пораснал настрани, успоредно на земята, прехвърли се и увисна с главата надолу. Повися така известно време, а след това започна да се превърта. В определен момент се огъваше и увисваше само на една ръка, после се набираше и сядаше върху клона. Яне използваше силата и гъвкавостта на цялото си тяло. Той се радваше и знаеше, че така увеличава силата си.

Мъжете гледаха и се възхищаваха на ловкостта на момчето. Всички те се бяха убедили в голямата сила, която момчето притежава, но това, което ги впечатляваше, беше лекотата и гъвкавостта му. Тялото на Яне като че ли не беше като техните. Всички те бяха силни, но тежки и тромави. Тежкият живот и лишенията ги бяха направили такива. Те винаги се пазеха да не се изтощят. Това, което виждаха, беше нещо друго. Земята като че ли не привличаше тялото на момчето. На няколко пъги клонът се изплъзваше от погледа на мъжете и у тях се създаваше илюзията, че огъващото се като змия тяло на момчето виси във въздуха. Струваше им се, че наблюдават ламя или хала.

После няколко от мъжете опитаха да поиграят на маймунски бой с Яне, но той с лекота ги побеждаваше. Най-добър беше Диньо Циганара, който с дългите си ръце много затрудни Яне. Другият, който успя да даде някаква съпротива, беше самият майстор Манол. Кара Тозю също искаше да се бори, но Манол не му разреши. Мъжът беше ударен в главата, а в някои от борбите, които мъжът загубеше, се забиваше със страшна сила в земята, в повечето случаи с главата надолу.

Откакто беше дошъл при хайдутите те се бяха установили на стан в една клисура, до две отвесни скали. От двете страни скалите бяха като стени, а в подножието им имаше големи клонести храсталаци. Те приличаха на каваци - ниски, разклонени, с широки листа, от едната страна по-тъмни, а от другата по-светли, покрити с фин мъх. Яне познаваше каваците и тополите още от низината. Според дядо му каваците и то

Токораз Memo

152

Ятаган и Меч

полите бяха едно дърво, но с различна съдба. Тополите израстваха високи, стройни, с клони насочени към небето, а каваците бяха клонести, ниски и някак разхвърляни.

“Тополите и каваците са едно дърво, както и всички хора са еднакви на пръв поглед. Всеки човек сам решава като какъв иска да израсне, дали с чиста и красива душа, която гледа право нагоре - към Бог, или настрани, без ред и красота, хаотичен, нисък и объркан.

Ние, Болярови. винаги се извисяваме като тополи. Всички ни виждат отдалеч, възхищават ни се и затова ни се подчиняват, защото ние първи посрещаме вятъра и го спираме, и така предпазваме ниските каваци, сгушени в стеблата ни. Но трябва да знаеш, че тополите не живеят дълго и при някоя буря ги намират пречупени, а тръгне ли да пада тополата, тя става на парчета и я смачква собствената й тежест и височината, от която пада. И колкото по-могъщ си, толкова по-тежко ще паднеш, и никога не се възгордявай, защото сме виждали и много могъщи тополи, изтръгнати от земята с корените, като клечки! И винаги помни, че твоята буря е някъде там и тя ще дойде при теб, и колкото по-могъщ си, толкова по-далеч от корена и по-нестабилен си!”

Каваците, които растяха ог двете страни на полянката, в подножието на скалите, не бяха като тези в равнината, но Яне вече беше забелязал, че дръвчетата, храстите и другите растения, които в равнината бяха големи и кичести, тук растяха ниски, гърчави и не така внушителни.

Поляната не беше много голяма, но беше много закътана. Отначало на Яне му се струваше, че тя е точно на пътека, но скоро откри, че това не е така. През всичките тези дни никой не мина през поляната. На няколко пъти на Яне му правеше впечатление, че някои от мъжете, а и Ай-ше - единствената жена в четата, изчезват нанякъде, но той така и не успя да разбере къде отиват те. Не искаше да настоява, когато трябваше, мъжете щяха да му разкажат.

Вечер всички мъже се събираха около огъня, хапваха и започваха да си разказват разни случки от хайдушкия им живот. Те разказваха за битките и нападенията, спомняха си другарите, които вече не бяха сред тях. Едни и същи истории Яне вече слушаше десетки пъти, но на мъжете всеки път им беше интересно да ги разказват. В някои от вечерите те се събираха и запяваха родопски песни - бавни и величествени, като самата планина, в която бяха измислени и в която се пееха. Яне слушаше мъжките гласове - боботещи и леещи се, като че ли се носят над могъщите, заоблени върхове на планината, и целият настръхваше. Долу в Тракия пееха предимно жените и всичките им песни бяха все за жътва, за мъка и за тежкия живот на раята. Други бяха родопските песни. Тях ги пееха мъже и бяха все за юнаци, хайдути и битки. Яне беше пленен

Ill том “Хайдут

153

IIглава “Бачкьой”

от песните на хайдутите и ги слушаше в захлас. А хубави бяха гласовете на хайдутите и всеки знаеше кога да запее и кога за спре. за да създаде магията на песента. Личеше си, че неведнъж са ги пели и че обичат да пеят и да слушат тези песни.

Всяка вечер някой хайдут трябваше да остане буден и със заредено оръжие да пази другарите си, както и да поддържа огъня. Тази вечер беше ред на Глигорко. След като се напяха добре, Яне трябваше да остане на пост. Манол беше решил тази нощ Яне да бъде е Глигорко, за да може да се учи и да свиква.

