Конспирацията на Дарвин

17

10 юни 1871 г.

Странно е, че след толкова много време отново се връщам към дневника. Зарязах го преди близо шест години (нещастни и пълни с разочарование години!). Бях се заклела да не го правя, но емоциите ме заляха като потоп, превръщайки ме в жертва на радостта и мъката. Понякога имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне и ще се строполя мъртва на пода, оставяйки околните да се чудят какво е поразило една млада девойка в разцвета на силите й. Изпитвам непреодолимо желание да споделя чувствата си с някого, да се разтоваря, да извадя на бял свят най-съкровените си мисли и желания. Но уви, такъв човек няма. Никой не може да изпълни ролята на мой изповедник, няма ухо, подходящо за тайната, която изгаря сърцето ми.

Аз съм влюбена. О, небеса, влюбена съм! Мисля единствено за него, мечтая да бъда с него и с никой друг. Сънувам го, виждам го навсякъде — пъргав, красив, с невероятно нежни кафяви очи. Чувам гласа му, усещам погледа му, който ме кара да се изчервявам до корените на косата си. Готова съм да прекарам с него останалата част от живота си, но той изобщо няма представа колко много го обожавам.

Ето! Признах си го! Изложих тайната си на хартия. Е, все пак е нещо, въпреки че не ми донесе кой знае какво облекчение. Дори и сега, докато пиша тези редове, пак трябва да бъда внимателна и да не разкривам името на своя любим. Събраха ни обстоятелствата, съвсем случайно — като героите от романите на мисис Гаскъл. Изгарям от желание да изпиша името или поне инициалите му, да ги чета и препрочитам. Но не смея, защото могат да попаднат пред чужди очи. Затова ще го наричам „Милия и прескъп на сърцето ми X“, когото обичам с цялата си душа. Господи, колко банално звучат тези думи на хартия! Колко бедно и сухо е словото, сравнено с копнежите на сърцето!

Не бива да прекалявам с думите, защото това прави нещата още по-трудни. Ето, споделих тайната си и трябва да спра дотук.

Което изобщо не свали бремето от плещите ми.

12 юни 1871 г.

На пръв поглед животът ми тече както преди, когато реших да приключа с дневника. Вече съм на двайсет и две години. Бях дълбоко поразена от ужасните събития в Службата по метеорология и гротескната смърт на Фицрой. Не мога да се отърся от чувството, че нося известна отговорност за нея, тъй като много го разстроих със своите въпроси. И това се отрази на здравето ми. Получих припадъци и конвулсии, които продължиха седмици наред. Изгубих апетит и отслабнах толкова много, че вече нямах нужда от корсет, въпреки че не изпитвах никакво желание да излизам и прекарвах по-голямата част от времето си затворена в спалнята.

Освен това обърнах гръб на църквата и станах атеистка — един факт, който мама прие с дълбоко безпокойство. Тя постоянно настоява да присъствам на литургиите и се моли на Бога да ме дари „със своето просветление". Разплака се, когато отказах първо причастие, а след това, когато аз изпуснах нервите си и започнах да крещя, че не вярвам нито в Светата Троица, нито в кръщението, нито в самия Господ Бог, буквално изпадна в шок. Побягна и се скри в стаята си, ридаейки, поразена от факта, че неверниците в семейството ни вече са двама. Другият, естествено, е татко.

Няма как да й обясня, че именно татко е причината да обърна гръб на вярата. Защото подозренията ми, че по време на пътешествието с „Бигъл" се е случило нещо ужасно — вероятно в онази nuit de feu, — постепенно се превърнаха в увереност. Вече съм сигурна, че татко е извършил нещо недостойно. Нещо, което влиза в противоречие с мнението на хората за него. Подозренията ми се засилиха и от начина, по който реагира на смъртта на Фицрой. Изобщо не се натъжи и имаше вид на човек, от чиито плещи се е смъкнал огромен товар. Малко след погребението мистър Хъксли го потупа по рамото и подхвърли: „Е, тази тъжна история най-сетне приключи. Вече не се налага да отпускам стипендия на бедния метеоролог." Мисля, че тази забележка прозвуча много жестоко.

