Кутия за птици

34.

Малори е в спалнята на горния етаж. Късно е и в къщата е тихо. Съквартирантите спят.

Тя е насочила мислите си към куфарчето на Гари. Том ѝ заръча в негово отсъствие да се държи по-отговорно. Но това куфарче я смущава. Точно както я смущава и внезапният интерес на Дон към Гари. Точно както всичко, което Гари казва по онзи свой помпозен, изкуствен начин.

Човек не бива да си вре носа в чужди работи. В ситуация, когато хората са принудени да живеят заедно, личното пространство е много важно. Но нима това не е тяхно задължение? В отсъствието на Том, нима не зависи от нея да се увери дали има основание да се чувства така?

Малори се заслушва към коридора. В къщата не се чува движение. Излиза от банята, извръща се към стаята на Черил и различава очертанията на тялото ѝ на кревата — почива си. Надниква в стаята на Олимпия и я чува как тихичко похърква. Внимателно слиза по стълбите, като се държи за парапета. Влиза в кухнята и включва лампата над печката. Мъжди и лекичко жужи. Но се вижда достатъчно. Щом влиза в хола, я посрещат втренчените в нея очи на Виктор. Феликс е заспал на дивана. Мястото на пода, където обикновено нощува Том, е празно.

Малори излиза от кухнята и влиза в трапезарията. Приглушената светлина над печката достига достатъчно навътре, за да може тя да види тялото на Гари на пода. Спи по гръб.

Тя се замисля.

Куфарчето е опряно в стената, на една ръка разстояние от Гари.

Малори внимателно тръгва през трапезарията. Дъските изскърцват под тежестта ѝ. Спира и се вторачва в брадясалото му лице с отворена уста. Похърква лекичко, равномерно и дълбоко. Като задържа дъх, Малори прави още една крачка към него и спира. Застинала над него, го гледа съсредоточено, без да помръдне. Коленичи.

Гари изхърква. Сърцето ѝ пропуска удар. Изчаква.

За да стигне до куфарчето, трябва да се протегне над гърдите му. Ръката ѝ минава на сантиметри от ризата му, докато той спи. Пръстите ѝ сграбчват дръжката, той изхърква пак. Тя се обръща.

Той я гледа в очите.

Малори застива. Оглежда внимателно двете му очи.

Издиша бавно. Очите му не са отворени. Сенките са я подлъгали. Чевръсто вдига куфарчето и излиза от стаята.

Спира пред вратата на зимника и се ослушва. Откъм трапезарията не се чува движение. Вратата на зимника се отваря безшумно и бавно, но Малори не успява да избегне напълно проскърцването на пантите. Звукът ѝ се струва по-силен от друг път. Сякаш цялата къща скърца и се разтваря.

Тя влиза през процеп, достатъчен точно колкото да се промуши. Къщата пак притихва.

Бавно слиза по стълбите към пръстения под.

Нервно ѝ е; твърде дълго търси връвта за крушката. Когато я намира, стаята е обляна от яркожълта светлина. Твърде ярка. Има чувството, че може да събуди дори Черил, спяща два етажа по-горе.

Оглежда помещението и чака.

Чува само собственото си тежко дишане. Нищо друго.

Тялото я боли. Има нужда от почивка. Но точно сега единственото ѝ желание е да види какво с донесъл Гари със себе си.

Приближава се до дървената табуретка и сяда. Отваря куфарчето.

Вътре има стара четка за зъби.

Чорапи.

Тениски.

Мъжка риза. Дезодорант.

И документи. Тетрадка.

Малори поглежда към вратата на зимника. Ослушва се за стъпки. Не чува нищо. Взема тетрадката изпод дрехите му и оставя куфарчето на земята.

Тетрадката има синя корица, новичка. Краищата не са подгънати. Сякаш Гари е внимавал да я пази във възможно най-добрия ѝ вид.

Отваря я. И чете.

Почеркът е толкова спретнат, че тръпки я побиват. Педантично изваян. Човекът, комуто принадлежи, явно е вложил много страст. Гордост. Докато прелиства страниците, ѝ прави впечатление, че някои от изреченията са написани стандартно, от ляво надясно, докато други са на обратно — от дясно наляво. По-нататък в тетрадката има и такива, които започват отгоре на страницата и вървят надолу. Към края изреченията се вият спретнати, все така идеално изваяни, създават странни форми и фигури, направени от думи.

Малори отгръща страницата.