От много време Яне беше очаквал някакъв знак и сега много се зарадва. След като беше проснал Кара Тозю е мокрия пешкир, сега за пръв път чувстваше някакъв жест на близост от страна на четата. Яне препаса ятагана си, повика Буря и тримата тръгнаха да обиколят местността из тъмното. За пръв път момчето огледа цялата местност, в която се намираше дружината. Стори му се, че мястото за лагеруване не бе избрано много добре, но кой беше той да дава мнение за неща, които тепърва започваше да разбира. Докато обикаляха, двамата мъже се заговориха. Така времето минаваше по-бързо, а и за Яне беше много приятно да говори е монаха. Той беше човек с много познания и умение да говори. Освен това Глигорко беше в състояние да направи от всичко интересна тема за разговор. Яне беше радостен, че именно е монаха беше на първия си пост. Честно казано не искаше да остава насаме с Кара Тозю след вчерашната битка. Всички други мъже, освен Диньо Циганара и Глигорко, биха ее държали сурово с него, но ггьк с монаха му беше най-интересно.

- Всъщност ние, българите, не сме отделен народ. Ние, както и всичките други народи, сме поданици на султана. Ние се наричаме българи, но само помежду си, а всъщност сме османци.

- Какво говориш, никакъв османец не съм аз! - възмутено каза Яне. - Аз съм българин!

- Българин, но всъщност си османец.

- Не са ли само турците османци, отче? - попита момчето.

- Не, не само турците са османци.

- Учителю, предният път ми говорихте за еничарите - каза Яне.

- Да, кажи? - Глигорко чакаше да чуе какво вълнува момчето.

Яне помълча известно време и каза:

- Учителю, аз вече знам кои са най-лоши. Преди време мислих, че това са помаците, но сега вече знам. Бих се изправил срещу всеки предател и изменник на рода. Еничарите са най-лошите хора на света, защото са изменници на род и вяра. Веднага тук на място бих убил всеки еничар!

Попът погледна очите на момчето и в тях видя страшен блясък. Той самият се уплаши от този блясък.

Токораз Memo

154

Ятаган и Меч

- Защо реши да мразиш еничарите? - попита той.

- Как защо? - Яне беше изумен.

- Защо имаш нужда да мразиш? - попита пак попът. - Това не е християнско. Най-важните качества за християните са смирението и прошката. Само така можеш да покажеш на Бог, че признаваш неговото първенство. Казано е: “Ако ти ударят едната буза, предложи и другата!”

- Отче, не мога да повярвам, че говорите такива неща! Какъв ще е този Бог и колко нисък и малък е той щом, за да бъда по-нисък от него, трябва да пълзя? Аз мисля, че Бог е всемогъщ и всесилен, така колкото и да съм горд, той винаги е над мен и го знае!

- Греховни думи са това, Яне, и преголяма е гордостта ти! Локай се! - след това попът направи кръстен знак по посока на момчето. Яне само се усмихна. - Кой те е учил така?

- Дядо ми! - гордо отвърна момчето.

- Гордееш ли се, че победи Кара Тозю? - попита попът.

- Не! - Яне не излъга. Наистина след удара му беше неприятно.

- А знаеш ли защо е така?

- Защото беше нормално да го победя.

- Не! - твърдо отговори попът. - Защото в действията ти те водеше гордостта и това да докажеш колко си силен. Не мислеше за това как ще се чувства Кара Тозю, когато го унизиш пред всички нас. Не помисли, че така ще си създадеш един враг. Гордостта ти те водеше, а си толкова малък още.

- Не съм малък! Аз съм воин! Когато се изправя срещу противник, единственият начин, за да оцелея, е да победя! Но не го правя от гордост, а защото в битката съм по-добър от него.

Яне беше чувал за Глигорко много неща и беше сигурен, че и той е като него. Сега се дразнеше, че попът го вини за нещо, което не можеше да разбере.

- Целият си изтъкан от омраза - каза монахът. - Откъде толкова омраза у теб? Един ден ще станеш или много известен закрилник на народа, или зъл бандит. Дано Бог бди над душата ти и да те води по правия пъг!

Яне много се ядоса. Попът говореше за него все едно, че е малък и не може да се грижи сам за себе си.

- Аз ще стана най-големият пехливанин в света! - каза твърдо Яне.

- Дори това, което говориш, е светотатство. Казва се “Ако е рекъл бог!” или “С божията помощ!”

Яне нетърпеливо тръсна глава.

- Това са само думи!

Попът също се ядоса, защото младото момче си позволяваше е ви-роглавието си да обижда Бог и да богохулства.

Ill том “Хайдут

155

IIглава “Бачкьой”

- Не Бог ще ме направи, а аз ще стана башпехливан! - настояваше Яне.

- Бориш се наистина много добре, но с това мислене далеч няма да стигнеш! Човек, който казва искам да стана най-големият, най-великият, най-силният, е наранен човек. Той е малък и го е страх. Това, че ти искаш да станеш башпехливан, е защото те е страх.

- Това са глупости! - Яне знаеше, че така не се говори на по-стар човек, но от одеве мъжът съвсем съзнателно го ядосваше. - Аз искам да стана башпехливан, защото това е моят живот! Аз съм Боляров и цял живот така съм учен! Ще стана най-добрият борец в Империята, защото когато ние кажем нещо, винаги го изпълняваме! Затова аз ще стана башпехливан!

Двамата мъже бяха спрели на едно място и от одеве разговаряха на висок глас. Яне отдавна беше забравил, че е на пост. Те стояха точно на пътеката, откъдето преди няколко дни бяха пристигнали. За момчето беше ясно, че посреднощ никой няма да се осмели да замръкне толкова високо в планината и толкова близо до хайдушко сборище, затова беше спокойно.

- Добре, ами ако не успееш да станеш башпехливан, какво ще правиш?

- Какво говориш? - Яне беше изумен. - Как така няма да успея? Ние сме най-добрите пехливани! Такива са били всичките ми предци! Ще умра, но ще победя!

- Ами ако все пак не успееш? - Глигорко явно се заяждаше с него. Яне реши да не отговаря. - Ако се разболееш или осакатееш и не можеш да се бориш, какво ще правиш?