За известно време престанах да говоря с когото и да било. Загрижени за състоянието ми (което доктор Чапман определи като „душевна апатия“), родителите ми решиха да ме изпратят в Европа с надеждата, че промяната в обстановката ще ми се отрази добре. Защото по това време аз се разболях сериозно, но, както вече споменах, нямаше как да разкрия истинските причини за това мое състояние — а именно подозренията ми, че татко не е такъв, за какъвто се представя. Заминах за Германия и се установих в Баден-Баден. Свежият планински въздух и лековитата вода ми се отразиха добре и аз постепенно възстанових душевното си равновесие. Останах там три месеца и се прибрах в Даун Хаус само защото Джордж дойде да ме прибере. Завръщането ми у дома стана повод за празнуване, поне на пръв поглед. (Парслоу беше истински развълнуван, почти до сълзи.) Престорих се, че приемам радостната суматоха и с удоволствие участвам в нея. В чужбина стигнах до едно твърдо решение, за което уведомих семейството си: започвам живота си на чисто, отърсвам се от всичко старо, включително от името Лизи. Обявих, че от този момент нататък искам да бъда наричана Беси. Всички останаха учудени от решението ми и им трябваше известно време, за да го приемат. Прислугата първа свикна да ме нарича с новото име, последвана от мама и братята ми. Ети и татко го приеха значително по-трудно.

15 юни 1871 г.

Здравословното състояние на татко не се подобри, въпреки че стриктно изпълняваше предписаната от Джон Чапман ледена терапия на гръбначния стълб, която включваше и торбички студена вода на кръста, от които зъбите му започваха да тракат. Беше ужасна гледка, движеше се из къщата като някакъв тромав мечок. Или лежеше на леглото и стенеше. Терапията, изглежда, нямаше никакъв ефект.

Болестта на татко очевидно няма връзка с хулите на обществото, тъй като в последно време отношението към него рязко се промени и мнозина го поставят на пиедестал. Славата му бързо расте, а теорията му за естествения подбор (наричана вече теория на еволюцията) става все по-популярна. Но най-важното е, че нападките от страна на църквата намаляха и почти изчезнаха. Преди една година Оксфорд го удостои с най-високата си научна степен, а пощенската ни кутия всеки ден се пълни с писма от целия свят. Казано накратко, той се сдоби с високия статут на мислител новатор, признат дори от онези, които не приемат теорията му. Превърна се в нещо като национална институция може би защото достигна почетната възраст 62 години или пък защото неговите поддръжници бяха направили много за популяризиране на теорията му.

Когато защитава възгледите си, татко действа изключително умно. Никога не се нахвърля срещу своя опонент, предпочита да го обработва по заобиколен начин — чрез поддръжници и обезоръжаващо разумни аргументи. Много го бива да печели приятели, а словото владее до съвършенство. За да разреди напрежението при спор, той често използва една метафора — когато даден опонент започне да го подиграва за твърденията му, че човекът произхожда от маймуната, той категорично отрича да е казвал подобно нещо и предлага друга дефиниция — че хората и маймуните имат общ произход, нищо повече. След което се заема да обяснява онова, което нарича „дървото на живота“. Най-долните клони на това дърво се заемат от нисшите същества, докато на най-горните са разположени най-сложните животни. Различията между видовете водят до разклоняването им в различни посоки и отдалечаването им едни от други. Така аргументите му придобиват достатъчно убедителност и теорията му изглежда напълно уместна.

Предстои шестото издание на „Произходът", за огромно удоволствие на Джон Мъри. Трудът вече е преведен на почти всички европейски езици, макар че татко е недоволен от френското издание, което според него го свързва прекалено много с Ламарк. През последните две години той упорито работи върху „книгата за човека", която излезе от печат едва преди месец със заглавие „Произходът на човека" и прави първата научно обоснована връзка между животните и човешкия род — нещо, което до този момент татко не беше посмял да предложи. Ети активно му помагаше, като редактираше ръкописа и нанасяше бележките си в полетата. Както обикновено, нейните предложения премахват неяснотите и смекчават категоричността на заключенията. Тя мисли и работи като истински опитен и квалифициран помощник.

