Кутия за птици

40.

Това е нощта, която по-късно Малори ще помни като последната ѝ нощ в къщата, въпреки че ще прекара между тези стени още четири години. В огледалото коремът ѝ изглежда толкова огромен, че е направо стряскащо, има чувството, че едва ли не ще се откачи от тялото ѝ. Тя говори на бебето.

— Вече е време да излизаш. Толкова много неща искам да ги кажа и толкова много неща не искам.

Толкова дълга черна коса не е имала от ранна детска възраст. Тогава Шанън ѝ завиждаше.

Приличаш на принцеса. Аз приличам на сестрата на принцесата, казваше тя. Сега, когато живее на консерви и вода от кладенеца, ребрата ѝ се броят, въпреки огромния корем. Ръчичките ѝ са тънки като вейки.

Чертите на лицето ѝ са изсечени и сурови. Очите ѝ, хлътнали навътре в черепа, стряскат дори нея самата в огледалото.

Съквартирантите са се събрали в хола на долния етаж. По-рано днес са прозвънили и последните имена от телефонния указател. Повече няма. Според Феликс са осъществили близо пет хиляди обаждания. Оставили са седемнайсет съобщения. Това е. Но Том е окуражен.

Сега, когато Малори оглежда тялото си в огледалото, чува едно от кучетата да ръмжи на долния етаж.

Звучи като Виктор. Пристъпва в коридора и се заслушва.

— Какво има, Виктор? — чува гласа на Джулс.

— Какво не му харесва? — пита Черил.

— Вратата на зимника.

Зимникът. Не е тайна, че Дон не иска да има нищо общо с останалите. Когато Том прокара плана си да прозвънят целия телефонен указател, като възложи на всеки от съквартирантите определен брой букви, Дон отказа, като се обоснова с „липсата на вяра“ в този процес като цяло. През седемте седмици, откакто затвориха входната врата зад гърба на Гари, Дон не се е хранил с останалите. Почти не говори с тях.

Малори чува как кухненски стол изстъргва по пода.

— Добре ли си, Виктор? — пита Джулс.

Малори чува отварянето на вратата на зимника, после Джулс подвиква:

— Дон? Ти ли си там долу?

— Дон? — повтаря Черил.

Дочува се приглушен отговор. Вратата пак се затваря.

Любопитна и изпълнена с безпокойство, Малори придърпва ризата си над корема и се насочва надолу.

Щом влиза в кухнята, вижда Джулс на колене да успокоява Виктор, който скимти и крачи нервно. Малори поглежда в хола. Там вижда Том, който гледа към покритите с одеяла прозорци.

Слуша птиците, мисли си тя. Нещо е стреснало Виктор.

Сякаш усетил погледа ѝ, Том се обръща към Малори. Виктор зад нея скимти.

— Джулс — казва Том на влизане в кухнята, — как мислиш, какво е? Какво го плаши?

— Не знам. Явно нещо го е смутило. По-рано драскаше по вратата на избата. Дон е долу. Обаче думите му с ченгел да ги вадиш. Още по-трудно е да го изкараш горе.

— Добре — казва Том. — Тогава да вървим долу.

Когато Джулс гледа Том, Малори вижда страх, изписан по лицето му.

Какво им причини Гари?

Вкара сянка на недоверие помежду ни, мисли си Малори. Джулс се страхува да се изправи срещу Дон по какъвто и да е начин.

— Хайде — казва Том. — Време е да говорим с него.

Джулс се изправя и слага ръка на дръжката на вратата.

Виктор продължава да ръмжи.

— Ти оставаш тук, момче — казва Джулс.

— Не — намесва се Том. — Да го вземем с нас. — Джулс мисли, после отваря вратата на избата.

— Дон? — вика Том.

Никакъв отговор.

Том влиза пръв. Следван от Джулс и Виктор. Накрая е Малори.

Въпреки че лампата свети, вътре е сумрачно. В началото Малори има чувството, че е сама. Очаквала е да види Дон, седнал на табуретката. Да чете. Да мисли. Да пише. Тъкмо да отбележи, че долу няма никого, когато изпищява.

Дон стои при паното на стената, облегнат на пералнята в сенките.

