Кутия за птици

10.

Малори живее в къщата вече втора седмица. Съквартирантите карат почти изцяло на консерви от зимника, плюс каквото замразено месо е останало във фризера. Всяка сутрин Малори с облекчение установява, че токът все още не е спрял. Радиото вече е единственият източник на новини, но последният останал водещ, Родни Барет, няма нищо ново за казване. Мисълта му прескача от тема на тема. Ядосва се. Псува. Съквартирантите вече са били свидетели как Родни заспива в ефир. Но въпреки всичко, Малори е наясно защо продължават да го слушат. Все едно дали гласът му жужи тихичко като фон, или кънти в целия хол, този човек е последната им връзка с външния свят.

Малори вече има чувството, че се намира в катакомби. Клаустрофобията е неописуема, притиска нея и бебето ѝ.

Но тази вечер съквартирантите са решили да празнуват.

Шестимата са се събрали около трапезата. Освен консерви, тоалетна хартия, батерии, свещи, одеяла и сечива, в зимника има и няколко бутилки ром — приятно допълнение към тревата, донесена от Феликс (който смутено си призна, че очаквал по-„хипарско“ сборище от групичката трезвеници, посрещнала го при пристигането му). Малори, съобразявайки се със състоянието си, е единствената, която не участва в пиенето и пушенето. Но някои настроения са заразителни и докато Родни Барет, за всеобща изненада, пуска приятна фонова музика, Малори успява да се усмихне, от време на време дори се смее, въпреки невъобразимите ужаси, които са се превърнали във всекидневие.

В хола има пиано. Подобно на купчината хумористични книги до гардероба в нейната стая, пианото също сякаш е изпаднало от друго време, някак не на място, от минал живот.

В момента Том свири.

— В коя тоналност е тази песен? — крещи към другия край на стаята запотеният Том, въпросът му е адресиран към Феликс, който седи край масата. — Наясно ли си с тоналностите?

Феликс се усмихва и клати глава.

— Че откъде да знам, по дяволите? Но мога да пея заедно с теб оттук. Том.

— Моля те, няма нужда — включва се Дон, докато сръбва от питието си и се усмихва.

— Не, не — хили се и Феликс, — много съм добър, бива ме!

Феликс се надига да стане, но се спъва. Отива при Том до пианото. Двамата подхващат заедно De-Lovely. Радиото е върху бюфет с огледало. Музиката, която пуска Родни Барет, се бие тихичко с песента на Коул Портър.

— Как си, Малори? — пита я седналият от другата страна на масата Дон. — Как ти се струва къщата засега?

— Добре съм. Мисля си най-вече за бебето.

Дон се усмихва. В усмивката му тя долавя тъга, наслоена в чертите на лицето му. Дон също е загубил сестра си, самият той ѝ го каза. Всеки от съквартирантите е преживял съкрушителна загуба. Родителите на Черил се изплашили и заминали на юг. Оттогава не ги е чувала. Феликс се надява да получи новини от братята си при всяко случайно набиране на телефона, което прави. Джулс често говори за годеницата си Сидни, която намерил в канавката пред блока, преди да се отзове на същата обява, довела и Малори тук. Била с прерязан гръклян. Но най-ужасна според Малори е историята на Том. Ако такова определение изобщо може да бъде валидно вече.

Сега, докато го наблюдава зад пианото, на Малори ѝ се къса сърцето за него. За момент, когато De-Lovely свършва, радиото пак се чува. Песента, която е пуснал Родни Барет, също свършва. После той започва да говори.

— Чуйте, чуйте — казва Черил. Прекосява стаята и застава до радиото. Привежда се и усилва звука. — Май е по-потиснат от обикновено.

Том не обръща внимание на радиото. Плувнал в пот, докато отпива от питието си, той изсвирва малко нескопосано началните акорди на I’ve Got Rhythm на Гершуин. Дон се обръща да види за какво говори Черил. Джулс гали Виктор, седнал е на пода с опрян в стената гръб, извръща глава към радиото.

— Същества — казва Родни Барет. Гласът му е провлечен. — Какво ни отнехте? Какво правите тук? Имате ли изобщо някаква цел?

Дон става от масата и отива при Черил и радиото. Том прекъсва свиренето.

— Никога преди не съм го чувал да се обръща директно към съществата — казва от пейката пред пианото.

— Загубихме майки, бащи, сестри, братя — продължава Родни Барет. — Загубихме съпруги и съпрузи, любими и приятели. Но най-силна е болката, когато ни отнемате децата. Как смеете да карате дете да ви погледне?

Малори поглежда Том. Той слуша. Погледът му е отнесен. Тя става и отива при него.

— И преди е говорил мрачно — казва Черил за Родни Барет. — Но никога по такъв начин.

— Не — казва Дон. — Просто е по-пиян от нас.

— Том — казва Малори, докато сяда до него на пейката.

— Ще се самоубие — внезапно казва Дон.

Малори вдига глава, иска ѝ се да каже на Дон да млъкне, после чува същото, което е чул и Дон. Пълното отчаяние в гласа на Родни Барет.

