4 януари 1865 г.
Татко ми подари тази счетоводна книга за Нова година, за да си водя сметките. Едно задължение, което не бива да пренебрегвам. Тук ще отбелязвам всичките си разходи (които са мизерно малки), подредени в колони. Ще прибягвам до действието изваждане, докато стигна до магическата нула, когато той ще ми даде следващата месечна сума. Но тази малка книжка ще служи и за други цели, които възнамерявам да запазя в тайна. Мисля да я използвам за дневник, в който ще отбелязвам онези лични размисли и наблюдения, които са достатъчно интересни и които, надявам се, никога няма да попаднат в неподходящи ръце, за да не изпадна в неловко положение.
Защото из главата ми се въртят много мисли от личен характер, които няма с кого да споделя. Нито с милата ми майчица, която не може да си помисли нищо лошо за никого, нито с Ети, защото, макар че сестра ми е с почти четири години по-голяма от мен, умът й все още си е детински. Мястото на този личен дневник ще бъде в края на счетоводната книга, за да остане скрит за чужди очи. Силно се надявам, че никой няма да си направи труда да я разгърне, още повече че ще я държа в най-долното чекмедже на бюрото си. Както казва татко, измамата е природна дарба, от която всички трябва да извличаме поуки.
Откакто татко стана известен, у дома се точи върволица от посетители, някои от които идват от далечни места. Лично аз се радвам на компанията им не само защото повечето от тях са забележителни хора — мислители и учени, чиято област на интереси ги прави достатъчно странни и чудати, но и защото те ми предлагат онова разнообразие, от което винаги съм изпитвала остра нужда.
В сутрините, определени за посещения, всички ние се стягаме, за да се представим по най-добрия начин. Приличаме на армия, която е мобилизирана за участие в Кримската война. Мама се заема с организацията на домакинството. Прави го тихо и спокойно, но с желязна ръка. Мисис Дейвис слага на огъня своите многобройни тенджери и тигани, действа шумно и забързано, с много пъшкане и викове. После цялата къща, чак до стаите на прислугата на тавана, се изпълва с аромата на печено агнешко и варени картофи. Парсънс подготвя виното в килера, а градинарят Къмфърт впряга конете и подкарва каретата към Орпингтън да посрещне госта (или гостите, тъй като посетителите обикновено са повече от един).
В момента съм на 18 години и съм принудена да нося кринолин. А също така и да търпя якото пристягане на корсета (шейсет и пет сантиметра в талията и нито милиметър повече). От него почти не мога да дишам и да се движа. Аз, момичето, което обича повече от всичко на света да тича из полето, да броди из гората и да копае дупки сред корените на дърветата. Благодарение на по-крехкото си телосложение Ети е освободена от задължението да носи корсет.
Казано накратко, всички сме ангажирани в трескава дейност, с изключение на бедния татко, който обикновено е прикован към леглото от стомашните болки, появяващи се точно преди принудителните социални контакти.
Цялото това оживление създава впечатлението, поне в продължение на един следобед, че Дарвинови са едно нормално и щастливо семейство. В някои отношения ние наистина сме такива, въпреки че от време на време усещам присъствието на нещо странно под маската на общителността и добрите маниери. Не мога да кажа какво точно, но внимателният наблюдател, присъстващ на голямата маса за хранене, без съмнение ще отбележи леко пресиления смях, който се носи над нея. А в случай че е проницателен като част от нашите модерни писатели, чиито романи получаваме от библиотеката на Мюди — например мисис Гаскъл или Тролъп, — той положително ще открие и причината за него. Ние не сме такива, за каквито се представяме пред нищо неподозиращите гости. И аз самата често оставам с чувството, че всичките ни усилия да покажем гостоприемство и весел нрав са чисто и просто един театър.
6 януари 1865 г.
Както винаги, татко е центърът на всичко, което става у дома. Имам чувството, че през шестте години след публикуването на „Произхода“ неговото настроение непрекъснато се влошава. Все по-често се затваря в кабинета си, при това за дълги часове, а не по начина, по който го правеше преди и който много обичах. Тогава също се оттегляше да изследва поредната буболечка или раковина, но го правеше някак живо, с увлечение. Постоянно шареше напред-назад на стола с колелца, час по час отскачаше до бурканчето с черно енфие в преддверието, приемаше с неподправен интерес всяко прекъсване — най-често когато някое от децата се втурваше в кабинета с молба за карфица или авторитетно мнение, за да се реши някой спор. Но сега е друг. Затваря се сам часове наред, сякаш не може да търпи компанията ни. Правя всичко възможно да открия причината за лошото му настроение, но напразно.
