Конспирацията на Дарвин

22

Най-трагичен за Чарлс и Фицрой, а и за цялото плаване на „Бигъл“, се оказа последният ден на Галапагоските острови. Разбира се, никой от членовете на екипажа не подозираше какво ще се случи и как предстоящите събития ще променят бъдещето им.

Рано сутринта Чарлс, Фицрой и Маккормик се качиха в лодката и потеглиха към Албемарл — най-големия остров в архипелага, с намерението да изследват вулканите. Дълго време ги бяха наблюдавали от разстояние, смаяни от димния шлейф високо в небето и изригващите огнени пламъци.

Вулканите на Албемарл бяха пет на брой, но активен беше само Улф — най-големият от тях, който дни наред тътнеше и се тресеше. Тази сутрин, сякаш за да впечатли пътешествениците, от кратера му се изви висок стълб дим, който се издигна на повече от 10 000 метра и увисна над острова като огромен бял плащ. Палубата на „Бигъл“ побеля от финия бял прах.

Чарлс изгаряше от нетърпение да се приближи максимално близо до кратера и да вземе проби от вулканичните скали, които бяха много по-интересни от туфа в основата му. Все още слаб след нервната криза, Фицрой искаше да покаже на какво е способен, а Маккормик нямаше намерение да остави на Чарлс цялата слава на евентуалните открития.

Четиримата моряци, които ги закараха на брега, получиха заповед да чакат там до завръщането им, но от лицата им личеше, че нямат търпение да тръгнат обратно. Нервите им допълнително се опънаха от развълнуваните води на залива, които сякаш се готвеха да кипнат.

Чарлс усети, че нещо не е наред в момента, в който стъпи на сушата. Разбра какво е то едва когато стигна до първите дървета и се обърна. Морските лъвове ги нямаше на пясъка, а когато се огледа по-внимателно, установи, че липсват и останалите живи твари. Дори птиците бяха изчезнали. Наоколо цареше мъртва тишина, нарушавана единствено от мрачния подземен грохот на вулкана.

Търсейки най-удобния път за изкачване по склона на кратера, те поеха по каменистото корито на суха река. Острите назъбени камъни бяха крайно неудобни за ходене, но поне липсваше растителност, която да затруднява придвижването. Около час по-късно по коритото на реката се появиха папрати и лантанови храсти, чиито цветове бяха изгорели от прекомерната топлина.

Водеше Фицрой, преодолявайки препятствията с енергична крачка. След него беше Чарлс, натоварен с обичайното си оборудване — джобен микроскоп, компас, геоложко чукче и палка, затъкната в колана. Най-отзад вървеше Маккормик, задъхан от тежестта на храната, която бяха взели.

Най-после се добраха до малко сечище. Далеч долу се виждаше лагуната, заобиколена от назъбени вулканични скали. Във водата се поклащаше „Бигъл“, смален от разстоянието и някак безпомощен. Чарлс заяви, че лагуната пред очите им някога също е била кратер на вулкан.

— Погледнете — добави той, измъкна компаса и го постави на близката скала. Стрелката се завъртя като луда, без нито за миг да се спре в северна посока. — Вулканът има собствено магнитно поле.

— Усещате ли вибрациите? — обади се с нервен глас Маккормик, опрял длани в земята.

Чарлс се отпусна до него и веднага разбра, че е прав. Вибрациите сякаш се чувстваха и във въздуха, а не само в дълбините под тях. Някъде беше чел, че подобни атмосферни смущения са сигурен признак за предстоящо вулканично изригване.

Фицрой отвори раницата на Маккормик и извади голям къс осолено говеждо, наряза го на тънки парчета с ловджийския си нож и раздаде на всички. После разчупи хляба на парчета, напълни догоре чашите с червено вино, ухили се и нервно каза:

— Пийте до дъно за кураж!

Бяха уморени от изкачването и не проявиха желание веднага да поемат нагоре. Фицрой продължаваше да пълни чашите. След като и двете бутилки с вино бяха опразнени, той се излегна, подпря глава на голям пън и нахлупи шапката над очите си.

След известно време Чарлс се сепна и отвори очи. Имаше чувството, че трусовете са се усилили. Спътниците му спяха дълбоко. Стори му се, че във въздуха се долавя лека миризма на сяра. На склона зад тях се виждаше поток от вкаменена лава. Закатери се нагоре и извади чукчето. Скоро под лавата проблесна тъмна жила от гладък обсидиан. Той откърти едно парче и го мушна в джоба си.

Върна се и установи, че Маккормик е буден. Размениха си по един продължителен поглед, после Чарлс посочи с глава към върха.

Без да каже нито дума, Маккормик кимна в знак на съгласие. Оставиха Фицрой да спи и поеха нагоре. Земята около тях се тресеше все по-силно.