Аз прочетох този ръкопис, въпреки че никой не ме беше помолил. Татковата теория за „половия подбор" ми се струва изключително интересна, тъй като разглежда начините, по които хората и животните избират своите партньори, обяснява различията между отделните раси и дава отговор на въпроса защо ние, европейците, сме най-напреднали. Той категорично твърди, че в интелектуално отношение мъжете стоят по-високо от жените, но в това твърдение има един пункт, който сериозно ме безпокои — а именно че във всяко цивилизовано общество мъжът избира жената, а не обратното. Намирам това за ненормално, защото поставя жената в положението на пасивно същество, без собствена воля. Същевременно си давам сметка, че може би е вярно, тъй като съм се наслушала на какви ли не женски приказки и клюки. Но моето мнение е по-различно, потвърдено многократно в разговорите ми с Мери Ан Еванс, с която станахме приятелки. Ако татко можеше да надникне в душата ми и да види бурята в нея при всяка поява на милия X там, където (неслучайно) се намирам и аз, той със сигурност ще промени мнението си.

25 юни 1871 г.

X се появи днес следобед в три и четвърт. Бе изминал на кон цялото разстояние от Лондон. Тъй като вече имахме гости (мисис Ливингтън — една ужасна досадница), той само остави картичката си. Щом я зърнах на масата в хола, сърцето ми учести ритъма си. Едното й крайче беше прегънато, което означаваше, че е дошъл не само да види мама, но и дъщерите й. Бях много разстроена, че го изпуснах, но и доволна от факта, че беше проявил добро възпитание, отказвайки да се присъедини към мисис Ливингтън и да я изчака да си тръгне.

27 юни 1871 г.

О, какъв благословен ден! Почти цялата неделя прекарах в компанията на X. Покани ни двете с Ети на малка екскурзия до Работническия колеж и селцето Кидлингтън, където хапнахме в местната кръчма. Стигнахме до нея след чудесна разходка из полето, а на връщане взехме влака. В купето изпяхме куп песни, заливайки се от смях на гръмотевичния баритон на X. Един от спътниците ни започна да имитира птичи гласове, свивайки ръце около устата си, и това още повече повдигна настроението ни.

Измина вече цял месец, откакто Xсе появи в живота ми. Дължа го на Ети, която се беше запознала с него у Уеджуд и го беше поканила на гости в Даун Хаус. Двамата имаме еднакво мнение по въпросите за човешката природа и прогресивната политика. И аз, и той сме убедени в ползата от Закон за реформата на избирателната система, който предлага разширение на избирателните права като единствен път за демократичните промени и намаляване на класовите различия. Споделям виждането му за едно утопично бъдеще и съм в състояние да го слушам с часове, когато говори по тази тема. Не познавам всички мислители, за които споменава — например Томас Хюз и Върнън Лъшингтън, но съм чела Джон Ръскин, когото X познава много добре. Политическите му възгледи са доста по-радикални от моите, но аз съм убедена, че с малко повече четене ще мога да се издигна до неговото ниво. По време на един от разговорите ни той изрази съчувствие към събитията във Франция, но веднага добави, че Парижката комуна е излязла от контрол, завършвайки със срамната „кървава седмица“. Същевременно изрази убеждението, че част от идеите за работническо въстание са добри и напълно уместни. Мисля, че е изключително умен.

29 юни 1871 г.