Яне се замисли. Наистина не беше мислил за това.

- Добре, не се натъжавай! - каза попът. - Ето, да приемем, че станеш башпехливан, после какво ще правиш? Това с какво ще те промени?

- Как с какво? Ще съм станал башпехливан!

- И какво от това?

- Как какво? - изумен извика Яне. - Това е най-голямото нещо на света!

- Кой ти е казал това?

- Всички знаят, че е така! Да победиш в Къркпанарските игри и в Едирне е най-голямото нещо в света!

- Това е само според теб и този, който ти го е казал.

Яне се чудеше какво да отговори, когато изведнъж картината драстично се промени. Най-близкият храст, който беше до тях, се раздвижи. Яне и Глигорко рязко се обърнаха натам. От устата на момчето излезе стон. Въпреки че се опита да посегне към дръжката на ятагана, ръката му не го послуша. Глигорко също беше като вцепенен.

Токораз Memo

156

Ятаган и Меч

Следващата мисъл беше: “Човек или животно? Може би мечка!” Ако беше така, двамата бяха мъртви. Още беше жив пред очите му образът на нападащата го мечка. 13 храстите нещото продължаваше да мърда. Яне гледаше натам, но не успяваше да види силуета и да определи, какво беше то. Най-чудното беше, че нещото заговори, но все още не го виждаха.

- Можеш да станеш най-големият пехливан, но за хайдут не ставаш! Какво сте се развикали, бре?

Глигорко вместо да отблъсне нападателя, макар вее още да не го виждаха, се усмихна. Той явно позна гласа и каза:

- Войводо, ти се върна при нас! - после мъжът тръгна като слепец към тъмното. - Все така ще се появиш, воеводо, изневиделица!

Чак сега Яне се сети за Буря. Кучето невъзмутимо стоеше до него и радостно махаше с опашка, като че ли познава открай време мъжа в тъмното и дори се радва, че той е в храста. Това ядоса и учуди Яне. Трябваше да продължи с възпитанието на кучето.

Въпреки че се напрягаше. Яне така и не успяваше да разбере откъде идва гласът. Мина много време преди да различи силуета на мъжа. Той беше клекнал ниско на земята и беше вдигнал едната си ръка, така че силуетът му да не наподобява този на човек, а да ее слее и разтвори в очертанията на храста.

Григорий също не можеше да види къде е този. който той нарече войвода. защото се беше спрял и се взираше в тъмния храст.

- Какво стана, башпехливанина? Какво се стъписа? - гласът беше някак мек и на Яне му се стори, че вече някъде е чувал този глас, но сега нямаше време да мисли за това. Момчето се ядоса на подигравателните думи отправени към него. И понеже доскоро беше разказвал за себе си и за Болярови, това не му хареса.

Мъжът явно беше подслушал техния разговор от самото начало. Това, чс не беше усетил неговото присъствие, много го раздразни, но не по-малко се сърдеше и на Буря. За пръв път кучето му го беше предало и не го беше предупредило за приближаването и присъствието на мъжа. Беше се оказал приятел, ами ако беше враг?

- Аз наистина ще стана башпехливан!

- Знам, моето момче! Знам!

Това, че мъжът сега започна да се отнася снизходително с него, също не се хареса на Яне. Той не беше дете и нямаше нужда от покровителствено отношение. Момчето разбираше, че не бива да се заяжда с мъжа, защото явно това беше мистичният главатар и войводата на дружината и от него щеше да зависи неговото оставане, но гордостта му го караше да отговаря. Може би Глигорко беше прав за неговата гордост.

Ill том “Хайдут

157

IIглава “Бачкьой”

- Откъде знаеш? Да не си ме гледал как се боря?

- Да, виждал съм те - Яне трескаво започна да мисли. Отговорът на мъжа го изненада, гой не го очакваше. Къде можеше мъжът да го е гледал как се бори? Сети се, явно на борбите на Четиридесетте извора.

- Знам къде си ме виждал! - отговори той.

- Едва ли се сещаш - спокойно отвърна мъжът.

Докато говореше, той бавно се изправи и Яне за малко не ахна. Мъжът целият беше облечен в черна дреха и дори на главата си имаше нещо като голяма шамия, която оставаше открити само очите му. Той беше толкова черен и така добре скрит, че дори когато се изправи, Яне все още не беше сигурен къде точно се намира, коя част е от дрехата му и коя от мрака и храста. Дрехата на мъжа беше свободна и не спазваше очертанията на тялото му. Така при най-малкото движение или полъх на вятъра очертанията му се размиваха в мрака и той ставаше невидим. Това беше някаква арабска черна дреха, подобна на бурнус или чаршаф. Макар да се беше разкрил, Яне все още не виждаше мъжа, а се ориентираше по мястото, откъдето идваше гласът.

Когато мъжът се изправи, Яне видя колко е огромен. Да. мъжът, който допреди малко се беше крил в храстите, беше огромен - няколко глави по-висок от него и от Глигорко. Това учуди момчето. Как този висок мъж се беше крил и придвижвал така незабележимо и как беше заел толкова ниска позиция, че да остане незабележим, Яне все още не можеше да си обясни.

Това, че мъжът подложи под съмнение думите му, също го ядоса, затова Яне каза:

- Виждал си ме на борбите на Четиридесетте извора!

- Виждаш ли, че не знаеш всичко?! - каза мъжът и по всичко си личеше, че се усмихва.

Кръвта на Яне кипна. Той престана да мисли. Вече не разсъждаваше. Не се замисли, че след като настрои Кара Тозю срещу себе си, не е хубаво да прави това и е войводата. Тук всички му се подиграваха.

- Ти лъжеш! - извика силно, по посока на гласа, момчето.

От мрака се разнесе смях. Той беше някак уравновесен и дълбок. Яне се ядоса още повече.