Час по-късно се добраха до ръба на кратера. Лицата им се зачервиха от горещия въздух, който затрудняваше дишането им. После предпазливо надникнаха в бездънния кладенец. Сред облаците нагорещена сяра се мярна аленожълтата сърцевина на езеро от разтопена лава, обточено с лъскаво черни скали. Клокоченето се смесваше с боботенето на земните недра, нагоре се издигаше стълб дим.

На седем-осем метра под тях, от вътрешната страна на кратера, се виждаше полегат скален издатък, покрит с каменни късове, които Чарлс виждаше за пръв път в живота си — наситено черен андезит, който много приличаше на скалите, открити преди векове по склоновете на Везувий. Оглеждайки внимателно кратера, Чарлс стигна до убеждението, че ще успее да се спусне до каменната тераса. Част от пътя до нея беше съвсем полегат, а отдолу имаше достатъчно дълбоки вдлъбнатини за краката. Да, слизането беше възможно.

Нима друг изследовател някога се бе впускал в подобно приключение?

Моряците на брега постепенно се отърсиха от страха. Замести го отегчението. Започнаха да се разхождат по пясъка, но без много да се отдалечават от лодката. После, за да убият времето, заиграха на различни игри, включително мятане на копие, като за целта използваха дългите, изхвърлени от морето клони. А след като и това им омръзна, просто легнаха на сянка и продължиха да чакат.

Първият трясък ги накара да скочат на крака. Прозвуча като оръдеен изстрел, но много по-силно и по-близо. Очите им нервно се извърнаха към морето, търсейки силуета на „Бигъл“. Корабът си беше на мястото, пуснал котва на входа на залива.

После се появиха вибрациите и земята се разтресе под краката им. Последва нов оглушителен трясък. От кратера излетя облак нагорещена пемза. По брега затропаха ситни камъчета, сякаш падаше градушка. Във въздуха се вдигнаха облаци пепел, бяла като сняг.

Моряците не знаеха какво да правят. И дума не можеше да става да зарежат капитана на брега, затова решиха да се подготвят за отплаване и избутаха лодката във водата. Трима от тях се качиха в нея, а четвъртият остана на брега с въжето в ръце. И зачакаха.

Най-после на склона се появиха две фигури, които забързано се спускаха надолу. Моряците ги разпознаха едва когато стигнаха плажната ивица и затичаха към лодката. Бяха капитанът и Филос. Третият липсваше.

Стигнаха лодката в момента, в който се разнесе нов силен гръм, известяващ поредното изригване. Останали без дъх, те се проснаха на дъното, а капитанът изкрещя:

— Хващайте греблата, тръгваме!

Едва когато преполовиха разстоянието до „Бигъл“, един от моряците се осмели да попита:

— Какво стана с мистър Маккормик?

Останалите се приведоха напред, за да чуят отговора на Чарлс, който прозвуча съвсем тихо на фона на гръмотевичния тътен на разгневения вулкан:

— Той загина.

Вечерта Чарлс и Фицрой се оттеглиха на вечеря в капитанската каюта. Тя премина в почти пълно мълчание. Накрая Чарлс, прекалено възбуден, за да се храни, захвърли салфетката си на масата и проговори с глас, който напразно се мъчеше да звучи спокойно:

— Не съм убеден, че има смисъл да обсъждаме днешния инцидент с когото и да било. Нещастникът бе застигнат от ужасна смърт, подробностите за която само биха разстроили близките му. Имам предвид отчетите за пътуването, които ни предстои да пишем. Какво мислиш по този въпрос?

Фицрой му хвърли един изпитателен поглед, но не отговори.

— На фона на многобройните ни преживелици това не е нищо повече от дребен инцидент — продължи Чарлс. — Разбира се, ти си длъжен да уведомиш Адмиралтейството, но би могъл да го направиш по един… хм… разумен начин.

Фицрой запази мълчание, макар че безпогрешно долови новата властна нотка в гласа на спътника си.

— Доколкото ми е известно, ти си им съобщил, че си го освободил от служба и си го свалил в Рио.

— Да.

— Но те са отменили заповедта ти.

— Точно така.

— Ужасно е да умреш по такъв начин — въздъхна Чарлс. — Страхувам се, че цял живот ще се чувствам отговорен.

— Не бива да обвиняваш себе си — отвърна капитанът. — Убеден съм, че си направил всичко възможно да му помогнеш.

Рано сутринта на другия ден „Бигъл“ пое на запад, изминавайки средно по 150 мили на ден. Останалата част от околосветската му обиколка премина без никакви инциденти.

И най-сетне, в един дъждовен неделен следобед, корабът навлезе в Ламанша и се насочи към Фалмът. Фицрой заповяда последна литургия, за да благодарят на Бога за благополучното завръщане у дома. Поради лошото време се наложи да я проведат на закрито. Дъждът трополеше на сантиметри над главите на моряците, които притихнали слушаха как капитанът чете пасажи от Битие, сред които и онзи, в който Бог разбира за греха на Адам и Ева и разгневено я пита: „Защо си сторила това?“

Денят беше 2 октомври 1836 година.