Кутия за птици

43.

Записаният глас на Том продължава да повтаря едно и също.

Оставя съобщение.

„Шилингам“ 273… Казвам се Том… Казвам се Том. Сигурно си представяте какво облекчение изпитвам да се свържа с телефонния ви секретар…

Превръзката ѝ е все още на сантиметър от затворените ѝ очи.

Вдига ръка и поставя пръстите си върху черния плат. За миг двамата със съществото държат една и съща превръзка. Това същество или негови подобни някога ѝ отнеха Шанън, майка ѝ, баща ѝ, Том. Това същество или негови подобни откраднаха детството на децата ѝ.

В известен смисъл, Малори не се страхува. Те вече ѝ причиниха всичко, което биха могли да ѝ сторят.

— Не — казва, като дърпа плата. — Това си е мое.

За момент не се случва нищо. После нещо я докосва по лицето. Малори прави гримаса. Но това е само гънката, върнала се обратно на мястото си върху носа и слепоочията ѝ.

Ще трябва да отвориш очи.

Вярно е. Записаният глас на Том означава, че е пристигнала до мястото, където според Рик реката се разклонява. Той говори както някога, в хола на къщата, когато обичаше да казва: „Може би не искат да ни наранят. Може би са изненадани от това какво ни причиняват. Това е припокриване, Малори. Нашият свят и техният. Просто случайност. Може би изобщо не им е приятно да ни нараняват“.

Но каквито и да са намеренията им, Малори трябва да отвори очи, въпреки че усеща присъствието на поне едно от съществата.

Беше свидетел как децата ѝ правят невероятни неща. Веднъж, след като разрови телефонния указател, Момчето ѝ съобщи, че е стигнала до страница сто и шеста. Почти позна. И Малори знае, че от сега нататък ще са ѝ нужни подобни изключителни умения.

Движение във водата вляво от тях. Съществото или е изгубило интерес към превръзката на очите ѝ и си тръгва, или изчаква да види какво ще направи Малори след това.

— Момче? — пита тя и не е нужно да казва повече. Той разбира въпроса ѝ.

В първия момент той мълчи. Слуша. После отговаря.

— Отива си, мамо.

Въпреки далечната птича война и красивия, успокояващ глас на Том, който идва от говорителя, сякаш за момент настъпва тишина. Тишина, извираща от това същество.

Къде е сега?

Лодката, освободена, се носи по течението. Малори знае, че реката пред тях се разклонява. Няма много време.

— Момче — казва с пресъхнало гърло. — Чуваш ли нещо друго?

Момчето мълчи.

— Не, мамо. Не чувам.

— Сигурен ли си? Напълно сигурен?

Тонът ѝ е истеричен. Независимо дали е готова, или не, моментът е дошъл.

— Да, мамо. Пак сме сами.

— Къде отиде съществото?

— Сигурно си е тръгнало.

— В коя посока?

Тишина.

После:

— Зад нас е, мамо.

— Момиче?

— Да. Зад нас е, мамо.

Малори замлъква.

Децата твърдят, че съществото е зад тях.

Ако има нещо, на което да разчита в новия свят, то е, че е обучила добре децата.

Има им доверие. Няма друг изход.

Изравняват се с гласа на Том. Сякаш е в лодката при тях.

После внезапно Малори има чувството, че получава знак. Том е тук. Том е с нея. И затова тя ще оцелее.

Преглъща с усилие.

Изтрива сълзи от устните си.

Поема дълбоко въздух.

И го усеща. Също като онзи път, когато пуснаха Том и Джулс обратно в къщата. Също като онзи път, когато си мислеха, че изпращат Гари да излезе.

Междинният момент.

Между вземането на решение да отвориш очи и реалното им отваряне.

Малори застава с лице към разклонението и отваря очи.

В първия момент инстинктивно ги присвива. Не заради слънцето, а заради цветовете.

Ахва, вдига ръка към устата си.

Съзнанието ѝ е изпразнено от мисли, тревоги, безпокойства и надежди. Няма думи да обясни какво вижда.

Калейдоскоп. Безкраен. Великолепен.