Малори поглежда стълбите на зимника. Светлината над печката се процежда през процепа на вратата. Минава ѝ през ум, че май трябваше да я загаси. После прехвърля страницата.

Това е тетрадката на Франк. Но защо е у Гари?

Защото записките са негови, разбира се.

Защото, Малори знае, не Франк е разкъсал завесите от прозорците в онази къща.

Направил го е Гари.

Малори се изправя, сърцето ѝ бие лудо.

Том не е у дома. Том е на петкилометров поход до своята къща.

Тя гледа процепа под вратата. Светлината, която идва откъм печката. Очаква чифт обувки рязко да я затъмнят. Ако той се появи, с какво би могла да го убие?

Но ничии обувки не закриват светлината, а Малори вдига тетрадката към лицето си. Чете.

В полетата има номерирани бележки и съответните номера са написани старателно отгоре. Ето я бележка 2,343. Ето я 2,344. Безконечни, безкрайни, жестоки.

Малори отгръща страницата.

Отгоре се чува шум.

Тя поглежда вратата. Страх я е да мигне, да мръдне. Чака и гледа. Очите ѝ са приковани към вратата, посяга към куфарчето и пъха тетрадката под нещата на Гари. Така ли беше обърната? Върна ли я на мястото ѝ както си беше?

Не знае. Не знае.

Затваря куфарчето и дърпа връвта на крушката.

Малори затваря очи и опипва студената пръст под краката си. Отваря очи. Пълната тъмнина е нарушена само от светлината над печката, която се процежда под вратата на зимника.

Малори се взира в очакване.

Прекосява зимника, очите ѝ привикват с тъмнината, докато се качва внимателно по стълбата и прилепва ухо във вратата.

Вслушва се, дишайки на пресекулки. Къщата пак е притихнала.

Гари стои в другия край на кухнята. Наблюдава вратата на зимника. Когато я отвориш, ще те посрещне.

Тя чака. И чака. И не чува нищо. Отваря вратата. Пантите проскърцват.

С куфарче в ръка, Малори обикаля с бърз поглед кухнята. Тишината е толкова крещяща.

Но в стаята няма никого. Никой не я чака.

С длан върху корема, се промъква през вратата и затваря зад себе си.

Поглежда към хола. Към трапезарията.

Към хола.

Към трапезарията.

Стъпвайки на върха на пръстите си, минава през кухнята и най-накрая влиза в трапезарията.

Гари все така лежи по гръб. Гръдният му кош се надига и спуска. Простенва тихичко. Тя се приближава. Той помръдва. Ти изчаква.

Той помръдна…

Беше само ръката му.

Малори го наблюдава, вторачила се е в лицето му, в неотворените му очи. Рязко коленичи до него, плъзва ръка на сантиметри от гръдния му кош и връща куфарчето до стената.

Насам ли беше оставено?

Оставя го. Вече права, се изнася светкавично от стаята. В кухнята, на приглушената светлина, нечии очи се взират в нейните.

Малори застива. Олимпия е.

— Какво правиш? — пита Олимпия.

— Нищо — задъхано отговаря Малори. — Реших, че съм си забравила нещо там.

— Сънувах кошмар — казва Олимпия. Малори върви към нея, приближава се. Повежда я обратно нагоре по стълбите. Щом се качват на втория етаж, Малори поглежда куфарчето.

— Трябва да кажа на Том — обажда се тя.

— За съня ми ли?

Малори поглежда Олимпия и клати глава.

— Не. Не. Извинявай. Не.

— Малори?

— Да.

— Добре ли си?

— Олимпия. Трябва ми Том.

— Ами… той замина.

Малори гледа към долната площадка. Лампата над печката продължава да свети. Входът към хола е достатъчно осветен, така че ако някой влезе от кухнята към трапезарията, тя да може да види сянката му.

Вторачила се е упорито в полутъмната стая. Чака. Сянката. Сигурна е, че ще се появи.

Докато чака, се замисля над казаното от Олимпия.

Том замина.

Възприема къщата като една голяма кутия. Иска да излезе от тази кутия. Том и Джулс, навън, все пак са вътре в кутията. Целият свят е затворен вътре. Светът е ограничен до същия кашон, в който държат птичките пред къщата. Малори разбира, че Том търси начин да отвори капака. Търси начин да се измъкне. Но тя се чуди дали над този капак няма втори, а после и трети.

Затворени в кутия, мисли си. Завинаги.