Не мога да кажа дали X споделя чувствата ми. Понякога си мисля, че ме харесва, но това е всичко. Снощи беше на вечеря у нас. След като хапнахме, се преместихме в дневната и той седна зад рояла, а аз започнах да му обръщам нотните листове. През цялото време усещах погледа му. Накрая ми се усмихна и аз цялата пламнах от смущение. Сърцето ми заблъска толкова силно, че се уплаших. Ясно чувах ударите му в настъпилата тишина. Той свиреше спокойно и самоуверено. Виждах движението на всяко мускулче на силните му пръсти, докосващи клавишите. После отстъпи мястото си на Ети и изпя един мадригал.

След музикалната част татко подхвана разговор на тема „полов подбор “ и веднага се развълнува от една забележка на X, според когото някои животни прибягвали до характерни за отделните видове звуци, за да привлекат партньора си. Забелязах, че прави опит да я запомни, вероятно за да я използва в бъдещите си трудове. След което X добави, че хората малко или повече правят същото, а аз останах с впечатлението, че докато говори, поглежда към мен.

Скоро след това си тръгна и ние станахме да го изпратим. В преддверието, неволно или не, той докосна вътрешната страна на ръката ми и аз потреперих, сякаш ме удари мълния. Сигурна съм, че усети смущението ми и видя пламналите ми бузи. Наведе се да ми целуне ръка и каза, че скоро ще дойде пак. Когато стори същото и с Ети, аз забелязах лукавата усмивка на мама, изправила се точно зад него.

Възбудени до крайност, ние със сестра ми не можехме да говорим за нищо друго, освен за него. Ети каза, че харесва голямата му брада, която й напомняла за татко. А и поведението му било същото най-вече по отношение на идеалите и работата, с която се захваща. Аз предпочетох да не говоря много, защото бях сигурна, че гласът ми ще ме издаде.

Напоследък не мога да спя. Мятам се в леглото и непрекъснато се будя. Понякога се обливам в пот вероятно от топлия, напоен с омаен аромат въздух, който нахлува през отворения прозорец. През главата ми минават странни мисли, които се срамувам да споделя, пред очите ми се редуват живи картини. От известно време насам чета „Пазарът на таласъмите". В главата ми непрекъснато звучат монотонните призиви на малките зли човечета: „Елате да си купите от нашите прекрасни плодове, елате!… “ Този рефрен се смесва със съня, в който се виждам как бера портокали, ягоди и круши, а пръстите ми лепнат от гъстия сок.

Мери Ан Еванс е единственото същество на този свят, с което бих споделила какво изпитвам, ала, уви, не съм я виждала вече няколко месеца. Но дори и пред нея не бих разкрила самоличността на X.

2 август 1871 г.

Все още не съм се отказала напълно от желанието да разбера какво е накарало татко да се чувства толкова нещастен на борда на „Бигъл", въпреки че се заклех да не го правя. Вече не търся подробности за това пътуване, но когато те сами ми се предоставят, просто не мога да се сдържа и започвам да ги изследвам. Така е в живота — когато човек престане да се стреми към някаква цел, стига до нея без никакви усилия. Точно това се случи и с моите детективски напъни.

Още преди години бях чувала за тайния Клуб X, основан от мистър Хъксли. (А днес, когато чуя за него, винаги си мисля за моя „мистър X"). Във въпросния клуб членували шепа известни учени и мислители, между тях уважавани господа като Хукър, Спенсър, Лъбок и Бъск. Доколкото ми е известно, главната им цел е да се внедрят в кралските дружества и другите научни общности, където да популяризират и пропагандират идеите на татко. Вчера в Даун Хаус се появиха четирима от членовете на Клуб X, които възнамеряваха да ни гостуват през уикенда. Следейки внимателно разговора им след вечеря, с ужас разбрах, че главната цел на това посещение е да съберат малко пари за бедния мистър Алфред Уолас, изпаднал в безнадеждно финансово положение. Научих, че клубът е притискал правителството да му отпусне пенсия в размер на 200 лири, но и самият мистър Уолас е настоявал за нея.

— Даде ни да разберем, че ако не му осигурим тези пари, той ще проговори и ще разкрие всичко — отсече в заключение мистър Хъксли.