Виж, Шанън! Онзи облак прилича на Анджела Маркъл от нашия клас!

В стария свят можеше да гледа в двойно по-ярка среда, без да присвива очи. Но сега красотата я наранява.

Може да гледа безкрайно дълго. Със сигурност поне още няколко секунди. Но гласът на Том я подтиква да действа.

Сякаш на забавен каданс, се навежда към източника на гласа и попива всяка дума. Има чувството, че Том е там. Казва ѝ, че е съвсем близо. Малори разбира, че няма как да задържи цветовете, които вижда. Трябва пак да затвори очи. Трябва да се откъсне от това чудо, от този свят.

Затваря ги.

Завръща се в тъмнината, която вече познава толкова добре.

Залавя се да гребе.

Щом стига до втория ръкав от дясно наляво, има чувството, че гребе паралелно с годините. Със спомените. Гребе с онова свое аз, познато ѝ от времето, когато разбра, че е бременна, когато намери Шанън мъртва, когато се отзова на обявата във вестника. Гребе с онова свое аз, познато ѝ от времето, когато пристигна в къщата, когато се запозна със съквартирантите и се съгласи да пуснат Олимпия вътре. Гребе с човека, който беше по време на пристигането на Гари. Гребе със себе си, легнала на хавлиена кърпа на тавана, докато Дон долу е свалял одеялата от прозорците.

Сега е по-силна. По-смела. Съвсем самичка е отгледала две деца в новия свят.

Малори се е променила.

Лодката се залюлява внезапно, щом докосва един от бреговете на ръкава. Малори разбира, че са навлезли в него.

Оттук започва да гребе като човека, който беше, докато живееше сама с децата. Четири години. Тренираше ги. Отглеждаше ги. Опазваше ги от външния свят, който навярно е ставал все по-опасен с всеки изминал ден. Гребе и с Том, и с десетките неща, които той каза, с безбройните неща, които той направи и на които се надяваше, които я вдъхновяваха, окуражаваха я и я караха да вярва, че е по-добре да се изправиш пред лудостта с разработен план, отколкото да стоиш и да чакаш и да я оставиш да те разграби на парчета.

Лодката се движи бързо. Рик спомена, че до мястото с мрежата са едва сто метра.

Малори гребе с човека, който беше, когато се събуди тази сутрин. Човекът, който реши, че мъглата може да скрие нея и децата от някой като Гари, който все още е навън, все още ги наблюдава как се придвижват по реката. Гребе с онова свое аз, което посрещна атаката на вълка. Когато мъжът в лодката полудя. Когато птиците полудяха. И когато съществото, онова, от което се страхува преди всичко, си игра с единствената ѝ форма на защита.

Превръзката на очите.

При мисълта за превръзката и всичко, свързано с нея, Малори чува нещо като гръмка металическа експлозия.

Лодката се блъска в нещо. Малори незабавно проверява дали децата са добре.

Знае, че това е защитната мрежа. Активирали са алармата на Рик.

Малори, с разтуптяно сърце, без да е нужно да гребе повече, вдига глава към небето и крещи. От облекчение. От гняв. От всичко.

— Тук сме — вика силно. — Тук сме!

Чуват движение откъм бреговете. Нещо се движи бързо към тях.

Малори грабва веслата. Има чувството, че ръцете ѝ завинаги ще останат в това положение.

Докато се приготвя, нещо я докосва по ръката.

— Всичко е наред! — казва ѝ глас. — Казвам се Констанс. Спокойно. Аз съм от хората на Рик.

— Очите ти отворени ли са?

— Не. Нося превръзка.

Съзнанието на Малори се изпълва със смътно познати звуци.

Ето така звучи жена. Не е чувала друг женски глас, откакто Олимпия полудя.

— С мен са двете ми деца. Тримата сме.

— Деца ли? — внезапно се оживява Констанс. — Хвани ме за ръката, да ви свалим от лодката. Ще ви заведа в „Тъкър“.

— „Тъкър“ ли? — сепва се Малори.

— Да, ще ти покажа — там живеем. Нашият лагер.

Констанс помага на Малори да изведе първо децата.

