Конспирацията на Дарвин

9

7 февруари 1865 г.

Този уикенд на гости в Даун Хаус се появи мистър Алфред Ръсел Уолас и както винаги посещението му породи истинска криза. Татко веднага започна да заеква, както обикновено прави в присъствието на мистър Уолас. Предполагам, че това трябва да се очаква, тъй като баща ми реагира зле на всеки социален контакт, а в случая мистър Уолас повдигна основателното искане да бъде обявен за съавтор на теорията за естествения подбор.

По време на предишното му посещение (преди три години) сушите си го чух да обяснява как тази теория се появила в съзнанието му. Това станало, докато се опитвал да очертае мислена граница между териториите на две враждуващи племена на Джайлоло, един от Молукските острови. Бил повален от малария и лежал със силна треска в колибата си от палмови листа, когато теорията изведнъж блеснала в съзнанието му с всичките си подробности. Повлиян от трудовете на Томас Малтус, също като татко, той стигнал до заключението, че болестите и войните контролират числеността на дадена популация, а при необходимост подобряват расата, „защото непълноценната част от всяко поколение неизбежно загива, а пълноценната оцелява

Мистър Уолас е висок и някак студен. Създава впечатлението на човек, който след осем години живот между туземците на Молукските острови и Папуа Нова Гвинея не се е напълно приспособил към английското общество. Аз самата усещам у него нещо твърдо като стомана. Той е загадъчен и ми е малко съмнителен, макар че не знам защо, тъй като се държи изключително мило и възпитано както с татко, така и с цялото ни семейство. Ети го определя като вулгарен представител на нисшата класа, но според мен той е толкова бърз и изобретателен, колкото и всеки представител на изследваните от него емблематични видове, които са оцелели единствено благодарение на огромната си воля за живот.

Той и татко се държат коректно един към друг, но аз знам, че в отношенията им има напрежение. Когато татко за пръв път реагира на прочутото писмо на мистър Уолас с основните постулати на теорията, дълго не получи отговор, а когато той най-после дойде, го прочете в кабинета си и бързо го хвърли в огъня. Твърдя това, защото по същото време влязох при него и видях писмото да гори.

За да облекчи положението си през уикенда, за който става дума, татко покани и други гости, по-точно мистър Лайъл и мистър Хъксли. Мистър Лайъл е малко меланхоличен и говори толкова тихо, че човек трябва да се напряга, за да го чуе. Лично аз много харесвам мистър Хъксли — той е забавен и енергичен, с ведро лице и великолепно чувство за хумор. С течение на времето се превърна в най-пламенния защитник на татко, наричайки себе си „булдога на мистър Дарвин" (макар че според мен повече прилича на фокстериер). Понякога си го представям като генерал на революцията, Наполеон на естествената история, който воюва срещу Църквата и научната общност под флага на чистия разум.

В онази сутрин гостите се появиха по различно време и Къмфърт умори няколко коня, докато ги докара. Следобед мама ни изпрати на гости при леля Сара, за да не пречим — става въпрос за Ети, Хорас, Ленард и мен. Прибрахме се чак за вечеря. Разговорът беше оживен. Мистър Хъксли възхваляваше достойнствата на природните науки. В един момент той обяви, че „за непосветения разходката сред природата прилича на галерия с прекрасни произведения на изкуството, девет десети от които са обърнати с лице към стената

След което изреди последните нападки срещу теорията на татко и собствените си усилия да ги обори, които били „категорично успешни“. Отбеляза, че в разговорите из лондонските клубове се появил нов термин — „дарвинизъм". Не се сдържах и с любопитство изгледах мистър Уолас, за да видя реакцията му. Напоследък започнах да подозирам, че завижда, но лицето му си остана непроницаемо. Малко по-късно той предложи една препоръка, която щяла да помогне за по-пълното възприемане на теорията.

Започна със следните думи:

— Позволявам си да отбележа, че макар и абсолютно вярно от научна гледна точка, словосъчетанието „естествен подбор“ може би е малко подвеждащо за широката публика.

Татко скочи и извика:

— Как така, за бога?

Фразата отваря вратата за погрешни интерпретации, внушавайки, че природните сили, за които ние с вас сме единодушни, че са напълно случайни и безлики, действат така, сякаш са направлявани от по-висш разум. А думата „подбор “ намеква, че съществува нещо свише, което извършва този подбор.

— Моля, кажете ни какво предлагате — обади се мистър Хъксли.