Веднага си спомних един друг разговор за мистър Уолас, който бях подслушала преди няколко години. Какво всъщност знае той? Нима е толкова важно, че мълчанието му трябва да бъде купено?

Членовете на клуба се споразумяха да удовлетворят искането. Татко заяви, че лично ще информира мистър Уолас за взетото решение, а след това, подбирайки внимателно думите си, добави, че ще се опита да го убеди „да не убива детето ни

Няколко дни по-късно, хвърляйки поглед в счетоводната му книга, аз открих въпросната сума, вписана в графата „Разни разходи за домакинството “ — една графа, която той никак не обича да попълва.

6 август 1871 г.

Какво съвпадение! Днес, само два дни след като написах на хартия простата истина, че нещата се оправят от само себе си в момента, в който човек престане да се интересува от тях, се добрах до една важна и неоспорима улика.

Преглеждах голяма купчина документи в кабинета на татко — този път с негово позволение, тъй като беше решил да започне автобиографична книга и му трябваше помощ, а той седеше в коженото си кресло и ме гледаше. Представете си изненадата ми, когато от купчината изпадна една скица, дело на Конрад Мартенс, който в даден момент бе заемал длъжността корабен художник. Веднага забелязах в нея нещо, което не беше наред. Нещо, което разбиваше на пух и прах цялата версия на татко за това прословуто плаване.

Ръцете ми започнаха да треперят. Погледнах към татко, но той не забеляза вълнението ми, зает да нанася поправки в ръкописа си за лицевите изражения на човека и животните. Отново сведох очи към рисунката, на която бяха изобразени татко и още някакъв човек, изправени пред голямо дърво. Надписът отдолу сочеше, че този човек е мистър Маккормик, и нещата моментално ми се изясниха. Ако бъдеше представена в съда, веднага щеше да разбие алибито на обвиняемия и щеше да доведе до осъдителна присъда. Поставих я между два празни листа, които пъхнах между страниците на някаква книга, след което казах на татко, че имам нужда от почивка — претекст, който той винаги уважаваше, и побързах да се измъкна навън. Качих се в стаята си и скрих книгата под леглото. Едно доста несигурно скривалище, тъй като прислужницата със сигурност щеше да я открие.

Сега знам какво трябва да направя. Ще прибягна до тактиката, която използвам за дневника и която доказа надеждността си още в най-ранното ми детство — ще я скрия на видно място, в средата на къщата. На пода в дневната има една дъска, която лесно се изважда. Никой не подозира за нея.

8 август 1871 г.

Скицата пробуди любопитството ми и ме накара да възобновя разследването си. Постепенно в главата ми се оформи смел план, с помощта на който възнамерявам да разкрия загадката докрай. Вярвам, че съдбата е на моя страна, а боговете най-сетне са решили да хвърлят светлина върху събитията, разиграли се преди четири десетилетия.

Семейството ни нае малка вила в Езерната област. А аз успях да направя така, че двете с Хоуп Уеджуд да заминем пет дни по-рано под претекст да подготвим къщата. Разбира се, шансовете ми бяха други — да се измъкна някоя сутрин и да отскоча до дома на P.M. Убедена съм, че той държи ключа към загадката, защото на няколко пъти чувах да споменават името му във връзка с мистър Уолас (за последен път това стана миналата седмица, когато научих за изнудването от негова страна). Адреса на фамилията открих сред старите книжа на татко и вече успях да им драсна два реда с молба за кратка визита, разбира се, без да разкривам целта си. Помолих да ми изпратят отговора си на вилата в Грасмиър, а не у дома. Татко ме нарича шпионка, но едва ли има представа колко много съм напреднала в този „занаят

Утре сутринта заминаваме.

10 август 1871 г.

Най-сетне успех! Но защо изпитвам само празнота, а не очакваното чувство на триумф? Отговорът е лесен: сега, след като вече знам какво се е случило през онази прословута nuit de feu, вече съм убедена, че татко е много близо до това, което се нарича самозванец. Оказа се, че измамническите му способности са далеч по-големи от моите. Срамота! Вече разбирам, че чувството за вина е главна причина за здравословните му проблеми през последните години.