- Що за мъж си, щом като те нарекат лъжец се смееш!

Като чу думите му Глигорко се изпъна като струна. Попът явно се стресна от наглостта на момчето. По всичко си личеше, че освен уважение, попът имаше и респект от мъжа, който все още стоеше в сянката.

- Що за човек си ти? Излез да те видя! Какво се криеш в сенките?

- Яне, мълчи! - извика Глигорко. - Да не си продумал!

- Нека говори! - дочу се пак спокойният и равен глас откъм храста.

Токораз Memo

158

Ятаган и Меч

Мъжът като че ли въобще не се беше притеснил и обидил от думите на момчето.

Значи неговите думи нищо не означаваха за огромния мъж. По-голя- ма подигравка в живота му не му се беше случвала. Яне предпочиташе да го обидят, но не и да се правят, че не го забелязват. За него нямаше по-лошо от това.

- Какво да говоря? Кажи кога си ме виждал да се боря или аз ще те нарека лъжец пред очите на всички!

Думите на момчето прозвучаха толкова пламенно и превзето, че мъжът пак се засмя. Яне все повече започваше да губи търпение.

- Ти наистина трябва да се научиш на търпение! - каза гласът.

- Не ми казвай на какво трябва да се науча! Отговори на въпроса ми!

Мъжът помълча известно време, като че ли се чудеше как да започне

или въобще дали да започва. После заговори и това за миг успокои Яне.

- Виждал съм те как се бориш и как удари едно еленси в главата на башпехливанина Кая. Доколкото знам, ти си първият човек, който е побеждавал най-големия жив шампион и султански башпехливан. За тази борба и за това как си победил Кая вече се носят легенди из цялата Империя. Вечер, пред огнищата от Мароко до Персия и от Йемен до Виена, се говори за това как си го проснал само с един удар.

Яне се стъписа. Той мълчеше и не можеше да повярва, че чува точно това. Струваше му се, че е в някакъв сън. Неведнъж беше сънувал подобни думи. Ето сега щеше сънят да прекъсне и той щеше да се събуди. Момчето стоеше и се чудеше дали има начин да продължи съня и да остане по-дълго в него. Все пак плахо той реши да отвърне на гласа:

- Че откъде хората ще знаят за това. Там бяха само хората на Кая и неговата дясна ръка Кара Мустафа, дядо ми и аз. Турските пехливани едва ли ще го разказват. Да го разказва дядо, значи да ме осъди на смърт, така чс няма откъде да знаеш това.

- Добре, няма откъде, но го знам.

Яне поиска да отговори на мъжа, че вече се досеща, че това е сън, но го беше страх, че ако го направи мигновено ще се събуди, а не искаше сънят да спре. Беше толкова хубав сън. Цял живот беше мечтал за това.

- Откъде го знаеш? - продължи да се прави на наивен Яне, за да може да задържи съня.

- Спомни си, само пехливаните, дядо ти и ти ли бяхте там на гумното, зад Боляровия хан? Нямаше ли и още някого?

Яне се напрегна да си спомни. Мина доста време преди да промърмори.

- Да, наистина имаше още един човек. Едно гърбаво, уродливо джудже, но…

159

III том “Хайдут “

IIглава “Бачкьой”

В този миг кръвта на Яне смръзна. Всичко беше толкова очевидно. Беше ясно, че мъжът в сянката не е Гърбавия, това беше Кая или някой от хората му. Затова той оставаше скрит в сянката. Глигорко му беше казал, че го търсят. Бяха го излъгали, бяха го заловили! Защо не се сети по-рано? Яне се обърна и се опита да избяга, но краката му не го слушаха. Той смешно замаха е крака, но гласът зад него извика така, че го накара да спре.

- Стой! Обърни се!

Яне се обърна. Явно трябваше да играе тази игра.

- Но ти беше гърбав!

- Мога да бъда такъв, какъвто си искам! Мога да променям тялото си и да заемам, каквато поискам форма! Затова на мен и на пелия ни род ни казват Шсйтаните, защото можем да се превъплъщаваме и да бъдем каквито си искаме! Баща ми беше много известен с това.

Яне вече беше решил да приеме играта и сега трябваше да пита, макар въобще да не му беше интересно.

- И кой беше баща ти?

- За баща ми ще говорим по-късно. Глигорко, хвани момчето и го води към стана!

Това, че монахът се подчини на гласа, може би доказваше, че отсреща наистина бе войводата на хайдутите, а не човек на Кая.

Глигорко хвана Яне за дрехата и тръгна след него, а най-отзад ходеше човекът-сянка. Докато вървяха, Яне се сети как може да се убеди, че огромният мъж наистина е Гърбушкото. Той много добре помнеше онзи белег, който разсичаше лицето на сакатия, гърбав мъж.

- Искам да видя лицето ти! - каза Яне, така както си вървеше. - Само така може да докажеш, че ти си Гърбушкото! - Яне каза тези думи, но много добре знаеше, чс това е невъзможно. Нямаше как големият и висок мъж да е Гърбушкото. Той си спомни, че Гърбушкото му беше казал, че се казва Велко. Велко!?

- По-късно ще видиш и лицето ми. Сега само ще ти кажа, че аз бях човекът, който те спаси при битката при Станимака. Аз те спасих от грях, когато щеше да прободеш гърдите на проснатия на земята Кара Мусгафа. Днес вместо да си воин и за теб да се носят легенди, щяха да говорят, че си най-обикновен палач, убиващ беззащитни хора. Аз ти подадох ръка и те отнесох с коня си. Помниш ли?

Разказът на мъжа наистина върна Яне в онази нощ. Той много добре си спомняше всичко. Беше точно така, както мъжът казваше, но кой можеше да го знае?! Само един човек можеше да знае всичко това и той беше самият Кара Мустафа. Яне беше сигурен в това. Сега вече беше

Токораз Memo

160

Ятаган и Меч

по-спокоен, поне знаеше кой е срещу него. Той бавно спусна ръката си и напипа дръжката на ятагана, който беше на самия Кара Мустафа. Предният път не беше успял, но сега нямаше да пропусне, щеше да разсече гърдите на турчина, с неговото оръжие.

