Кутия за птици

13.

Феликс се отправя по пътеката към кладенеца. Една от шестте кофи на съквартирантите виси от дясната му ръка. Дървеното ведро. Черната желязна дръжка го прави да изглежда старо. Това ведро е по-тежко от другите, но Феликс няма против. Така се чувства по-близо до земята, сам го казва.

Въжето е завързано около кръста му. Другият му край е пристегнат за железен кол, забит в пръстта, точно до задния вход на къщата. Има доста въже за разгъване. В събрано положение една част се удря в крачола и обувките му. Той се притеснява да не се спъне, затова го прихваща с лявата си ръка и го отделя от тялото си. Със завързани очи е. Части от някогашни рамки за картини очертават пътеката, за да го ориентират дали се отклонява в едната или другата посока.

— Прилича ми на „Операция“! — провиква се той към Джулс, който чака, също с превръзка на очите, край кола. — Помниш ли я тази игра2? Всеки път щом кракът ми докосне дъска, сякаш чувам зумера.

Джулс говори от момента, в който Феликс тръгна към кладенеца. Това е установена практика сред съквартирантите. Единият отива за вода, другият го ориентира за разстоянието спрямо къщата посредством гласа си. Джулс не казва нищо съществено. Изрежда оценките, които е получавал в училище. Минава на първите три работни места след завършване на колежа. Феликс чува някои от думите, други — не. Няма значение. Докато Джулс говори, Феликс се чувства по-малко самотен и насред океана.

Но не много по-малко.

Когато стига до кладенеца, се блъска в него. Пръстенът от дялан камък му ожулва бедрото. Феликс се чуди как е възможно да боли толкова, при все че се движи толкова бавно; колко ли би боляло, ако тичаше.

— При кладенеца съм, Джулс! Ще закача кофата.

Джулс не е единственият, който чака Феликс. Черил стои зад затворената врата на къщата. В кухнята е, наострила слух. Съквартирантът, който чака вътре, има за задача да реагира, в случай че нещо отвън се обърка. Черил се надява, че днес няма да се наложи да влезе в ролята си на „защитна мрежа“.

Над отвора на кладенеца има дървена греда. От двете ѝ страни виси по една кука. Ето това е причината Феликс да предпочита да пълни дървеното ведро. Единствено то пасва идеално в куките. Закача въжето от кладенеца за ведрото. След като веднъж го е закрепил, започва да върти чекръка, при което въжето се опъва максимално. Ръцете му са свободни и той отрива длани в джинсите си.

И тогава някъде отдолу се чува звук.

Феликс бързо извръща глава и вдига ръце пред лицето си. Но нищо не се случва. Нищо не го напада. Джулс продължава да говори пред вратата. Разказва нещо за работата си като механик. Как оправял разни неща.

Феликс слухти.

Задъхан, завърта чекръка един оборот в обратната посока, наострил уши към целия двор. Въжето е достатъчно охлабено, за да може да свали кофата от куките и, както е вързана, да я увеси над отвора на кладенеца. Изчаква още минута. Джулс му подвиква.

— Всичко наред ли е, Феликс?

Феликс остава заслушан още малко, преди да се обади. Докато отговаря, му минава през ум, че гласът издава точното му местоположение.

— Да. Стори ми се, че чух нещо.

— Моля?

— Стори ми се, че чух нещо! В момента вадя водата.

Феликс завърта чекръка и ведрото се спуска. Чува се как дървото се удря в каменните стени. Откънтява на кухо. Феликс знае, че са нужни около двайсет завъртания, докато кофата стигне водата. Брои ги.

— И единайсет, и дванайсет, и тринайсет…

На деветнайсет чува плискане откъм дъното на кладенеца. Щом преценява, че кофата е пълна, я издига обратно. Закача я на куките, развързва въжето и тръгва към Джулс.

Ще повтори същото действие три пъти.

— Нося първата! — провиква се.

Джулс продължава да говори за ремонт на коли. Когато Феликс стига до него, Джулс го докосва по рамото. Обикновено в този момент съквартирантът, който стои до кола, чука на вратата, като дава знак на дежурния от вътрешната страна, че първата кофа е донесена. Но Джулс се бави.

— Какво чу? — пита. Феликс, понесъл тежката кофа, мисли.

— Сигурно е било сърна. Не мога да кажа.

— От гората ли излезе?

— Не знам откъде излезе.

Джулс мълчи. После Феликс го чува как помръдва.

— Опитваш се да установиш дали сме сами ли?

— Да.

