Конспирацията на Дарвин

21

— Но аз се надявам, че все пак ще ми кажете нещо. Всички сте много потайни. Бриджит непрекъснато ми внушава, че са се случили неща, за които нямам понятие, че Кал е бил притеснен. А и вие… Как да кажа… Държите се така, сякаш не искате да споделите с мен онова, което знаете.

— Логично е да разсъждавате по този начин — кимна Невил.

— Онази вечер споменахте, че сте били много разстроен от смъртта му…

— Истина е. В това няма нищо тайнствено.

— Така е, но аз останах с впечатлението, че нещо се е случило. Споменахте, че трябва да преосмислите някои неща. Какво имахте предвид?

Кабината продължаваше да се издига. Пред очите им бавно се разкриха мостовете на Темза и острите шпилове на Уестминстърското абатство.

Невил не отговори, а Хю реши да смени тактиката и да не задава толкова директни въпроси.

— Между другото, с какво се занимавахте в онази лаборатория? — поинтересува се той. — Имам предвид естеството на работата ви.

Невил се извърна към прозореца и взе да търка стъклото с края на пуловера си. После рязко се обърна и за пръв път от началото на разговора погледна Хю право в очите.

— Май ще е най-добре да ви разкажа всичко, което знам. Но ще ви помоля да го запазите в тайна.

— Обещавам.

— Вероятно сте чували за спонгиформната енцефалопатия?

— Това не е ли болестта, наречена „луда крава“?

— Да.

— У нас, в Щатите, също имахме регистрирани такива случаи. Май че бяха открити у крави, внесени от Канада.

— Точно така. Става въпрос за болестта на Кройцфелд-Якоб, която се предава и на хората. Мутиралите протеини нападат мозъка и го превръщат в швейцарско сирене. Заразеният полудява, изпитва страхотни болки и умира от ужасна смърт. Гадна работа…

— И вашата лаборатория се занимаваше с това, така ли?

— Бяхме водещи в този тип изследвания. Търсехме отговор на най-важния въпрос: възможно ли е тази болест да прескочи бариерата между отделните видове. Смятахме, че вече е станало. Бе започнало с болестта скрепи при овцете и с използването на овча карантия като добавка към храната на кравите. Затова те се разболяват. На всички е известно, че кланиците рядко се съобразяват с предписанията и по тази причина късчета говежди мозък, обикновен и гръбначен, нерядко попадат в месото, което консумираме.

Не знам дали си спомняте, но през 1996 година, когато този факт беше доказан за пръв път, тук се разрази истинска истерия. Европейският съюз бойкотира вноса на говеждо от Великобритания. Големите вериги за хранене като „Уимпис“, „Бъргър Кинг“ и „Макдоналдс“ го изключиха от менюто си, последвани дори от компании като „Бритиш Еъруейс“. Това предизвика криза за правителството на Джон Мейджър. Торите от години провеждаха активна медийна кампания. Спомням си, че един от министрите показа по телевизията как храни с хамбургер четиригодишната си дъщеря. Момиченцето се казваше Кордилия.

— Предполагам, че имате причини да помните такива неща — кимна Хю. — Но защо ми го разказвате сега?

— За да получите представа под какъв натиск бяхме принудени да работим. Избиваха се цели стада, производството на говеждо се срина. Нека ви напомня, че това беше индустрия за над 6,5 милиарда долара. Фермерите се разбунтуваха и започнаха серия от протестни акции. И настъпи пълен цирк.

— Казвате, че лабораторията ви е работила под натиск. Искаха да откриете лекарство или какво?

— Не, не. Бяхме на светлинни години от всякакъв лек. Просто се опитвахме да намерим отговор на основния въпрос: опасно ли е за хората месото на болните животни? Повярвайте ми, беше и политически въпрос.

— А вие бяхте в състояние да предложите отговор, така ли?

— Да, въпреки че от научна гледна точка не можехме да сме напълно категорични. Отговорът никога не е в черно и бяло. Нещата подлежат на интерпретации, статистически анализи и какво ли не още. Винаги има място за маневриране.

Кабината достигна най-високата точка и спря. Целият град, прорязан от зелените петна на парковете, беше в краката им. Хю се наслади на панорамата, после отново се извърна към Невил.

— Нима намеквате, че брат ми е извършил нещо неетично?

Невил се намръщи, но не отговори.