Яне вече виждаше огъня на стана. Може би когато стигнеха до лагера, останалите хайдути щяха да разпознаят турчина и да го бастисат. Яне реши да изчака, но все така стискаше дръжката на ятагана. Когато стигнаха до огъня. Глигорко разбуди хайдутите, които тихо и без никакви въпроси се облякоха, препасаха силясите и хванаха в ръка оръжията си. Всички приветстваха мъжа, като го наричаха войводо. Сега Яне успя по-добре да разгледа мъжа. Той беше облечен с широк черен бурнус, а на главата си имаше завързана черна чалма, с дълги пуснати краища, с които беше прикрил изцяло лицето си. Така се виждаха само очите му и то само от цепката, през която гледаше. Как мъжете бяха сигурни, че пред тях се намира точно техният войвода? Тук Яне реши да се намеси. Мъжете вече бяха насядали в кръг около огъня и го бяха стъкали да гори по-силно. Момчето реши да се възползва от момента, в който всички още не се бяха разсънили добре, а човекът в черно ги оглеждаше. Той скочи срещу него и извади ятагана си. Мъжът обаче се оказа подготвен за това, бързо се претърколи назад и изчезна в мрака. За миг Яне се стъписа.

- Дръжте го! - извика той като погледна към останалите мъже, за да го подкрепят. - Това е Кара Мустафа!

- Какво?! - мъжете бяха стъписани. - Какво говориш? Какъв Кара Му-сафа?

- Кара Мустафа, приятелят на Кая!

Яне знаеше, че всеки миг е ценен и всяко забавяне ще помогне на турчина да избяга. От одеве той се взираше в мрака, за да успее да улови и най-малкото движение. При поредния път, в който се обърна, видя само черна сянка пред очите си.

Свести се от хладна вода, която беше напръскана по лицето му.

- Какво? Какво става? - попита все още в несвяст Яне.

- Това не е Кара Мустафа! - каза строго Манол. - Това е нашият войвода Велко и да не си посмял повече да вдигнеш ръка срещу него! Това не ти е Кара Тозю!

- Сигурен съм, че е Кара Мустафа!

Яне се поизправи и видя седналия мъж. Той все така стоеше и спокойно го наблюдаваше.

- Ти си лъжец! - извика Яне в очите му. Ятаганът му беше отнет и се намираше в ръцете на бившия си собственик. Тъй като беше глупаво да скочи с голи гърди към турския пехливанин, затова реши да го разобличи.

Ill том “Хайдут”

161

II глава “Бачкьой

Мъжете се стъписаха от думите на момчето.

- Чалнал се е нещо, войводо! - каза Манол, за да го оправдае.

- Не съм се чалнал! - извика Яне. - Това е Кара Мустафа, искам да видя лицето му! Накарайте го да открие лицето си!

Мъжете явно не се съмняваха в това, че пред тях се намира войводата им. Яне искрено се учуди на слепотата им. Мъжът обаче реши да успокои Яне. Той бавно разви плата от лицето си и Яне извика от изненада. Отдолу не се разкри красивото лице на Кара Мустафа, а грозният белег на Гърбушкото. Яне не можеше да сгреши този белег. Той се беше врязал в съзнанието му. Да, това беше същото онова лице, но така и не можеше да разбере как това мощно и силно тяло можеше да е онова осакатено прегърбено тяло.

- Аз съм Велко войвода! - твърдо каза мъжът.

- Но, как? Вие предният път бяхте гърбав и сакат!

- Бях, но сега съм войвода! Това е!

След това той подаде ятагана на Яне. Успокоен, той го втъкна в си-ляха си, седна и повика Буря при себе си. Беше станал пълен глупак в очите на останалите хайдути, освен това се беше заял с войводата, така че не очакваше никакво снизхождение и сигурно щяха още утре да го изпратят да си ходи. Сега той хем се успокояваше и прикриваше вълнението си, като милваше Буря, хем тихо й се караше:

- Защо не ме предупреди, Буря?

Кучето го гледаше умно, но като че ли не разбираше въпроса. От дясната страна на Яне стоеше Глигорко. Той явно беше чул Яне, защото се наведе към момчето и му прошепна:

- Не ти казах, но докато се грижих за теб при мен беше Велко войвода. който се грижеше за Буря и така двамата се сближиха. Така че Буря не се е объркала, а просто много добре познава Велко, затова не ни предупреди.

След като поговориха доста, Глигорко и Яне станаха, за да продължат дежурството си, а останалите мъже легнаха и тихо заспаха. През тази вечер повече нищо интересно не се случи. Глигорко беше някак щастлив и постоянно говореше на Яне, като му разказваше за брат си.

На сутринта Велко стана и придружаван от Манол и Кара Тозю, изчезна по пътеката надолу. Тази сутрин всички бяха весели и се шегуваха. Диньо Циганара извади отнякъде малко бронзово огледало, стопли вода, извади един бръснач и широк мишинен колан и един по един започна да бръсне хайдутите. Той обра страните им и мустаците им станаха като че ли още по-големи. Всички изглеждаха по-млади и чисти. След като се обръснаха, те се премениха и така освежени зачакаха. Скоро Яне видя за какво беше това приготовление. Отдолу по пътеката се

Токораз Memo

162

Ятаган и Меч

зададе цяло шествие. То беше предвождано от друг монах с черно расо, който потресаващо много приличаше на Григорий. Отначало Яне се обърка, но след това реши, че това е близнак на Григорий. Чак по-късно разбра, че двамата не са близнаци, но са братя. За пръв път Яне виждаше братя, които толкова много да си приличат. Братът на Глигорко се казваше Теофилакт, но всички му викаха Теофил. Двамата братя се прегърнаха и отделиха от групата, за да си говорят. Манол водеше едно момче. Яне се запозна с него.