— Какво му е на кучето? — пита тихо.

Том му отговаря, като подбира внимателно думите.

— Не знаем, Дон. Сякаш има нещо тук долу, което не му харесва. Всичко наред ли е?

— Какво би трябвало да означава това?

— Напоследък стоиш в зимника повече от всеки друг — казва Том. — Просто питам дали всичко е наред.

Когато Дон излиза на светло, Малори тихичко ахва. Той не изглежда добре. Блед. Слаб. Тъмната му коса е мръсна и оредяла. Чертите на лицето му сякаш са изваяни от глина. Тъмните кръгове под очите му създават впечатлението, че е попил тъмнината, която съзерцава от седмици.

— Прозвънихме целия телефонен указател. — Том прави опит да поразведри обстановката в тъмната и влажна изба. Поне на Малори така ѝ звучи.

— Някакъв успех?

— Все още не. Но кой знае?

— Да, кой знае.

И млъкват. Малори разбира, че нарастващото разцепление помежду им, което е усещала, вече е необратимо. Проверяват как е Дон. Отбиват се да го видят. Сякаш живее на друго място. Обратният път изглежда невъзможен.

— Искаш ли да се качиш при другите? — пита предпазливо Том.

На Малори ѝ се завива свят. Поставя длан на корема си.

Бебето. Не биваше да слиза по тези стълби. Но и тя като всички останали се тревожи за Дон.

— Защо? — отговаря накрая Дон.

— Не знам защо — продължава Том. — Може да ти се отрази добре да прекараш една нощ с другите.

Дон кима бавно. Облизва устни. Оглежда избата. Оглежда рафтовете, кутиите и табуретката, на която бе седнала Малори преди седем седмици, когато прочете тетрадката от куфарчето на Гари.

— Добре — прошепва Дон. — Добре.

Том поставя длан на рамото на Дон. Дон плаче. Вдига ръка към очите си, за да ги скрие.

— Съжалявам, Том — казва. — Толкова съм объркан.

— Важи за всички ни — тихо казва Том. — Ела горе. Всички ще се радват да те видят.

В кухнята Том вади бутилката ром от един шкаф. Сипва си, сипва и на Дон. Чукват чаши тихичко, после сръбват.

За миг сякаш нищо не се е променило и нищо няма да се промени. Съквартирантите са отново заедно. Малори не си спомня последния път, когато е виждала Дон така, без Гари, свит до него, демона над рамото му, който реди философски идеи, промива му мозъка със същия език, който тя откри в тетрадката.

Виктор се отърква в краката на Малори, докато върви към кухнята. Малори го поглежда и усеща как пак ѝ се завива свят.

Май трябва да си полегна, мисли си.

— Полегни си тогава — чува се гласът на Том.

Дори не е осъзнала, че е изрекла мислите си на глас.

Но всъщност не ѝ се ляга. Иска да седне с Том, Дон и останалите и да вярва, поне за момент, че къщата все още може да бъде такава, каквато бе замислена първоначално. Място, където се срещат непознати, за да обединят силите си, да станат повече, да се изправят пред невъзможното, като променят света навън.

После всичко ѝ идва в повече. Трета вълна на гадене я залива и Малори, както стои, се срива. Изведнъж до нея се озовава Джулс. Помага ѝ да изкачи стълбите. Докато влиза в спалнята и ляга, вижда, че останалите са при нея в стаята. Всички, включително Дон. Гледат я, притеснени. Ококорени. Питат я дали е добре. Има ли нужда от нещо? Вода? Компрес? Тя казва, че няма, или си мисли, че го е казала, но е замаяна. Докато се унася, чува звук откъм комина, Виктор пак лае, сам в кухнята.

Последното, което вижда, преди да затвори очи, е съквартирантите, скупчени на група. Гледат я отблизо. Гледат корема ѝ.

Знаят, че моментът е дошъл.

Виктор ръмжи пак. Дон поглежда към стълбите. Джулс излиза.

— Благодаря ти, Том — казва Малори. — За тромбите. Струва ѝ се, че чува кутията за птици да се удря лекичко в къщата. Но само вятърът се блъска в прозореца.

После заспива. И сънува птиците.