Хванали са се здраво за ръце, докато Малори бива издърпана от лодката.

— Ще трябва да ме извиниш, задето нося оръжие — казва свенливо Констанс.

— Оръжие ли?

— Случвало се е алармата да бъде активирана от всякакви животни, сигурно си представяш. Ранена ли си? — пита Констанс.

— Да, ранена съм.

— Имаме лекарства. И лекари.

Устните на Малори се напукват болезнено, докато се усмихва по-широко откогато и да било през последните четири години.

— Лекарства?

— Да. Лекарства, сечива, хартия. Много неща.

Тръгват бавно. Ръката на Малори стиска рамото на Констанс. Не може да върви сама. Децата са се вкопчили в панталона на Малори, следват ги слепешката.

— Две деца — нежно казва Констанс. — Мога само да си представя през какво си минала днес.

Казва днес, но и двете са наясно, че има предвид години.

Изкачват се по хълм и тялото на Малори пулсира от болка. После теренът под краката им се променя внезапно. Бетон. Тротоар. Малори чува звънко почукване.

— Какво е това?

— Звукът ли? — пита Констанс. — Бастун за незрящи. Но вече не ни е нужен. Пристигнахме.

Малори чува енергично почукване по вратата.

Отваря се порта, която звучи като да е огромна и метална, след което Констанс ги въвежда.

Вратата се хлопва зад тях.

Малори помирисва неща, които не е помирисвала от години. Храна. Готвено. Талашит, сякаш нещо се строи. Не само помирисва, но и чува. Басовото боботене на машина. Няколко машини, които работят едновременно. Въздухът се усеща чист и свеж и звукът на разговорите отеква надалеч.

— Вече можете да отворите очи — казва кротко Констанс.

— Не! — вика Малори и стиска здраво Момчето и Момичето. — Не, деца! Първо аз.

Някой се приближава. Мъж.

— Мили боже — казва той. — Наистина ли си ти? Малори?

Тя разпознава монотонния, дрезгав глас. Преди години го чу на другия край на телефонната линия. В продължение на четири дълги години води спорове със себе си дали иска да го чуе пак, или не.

Рик.

Малори дърпа превръзката си и бавно отваря очи, примигва на ослепителната бяла светлина в комплекса.

Намират се в просторно фоайе, окъпано в светлина. Толкова е светло, че Малори едва успява да държи очите си отворени. Училището е огромно. С високи тавани със заоблени светлинни тела, които създават усещането, че си навън. До тавана стигат високи стени, осеяни с информационни табла. Работни маси. Витринни шкафове. Няма прозорци, но въздухът се усеща свеж и кристалночист, като навън. Подът е чист и хладен, коридорът е тухлен и много дълъг. Тя се извръща към Рик и щом вижда обруленото му лице, разбира.

Очите му са отворени, но не се спират на нищо конкретно. Полюшкват се в главата му, оцъклени и сивкави, изгубили блясъка си преди години. Кестенявата му коса е дълга и виси проскубана над ушите, край лявото око се вижда изсветлял белег. Той го попипва неспокойно, сякаш усетил погледа на Малори. Тя забелязва дървения му бастун, очукан и неудобен, пригоден от отчупен клон на дърво.

— Рик — казва тя и придърпва децата по-плътно зад себе си, — ти си сляп.

Рик кима.

— Да, Малори. Мнозина от нас са слепи. Но Констанс вижда толкова добре, колкото и ти. Изминахме дълъг път.

Малори бавно оглежда стените, опитва се да попие всичко. Изписани на ръка плакати бележат напредъка на тяхното възстановяване, листовки изреждат дневните задачи и графика за земеделски дейности, пречистване на водата и медицински прегледи, работата е разпределена.

Погледът ѝ се спира по-нагоре, където с месингови букви, вкопани в тухлена арка, е изписано:

— Мъжът… — Рик замлъква. — Човекът от записа… не е с вас, нали?

Малори усеща как пулсът ѝ се забързва и преглъща с усилие.

— Малори? — притеснен се обръща към нея той.

Констанс докосва Рик по рамото и тихичко проронва:

— Не, Рик. Не е с тях.