— Какво е направил? Поддал се е на натиска от страна на правителството?

— Не, нищо подобно. Точно обратното. Познавате го по-добре от всеки друг и знаете, че той не би сторил подобно нещо. Кал зае позицията на обществен защитник и се опълчи срещу монополите и едрия бизнес. Това направи. Допусна възгледите му да влияят на работата.

— Как по-точно?

— Работеше върху един проект с опитни мишки, които бяха генетично променени по начин, който да копира човешката реакция на „лудата крава“. Резултатите категорично доказваха, че тази болест е опасна за хората.

— И?

— Експериментите му се оказаха прекалено категорични. Никой не успя да ги повтори. Началникът на лабораторията, между другото, страхотен мръсник, поиска цялостно повторение, преди да се публикува каквото и да било. И тогава стана ясно, че част от резултатите на Калвин са били подправени. — Невил си пое дъх и гневно добави: — На практика се оказа, че брат ви е фалшифицирал резултатите!

Хю не можеше да повярва на ушите си.

— Опитах се да разбера защо го е направил и почти успях — не го остави да се съвземе Невил. — Всички бяхме на мнение, че тази проклета болест е опасна за хората, още повече че инкубационният й период трае цели десет години! Никой не знаеше колко души от тези около нас вече са заразени. Хиляди? Стотици хиляди? Би могло да се окаже епидемия с катастрофални последици, но правителството беше неадекватно. Според израза на брат ви беше си запушило ушите. Той смяташе, че опитвайки се да подценят опасността, политиците си играеха с живота на хиляди хора. И просто не беше съгласен да остане безучастен и да чака най-лошото.

— Твърдите, че е фалшифицирал данните. Откъде сте толкова сигурен?

— Това не подлежи на съмнение. Промените бяха очевидни. Не бяха направени кой знае колко добре, а на всичкото отгоре той сам си призна. Извадихме късмет, че не ги публикувахме.

Хю поклати глава. Кабината започна да се спуска, набирайки скорост.

— Нямаше друг начин, освен да го освободим — добави с лека въздишка Невил.

— Какво значи да го освободите? Уволнен ли беше?

— Да, ако трябва да си го кажем направо. Провинението му беше тежко и напълно несъвместимо с моралния кодекс на всяка лаборатория. Мотивите не могат да играят никаква роля…

Невил продължи да разяснява принципите на научното изследване, но Хю престана да го слуша. Мислеше си за Кал, опитвайки се да си представи колко тежко е приел уволнението си от работата, с която винаги се беше гордял.

— Кога се случи всичко това? — вдигна глава той.

— Около два месеца, преди да се върне в Щатите. Може би три…

Кръгът завърши и вратите на кабината се отвориха. Двамата слязоха и мълчаливо тръгнаха по обратния път. Пред пейката се спряха и Хю протегна ръка.

— Все пак съм доволен, че ми разказахте всичко — промърмори той.

— Не го съдете прекалено строго — поклати глава Невил. — Нямате представа какво е да се изправиш пред министър, който чака да му поискат оставката.

На устните му се появи горчива усмивка.

— Пак ще ви напомня, че не бих искал да чуя от чужди уста нещата, които ви казах.

— Бъдете спокоен. Всичко ще си остане между нас.

Хю знаеше, че трябва да благодари на този човек, но не можа да си наложи да го направи. Изведнъж престана да го харесва. Искаше час по-скоро да прекрати разговора. Но Невил продължи:

— В подобна ситуация — при неочаквана смърт — се случва човек да се добере до нова информация и започва да гледа на нещата по друг начин. Всъщност както и при всичко друго, което ни се случва в живота. След време нещата изглеждат различно.

Хю кимна, но само от любезност.

— Като вашия Дарвин — добави мъжът насреща му. — Той е бил специалист в тази област.

— Време е да тръгвам — каза Хю и му обърна гръб. В момента не му беше нито до Дарвин и Лизи, нито до собствените му опити да разкрие тайната на пътешествието с „Бигъл“. Беше в състояние да мисли единствено за терзанията на Кал, който бе предпочел да ги запази в тайна.

По-късно, вече във влака за Кеймбридж, главата му започна да се прояснява. Все пак Невил се беше опитал да му помогне, рискувайки да разкрие тайните на лабораторията. По същия начин бе постъпила и Бриджит, въпреки че се опираше само на интуицията си. И двамата бяха проявили желание да му помогнат. Сега оставаше да открие Саймън, съквартиранта на Кал, и да се опита да разбере дали има и други тайни.