— Предлагам да заемем един термин от Хърбърт Спенсър — отговори мистър Уолас. — Той обобщава най-добре нашата теория, при това без никакви намеци за висша сила.

— И кой е той, моля?

— Борбата за съществуване, оцеляване на най-силните.

Татко реагира толкова бурно, че за момент се уплаших да не получи удар. Лицето му посивя, ръката му притисна гърдите, сякаш сърцето му щеше да спре. После бавно стана, извини се и прекара остатъка от вечерта в кабинета си.

Непочтителен както винаги, мистър Хъксли направи опит да спаси положението с шега. Изчака да поднесат кафето и се обърна към мистър Уолас:

— Бих казал, че ако сте търсили силна реакция на думите си, със сигурност я получихте.

Този инцидент се запечата дълбоко в съзнанието ми. Какво в този конкретен термин предизвика нервната реакция на татко? — питах се аз.

8 февруари 1865 г.

Днешната случка ме кара да се изчервявам. В ранния следобед мистър Уолас отпътува за гарата, а татко все още беше затворен в стаята си. Мистър Хъксли и мистър Лайъл отидоха в кабинета му. В поведението им се долавяше тайнственост, сякаш щяха да обсъждат нещо много поверително. Това, разбира се, изостри моето любопитство и само след няколко минути се промъкнах в коридора и напрегнах слух. Интуицията ми не ме подведе, тъй като до ушите ми достигнаха доста интересни откъслеци от разпаления им разговор.

Мистър Хъксли отбеляза, че „той е станал ужасно раздразнителен", и мистър Лайъл се съгласи с него. Не бях сигурна кого имат предвид — опасявах се, че става въпрос за милия ми татко, но след това мистър Лайъл продължи:

— Не трябваше да му се съобщава, че не присъства във второто издание. Това беше грешка, която видимо го разстрои.

Стана ми ясно, че има предвид мистър Уолас, още повече че бях чувала някой да казва, че татко не си е направил труда да спомене съперника си в поредното издание на „Произхода “ — нещо, което предизвикало гняв у редица учени и те го призовали да поправи грешката си. Учените винаги са крайно чувствителни на тази тема.

Тогава мистър Хъксли убедено заяви:

— Той е като лисица в кокошарник. В състояние е да ни причини много неприятности.

На което мистър Лайъл отвърна с въпрос:

— Как предлагате да реагираме?

Отговорът дойде след доста продължителна пауза:

— В момента не съм особено разтревожен. Той няма приятели, не членува в нито едно от по-известните научни дружества — нещо, за което се погрижихме навреме, и вечно не му достигат пари. Това е основната му слабост, която, ако действаме умно, бихме могли да използваме по най-добрия начин.

Давах си сметка, че чувам изключително интересни неща, и затаих дъх, за да не изпусна нито дума. Беше истинска конспирация. Неволно пристъпих към вратата и в този момент кой, мислите, ме хвана на местопрестъплението? Татко, разбира се, спуснал се безшумно по стълбите от втория етаж. Побързах да се измъкна, макар да бях сигурна, че ме е видял. Естествено, татко ме последва в дневната, сграбчи ме за ръката и пожела да узнае какво съм правила там. Понечих да възразя, че не съм сторила нищо нередно, но той дори за миг не ми повярва. Съвсем основателно, разбира се. Рязко се завъртя и напусна стаята.

Изчервих се и през останалата част от следобеда не бях в състояние да гледам гостите в очите. Не бях много сигурна на какво се дължи това — на собствената ми постъпка ши на техните недостойни кроежи. Във всеки случай преди вечеря мама ме дръпна настрана и ме осведоми, че татко е дълбоко разстроен от поведението ми и по тази причина е решил да ме изпрати в Лондон при чичо Рас, поне докато му мине ядът.

10 февруари 1865 г.

Тук трябва да подчертая, че градската къща на чичо е сред най-любимите ми места на този свят. Там гостуват изключително интересни и изискани хора — бентамити, чартисти, католици, а дори и атеисти. Иначе казано, свободни умове от всички слоеве на обществото. Виното се лее в изобилие, разговорите са оживени, а за разлика от Даун Хаус, където татко ме отстранява от дневната в момента, в който спорът се разгорещи (само по себе си едно доста рядко явление), у чичо никой не ме закача и аз имам възможност да присъствам на всички дебати.

