Кутия за птици

3.

Колко надалеч чува човек?

Гребането със завързани очи се оказва по-трудно, отколкото си го бе представяла Малори. Лодката се блъска в бреговете вече безброй пъти и засяда за по няколко минути. В тези периоди започва да си въобразява как невидими ръце посягат към превръзките, които покриват очите на децата. Пръсти, които се подават от водата, от тинята, където реката и земята се срещат. Децата мълчат — ни дума, ни вопъл. Толкова са търпеливи, че не биха се обадили.

Но колко надалеч чува човек?

Момчето помогна да освободят лодката, стана от пейката си и започна да ги оттласква от един потънал в мъх ствол, и сега Малори пак гребе. Въпреки първоначалните неудачи, усеща, че напредват. Това ѝ действа освежаващо. Слънцето вече е изгряло и в короните на дърветата пеят птици. Животни бродят из гъсталака сред близките дървета. Над водата подскачат риби и образуват вълнички, които я изправят на нокти. Всичко това се чува. Но не се вижда.

Откакто са се родили, децата са обучени да разгадават звуците на гората. Докато бяха бебета, Малори пристягаше очите им с тениски и ги носеше при първите дървета. Там, макар да съзнаваше, че са твърде малки, за да разбират какво им казва, им описваше звуците на гората.

Шумолене на листа, казваше. Дребно животно, вероятно заек. Без да забравя нито за миг, че може да е нещо далеч по-страшно. По-страшно дори от мечка. В онези дни, а и по-късно, когато децата пораснаха достатъчно, за да са способни да учат, Малори тренира и себе си така, както тренираше тях. Но нейният слух никога нямаше да е добър колкото техния. Беше на двайсет и четири, когато се научи да различава звука от паднала капка и от почукване по стъкло, като се ръководи само по слух. Допреди това основният ѝ източник на информация за света беше зрението. Това означаваше ли, че е лош учител? Когато внасяше листа в къщата и караше децата да познават със завързани очи кога е настъпила листо и кога го е смачкала между пръстите си — тези уроци бяха ли правилни?

Колко надалеч чува човек?

Тя знае, че Момчето обича риби. Често му хващаше някоя в реката с помощта на ръждясала въдица, пригодена от стар чадър, намерен в избата. Момчето обичаше да наблюдава скоковете на рибите във ведрото от кладенеца, което тя вкарваше в кухнята. Започна и да ги рисува. Малори си спомня как тогава си помисли, че ще ѝ се наложи да им улови всеки звяр на планетата и да го внесе в къщата, за да знаят децата как изглежда. Какво друго би им харесало, ако имаха шанс да го видят? Какво би си помислило Момичето за лисица? За миеща мечка? Дори колите за тях бяха мит, при положение че ги познаваха само от нескопосаните рисунки на Малори. Багажници на коли, храсти, градини, витрини, сгради, улици, звезди. Да, щеше да ѝ се наложи да им пресъздава целия свят. Но най-доброто, което получиха, бяха рибите. И Момчето ги обожаваше. Вече в реката, на фона на всичките плясъци, тя се притесняваше, че любопитството му може да надделее и да понечи да си махне превръзката.

Колко надалеч чува човек?

Малори иска от децата да се вслушват между дърветата, сред вятъра, край песъчливите брегове, което ги отвежда към цял свят живи същества. Реката е амфитеатър, мисли си Малори, докато гребе.

Но също така е и гроб.

Децата са длъжни да слушат.

Малори не може да се отърси от страха, че от тъмното към тях ще се протегнат ръце, ще сграбчат децата за главите и нарочно ще смъкнат защитните превръзки от очите им.

Задъхана и плувнала в пот, Малори се моли да е възможно човек да намери пътя към своята безопасност само по слух.