Преди три дни ми потрябва лейкопласт и набрах кураж да отворя вратата на кабинета. Потънал в мрачни мисли, татко седеше в черното си кожено кресло. Като ме видя, се стресна, скочи и раздразнено попита защо „се промъквам като крадла “ и „няма ли най-сетне да го оставим на спокойствие“. Аз побързах да се измъкна, но той продължаваше да крещи и гласът му кънтеше из цялата къща. В резултат Камила прекъсна урока си по немски с Хорас и надникна от горната площадка да види какво става. Личеше си, че е разтревожена.
Неотдавна татко накара Парслоу да монтира малко кръгло огледалце на рамката на прозореца, за да може да вижда входната врата, без да става от креслото. Обясни, че по този начин няма да пропусне появата на пощальона, но според мен причината беше друга — огледалцето му позволяваше да види евентуалния посетител и да прецени дали да го приеме, или да го отпратим, уж че не си е у дома. Страхувам се, че всичко това се дължи на нещо далеч по-обезпокоително от желанието да работи на спокойствие.
Здравословното му състояние не се подобрява, дори напротив. Напоследък изглежда все по-зле. Повръща по два-три пъти на ден, често се оплаква от газове и други стомашни проблеми. Миризмата е твърде неприятна и това е повод да отказва всякакви пътувания. Освен от диспепсия, татко се оплаква от световъртеж, алергия и главоболие. Има дни, в които цялото му тяло се подува, появяват се екземи. Горката ми майка се е превърнала в истинска Флорънс Найтингейл, готова по всяко време да му занесе чаша чай, да му разтрие гърба или да му почете, за да успокои опънатите му нерви и да отклони мислите му от многобройните болести. Татко си е направил нещо като тоалетна в кабинета — порцеланова мивка върху ниска платформа на пода, която е скрил зад завесата в ъгъла, на три метра разстояние от скъпоценните си книги и многобройни чекмеджета. Тя е предназначена за спешни случаи — когато му се налага да скочи от стола, да отмести дъската за писане и да отиде да повърне. Тогава дневната се изпълва с толкова ужасни звуци, че прислужниците смутено се споглеждат. Единствено Парслоу има право да влиза вътре и да предлага услугите си. Понякога му се налага да вдига татко от пода и буквално да го пренася на ръце до спалнята на втория етаж. В такива моменти баща ми изглежда ужасно — скован от болки, блед и облян в пот.
11 януари 1865 г.
Татко боледува, откакто се помня. Когато е на легло, в къщата се възцарява мъртва тишина и всички шепнат. Мама твърди, че пристъпите са резултат от работата му, от напрегнатите размишления върху проблемите на естествените науки. В подкрепа на своето твърдение сочи, че първият му пристъп, преди повече от трийсет години, бил причинен от първите опити да оформи теорията си за изменчивостта на видовете и естествения подбор. В продължение на 22 години тази теория останала заключена между кориците на личните му тетрадки. Позволявал си да я обсъжда само в кръга на най-близките си приятели и колеги като геолога мистър Лайъл и главния ботаник на Кю Гардънс мистър Хукър, а също така и в кореспонденцията си с мистър Ейза Грей от Харвард.
Представяте ли си напрежението, съпътстващо запазването в тайна на една толкова фундаментална теория за толкова продължително време? — питаше тя. Нищо чудно, че татко е прибягнал до чудотворното водолечение на доктор Гъли. Веднъж го придружих до Молвърн и останах шокирана от готовността му да се потопи в ледената вода, а след това да се подложи на изтезанието с ледените „мокри чаршафи", които уж трябвало да улеснят движението на кръвта от един орган към друг.