Малори отстъпва назад, все още вкопчена в децата, приближава се към вратата.

— Мъртъв е — отговаря сковано, докато оглежда залата за други хора. Не им вярва. Все още не.

Рик започва да почуква с бастуна си, приближава се към Малори, протяга ръка към нея.

— Малори, с годините се свързахме с много хора, макар че сигурно са по-малко, отколкото навярно очакваш. Кой може да знае колцина са живи навън? И колцина са с всичкия си? Ти си единствената, която очаквахме да дойде по реката. Това не означава, че никой друг няма да успее, разбира се, но след внимателно премисляне, решихме, че гласът на Том не само ще ти покаже, че си пристигнала, но и ще бъде знак за евентуални непознати, че наблизо има цивилизация, ако се случи да попаднат първо на защитната мрежа. Ако знаех, че той вече не е с теб, щях да настоявам да използваме нещо друго. Моля, приеми извиненията ми.

Тя го изучава внимателно. Гласът му е изпълнен с надежда, едва ли не с оптимизъм. Отдавна не е чувала подобен тембър. Въпреки това лицето му е белязано от стреса и дългото живеене в новите условия не по-малко от нейното.

Съквартирантите изглеждаха по подобен начин тогава, преди години.

Докато Рик и Констанс се впускат в обяснения как функционира лагерът, нивите с картофи и тикви, реколтата от боровинки през лятото, как пречистват дъждовна вода, Малори вижда как зад главата на Рик нещо се размърдва.

Групичка млади жени излизат от една стая, облечени със семпли светлосини дрехи. Почукват с бастуни, разперили ръце пред себе си. Движат се безшумно, като призраци, покрай Малори, и тя усеща как стомахът ѝ се свива, щом вижда хлътналите им като пещери очи. Завива ѝ се свят, прилошава ѝ, има чувството, че ще повърне.

На мястото на очите им зеят огромни тъмни резки.

Малори стиска децата още по-здраво. Те заравят главици в краката ѝ.

Констанс посяга към нея, но Малори се дръпва, като обезумяла се оглежда за превръзката си на пода, влачи децата след себе си.

— Тя ги видя — казва Констанс на Рик. Той кима.

— Стойте далеч от нас! — моли се Малори. — Не ни докосвайте. Не приближавайте. Какво става тук?

Констанс поглежда през рамо и вижда как жените напускат залата. Помещението е празно, чува се само учестеното дишане на Малори и тихите ѝ хлипания.

— Малори — започва Рик, — преди се справяхме така. Налагаше се. Нямахме друг избор. Когато пристигнахме тук, гладувахме. Като забравени заселници в чужда, враждебна страна. Не разполагахме с удобствата, които имаме сега. Нуждаехме се от храна. Затова ловувахме. За жалост, нямахме и охраната, която имаме днес. Една вечер, докато неколцина от нас бяха навън, за да търсят храна, в лагера проникна същество. Загубихме много хора. Една майка, която дотогава беше изключително разумна, обзета от ярост, уби с един замах четири дечица. Бяха ни нужни месеци, докато се възстановим, докато построим наново разрушеното. Заклехме се никога да не поемаме подобен риск. За благото на цялата общност.

Малори поглежда Констанс, която няма белези.

— Не беше въпрос на избор — продължава Рик. — Ослепихме сами себе си с каквото имахме подръка — вилици, кухненски ножове, със собствените си пръсти. Слепотата, Малори, означаваше пълна защита. Но това беше някога. Днес вече не го правим. Година по-късно осъзнахме, че сме укрепили лагера достатъчно, за да вдигнем този ужасен товар от плещите си. Досега не сме откривали пропуски в охранителната система.

Малори си мисли за Джордж и неговото видео, за провалените експерименти. Спомня си как едва не ослепи собствените си деца в пристъп на жертвено отчаяние.

Констанс вижда. Не е сляпа. Ако преди четири години беше намерила смелост, мисли си Малори, кой знае какво би се случило с теб. С децата.

Рик се обляга на Констанс за подкрепа.

— Ако беше живяла с нас, щеше да разбереш.