- Аз съм Яне Боляров!

- Аз съм Сотир Манолов! - каза момчето.

Яне го погледна. Нямаше грешка, същата коса, лице и стойка като баща си. А и името, това беше синът на Манол байрактар. Освен тези двамата към г рупата имаше и една стара, ниска, но с прав гръб жена. Тя цялата беше облечена в черно, е черна кисирия на главата. Така ходеха старите жени в селата около Боляровия хан, които жалят роднина или са останали вдовици. Яне много добре ги помнеше. Жената се казваше Василка. Той много се беше учудил, че в хайдушка чета може да има жени. Сега беше още по-изненадан. Никога не беше мислил, че стара жена може да намери място сред суровите мъже в планината. Айше също беше много щастлива. Още снощи Яне беше забелязал как гя се беше хвърлила на врата на Велко и беше увиснала с преплетени ръце около могъщия му като вековен клон врат. Сега циганката готвеше вкусни гозби и пееше красиви песни. Хайдутите също й се радваха. Досега Яне беше мислил, че Айше и Диньо са мъж и жена, макар за това да нямаше никакви доказателства, но снощи реши, че са брат и сестра. Дали нямаше да се окаже, че и това няма нищо общо с истината.

Почти цяла сутрин Яне и Сотир стояха един до друг и си говореха:

- Ти откога си тук? - попита Яне.

- От днес! - учудено го погледна Сотир.

- Не! Откога си в дружината?

- Аз още не съм в дружината, утре ще държа изпит.

Яне подскочи.

- Аз също щс държа изпит. Може би двамата ще държим изпит заедно - това много го зарадва.

- Ще ни изпитва Велко войвода!

- Аз го познавам - тихо каза Яне.

- Той е много известен войвода!

Тъй като предната вечер не беше спал, тази вечер Яне си легна рано и спа дълбоко цяла нощ.

На сутринта помоли Айше да му полее вода и се изми. След това се

Ill том “Хайдут

163

II глава “Бачкъой”

облече, като особено стегнато нави навущата си, стегна и цървулите си. Нямаше шапка, затова помоли циганката да му помогне да среше спъс-тената си руса чуплива коса. Това отне доста време и му костваше много болка. Когато беше готов, другите вече отдавна бяха готови и цялата дружина се беше строила. Най-вдясно беше Манол байрактар, а пред дружината беше застанал Велко войвода. Днес войводата беше облечен в сиво-кафява бозава униформа. Потурите му бяха нови и украсени с дебели черни гайтани, които се виеха като бръшлян около колона. Елекът му беше украсен със същите гайтани, а поясът му беше кармъзен*, с множество напречни жълти ивици. Силяхът му беше целият накичен със скъпи и красиви оръжия. На главата си, подобно на останалите мъже и той си беше сложил висок кожен калпак.

Яне, Сотир и двете жени стояха далеч, встрани от дружината, но така, че чуваха всяка дума на мъжете.

- Войводо - каза Манол, - днес искаме да проведем изпит и ако заслужават, да приемем в четата двама нови момци.

- Кои са те? - попита Велко, макар много добре да знаеше всичко. Явно такава беше традицията.

Манол повика с жест на ръката си двете момчета.

- Единият се казва Сотир Манолов, войводо и е мой син. Другият се казва Яне Боляров.

- Да се готвят за изпита! - каза Велко и посочи на момчетата полянката встрани от огъня. Мъжете насядаха около няколко огъня и зачакаха с нетърпение. Всеки изпит беше празник, който се помнеше и разказваше години след това. Всички знаеха, че и днес ще бъде паметен ден, а Айше и Кара Тозю печаха някакво месо на огъня, явно по-късно щяха да празнуват приемането на момчетата и всички предчувстваха пиршеството. Това още повече повдигаше настроението им.

Първото нещо, което момчетата трябваше да направят, беше да бягат. На Яне му беше леко и доста изпревари Сотир. За Яне беше много по-лесно, когато имаше с кого да се съревновава. После момчетата се надхвърляха на геги. Яне изпрати с такава сила своята гега, че тя отлетя чак в едни храсти и се закачи за клоните им. Той се затича и с лекота я свали от там. После дойде ред да стрелят. Тук Сотир се оказа много по-точен от него. Предстоеше бой с ножове, после борба, а най-накрая - дуел с ятагани. С ножове двете момчета бяха напълно равностойни. Яне веднага позна в момчето отсреща стила на Диньо Циганара. Нямаше никакво съмнение, че той беше учил и Сотир на работа с нож. Той беше имал повече време да се упражнява, но пък Яне притежаваше много по-голяма сила и бързина. Така при една защита Яне удари с всичка

*кармъз - тъмно, кърваво червено

Токораз Memo

164

Ятаган и Меч

сила острието на ножа на Сотир и то изхвърча от ръката на противника му. Така и тази битка беше в полза на Яне.

Предстоеше борбата. Яне беше сигурен, че ще победи. Освен това при него последователно дойдоха и Глигорко, и Кара Тозю, и му казаха:

- Много по-добър си от него в борбата, внимавай да не го нараниш!

Яне се бори внимателно. Не искаше да нарани сина на байрактаря. Въпреки това го победи с лекота. Най-накрая остана последният изпит. От всички битки досега беше загубил само надстрелвансто. В последната битка щеше да се реши дали Яне с най-добрият, приеман досега в четата.