Но защо се чувствам толкова нещастна, след като подозренията ми се оказаха верни? Вероятно защото вътре в себе си съм искала те да се окажат неверни, а в сърцето ми е мъждукала надеждата, че в крайна сметка той е точно онази велика личност, която всички уважават, а не жалък мошеник, чиято известност се гради върху подвижни пясъци. Уф! Не знам как ще го погледна в очите, без да издам презрението, което изпълва душата ми. Всъщност това е най-слабата дума, с която мога да опиша чувствата си към него.

Разкриването на тайната не беше особено трудно. В писмото, с което семейството на P.M. ме покани да ги посетя, прозираше любопитство. Стигнах до тях само за два часа, сменяйки влака в Кендал. Адресът беше в центъра на града. Съпругата на P.M. беше починала преди две години на 75-годишна възраст, а той самият беше останал да живее в чужбина. Къщата се стопанисваше от двойка негови роднини, вероятно племенници. Те носеха същата фамилия, но аз така и не разбрах каква точно е връзката им с P.M. Посрещнаха ме сърдечно, почерпиха ме с чай и сладкиши, след което за огромно мое облекчение охотно откликнаха на молбата ми да проверят дали техният близък е оставил някакви документи или сувенири. Мъжът се качи на тавана и половин час по-късно се появи със снопче пожълтели писма, завързана със синя панделка. Семейството бе запазило писмата на P.M. от чужбина, писани преди много години, и той охотно ми ги предоставяше. И двамата демонстрираха пълно равнодушие към приключенията на „Бигъл", а аз останах с впечатлението, че изобщо не са чели тези писма, защото никога не са се интересували от живота на РМ. Естествено, нямаха представа за работата на татко и дори не ме попитаха за него — нещо доста необичайно от гледна точка на доброто възпитание. В едно от тези писма открих отговора на загадката, която ме интересуваше. Подадох го обратно, успявайки да запазя равнодушното изражение на лицето си. Мъжът го върна при другите и завърза панделката.

На връщане просто ми се виеше свят от вълнение. Какво ще правя сега? Ще събера ли кураж да се изправя срещу татко и открито да го обвиня в измама?

11 август 1871 г.

Господи, колко непредвидим е този живот! Колко сме безсилни пред капризите на съдбата!

Представете си изненадата ми тази сутрин, когато излязох да се разходя на слънце, възползвайки се от хубавото време, и изведнъж се натъкнах на един потънал в размисъл мъж, вървящ в сянката на дръвчетата край пътеката.

Още отдалеч ми се стори, че във фигурата му има нещо познато, а когато го доближих, сърцето ми почти спря. Това беше самият X! Видя ме в мига, в който го разпознах, и на лицето му се изписа огромна изненада и — за мое удоволствие — нескрита радост. Тръгнахме заедно по пътеката и аз изведнъж усетих, че присъствието му тук не е случайно. Миг по-късно получих доказателството, че съм права — оказа се, че той е наел малка къща в Грасмиър, за да бъде близо до нас по време на кратката ни ваканция. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от щастие, но все пак успях да запазя самообладание. Свел поглед в краката си, той смутено попита кога ще пристигнат и останалите членове на семейството ми. Вдругиден, отвърнах аз. А той вдигна глава към безоблачното небе и пое дълбоко дъх. Въздишка на облекчение.

Не можех да повярвам на късмета си. Най-накрая ми се беше усмихнал. За пръв път бяхме сами. Едва сега разбрах, че винаги съм искала да остана насаме с него, но съм била твърде наивна, за да си го призная. Оказа се, че бе достатъчно да изляза на малка разходка. Останалото беше дело на съдбата, която очевидно бе насочвала стъпките и на двама ни. А моят ангел-пазител бе направил така, че Хоуп да остане във вилата. Давах си сметка, че не бива да съм тук. Ясно съзнавах, че неочакваната среща би трябвало да приключи с любезна размяна на поздрави. И затова беше още по-вълнуваща.