Помисли си за Бет, която бе негов водач в разкритията и за Кал, и за Дарвин. Двете проучвания вече се обединяваха в съзнанието му, едното допълваше другото. На лицето му изплува усмивка, като си спомни колко беше развълнувана след завръщането си от Нънитън с фотокопия от писмата на Джордж Елиът. Организира специален пикник в Паркърс Пийс и започна да му ги чете с драматичен глас, отпивайки от виното и прокарвайки пръсти през косите си. После отдели настрана последното писмо и му каза да го прочете у дома, защото било безкрайно тъжно.

Когато се затвори в стаята си, Хю отново изпита чувство на възхищение към Дарвин. Възхищение, което не го беше напуснало дори по време на престоя му на Галапагос, още преди да прочете дневника на Лизи. Да, Невил беше прав — дарбата на този човек бе нещо повече от упорство и силна воля. В нея се съдържаше гениалната способност да се направи крачка назад и да се огледат нещата в общ план, да се открие скритата връзка между тях. По пътя на дедукцията Дарвин бе успял да стигне до много и важни заключения — за образуването на планините, за развитието на живите организми, за начина, по който е изглеждала земята преди милиони години. Притежавал бе необичайното качество да излезе извън времето. По какъв начин се бе откроил моделът с точността на физически образ, с ясни връзки между отделните елементи? Как ли го бе постигнал?

А може би гениалността му се криеше другаде. Вероятно произтичаше от самата работа, от маниакалното внимание към детайлите. Нима имаше друго обяснение фактът, че в продължение на осем години се е занимавал с раковини и полипи, докато в душата му е зреела една нова теория, която ще разтърси света? Но Роланд беше прав: именно благодарение на прецизността си Дарвин беше открил един немаловажен факт — ракообразните, които бе изследвал тъй обстойно, бяха хермафродити. Вниманието му било привлечено още от първия образец, с който се бе сдобил, тъй като притежавал два миниатюрни пениса, оцветени в оранжево. Заинтригуван, а може би и ужасен, той бе проумял, че сексуалната идентичност се развива бавно, а не е даденост, както твърди църквата. Дали и Бог бе работил по план? Микрокосмос и макрокосмос. Ето как се е зародил моделът. Не беше нещо просто, като да прокараш съединителни линии между дадени точки, а първо да откриеш къде са тези точки.

Хю издърпа чекмеджето на скрина и извади няколкото скици на „Бигъл“, които беше свалил от интернет. Сред тях имаше рисунки на членовете на екипажа, част от които вече познаваше: капитан Фицрой — смел, но обладан от демони; лейтенант Уикам с накривена шапка; Филип Гидли Кинг, заел байроновска поза; кръглоликият и загадъчен Джеми Бъгъл, невръстният мисионер Матюс с обло като луната лице и непокорна коса.

Насочи вниманието си към двата акварела на кораба, дело на Конрад Мартенс. На единия от тях „Бигъл“ беше закотвен на пристанището Папеете в Таити — малка чертичка сред спокойните води на залива, заобиколен от високи и стройни палми. На другия бяха изобразени множество кораби, хвърлили котва в Доус Пойнт, Сидни. Част от тях бяха с вдигнати платна, готови да отплават с вятъра.

И нещата изведнъж се подредиха. Той си спомни онази рисунка на Дарвин и Маккормик, застанали от двете страни на дебело дърво. Това е връзката, разбира се! Това е тайната, която Лизи моментално бе успяла да разгадае! Колко глупаво, че не се беше досетил!

Бръкна в чекмеджето и извади рисунката. Ключът не беше в нея, а в нейния автор. Художникът не беше Огъстъс Ърл, а Конрад Мартенс, който се беше качил на борда чак в Монтевидео, по средата на пътуването.

Всичко си дойде на мястото. В крайна сметка излизаше, че Маккормик изобщо не бе напуснал кораба в Рио, а бе останал на борда до края. Ревнив, амбициозен и безскрупулен съперник на Дарвин. А самият Дарвин беше излъгал. Лизи беше права в твърдението си, че по неизвестни причини баща й бе извършил чудовищна измама. Но защо?