Двете момчета се изправиха едно срещу друго. Те хванаха в ръка дървените ятагани и започнаха да се дуелират. Ръката на Яне беше много посилна, но пък уменията на Сотир бяха много повече. Той въртеше ятагана с изключителна ловкост и на няколко пъти критично затрудняваше Яне. Битката, за радост на останалите хайдути, се проточи. Двете момчета се дебнеха като котки и като вълци се хвърляха един срещу друг. Мъжете одобрително кимаха и хвалеха качествата и на двамата. Те се нападаха и си отправяха множество бързи удари, а слсд това се изтегляха и започваха да се въртят, като се гледаха в очите. На няколко пъти атаките на Яне “увиснаха” или бяха толкова добре защитени, че той все по-трудно се решаваше да атакува, докато атаките на Сотир ставаха все посилни и дръзки. Яне се изморяваше все повече и повече и губеше предимството си в сила и бързина. Още от началото на него му беше станало ясно, че ще му бъде много трудно да победи. Една последна идея се въртеше в главата му. Тя беше отчаяна и твърде рискована, но в ситуацията, в която се намираше, само нещо такова можеше да му донесе победа. Той издебна точния момент и направи нисък напад. като разтвори краката си. Гъвкавостта придобита от борбата много му помогна и Яне насочи остро, мушкащо движение в областта на гърдите. Острието на ятагана обаче беше завито и твърде широко и Сотир с лекота плесна оръжието му, след това скочи високо, замахвайки с дървеното си острие. Яне разбра, че е уловен. Опита се да се изплъзне, но на-падът му беше твърде нисък и не успя да направи нищо друго, освен да види как още в скока Сотир спусна острието и го опря във врата му. Всичко стана толкова бързо, че в първия момент мъжете не реагираха. След това всички избухнаха в бурни възгласи. Дори Яне разбра колко жестоко беше разгромен и колко красив беше скокът, конто Сотир беше направил. Това последно действие отне цялата му слава. Вече никой не си спомняше, че той беше победил Сотир във всичко останало, освен в битката с ятагани и надстрелването.

Тежки мисли се надвесиха над челото на Яне. Той мислеше за всяко движение от битката. Ако ятаганът беше с по-дълго, право и тънко ост

Ш том “Xaiidym

165

II глава “Бачкьой

рие, той щеше да победи. Мушкането беше едно от най-опасните атаки, но ятаганът не позволяваше това движение и така го беше лишил от победа. Яне ту се ядосваше, ту решаваше да промени нещата. Това оръжие трябваше по някакъв начин да се промени, така че с него да може и да се мушка! Това бяха мислите, които го вълнуваха. Дори това, което се случваше, трудно го откъсваше от тези му мисли. Така той си спомни онзи ден, в който стоеше изправен пред мечката. Ясно си спомни как беше насочил острието на ятагана в гърдите на дивото животно и понеже той беше широк и не беше направен за мушканс, беше заседнал в ребрата й. Този спомен се завърна със страшна сила в паметта му. Едва думите на Велко войвода успяха да го извадят от замислянето му.

- Днес наблюдавахме едно състезание между двама достойни мъже. Макар още в крехка възраст те показаха воля, упоритост и инат. Те доказаха, че са достойни да бъдат сред нас. Особено впечатляваща беше последната битка и мисля, че всички вие ще се съгласите с мен, че и двете момчета - и Сотир Манолов, и Яне Боляров, са достойни и заслужават да бъдат членове на нашата чета.

След тези думи Велко извади една висока шапка, нахлупи я на Сотир, така че ушите му се подгънаха и смешно застанаха настрани. После отнякъде извади и втора шапка, която нахлупи на главата на Яне. До-като правеше това, той говореше:

- Тази шапка се нарича каук. Тя е отличителна част от нашата униформа. Затова хората ни се наричат кауци. От този момент нататък вие вече сте кауци. Имате всички права и задължения, както всички останали. Хайде сега да отпразнуваме!

Хайдутите само това чакаха. Те се нахвърлиха върху бурето с вино, което Кара Тозю, съпровождан от Айше, буташе към огъня.

- Вече може да знаеш всички тайни на кауците! - обърна се Глигорко към Яне.

- Справи се много добре! - каза Кара Тозю и го потупа по рамото. В този момент Яне отново го почувства като свой учител. Сотир беше успял само с един с удар със скок да го изтрезви и да разруши самочувствието му. Благородството на мъжа си пролича точно в този момент, ко-гато Яне беше унизен, той намери сили в себе си да го подкрепи. Яне се зарече да запомни това завинаги и по-късно да му се отблагодари.

Когато небето съвсем причерня, всички хайдути вече бяха толкова пияни, че нищо не им се разбираше от това, което говореха. Яне също пиеше вино и главата му се беше замаяла. Когато се опита да стане, за да отиде по нужда, разбра, че краката му въобще не го слушат. С несигурна стъпка и “въртяща” се глава, той тръгна към близкия храст. С крайчеца на окото си видя Велко, който бързо и пъргаво се изправи и се приближи до него.

Токораз Memo

166

Ятаган и Меч

- По нужда ли? - попита го големият мъж, който се движеше пъргаво и бързо, като хищен звяр, като че ли въобще не докосваше земята.

- Да! - с дрезгав глас каза Яне.

- Хайде по-бързо, че трябва да ти покажа нещо!

Яне се обърна към храста, но това съвсем не беше лесно. Първо трябваше да разкопчае широкия си кожен силях, после да развие дългия широк вълнен пояс, да развърже връзките на потурите си…

Когато свърши “работата” си и се обърна, Яне разбра, че Велко се беше отдалечил и го чакаше малко встрани. В ръката си държеше горяща борина.

- Не ти ли направи впечатление, че лагера ни е изграден на такова неудобно място?

Яне наистина беше забелязал нещо такова, но не беше мислил много по-въпроса. Въпреки това каза:

- Да, направи ми впечатление!