Тази вечер на гости бяха Томас и Джейн Карлайл, Хенсли и Фани Уеджуд, плюс трима-четирима други знаменитости, между които и Хариет Мартино, чиито приказки са доста по-забавни от журналистическите материали, които пише. Представете си изненадата ми, когато след вечеря към компанията се присъедини още една двойка. Достатъчно смущаващо беше, че тези хора се появиха само за кафето и коняка, но когато ме представиха на Мери Ан Еванс, аз бях толкова смутена, че в първия момент не си дадох сметка, че стоя срещу личност, от която винаги съм се възхищавала — а именно авторката на „Воденицата на река Флос “ и „Сайлъс Марнър Объркването ми се дължеше на факта, че тя използва псевдонима Джордж Елиът. Още повече се стъписах, когато в следващия момент се оказах ангажирана в разговор с нейния възлюбен Джордж Хенри Луис, който дръзко пренебрегва общественото мнение и живее открито с мис Еванс, въпреки че е женен.

Разговорът се оживи малко след като всички се настаниха около масата. В унисон с творчеството и убежденията си мис Мартино нападна робството като „най-грозната форма “ на обществено управление, наричайки американците най-нецивилизованата нация на земята. А чичо Рас, който явно държеше да налее допълнително масло в огъня, тъй като по принцип никога не бе проявявал особена загриженост към съдбата на бедните и онеправданите, моментално я попита дали състраданието й към „онези в оковите“ обхваща и бедните английски поданици, изкарващи хляба си с изнурителен труд. Друг джентълмен подхвърли, че фабричните работници в Средна Англия работят при условия, които малко се отличават от тези на робите в плантациите на американския Юг.

Хенсли възрази остро на тези реплики, изтъквайки, че бедните сами са си виновни за участта си, а проблемът на християнството е, че то глези и покровителства грешниците. След което мис Мартино, използвайки престорено примирителен тон, разказа за няколко трудови злополуки, които лично беше разследвала.

През цялото време се опитвах да формулирам някакъв отговор на предишния въпрос, търсейки начин да го изразя с думи. Защото, въпреки че бях удостоена с честта да присъствам на соаретата у чичо Рас, никога не бях изразявала мнение, следвайки неписаното правило да си затварям устата. И в момента се питах дали нарушението на това правило няма да предизвика недоволството на чичо. Мис Еванс забеляза колебанието ми и успокоително ме потупа по ръката, след което обяви на висок глас:

— Мисля, че мис Дарвин иска да каже нещо.

Очите на присъстващите моментално се извърнаха към мен и аз нямах друг избор, освен да заявя, че и една друга група от хора се чувства „поробена

— Коя е тази група? — попита мистър Карлайл.

Поколебах се дали да приема предизвикателството на един толкова известен мислител, но още преди да преценя шансовете си, от устата ми се отрони отговорът.

— Жените — казах аз.

Около масата настъпи весело оживление, което стана причина за поредното ми дълбоко изчервяване. Мис Еванс ми се притече на помощ, като изтъкна, че съществуват многобройни доказателства в подкрепа на моето твърдение. Изявлението й беше посрещнато с нов залп смехове, но тя рязко повиши глас и добави:

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, често ми е минавало през ума, че животът ми щеше да е далеч по-лесен, ако се бях родила момче. Никой не би оспорил факта, че мъжете в съвременна Англия се радват на много повече привилегии от жените.

Нима не е вярно, че имуществото и средствата на жената преминават в разпореждане на съпруга й веднага след бракосъчетанието? — продължи тя. — Или че мъжът има право на моментален развод при първото съмнение за непочтено поведение от нейна страна? — При тези думи мис Еванс не показа никакви признаци на срам от собственото си поведение. — Кой ще оспори факта, че в съда английската жена е лишена от всякакви права?

Това беше моментът, в който Хариет Мартино извади на бял свят случая с бедната Каролайн Нортън, която в продължение на девет години търпяла издевателствата и побоищата на съпруга си, а след раздялата мъжът й спечелил делото, прибрал всичките й пари и й забранил да вижда трите си момчета.

Разговорът се прехвърли върху закона за заразните болести, който аз смятам за абсурден, тъй като позволява ареста на всяка жена, озовала се в близост до военен гарнизон. Всички мъже се обявиха в негова подкрепа и казаха, че единственият начин да се сложи край на отвратителната епидемия, плъзнала сред жените със съмнително поведение, бил да се подлагат на задължително лечение с живак.

— Той напълно изключва подобни мерки срещу благопристойни дами като вас — добави мистър Карлайл. — Насочен е единствено срещу жените от no-нисша категория.

