Кутия за птици

30.

Черил е разстроена.

Малори я чува да говори с Феликс в стаята в дъното на коридора.

Другите съквартиранти са на долния етаж. Гари спи на пода в трапезарията, въпреки твърдото дюшеме. От пристигането му преди две седмици досега Дон показва значително по-сърдечно отношение към него. Малори не знае как да го тълкува. Дон вероятно е минал на страната на Гари.

Но шепотът на Черил откъм стаята звучи напрегнато. Сякаш е уплашена. Май всички са уплашени. Повече от обикновено. Настроението в къщата, някога разведрявано от оптимизма на Том, помръква с всеки изминал ден. Понякога, мисли си Малори, мрачното настроение надделява дори над страха. И в момента Черил е живото доказателство. Малори се колебае дали да не отиде при тях, евентуално да успокои Черил, но размисля.

— Правя го всеки ден, Феликс, понеже ми е приятно. Това ми е работата. И няколкото минути, докато съм навън, са безценни. Напомнят ми, че някога имах истинска работа. Всяка сутрин се будех с мисълта, че ще отида да си я върша. Гордеех се с нея. Храненето на птиците е единственото, което ме свързва с живота, който имах някога.

— И ти дава възможност да си навън.

— И ми дава възможност да съм навън, точно.

Черил с усилие овладява гласа си, после продължава.

Била навън, готова да нахрани птиците. Опипвала стената, за да стигне до кутията. В дясната си ръка държала парченца ябълка от компот. Входната врата била затворена зад гърба ѝ. Джулс чакал отвътре. Със завързани очи, Черил вървяла бавно, като се подпирала по стената. Усещала грубите тухли под пръстите си. Няколко крачки по-нататък стигнала и до дървената обшивка, от която стърчи металната кука с окачената на нея кутия с птиците.

Те вече чуруликали. Както винаги, когато тя приближава. Черил с готовност бе изявила желание да поеме грижата за птиците, когато този въпрос излезе на дневен ред. Оттогава го прави всеки ден. В известен смисъл има чувството, че птиците са нейни. Говори им, разказва им незначителни случки от къщата. Приятните им гласчета я успокояват, както едно време ѝ действаше музиката. По силата на чуруликането им се е научила да преценява на какво разстояние от клетката се намира.

Този път обаче, разказва Черил на Феликс, доловила нещо друго освен птичата песен.

В края на верандата чула „изтървана стъпка“. Не намира по-добър начин да го обясни на Феликс. Все едно някой се бил запътил нанякъде, тръгнал по верандата, но в последния момент размислил.

Черил, която винаги е нащрек, докато храни птиците, с изненада установила, че трепери.

— Има ли някого?

Никакъв отговор.

Минало ѝ през ум да се върне. Да каже на съквартирантите, че се чувства твърде напрегната и днес не може да нахрани птиците.

Все пак решила да изчака.

Друг звук не доловила.

Птиците в кутията били неспокойни. Тя им подвикнала нервно.

— Хей, приятелчета. Здравейте.

Треперливите нотки в гласа ѝ я стреснали. Инстинктивно свела глава и вдигнала ръката с ябълките пред себе си за защита, в случай че нещо понечи да я докосне по лицето. Пристъпила. Още една стъпка. Накрая стигнала до кутията. Понякога имала чувството, продължава да споделя с Феликс тя, че придвижването от вратата до кутията е като да се рееш в открито море. Без котва.

В този случай се чувствала невъзможно далеч от сушата.

— Хей, аз съм — повторила, докато открехвала капака достатъчно, че да пусне в кутията няколко парченца ябълка. Обикновено чувала топуркането на мъничките птичи крачета, щом се спуснат към храната. Днес нямало такова нещо.

— Хапнете си, мъничките ми. Не сте ли гладни?

Повдигнала капака за втори път и пуснала и останалите парченца. Това била любимата ѝ част, така обяснява на Феликс. Щом затвори капака и долепи ухо до кутията, да чуе как телцата им поглъщат храната.

Но днес те не ядат. Надават тревожни звуци.

— Хей, хей — продължила Черил, като се опитвала да преодолее треперенето в гласа си. — Хайде, хапнете си.

Отлепила ухо от кутията, помислила си, че може би присъствието ѝ ги смущава. В същия миг изпищяла.

Нещо я докоснало по рамото.

Завъртяла се слепешката и размахала ръце. Не напипала нищо.

Не можела да помръдне крака. Не можела да изтича обратно. Нещо я докоснало по рамото и тя не знаела какво е.

Гласовете на птиците вече не звучали приятно. Звучали така, както искаше Том.

Като аларма.

— Кой е там?

Големият ѝ страх бил, че някой може да отговори. Не искала никой да ѝ отговаря.

Решила да изкрещи. Някой от съквартирантите щял да дойде да я избави. Да я издърпа обратно към земята. Но докато правила крачка, чула как под крака ѝ изпращява листо. Трескаво се мъчила да си припомни пристигането си в къщата. Видяла се как поглежда към сградата през прозореца на автомобила си. Имало ли дърво? Тук, край верандата?

Имало ли?

Може би я докоснало падащо листо.

Би могло да е ужасно просто да разбере. Стига да можела да отвори за миг очи и да види, че е сама. Можело да се окаже, че наистина е само листо. Нищо повече.

Но не можела да отвори очи.

Трепереща, прилепила гръб о къщата и бавно се запридвижвала към входната врата. Завъртяла глава наляво и надясно и при най-слабия шум. Птица високо в небето. Прошумоляване на дърво оттатък улицата. Лекичък порив на топъл вятър. Плувнала в пот, най-сетне напипала тухлената степа и се спуснала към вратата.

— Божичко! — възкликва Феликс. — Наистина ли мислиш, че може да е било листо?

Тя мълчи. Малори се навежда още по-напред в коридора.

— Да — внезапно казва Черил. — Така мисля. Като връщам лентата сега. Било е листо.

Малори пристъпва обратно в стаята си и сяда на леглото.

Разказът на Феликс за кладенеца и какво е чул там. Лаенето на Виктор срещу одеялата на прозорците. Черил с птиците.

Възможно ли е, пита се Малори, светът там навън и съществата, от които хората се крият, да настъпват?