Не след дълго навлязохме в гората и пътеката потъна в сянката на дърветата. Той попита дали не ми е хладно. Не изпитвах никакъв студ, но въпреки това отговорих утвърдително. Той си свали сакото и грижливо го наметна на раменете ми, докосвайки ме с невероятна нежност. Пулсът ми се ускори. Навлизахме все по-навътре в гората. Кой знае защо, високите разклонени дъбове ми напомниха за таласъмите от онази поема и настоятелните им призиви: „Ела да си откъснеш от нашите плодове, ела, ела!“

Един клон беше паднал напряко на пътеката и той побърза да го прескочи, след което се обърна и ми подаде ръка. Едва ли беше необходимо, клонът не беше много голям. Но ръката ми остана в неговата и след като преодоляхме препятствието. Продължихме така още няколко крачки, после ръката му се плъзна надолу и леко обхвана талията ми. Направи го, без да каже нищо, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Но аз не се чувствах нормално. Цялата изгарях, беше ми трудно да дишам.

В един момент той предложи да си починем и аз безмълвно кимнах. За моя огромна изненада, той напусна пътеката и тръгна през наскоро отъпканата трева, най-вероятно от него самия. Нямах друг избор, освен да го последвам. Всъщност дори да имах избор, пак щях да сторя същото. Краката ми бяха омекнали и нямах сили да продумам. Шмугнахме се между някакви храсти и пред очите ни се разкри малка полянка, заобиколена от вековни дървета. Беше огряна от слънчевите лъчи. Той свали сакото от раменете ми, положи го на тревата и ми направи знак да седна. После се отпусна до мен, взе ме в прегръдките си и впи устните си в моите. Бях сигурна, че ще припадна. Направих опит да го отблъсна, но той моментално усети, че усилията ми са престорени. Та аз изобщо не исках да спира. В главата ми се появи странен спомен от детството, когато се целувахме с хлапето на Лъбок в хралупата на онова изсъхнало дърво. Кръвта ми кипеше по същия начин както тогава.

X нямаше никакво намерение да спира и отново впи устни в моите. Този път отвърнах на целувката му и обвих ръце около врата му. Неговите се плъзнаха надолу. Не знаех как да реагирам. Целувката продължи толкова дълго, че ми се зави свят. Ръцете му станаха още по-настоятелни. Когато най-сетне успях да го отблъсна, на лицето му се появи странно, почти гневно изражение. Беше направо неузнаваем. Предложи ми да се отпусна и да си почина, но аз отказах. Изчакахме неудобният миг да отмине и се впуснахме в оживен, но безсмислен разговор, скачайки от тема на тема — една от друга по-незначителни. И двамата си давахме вид, че не се е случило нищо особено.

Всъщност се случи. Имам чувството, че никога вече няма да бъда същата. Бях отпила глътка вода от онзи бездънен кладенец, за който доскоро можех само да мечтая.

Напуснахме полянката, хванати ръка за ръка. Вече ми се струваше напълно в реда на нещата. Той се впусна във възбуден монолог, наричайки ме „ангел Стана ми приятно, но се почувствах и странно, тъй като в момента изобщо не се чувствах като ангел.

На раздяла X предложи да се срещнем утре, на същото място и по същото време — за още една „разходка “. Намеренията му бяха съвсем ясни, но аз с готовност се съгласих. Лицето ми се покри с гъста руменина, вероятно поради многозначителния му поглед. Не мога да опиша точно какво означаваше този поглед, в който страстта сякаш отсъстваше. Би трябвало да се почувствам засегната, но се случи точно обратното.

Пиша всичко това в леглото, късно вечерта. През целия ден бях объркана и замаяна. Сигурна съм, че го обичам, надявам се и той да изпитва същите чувства към мен. Не знам какво ще се случи утре, но съм убедена в едно: накъдето и да ме тласнат емоциите, ще постъпя така, че по-късно да не съжалявам.