Аз имам своя теория за неразположенията на татко, тъй като старателно съм отбелязвала всичките му тежки кризи. Те настъпват не само когато става въпрос за теорията му, но и когато дълбоката й същност е директно засегната от някакво странично събитие. Така се случи през 1858 година, когато получи прословутото писмо от Холандските Източни Индии, в което мистър Алфред Ръсел Уолас предлагаше почти идентична теория — толкова близка до неговата, че татко простена и получи продължителен пристъп на повръщане. По неговите думи отделни фрази и изрази на Уолас биха могли да се използват като заглавия на някои глави от собствения му труд. Това събитие го принуди да вземе важното решение да публикува теорията за естествения подбор, приемайки аргументите на мистър Хъксли и други негови колеги, според които двата труда — неговият и този на мистър Уолас — трябваше да бъдат представени едновременно пред членовете на дружеството „Карл Линей“. След това започна трескава работа по подготовката на „Произхода “ за печат и толкова се изтощи, че едва успя да я завърши. Но истинската болест дойде малко по-късно — не когато теорията му беше оспорена, а когато откритията му бяха поставени под въпрос, поради факта че се оказват дело на двама автори. Онзи отвратителен Ричард Оуен, който мечтае да оглави нов природонаучен музей и е един от най-непримиримите врагове на татко, беше подметнал по време на вечеря в Итън Плейс: „Какво може да се очаква от дете с двама бащи? — след което бе добавил и втората, смайващо скандална част от забележката си: — Особено когато единият от тях е маймуна! “
Не виждам защо хората трябва да реагират по такъв начин, дори и мистър Уолас да е разработил подобна теория. Мисля, че съвпадението може по-скоро да потвърди, отколкото да разклати достоверността и, защото, когато във въздуха витае една убедителна идея, тя положително ще бъде забелязана от повече от един човек. Това с особена сила важи за теорията за естествения подбор, тъй като тя е изящна в своята простота. Във всеки случай татко е този, който работи упорито, за да може да я представи в ясен и достъпен вид. Той е толкова чувствителен и не може да понася всички тия полемики, включително карикатурите в „Пънч “ и ужасните рисунки във „Ванити Феър"; беше дълбоко разстроен от факта, че мистър Уолас получи твърде малко признание, а също така и от подозренията, че самият той е предприел някакви недостойни действия, за да отнеме първенството му.
Много ми се иска татко да започне да пътува, защото съм убедена, че само новите хоризонти могат да излекуват опънатите му нерви. Но напоследък той престана да ходи дори до Лондон и категорично отказва да прекоси Ламанша — нещо много странно за човек, който на млади години е обиколил света и е преживял редица екзотични приключения. Сравнително неотдавна ни гостуваха трима от спътниците му на борда на „Бигъл“. Останаха за уикенда, но татко направи всичко възможно да съкрати присъствието си в тяхната компания до мизерните десетина минути. По-късно брат ми Ленард го засякъл в градината и двамата тръгнали да се разхождат. В един момент обаче татко прекъснал изречението си на средата и се извърнал с ужасено изражение на лицето. Това направило силно впечатление на Ленард, който по-късно сподели с мен: „Изведнъж ми мина през главата, че той просто не иска да живее… “
20 януари 1865 г.
Надявах се, че ще мога да се похваля с по-добър живот в Даун Хаус — за мен и семейството ми, но, уви, няма такива изгледи. Домът ни прилича на санаториум. Татко възобнови водните процедури, стигна дори дотам, че започна да използва пристройката, изградена от Джон Луис преди петнайсет години. Тя представлява едно уникално съоръжение край кладенеца. В горния му край е прикрепен резервоар, побиращ четири-пет галона вода. Татко се съблича вътре, след това дърпа въженцето над главата си и водата го облива отвисоко, с голяма сила. Понякога ние с Хорас излизаме навън и чуваме такива охкания и пъшкания, които за външен човек сигурно ще прозвучат като предсмъртни степания. Пет минути по-късно татко изскача навън, напълно облечен, но съвсем замръзнал и с толкова нещастен вид, че някой от нас обикновено се съгласява да го придружи по пътеката за размисъл, която сам беше прокарал в края на градината и извън имението.
Преди два дни двамата се скарахме. Бях в кабинета му и взех палката му от мястото й над камината. Тя представлява дълга две педи усукана дебела тел с метални топчета в двата края, достатъчно тежка, за да прогони някое диво животно, ако се наложи. Той я пази като спомен от пътешествието в Южна Америка, където не я свалял от колана си. В същия момент татко влезе и ме видя със сувенира в ръце. Развика се като луд и започна да ме ругае, повтаряйки колко много пъти ми бил казвал да не пипам нищо в кабинета му. Инстинктивно усетих, че става въпрос за друго. След което той ме нарече „малка шпионка“ — една колкото неочаквана, толкова и дълбока обида. Сдържах се, докато върнах палката на мястото й и се плъзнах покрай него, но на вратата спрях и се обърнах. Обидих го. Нарекох го жалък и злобен. Думите ми бяха чути от Ети, която ги предаде на мама. А тя каза, че или веднага ще се извиня, или ще ме лишат от вечеря. Избрах второто и останах в стаята си, пропускайки семейната трапеза. Опитах се да прочета нещо от новата книга на онзи математик, казва се „Алиса в Страната на чудесата Нищо не достигна до съзнанието ми, макар че по-късно изпитах дълбока наслада от магията на това великолепно четиво. Понякога се чувствам като Алиса: на нож със света, сякаш току-що съм пропаднала в онази заешка дупка. Представям си, че съм висока седем метра и виждам неща, които убягват на другите. В други случаи тръпна от ужас, че съм дребна като мишка и трябва да бягам като луда, за да не бъда стъпкана.
