Конспирацията на Дарвин

25

Даун Хаус

Много тежко понесох загубата на по-големия ми брат Еразмъс, който почина този месец. Като младеж той беше пример за подражание, който за жалост не последвах, а брат ми докрай си остана един добър и достоен човек. Той не се ожени и не създаде семейство, нито пък получи признание, съизмеримо със способностите и дарбите му. Но в замяна живя достойно, до последния си ден. Уви, не мога да кажа същото за себе си. В продължение на цели петдесет години не мога да пътувам, да спя спокойно и поне за седмица да се почувствам здрав. Защото, ако трябва да бъда честен пред себе си, по-голямата част от живота ми премина под знака на страха и измамата — зловещите Сцила и Харибда, съпътствали ме през всичките тези години на благополучие и слава. С мен се съветваха мъдри хора от различни краища на света, които приемаха мнението ми като Светото евангелие, но аз така и не успях да постигна душевен покой. Защото знаех, че не заслужавам славата и почестите, с които ме обсипваха. Защото съм мерзавец, мошеник, а и нещо още по-лошо. Животът ми се превърна в кошмар. Ако вярвах в съществуването на отвъдното, щях да съм убеден, че вечно ще горя в пламъците на ада, подобно на Луцифер.

Нямам желание да навлизам в подробностите на своето падение и ще бъда кратък. Сред членовете на екипажа на „Бигъл“ фигурираше и една личност на име Робърт Маккормик, който изпълняваше длъжността корабен лекар и още от първия ден на плаването започна да ми съперничи при събирането на образци. Ние внезапно се сблъскахме с теорията на естествения подбор и изменчивостта на видовете. С един-единствен величествен удар тази теория осмисли Природата в цялото й великолепие, обяснявайки съществуването на различните видове без никаква връзка с вярата в съществуването на Върховно божество. Аз осъзнах, че мистър Маккормик е наясно с основните положения на тази теория, и си дадох сметка, че онзи, който пръв я представи на цивилизования свят, ще получи трайно научно признание.

Все пак успях да потисна своята неприязън към него и не направих нищо, което да му навреди — въпреки ясните признаци, че той не би се поколебал да изложи живота ми на опасност. В подкрепа на тази теза достатъчно е да спомена инцидента на Галапагоските острови, когато той ме подмами да плувам сред акулите. За мой късмет хищниците край тези далечни острови не познават хората и не са развили инстинкта да ги нападат. Аз бързо стигнах до заключението, че ако не взема мерки, мистър Маккормик със сигурност ще успее да се отърве от мен.

Но съдбата съвсем скоро убеди и двама ни, че сме жалки глупаци. По време на проучвателна обиколка, в която взе участие и капитан Фицрой, направихме опит да стигнем до кратера на един вулкан, който всеки момент заплашваше да изригне. След продължително изкачване спряхме за почивка и лек обяд, по време на който изпихме две бутилки вино, и заспахме. След кратка дрямка двамата с Маккормик поехме нагоре към кратера, а Фицрой остана да спи. Когато най-сетне се добрахме до върха, предложих да се спуснем във вътрешността на кратера — нещо, което осъществихме без особени затруднения с помощта на въже, завързано около тежък къс вулканична скала. Озовахме се сред непоносима жега, към която се прибавиха задушливите серни изпарения и мрачното клокочене на лавата. Това обаче не се отрази на ентусиазма ни. Бяхме силно възбудени от възможността да изследваме едно напълно непознато до този момент природно явление. Спуснахме се на около три метра от ръба на кратера, където имаше един удобен за целите ни скален издатък. Няколко минути по-късно, докато къртех парче от вулканичната скала с гръб към Маккормик, го чух да възкликва и бързо се обърнах. Ръката му сочеше разтопената магма, която се издигаше нагоре със заплашително клокочене — същинско бурно алено-жълто море. Скалите около нас се разтърсиха от силен трус, което беше сигурен признак, че вулканът изригва. Втурнахме се към въжето и с ужас открихме, че то се е разпаднало от прекомерната топлина.

Опитвайки се да надвика оглушителния тътен, Маккормик изкрещя, че трябва да търсим друг начин за измъкване от огнения ад. В същия миг отдолу се понесе облак задушлив дим, прорязан от ярки пламъци. Инстинктивно се вкопчихме един в друг, а очите ми попаднаха на една издатина над главите ни, която се намираше на десетина метра от нас. Тръгнахме към нея, притискайки гръб в грапавите стени на кратера. Когато най-сетне се добрахме до мястото, разбрахме, че все още сме далеч от спасението. Скалният издатък се оказа на около два и половина метра над главите ни. Изкрещях на Маккормик да ме повдигне, тъй като беше значително по-нисък от мен. Без да се колебае, той преплете ръце и направи столче. Аз стъпих с единия си крак в него, опрях ръка на рамото му и рязко се оттласнах. Свободната ми ръка успя да се вкопчи в ръба на скалния издатък. Изтеглих се нагоре с неподозирана сила, най-вероятно породена от страха. Проснах се върху издатината — останал без дъх, но жив.