Тези думи предизвикаха неудобство сред присъстващите, тъй като намекваха, макар и по заобиколен начин, за някаква връзка на мис Еванс с пропадналите жени. Имах чувството, че мистър Луис е готов да защити дамата на сърцето си с юмруци (нещо, което бих наблюдавала с огромно удоволствие), но за щастие на домакина мигът отмина без инциденти.

През останалата част от вечерта постоянно усещах върху себе си топлия поглед на сиво-сините й очи и ми беше приятно. А когато се приближи да ми пожелае „лека нощ “, тя се приведе толкова близо, че кичур коса докосна лицето ми. Прошепна в ухото ми, че съм прекрасна жена, което ми правело чест, и ми пожела винаги да защитавам убежденията си.

Мисля, че чичо Рас долови част от тези думи, защото, след като изпрати гостите, той ме изгледа малко особено и промълви, че продължавам да съм загадка за него — една „истинска кутия на Пандора След което добави и няколко не толкова любезни думи, въпреки че явно не целеше да ме обиди. А накрая заяви, че се учудва защо татко примира по Ети, след като има и друго, не по-малко ценно съкровище.

13 февруари 1865 г.

Сутринта, по време на закуската, чичо Рас, който обичаше да скача от тема на тема, изведнъж ме попита кой е най-щастливият миг от детството ми. Но нещо в начина, по който ми зададе въпроса — седнал на масата с потъмняло лице и тъжен, насочен към прозореца поглед, — подсказваше, че вероятно мисли за собствения си твърде самотен ергенски живот. Аз обаче приех въпроса в буквалния смисъл и направих опит да дам изчерпателен отговор.

С особена радост се върнах към детските си години и неговите гостувания в Даун Хаус, когато ние се катерехме по коленете му и по цял ден го следвахме като кученца.

Особено приятни бяха спомените за безкрайните истории, свързани с изумителните му приключения в Африка и Индия, които илюстрираше с майсторски рисунки на дяволи, маймуни и шимпанзета, излизащи с удивителна бързина изпод дългите му пръсти. Забелязах, че думите ми го ободряват, и продължих в същия дух: описах съвместното ни пътуване до Лондон, където посетихме Световното изложение, макар че за голяма част от него научих по-късно, а единственият ми спомен си останаха огромните тълпи, които ме плашеха и ме караха отчаяно да стискам ръката му. Описах спомените си от посещенията ни в Зоологическата градина, където най-много ми харесаха мързеливият хипопотам и облеченият в детски дрехи орангутан от “Менажерията на Уомуел“.

— Прекрасно! — ентусиазирано възкликна той, но аз останах с чувството, че така прикрива нещо друго, което бе причина за мрачното му настроение.

Естествено, връщането в детството пробуди и собствената ми меланхолия, колкото и да се опитвах да я прогоня. Неволно се замислих за многобройните тъжни мигове, които нямаше как да компенсирам с онези, които ми бяха носили истинска радост. Най-обезпокоителното беше, че не можех да открия причините за тези тъжни моменти, които, по дълбокото ми вътрешно убеждение, бяха много повече от радостите. Продължавайки да разсъждавам в тази посока, скоро стигнах до заключението, че те имат връзка с многобройните болести на татко, които бяха наситили цялата къща с тежкия мирис на страдание и смърт.

14 февруари 1865 г.

Една от причините за бедите ни със сигурност беше смъртта на мъничката Ани преди четиринайсет години. Не мога да твърдя, че имам ясни спомени от нея, тъй като по онова време съм била само на четири. Но при нужда винаги успявам да извикам образа й в съзнанието си — нежно десетгодишно момиченце с алени устни и златисти къдрици. Казаха ми, че така и не успяла да се възстанови след скарлатината, която повалила всички момичета в семейството едновременно. Страдала много в продължение на седмици, най-вече по време на водните процедури в Молвърн. Татко не се отделял от леглото й, но отказал да отиде на погребението й — нещо, което намирам за много странно. Всичко това научих от леля Елизабет, а не от родителите си, които никога не говореха за Ани и за нейната смърт.

Ние, Дарвинови, винаги сме били заплашени от преждевременна смърт. Невръстната Мери, не по-голяма от катеричка, не успяла да навърши дори една година, а малкият Чарлс Уеъринг не доживял до две. Всяка неделя на път за църквата минаваме покрай надгробните им плочи. После идва ред на дядо Робърт, бащата на татко. Още едно тъжно събитие. Татко и до днес съжалява, че пристигнал в Шрусбъри твърде късно и не успял да присъства на погребението на човека, благодарение на когото станал това, което е днес.