22 януари 1865 г.
Веднъж чух баща ми да твърди, че „добрият учен е детектив, който разследва Природата“. Аз може да не съм учен, но колкото и смешно да звучи, от мен със сигурност ще излезе добър детектив.
Честно казано, наистина шпионирам, въпреки че не бих използвала тази дума, за да опиша действията си. Правя го, защото веднъж пробудено, любопитството ми е неутолимо. Много обичам да се скрия някъде и да подслушвам какво си говорят хората. За мен това е единственият начин да разбера какво става по света, и то много по-интересен от „Едмънтън Ривю “ или „Таймс Така научих за шокиращото престъпление на Питър Барат и Джеймс Брадли, убили горкото момченце Джорджи Бърджес. Накарали го да се съблече и го пребили с тояги в коритото на някакъв поток. Единият от мъжете отбеляза, че двете момчета били толкова малки, че главите им едва се подавали над подсъдимата скамейка, а другият добави, че бил много доволен от присъдата — пет години поправителен труд.
Най обичам, когато мъжете се съберат в билярдната, където имам отлично скривалище — в ъгъла зад дивана. А те бързо се увличат в играта и напълно забравят за присъствието ми. През лятото държат прозорците отворени и аз сядам на сандъчетата с рози и иглики под тях. Така научих за бунтовете в Индия преди няколко години; мистър Хъксли заяви, че всичко започнало, когато накарали маврите да захапят патрони, намазани със свинска мас или нещо подобно. А тази седмица чух татко да казва, че войната между Конфедерацията и Северните щати създава проблеми в Ямайка. „Чернилките са готови да се надигнат срещу нас", бяха точните му думи. А мистър Томас Карлайл заяви, че губернаторът Еър ще се справи с тях.
По всичко личи, че татко е на страната на Северните щати. Знам, че робството го отвращава — чух го да разказва за споровете си с капитан Фицрой, — и съм убедена, че с удоволствие би приел новината за изчезването на тази институция от лицето на земята. Но съм го чувала да описва американците от Юга като аристократи, близки до англичаните както по външен вид, така и по изтънченост — за разлика от грубите и вулгарни северняци. Победата на южняците би означавала евтин памук за нашата промишленост. Когато го чувам да говори така, няма как да не си помисля, че сърцето го тегли към Юга.
25 януари 1865 г.
Започвам да си мисля, че много ме бива в разгадаването на чуждите тайни. Това е дарба, която имам по рождение — както Ети умее да борави със словото, а Джордж го бива в сметките.
Когато бяхме деца, братовчедите ни идваха по празниците и Даун Хаус се превръщаше в арена на безкрайни игри. Много обичахме криеницата. Всеки имаше право да се скрие някъде из къщата или около нея. Аз неизменно бях първа, когато трябваше да откривам другите, и последна, когато трябваше да бъда открита. Често ми се случваше да оставам в скривалището си по цял час с разтуптяно като на птичка сърце. Слушах разочарованите викове на преследвачите си и излизах чак когато се здрачаваше. Понякога оставах в скривалището си дълго след края на играта и появата ми на прага на задната врата се посрещаше с аплодисменти.
Открих, че ключът към успеха е да отгатнеш плановете на другите играчи. Когато знаеш къде биха се скрили, никак не е трудно да избереш място, за което никога не биха се досетили. Да си майстор в укриването не означава да правиш трикове. Това е умение, облягащо се изцяло на интуицията. Постепенно разбрах, че ако се съсредоточа и впрегна волята си, мога да вляза в ума на противника и да предвидя следващите му действия.