- Вече си пълноправен каук, така че е време да разбереш защо точно това място сме избрали за стан на дружината - след като каза това, Велко се обърна и тръгна към една от скалите. Когато стигна до нея, Яне се учуди. Огромният мъж стоеше срещу скалата. Изведнъж той хвърли главнята нагоре. Яне инстинктивно се отдръпна, защото му се стори, че горящата главня ще отскочи от скалата и ще падне към него. Това обаче не се случи. Горящата главня явно влезе в някаква дупка в канарата и изчезна. Мина време и пред очите на момчето се разкри цяла магия - цялата скала отвътре започна да свети, а точно пред Велко се виждаше тясна цепнатина. Тя беше толкова тясна, че сигурно само слабичко дете можеше да мине през нея. Дори Яне не беше сигурен, че ще може да се провре през нея. За огромно негово учудване обаче Велко успя. Той се пъхна вътре, а Яне го последва, но много се затрудни да се провре. Не знаеше как Велко беше успял. Мъжът все повече го озадачаваше. Все още помнеше как не можеше да го види в тъмното, как се движеше и как се беше правил на гърбав. Всичко това наистина караше Яне да мисли, че Велко не е обикновен човек, а демон - джингиби или дявол. Сега напълно разбираше откъде идваше фамилията му Шейтан.

Картината, която се разкриваше пред очите му, го накара да спре да мисли и изтръгна стон на удивление от устата му. Намираха се в голяма пещера. Тя беше толкова висока, а навсякъде по стените имаше висулки, които правеха гледката зашеметяваща. Факлата беше попаднала в някакъв улей, който сигурно беше пълен с газ и опасваше цялата пещера. Светлината преминаваше и се отразяваше в стените, като придаваше призрачен вид на цялата пещера. Яне погледна нагоре и изпита усещането, че се намира в храм. Голям, величествен, природен храм.

Ill том “Хайдут “

167

II глава “Бачкьой “

Това за пореден път доказваше, че природата е по-могъща от човека. Никога досега не беше виждал такъв храм, изграден от човешка ръка. Скоро погледът му се насочи към една купчина, поставена направо на земята. Това беше камара от злато, съдове и много скъпоценни камъни. Яне стоеше като зашеметен. Всичко, което досега беше виждал, бледнееше пред гледката, която се разкри пред очите му. Това беше най-голя- мото съкровище, което беше виждал и за което беше чувал. Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане.

Велко видя колко впечатлен е от съкровището Яне, усмихна се и каза:

- Виждам, че започваш да разбираш!

Яне гледаше с широко отворени очи купчината злато и скъпоценности. От пламъците, скъпоценните камъни искряха с всички цветове на дъгата и сякаш се движеха, като да бяха живи, а той не можеше да откъсне поглед от тях. Въпреки думите на Велко, той нищо не разбираше.

- Какво е това, войводо? - попита най-накрая момчето.

- Това е пещера, която лично аз открих. Когато има опасност, дружината се скрива тук и така ставаме незабележими и защитени. Години наред нашият стар войвода лагеруваше в съседните пещери, а сега открихме и тази пещера.

Яне разбра, че мъжът няма желание да говори за съкровището, но пак попита:

- Аз, такова, за съкровището питам.

- Това съкровище съм го събирал лично аз. Всеки керван, който иска да прекоси тази планина, трябва да ми плати, защото планината е моя. Някога тя е принадлежала на моите предци.

Яне знаеше, че това са пълни глупости. Това, което керваните плащаха, не беше данък, нито такса, нито кауците осигуряваха сигурност. Те просто изнудваха търговците да плащат. Ако не платяха, хайдутите щяха да отвлекат целия керван и дори можеше да дадат жертви. За да избегнат това, керваните плащаха, но не за охрана, а за да не бъдат нападнати. Така че Яне много добре разбираше откъде беше това съкровище и как беше събрано. Това беше кърваво имане, събрано с насилие и давано под заплаха и от страх. Разбира се, нищо такова не можеше да каже на Велко. Но чак сега си даде сметка, че вместо хайдутин беше станал хайдук. Винаги беше мечтал да стане дервентджия - охранител на кервани, а сега се беше оказал на другия бряг - беше станал бандит. Какво би казал дядо му, ако го видеше сега? Как ли би реагирал?

Тези мисли сломиха настроението и възторга на младото момче. След тях вече му се струваше, че елмазите не искрят толкова силно, а по златото като че ли забеляза следи на засъхнала кръв. Кръв! Цялото това имане беше пропито с кръв! Река от кръв го беше довлякла тук! Яне се намръщи.

Токораз Memo

168

Ятаган и Меч

- Цялото това съкровище ваше ли е, войводо?

Чак сега Яне се сети как дядо му се беше отнесъл с Гърбушкото. Той го беше съжалил. Спомни си думите на Велко тогава, че пътува по мющерии и че иде от Европата. Дядо му би поръсил главата си с пепел, ако можеше да разбере колко се беше излъгал в преценката си за гърбавия мъж. Не само че не беше беззащитен, а това беше най-силният и страховит мъж, когото досега Яне беше виждал, с най-странните умения да се придвижва, прикрива и променя. Под уважението, което останалите кауци демонстрираха към него, си личеше страхът. А със сигурност беше и най-богатият човек. Къде ли беше сега дядо му? Да можеше да дойде и да види кой стои срещу него.

За изненада на момчето Велко каза:

- Мен съкровищата не ме интересуват. Аз имам други интереси.

Яне се втрещи. Не може да стоиш пред такова съкровище и да кажеш, че златото и скъпоценностите не те интересуват. Що за човек стоеше пред него? Яне попита:

- Какво ви интересува, войводо?

- Готов ли си да слушаш? - изведнъж погледът на Велко се оживи. Той посочи на Яне две ниски трикраки столчета и сам седна на едното. - Престана ли вече да се пулиш и да въртиш очи като луд?

Яне все още не можеше да спре да се оглежда, но се застави и отговори:

- Готов съм!