Ние сме като бедната ни кралица Виктория, която изгуби любимия си Албърт преди четири години, но според мълвата продължава да носи траур и всяка сутрин приготвя дрехите му за деня.

Макар че никой не споменава името на Ани, присъствието й се усеща навсякъде. Преди няколко години открих кутията й с моливи на дъното на някакъв сандък и от време на време, когато съм сама, я изваждам. Изработена от хубав бук, тя съдържа кремав бележник с розови ръбове, пликове в същия цвят, няколко дървени писалки със стоманени писци, комплект гъши пера и нож за хартия със седефена дръжка. Има още бучка червен восък и лепенки в отделна кутийка, на която пише „Може ли?“ и „Бог да ви пази“. Върховете на перата още носят следи от мастило. Стиснала някое от тях между пръстите си, аз си представях, че съм Ани, която замислено ги топи в мастилницата, подбирайки словата, предназначени за един или друг човек.

Загубата на Ани сломила татко, въпреки че смъртта съвсем не бе рядък гост в семейството. По неизвестни причини той смята, че лично е виновен за нея, приема я като Божие наказание. Спомням си, че Ети ми е разказвала за миговете, в които е писал дългото си траурно слово сред горчиви ридания. Според нея изражението на лицето му носело отпечатъка на дълбока вина.

Това не било първото му самобичуване. Няколко години по-рано мама, обзета от силна набожност, му написала писмо, в което изразявала дълбоко съжаление от пренебрежението му към религията. Предупредила го, че ако не се върне към Бога, никога няма да получат благословия за блажен живот след смъртта. Аз открих това писмо в чекмеджето на бюрото му, скрито най-отдолу, но очевидно препрочитано от време на време. Веднъж останах незабелязана в кабинета и го видях как крачи развълнувано напред-назад и си мърмори под носа: „Ех, ако знаеше причината! Само да знаеше!" Дълго време тези думи бяха загадка за мен.

Доста по-късно го попитах кога и защо е изгубил вярата си. За момент бях убедена, че причина е била смъртта на Ани. Но отговорът му безкрайно ме изненада. Той вдигна ръце, закова очи в моите, а после тихо промълви: „Беше много, много отдавна. Бях на борда на „Бигъл“, бях още млад. Но това е всичко, което ще ти кажа. “

15 февруари 1865 г.

Скришно взех от чичо една книга, по която е полудял цял Лондон. И бързо разбрах защо. Това е малко томче, което съдържа една-единствена поема, наречена „Пазарът на таласъмите“. На моменти доста страшничка, особено при описанията на малките зли духове, тя ми донесе дълбоко духовно удовлетворение, най-вече с моралното послание, което се съдържаше в нея. Предполагам, защото всичко, което завършва добре, е добро. Намерих книжката на масичката от палисандрово дърво в салона на чичо Рас и я отнесох в стаята си без разрешение. Той изобщо не попита за нея и аз силно се изкушавам да я задържа. Толкова е тънка, че спокойно мога да я скрия в кутията на Ани.

16 февруари 1865 г.

Днес се прибрах в Даун Хаус. Валеше като из ведро и полата ми стана вир-вода, докато тичах от каретата към входа. Но когато се озовах вътре, с облекчение открих, че ме чакат по-добри новини: всичко беше простено и забравено. Мама ми поднесе чаша чай, а татко прекъсна партията билярд с Парслоу и ми предложи една игра на табла. Позволих му да ме победи и той беше толкова доволен, че май изобщо не се досети за малките ми номера.

Все така трудно обуздавам любопитството си. Още същия следобед реших да хвърля едно око на образците, които татко беше изпратил у дома от борда на „Бигъл Не ни беше забранено да ги разглеждаме, а и те са пръснати на най-различни места из имението. Цял куп от тях открих в някакъв дълбок шкаф в оранжерията, където татко правеше опити с онази ужасно воняща росянка, която ядеше насекоми (беше научил растенията да се хранят със сурово месо и те с удоволствие го правеха). Открих нещо странно. Голяма част от образците представляват кости и раковини с надлежно прикачени етикети, надписани с неговия почерк. Но имаше и такива, които носеха инициалите P.M. Това ми се стори доста странно, но не посмях да го попитам какво означават буквите.