Малори е уплашена. Но разбира. И в отчаянието си иска да вярва на тези хора. Иска да повярва, че е довела децата си на по-добро място.

Обръща се и вижда отражението си в един прозорец. Не прилича много на жената, която беше някога, докато оглеждаше плоския си корем в банята, а Шанън ѝ крещеше да чуе новините по телевизията от другата стая. Сега косата ѝ е рядка, без блясък, наслоена с мръсотия и попила кръвта на незнаен брой птици. Скалпът ѝ, раздразнен и червен, се провижда на петна. Тялото ѝ е измършавяло. Чертите на лицето ѝ са променени — деликатните овали са изместени от остри и ръбати чупки, кожата ѝ е затлачена с мръсотия и с нездрав вид. Лекичко отваря уста и отвътре се показва счупен зъб. Сигурно е станало, когато загуби съзнание в реката. Тялото ѝ е нацапано с кръв, насинено и бледо. Дълбоката рана от вълка белязва подутата ѝ ръка. Въпреки всичко вижда, че в жената в огледалото нещо ври и кипи. Същият огън, който я поддържаше четири и половина години, който ѝ налагаше да оцелее, който я заставяше да търси по-добър живот за децата си.

Изтощена, отървала се от къщата, отървала се от реката, Малори се свлича на колене. Маха превръзките от очите на децата. Те примигват и се напрягат на ярката светлина. Момчето и Момичето зяпват, изпълнени със страхопочитание, стихнали и несигурни какво да правят. Не разбират къде са и поглеждат Малори за указания. Никога не са виждали друго място, освен къщата.

Никой от двамата не плаче. Никой от двамата не се оплаква. Гледат Рик, слушат.

— Както казах — внимателно продължава Рик, — тук имаме възможност да правим много неща. Лагерът е много по-голям, отколкото предполага тази зала. Отглеждаме сами всичката си храна и успяхме да хванем няколко животни. Имаме кокошки за пресни яйца, крава за мляко и две кози, които съумяхме да развъдим. Някой ден в близко бъдеще се надяваме да отидем да хванем още животни, да изградим малка ферма.

Тя диша дълбоко и за пръв път поглежда Рик с надежда.

Кози, мисли си. Нещо различно от риба, децата никога не са виждали живо животно.

— В „Тъкър“ сме напълно самодостатъчни — имаме медицински екип, който работи за рехабилитацията на слепите. Тук ще намериш покой, Малори. Аз намирам всеки ден.

— А вие двамата — коленичи пред децата Констанс. — Как се казвате?

Сякаш този въпрос за пръв път изниква пред Малори. Изведнъж в живота ѝ се отваря място за луксове като имена.

— Нейното име — поставя окървавената си ръка на главата на Момичето, — е Олимпия.

Момичето бързо поглежда Малори. Изчервява се. Харесва ѝ.

— А това — притиска Момчето към себе си, — е Том.

Той се усмихва, свенлив и щастлив.

Паднала на колене, Малори прегръща децата си и плаче с горещи сълзи, които ѝ действат по-благотворно от всеки смях досега.

Облекчение.

Сълзите ѝ се леят свободно, кротко, докато си мисли за съквартирантите — как с общи усилия носеха вода от кладенеца, как спяха на пода в хола, как обсъждаха новия свят. Вижда Шанън как се смее, докато оприличава облаците на форми и фигури, преизпълнена с топлота и нежност, безумно влюбена в Малори.

Мисли си за Том. Мисълта ѝ работи трескаво, както винаги, решава проблеми. Няма миг покой.

Мисли си за любовта си към живота.

В далечината, в другия край на дългия училищен коридор, от различни стаи наизлизат хора. Рик вдига ръка на рамото на Констанс, щом тръгват да влизат по-навътре в училищната сграда. Сякаш цялото място се съобразява и иска да осигури на Малори и децата ѝ малко лично време. Сякаш всеки и всичко разбира, че най-накрая тримата са на сигурно място.

На по-сигурно място.

Докато прегръща децата си, Малори има чувството, че къщата и реката са просто две илюзорни места, изгубени някъде в безкрайността.

Докато тук, на новото място, те не са толкова изгубени.

Не са сами.