Сега бе мой ред да помогна на Маккормик, който крещеше и настояваше да побързам. Изтичах да взема остатъка от въжето, с което се бяхме спуснали, но той се оказа твърде къс. Върнах се и се проснах по корем с широко разтворени крака, за максимална опора. Когато зърна главата ми над ръба, лицето на Маккормик светна от надежда. Тътенът се усили, лавата в дъното на кратера започна да клокочи като във врящ казан. Измъкнах палката от колана си и я протегнах максимално надолу, а с другата ръка се вкопчих в ръбестата скала. Можеше да я достигне, ако подскочеше. Успя още при първия опит, но поради ниския си ръст и разтегнато докрай тяло не успя да се набере. Трябваше да спусна палката поне още двайсетина сантиметра, за да му дам тази възможност, въпреки че това означаваше сериозно разклащане на собственото ми равновесие.

Маккормик ме гледаше изпитателно, а по разкривеното му лице се стичаха вадички пот. Беше се вкопчил в палката с две ръце и я стискаше здраво. Аз я спуснах още три-четири сантиметра и той направи опит да започне изкачването. Подметките му отчаяно драскаха по стената на кратера. Чух някакъв шум и извърнах глава. Към ръба на кратера пълзеше капитан Фицрой, който обаче все още беше твърде далеч, за да ми помогне. Не можеше да види какво става, но очевидно чуваше и разбираше всичко. Миг по-късно от кратера изригна огромен облак дим и аз механично дръпнах палката. Маккормик все още стискаше другия й край. Поколебах се, защото разбрах, че ще трябва да я спусна още малко надолу, но не знаех дали това няма да се окаже фатално и за мен. Не зная колко продължи това колебание, но позицията ми ставаше все по-нестабилна, губех равновесие. Забелязах как потните пръсти на Маккормик започват да се плъзгат по повърхността на палката. Очите му останаха заковани в моите. Чух гласа му, изтънял, но ясен. И тогава изрече думите, които никога няма да забравя.

— Значи такава била работата, мистър Дарвин! Естественият подбор в действие!

След това се пусна или пък аз дръпнах палката прекалено рязко и тя се изплъзна от ръцете му. Във всеки случай съвсем ясно видях как тялото му полетя надолу, преобърна се във въздуха и изчезна в кипящата лава. И през цялото време чувах неговия писък.

Не помня как съм се измъкнал оттам. Но това със сигурност е станало с помощта на капитан Фицрой. Хукнахме като луди надолу по склона и не след дълго скочихме в чакащата лодка. Моряците енергично загребаха към кораба. Щом стъпихме на палубата, „Бигъл“ вдигна платна и отплава.

Често си мисля, че случилото се в онзи следобед предопредели живота ми по-нататък. Дали сам избрах начина, по който реагирах, или пък съм бил притиснат от обстоятелствата, така или иначе, всичко, което последва, беше просто неизбежно. Започнах да се чувствам като съучастник в престъпление. Много от онова, което направих впоследствие, ме кара да горя от срам. Не само защото го направих, но и защото го свърших така умело. Нито един детайл — важен или незначителен — не ми убягна и аз натъкмих измамата. Като например отметката в дневника ми, според която мистър Маккормик е напуснал „Бигъл “ на по-ранен етап от плаването, плюс уточнението, че съм удушил папагала му, за да го включа в колекцията си. Малко след като отплавахме от Галапагос, умишлено разбърках образците от чинки, събрани от отделните острови, с цел да придам достоверност на версията, че съм стигнал до теорията за естествения подбор по свой собствен път на по-късен етап. Редактирах записките си, извадих някои части, а други промених според новата си версия. Измислих и обяснение за постоянното си боледуване по време на плаването — вероятно възмездие за онзи ужасен епизод, — като записах, че съм бил ухапан от бръмбар. Подложих на натиск и горкичкия Фицрой, който до края на дните си не беше убеден доколко енергични са били усилията ми да спася Маккормик. Но липсата на неоспорими доказателства за вината ми го тласна в обятията на религиозния фанатизъм, несъмнено родил се в резултат на събитията в онзи съдбовен ден.

Вероятно неколцина са подозирали, че ми тежи чувството за вина, но само един човек на този свят успя да разкрие моята тайна. Това е дъщеря ми Елизабет, която е наследила моята хитрост. Не бях справедлив към нея, но това мое провинение бледнее пред другите ми деяния. Хиляди пъти съм се връщал към събитията в онзи вулкан, опитвайки се да разбера дали наистина направих всичко възможно да спася бедния човек. И до днес, макар че от смъртта му изминаха години, аз се страхувам от него. Веднъж дори напуснах някакъв спиритически сеанс, защото бях сигурен, че ще ми се яви неговият дух.

Докато се разхождаме с Елизабет, си представям, че познатата пътечка повтаря извивките на моя изпълнен с премеждия живот. И тя започва на открито, обляна от ярка и вдъхваща надежда слънчева светлина, но след това извива и потъва в мрака и отчаянието. „Бигъл“ беше корабът, на борда на който съдбата ми направи своя фатален завой. А единственото, което някога съм искал, беше да извърша нещо хубаво и значимо, за да доставя удоволствие на баща си. Но сега вече всичко е загубено. Подобно на Фауст, аз сключих договор с дявола и днес, в залеза на живота си, не мога да направя нищо друго, освен да го чакам да си прибере дължимото.

Чарлс Дарвин

Написано собственоръчно на 30 август 1881 г.