Същевременно притежавам набор от малки тайни, които са си лично мои и които не бих споделила с никого. Една от тях се отнася до сина на сър Джон Лъбок (няма да споменавам името му), в чието имение „Хай Оукс “ често ходехме на гости като деца. Всъщност по онова време вече не бях дете, а по-скоро девойка или — както би казала мама — все още недостатъчно лоша. Двамата с това момче се измъквахме навън, прекосявахме поляната и се насочвахме към стария орех в далечния й край, ударен от мълния преди много години. Сега беше просто един оголен дънер с височина 7–8 метра, кух отвътре. Бяхме го избрали за скривалище, в което играехме на мъж и жена, и правехме неща, заради които се изчервявам. Той „тръгваше за работа “, а аз му позволявах да ме целуне по бузата. Веднъж-дваж отидохме и по-далеч — разбира се, не чак дотам, че по-късно да съжалявам. Но дори и днес, като го видя в църквата, изпитвам огромно смущение. Тъй като мама не вярва в Писанията, ние се обръщаме с гръб към олтара, когато свещеникът ги чете. В такива моменти ми се случва да уловя погледа му — нахален и многозначителен, и лицето ми моментално пламва. Той може и да е благородник по рождение, но поведението му съвсем не е джентълменско. Макар че, ако трябва да бъда напълно откровена, това отношение поражда у мен чувства, които не мога да отхвърля категорично.
28 януари 1865 г.
Тази сутрин мама и аз направихме продължителна разходка. Времето беше необичайно меко за средата на зимата. Веднага усетих, че въпреки хубавия ден тя е притеснена от нещо и иска да го сподели с мен. Започна с тих глас в момента, в който наближихме горичката южно от имението. Каза, че здравето на татко е укрепнало, макар и не колкото би желала. След което добави, че състоянието му се влошава благодарение на моето поведение, което нарече неуважително. Предложи ми да взема пример от Ети, чието държане никога не е създавало повод за тревоги. Според нея Ети била радост за татко, да не говорим, че му помагала при редактирането на ръкописите.
Страхувам се, че реакцията ми беше доста рязка. Отговорих, че Хенриета може да взема пример от мен в много области на живота. Най-вече при поддържането на добра физическа форма, защото в това отношение Ети прилича на татко и е доста болнава. Тя е крушата, която не пада по-далеч от дървото. Татко я изпрати на водолечение в Мур Парк, но след завръщането си тя пак се разболя — факт, който тутакси я превърна в център на внимание. Татко непрекъснато ходи в стаята й и загрижено я пита как е. Ети се ползва с много привилегии, отсякох аз. Мама се ядоса и поиска да й дам пример. Споменах пътуването до Торкий, където я пратиха да диша морски въздух, по време на което й беше осигурена специална карета, в която да спи, а след това получи позволение да се къпе в морето с помощта на теглената от коне кола. Това беше много модно сред изтънчените дами. На което мама отговори: „Ти трябва да си благодарни за крепкото си здраве, а не да ръмжиш срещу лечението на сестра ти, което има единствената цел да облекчи страданията й. “ Просто си замълчах.
Отдавна съм разбрала, че мама и татко обичат Ети повече от мен. Постоянно й повтарят колко е хубава, как й отива тази или онази рокля, каква прекрасна съпруга ще бъде един ден. На мен никога не са ми правили подобни комплименти. Когато бях малка, те ме възприемаха като мъжкарана, защото обичах да тичам, да се пързалям по парапета на стълбата и да скачам на черницата срещу детската стая направо през прозореца. Мама казваше, че така правят момчетата. И наистина, когато играехме на „дами“ и отваряхме стария скрин, Ети се кичеше с дългите рокли и перлите на мама, докато аз предпочитах костюмите на пиратите и пътешествениците. Но никой не ми предлагаше привилегиите, на които се радваха братята ми — например училището „Клапам". За разлика от тях аз получавах обичайното домашно образование. Стигнах до заключението, че извличам най-лошото от създалата се ситуация. Разбира се, не споделям това с никого, защото ще ме възприемат като голяма егоистка.
В края на разходката, когато бяхме съвсем близо до брега на реката, забелязах един голям бръмбар, който пълзеше по някакъв пън. Реших да го хвана и да го занеса на татко. Като маяка много ме биваше в лова на бръмбари и други насекоми — бях много по-добра от Emu, а дори и от петимата ми братя. И сега очите ми се насълзяват само като си помисля как ме поглеждаше татко, когато разтварях малката си кална длан и му поднасях плячката си. Прегръщаше ме топло и ме наричаше „моята малка Диана Мисля, че това бяха най-щастливите мигове от детството ми.