— Днес ще ви излъжа — продължава говорителят. — Ще ви го измъкна под носа, единственото, което ми е останало и което не можете да ми отнемете.

— Мили боже! — възкликва Чсрил.

Радиото замлъква.

— Изключи го, Черил! — казва Джулс. — Изключи го.

Докато тя посяга към радиото, от тонколоните прогърмява изстрел.

Черил изпищява. Виктор пролайва.

— Какво стана, по дяволите? — премигва невярващо срещу радиото Феликс.

— Той го направи — вяло отвръща Джулс. — Не мога да повярвам.

После тишина.

Том става от пейката на пианото и изключва радиото. Феликс отпива от чашата. Джулс е на коляно, успокоява Виктор.

После внезапно, сякаш ехо от изстрела, на вратата се чука.

Почти веднага следва второ почукване.

Феликс се отправя нататък, Дон го хваща за вратата.

— Само не отваряй тази врата, пич. Стига вече. Какво ти става?

— Нямах такива намерения! — оправдава се Феликс. Освобождава ръката си. Пак се чука. Чува се женски глас.

— Ехо?

Съквартирантите притихват, не мърдат.

— Някой да ѝ отговори — казва Малори, като става от пейката пред пианото, за да поеме нещата в свои ръце. Но Том ѝ препречва пътя.

— Да! — провиква се той. — Тук сме. Коя сте вие?

— Олимпия! Казвам се Олимпия! Ще ме пуснете ли да вляза?

Том спира. Изглежда пиян.

— Сама ли сте? — пита.

— Да!

— Очите ви затворени ли са?

— Да, очите ми са затворени. Много съм изплашена. Моля ви, пуснете ме.

Том поглежда към Дон.

— Някой да донесе дръжките за метла — казва Том. Джулс се завтича.

— Не мисля, че можем да си позволим да храним още едно гърло — казва Дон.

— Ти си луд! — парира Феликс. — Отвън има жена…

— Разбирам това, Феликс — тросва се Дон. — Но не можем да подслоним цялата страна.

— Но тази жена е тук сега, в този момент — казва Феликс.

— А ние сме пияни.

— Стига, Дон — казва Том.

— Не ме изкарвай подлец — оправдава се Дон. — Наясно си, също както и аз, точно колко консерви имаме в зимника.

— Ехо? — продължава да вика жената.

— Чакайте! — отвръща ѝ Том.

Том и Дон се гледат изпитателно. Джулс се връща във фоайето. Подава на Том дръжка за метла.

— Правете каквото искате, хора — предава се Дон. — Но скоро ще гладуваме заради това.

Том се обръща към входната врата.

— Всички да си затворят очите.

Малори чува стъпките му по дървеното дюшеме в коридора.

— Олимпия? — вика Том.

— Да!

— Ще отворя вратата. Когато го направя, чуеш ли я да се отваря, влез възможно най-бързо. Разбра ли ме?

— Да!

Малори чува как входната врата се отваря. Настава смут. Представя си как Том издърпва жената, както съквартирантите издърпаха самата нея преди две седмици. После вратата се затваря с трясък.

— Не си отваряй очите! — предупреждава я Том. — Ще проверя пространството около теб. За да сме сигурни, че не се е промъкнал никой друг.

Малори чува как метлата стърже по стените, по пода, по тавана, по самата врата.

— Добре — казва накрая Том. — Може да отворим очи.

Когато Малори го прави, вижда много красива тъмнокоса и пребледняла жена, застанала до Том.

— Благодаря ви — казва новодошлата, останала без дъх.

Том понечва да я пита нещо, но Малори го прекъсва.

— Бременна ли си? — пита тя Олимпия.

Олимпия поглежда към корема си. Трепереща, вдига глава и кима.

— В четвъртия месец съм.

— Това е невероятно — пристъпва към нея Малори. — И аз съм някъде там.

— Мамка му — изсъсква Дон.

— Аз съм ви съседка — казва Олимпия. — Съжалявам, че ви изплаших. Съпругът ми е пилот. Нямам новини от него вече няколко седмици. Сигурно е мъртъв. Чух ви. Чух пианото. Трябваше ми малко време, докато събера смелост да дойда дотук. В друга ситуация щях да донеса мъфини.

Въпреки ужаса, който всички изживяха преди малко, невинността на Олимпия разцепва мрака.

— Добре дошла при нас — казва Том, но Малори долавя в гласа му напрежение и изнемога при мисълта, че ще трябва да се грижат за две бременни жени. — Влизай.

Съпровождат Олимпия до хола. На площадката пред стълбището тя ахва и сочи една снимка на стената.

— О! Този човек тук ли е?

— Не — казва Том. — Вече не. Сигурно го познаваш. Джордж. Собственикът на къщата.

Олимпия кима.

— Да, виждала съм го много пъти.

После съквартирантите се събират в хола. Том настанява Олимпия на дивана. Малори слуша безмълвно, докато Том мрачно разпитва новодошлата за вещи от дома ѝ. Какво има в къщата. Какво е оставила след себе си.

Какво биха могли да използват.