Щом се успокоява, че всичко е наред, Джулс чука два пъти на вратата. Взема кофата от ръцете на Феликс. Черил бързо отваря вратата и Джулс ѝ я подава. Вратата се затваря.

— Ето я и втората! Джулс подава на Феликс друга кофа.

Феликс тръгва към кладенеца. Този път носи ламаринена кофата — в къщата има три такива. На дъното ѝ има два тежки камъка. Том ги сложи, след като се установи, че кофата е твърде лека, за да се потопи. Сега е по-тежка, но пак не колкото дървената. Джулс не спира да говори. Подхванал е темата за породите кучета. Феликс вече е чувал историята. Някога Джулс имал бял лабрадор, Чери, по думите му, най-игривото куче на света. Кракът на Феликс закача дървения маркер на пътеката и той едва не пада. Върви твърде бързо. Усеща го. Забавя крачка. Този път, щом наближава кладенеца, опипва пред себе си с ръка. Оставя кофата на каменния пръстен и започва да завързва въжето за дръжката.

Чува нещо. Пак. Звучи като пропукване на клони в далечината.

При завъртането си неволно бута кофата от каменния пръстен. Тя пада; чекръкът се завърта сам. Кофата се стоварва с трясък. Звънки удари на метал в камък. Джулс го вика. Феликс се обръща, чувства се толкова уязвим. Пак не може да прецени откъде идва звукът. Напрегнал слух, диша тежко. Облегнат на камъка, чака.

Вятър прошумолява в короните на дърветата.

Нищо друго.

— Феликс?

— Изпуснах кофата в кладенеца.

— Беше ли вързана?

Той изчаква.

Нервно се извръща към кладенеца. Подръпва въжето и установява, че да, завързал е въжето за дръжката, преди да бутне кофата. Освобождава въжето. Обръща се в другата посока към двора. Спира. После се залавя да изтегли нагоре втората кофа.

По пътя обратно към къщата, Джулс го засипва с въпроси.

— Добре ли си, Феликс?

— Да.

— Просто я изпусна?

— Бутнах я. Да. Пак ми се счу нещо.

— Как звучеше. Като пукане на съчка?

— Не. Да. Може би. Не знам.

Феликс стига до Джулс и му подава кофата.

— Сигурен ли си, че имаш сили за още днес?

— Да. Вече донесох две кофи. Всичко е наред. Просто ми се причуват някакви проклети звуци, Джулс.

— Искаш ли аз да донеса последната?

— Не. Ще се справя.

Чука на вратата. Черил отваря, поема кофата и подава на Джулс третата.

— Добре ли сте, момчета? — пита ги.

— Да — отговаря Феликс. — Всичко е наред.

Черил затваря вратата.

— Заповядай — подава му кофата Джулс. — Ако ти трябвам, само кажи. Не забравяй, че сме свързани.

Подръпва въжето.

— Добре.

На третия курс към кладенеца Феликс пак трябва да си напомни да забави крачка. Наясно е защо бърза. Иска да се прибере в къщата, където ще може да погледне Джулс в лицето и където одеялата на прозорците създават чувство за сигурност. Все пак стига до кладенеца по-рано от очакваното. Бавно връзва въжето от напречната греда за дръжката на кофата. После спира.

Не се чуват други звуци, освен гласа на Джулс, идващ от другия край на въжето. Снегът сякаш е неестествено притихнал. Феликс завърта чекръка.

— И едно, и две…

Джулс говори. Гласът му идва отдалеч. Твърде отдалеч.

— … и шест, и седем…

Джулс звучи разтревожен. Защо звучи разтревожен? Трябва ли да…

— … и десет, и единайсет…

Под превръзката на Феликс избива пот. Капката бавно се стича по дължината на носа му.

Съвсем скоро ще се приберем, мисли си Феликс. Само да занеса третата кофа и да си бия камшика…

Пак чува звука. За трети път. Но сега успява да го локализира. Идва откъм вътрешността на кладенеца.

Пуска чекръка и отстъпва. Кофата пада, блъска се в камъка, накрая се разплисква долу.

Нещо помръдна. Нещо мърда във водата. Дали наистина мръдна нещо?

Внезапно става студено, много студено. Той трепери.

Джулс му подвиква, но Феликс не иска да му отговори. Не иска да произведе нито звук. Чака. И колкото повече чака, толкова по-уплашен е. Сякаш тишината отеква по-силно. Сякаш е на път да чуе нещо, което не иска да чува. Но когато звук не идва, постепенно започва да се убеждава, че се е заблудил. Вярно, в кладенеца може и да е имало нещо, но пък може да е било и в реката. Или в гората. Или в тревата.

Може да е дошло откъде ли не там навън.

Пак пристъпва към кладенеца. Преди да посегне към въжето, докосва каменния пръстен. Прокарва пръсти по него. Преценява широчината му.

Можеш ли да се побереш там? Може ли някой да се побере там?

Не е сигурен. Завърта се към къщата, готов да остави кофата където си е. После се обръща към кладенеца и започва да върти чекръка, бързо.

Причуват ти се неща. Започваш да откачаш, пич. Докарай я горе. Прибери се в къщата. Веднагически.

Но докато върти чекръка, Феликс започва да усеща зародиша на страх, който би могъл да излезе извън контрола му. Кофата, мисли си той, е една идея по-тежка от обикновено.

НЕ Е по-тежка! Вдигни проклетата кофа и ВЕДНАГИЧЕСКИ се прибирай в къщата!

Щом кофата стига до пръстена, Феликс спира. Бавно, с една ръка, посяга да я хване. Ръката му трепери. Щом пръстите му докосват влажния метален ръб, преглъща веднъж, с мъка. Застопорява чекръка. Пъха ръка в кофата.

— Феликс?

Джулс го вика.

Феликс не намира в кофата нищо друго, освен вода.

Видя ли? Въобразяваш си…

Чува влажни стъпки в тревата зад себе си. Феликс изпуска кофата и хуква.

Пада.

Стани.

Изправя се и хуква.

Джулс го вика. Той му отвръща. Пак пада.

Стани. Стани.

Пак се изправя. Тича. Озовава се в обятията на Джулс.

Вратата се отваря. Нечии други ръце го прегръщат. Вътре е. Всички говорят едновременно. Дон крещи. Черил крещи. Том призовава всички да се успокоят. Вратата се затваря. Олимпия пита какво става. Черил пита какво е станало. Том казва на всички да си затворят очите. Някой докосва Феликс. Джулс крещи на всички да замълчат.

Млъкват.

Том говори, тихо.

— Дон, провери ли около задната врата?

— Откъде да знам дали съм проверил както трябва, мамка му!

— Само питам дали си го направил!

— Да. Проверих. Направих го.

— Какво стана, Феликс? — пита Том.

Феликс им разказва. До последната подробност, която си спомня. Том го моли още веднъж да разкаже какво стана накрая. Иска да научи повече за случилото се в близост до вратата. Преди да го пуснат в къщата. Докато го пускаха. Феликс разказва пак.

— Добре — казва за втори път Том. — Аз ще си отворя очите.

Малори се стяга.

— Добре съм — казва Том. — Всичко е наред.

Малори отваря очи. На кухненския плот има две кофи с вода от кладенеца. Феликс стои с превръзка на очите край вратата на задния вход. Джулс сваля своята превръзка.

— Заключете тази врата — казва Том.

— Заключена е — отговаря Черил.

— Джулс — казва Том, — струпай столовете от трапезарията пред тази врата. После препречи прозореца с масата.

— Том — казва Олимпия, — плашиш ме.

— Дон, ела с мен. Отиваме да блокираме централния вход с бюфета. Феликс, Черил, обърнете дивана в хола на една страна. Блокирайте единия прозорец. Аз ще намеря с какво да препреча другия.

Съквартирантите гледат Том ококорени.

— Хайде — нетърпеливо ги подканва той. — Да действаме!

Щом започват да се разпръскват, Малори докосва Том по ръката.

— Какво става? Двете с Олимпия можем да помогнем. Ние сме бременни, не сме инвалиди. Можем да вдигнем дюшеците на втория етаж пред прозорците.

— Добре. Но го направете с превръзки на очите. И внимавайте повече от всякога.

После Том излиза от къщата. Щом Малори и Олимпия минават през хола, Дон вече е там, мести дивана. Горе двете жени внимателно прекатурват дюшека на Малори на една страна и го опират върху одеялото, с което е закрит прозорецът. Правят същото в стаята на Олимпия и на Черил.

Връщат се долу, където вратите и прозорците вече са блокирани.

Съквартирантите са в хола. Скупчили са се плътно един в друг.

— Том — казва Олимпия, — има ли нещо навън?

Том се замисля, преди да отговори. Малори забелязва в очите на Олимпия нещо по-дълбоко от страх. Самата тя го усеща.

— Може би.

Том гледа към прозорците.

— Но може да е било… сърна, нали? Не може ли да е било сърна?

— Възможно е.

Съквартирантите един по един сядат на килима в хола. Рамо до рамо, гръб в гръб. В центъра на стаята са, диванът е обърнат пред единия прозорец, кухненските столове са на камара пред другия, седят притихнали.

Нащрек.