Кутия за птици

27.

Малори се събужда, сънувала е бебета. Допуска, че е ранна сутрин или късна вечер. В къщата е тихо.

Колкото повече напредва бременността ѝ, толкова по-живо си представя своето положение. И в двете книги за бременността се говори за домашно раждане. Разбира се, възможно е и без помощ от професионалист, но в книгите не го препоръчват. От хигиенни съображения, казват. Непредвидени обстоятелства. Олимпия отказва да чете тези глави, но Малори е убедена, че трябва.

Един ден болката, за която майка ти и всяка друга майка говори, ще те сполети в същата форма: раждане. Само една жена би могла да го изпита и поради тази причина всички жени са свързани.

И ето че моментът наближава. Вече. А кой ще ѝ помогне, когато настъпи часът? В стария свят отговорът е лесен. Шанън, разбира се. Мама и татко. Приятели. Акушерка, която ще я уверява, че всичко ще бъде наред. На масата ще има цветя. Чаршафите ще миришат свежо. Всички, които вече са раждали, ще я обсипват с любов и внимание; ще се държат така, все едно раждането е да извадиш ядката на шамфъстък. И спокойствието, което всички щяха да внушават, щеше да облекчи невъзможно опънатите ѝ нерви.

Но този отговор вече не е актуален. Сега Малори очаква да роди по-скоро като вълчица: грубо, без удобства, нечовешки. Без лекар. Без акушерка.

Без обезболяващи.

О, как само си бе представяла, че ще знае какво да прави! Че ще е подготвена! Списания, уебсайтове, видеоклипове, съвети от акушер-гинеколога, разкази от други майки. Сега обаче няма достъп до тези неща. До нито едно от тях! Няма да ражда в болница, ще се случи ето тук, в къщата. В някоя от стаите на тази къща! И най-многото, на което би могла да се надява, е Том да помага, докато Олимпия я държи за ръката и я гледа с ужас. Прозорците ще са закрити с одеяла. Може би под задника ѝ ще има тениска. Ще пие мътна кладенчова вода от чаша.

И толкова. Ето така ще стане.

Завърта се пак по гръб. Диша бавно и тежко, забила поглед в тавана. Затваря очи, после пак ги отваря. Ще се справи ли? Ще се справи ли?

Налага се. Затова си повтаря мантри, думи, с които да се подготви.

В крайна сметка няма значение дали ще се случи в болница, или на пода в кухнята. Тялото ти знае какво да прави. Тялото ти знае какво да прави. Тялото ти знае какво да прави.

Само бъдещото бебе има значение.

Рязко, сякаш имитира звуците на бебето, за чието появяване се готви, Малори чува как птиците чуруликат пред входната врата. Тя се отдръпва от мислите си и застава с лице към звука. Докато бавно сяда на леглото, чува почукване на първия етаж.

Застива.

Това на вратата ли беше? Дали е Том? Някой излизал ли е?

Чува го пак и, удивена, сяда. Поставила ръка на корема си, слуша.

Ето го пак.

Малори бавно спуска крака на пода и се изправя, после тръгва през стаята. Спира пред вратата, с едната ръка на корема, другата на дървената рамка, заслушана.

Поредното почукване. Този път по-силно. Приближава се до стълбището, пак спира. Кой е?

Под пижамата тялото ѝ е вкочанено. Бебето помръдва. На Малори ѝ е малко прималяло. Птиците продължават да вдигат врява.

Дали е някой от съквартирантите?

Връща се в спалнята и взема фенерче. Отива до стаята на Олимпия и осветява леглото ѝ. В дъното на коридора вижда спящата Черил.

Малори бавно слиза по стълбите към хола.

Том.

Том е заспал на килима. Феликс е на дивана.

— Том — докосва го по рамото Малори. — Събуди се, Том.

Том се обръща по корем. После се сепва и поглежда Малори в очите.

— Том — за трети път казва тя.

— Всичко наред ли е?

— Някой чука на входната врата.

— Моля? Сега ли?

— В момента.

Пак се чука. Том поглежда към стената.

— Мамка му. Колко е часът?

— Не знам. Късно е.

— Добре.

Том бързо става. Спира, сякаш се опитва да се разбуди окончателно, да се отърси от съня. Спал е с дрехите. До мястото, където го завари да лежи на пода, Малори забелязва наченките на нов шлем. Том щраква лампата в хола.

Двамата се отправят към вратата. Спират в коридора. Следва нова серия почуквания.

— Ехо? — чува се мъжки глас.

Малори стиска Том за ръката. Том светва в коридора.

— Ехо? — повтаря мъжът. — Трябва да ме пуснете. Нямам къде другаде да отида. Ехо?

Накрая Том пристъпва към вратата. Малори забелязва в другия край на коридора да се приближава фигура. Дон е.

— Какво става? — пита той.

— Има някого на вратата — отвръща Том.

Дон, още неразбуден, изглежда объркан. После се сопва:

— И какво ще направите по въпроса?

Пак почуквания.

— Трябва да се приютя някъде — казва човекът. — Не издържам повече сам.

— Ще говоря с него — казва Том.

— Тука не е приют, мамка му — прекъсва го Дон.

— Само ще поговоря с него.

Дон продължава към тях. Малори чува раздвижване на горния етаж.

— Ако има някого в къщата…

— Кой си ти? — пита накрая Том.

Пауза. И после:

— О, слава богу, че има хора! Казвам се Гари.

— Може да е злонамерен — намесва се Дон. — Или луд.

Феликс и Черил също се появяват. Изглеждат уморени. Идва и Джулс. Кучетата го следват.

— Какво става, Том?

— Хей, Гари — обажда се Том, — би ли ни казал малко повече за себе си?

Птиците чуруликат.

— Кой е там? — пита Феликс.

— Казвам се Гари, на четирийсет и шест съм. С кестенява брада. Не съм си отварял очите от доста време.

— Не ми харесва как звучи гласът му — казва Черил.

Олимпия също е дошла.

— Защо си навън? — пита Том.

— Наложи се да напусна къщата, където бях отседнал. Хората не бяха добри. Напрежението нараства.

— Какво означава това, по дяволите? — пита Дон.

Гари замлъква за момент. После отговаря:

— Станаха агресивни.

— Това не ми харесва — казва на другите Дон. — Не отваряй вратата.

— Гари — вика Том, — откога си навън?

— От два дни, ако не се лъжа. Май скоро ще станат три.

— Къде ги прекара?

Къде бях през това време ли? По ливадите. Под храстите.

— Мамка му — изругава Черил.

— Слушайте — казва Гари, — гладен съм. Сам съм. И много ме е страх. Разбирам основанията ви да сте предпазливи, но няма къде другаде да отида.

— Обиколил ли си други къщи? — пита Том.

— Да! От часове чукам по вратите. Вие сте първите, които отговаряте.

— Как е разбрал, че сме тук? — пита останалите Малори.

— Може да не е — казва Том.

— Чука доста време. Знаел е, че сме вътре.

Том се обръща към Дон. На лицето му е изписан безмълвен въпрос какво мисли Дон.

— За нищо на света.

Том с плувнал в пот.

— Сигурен съм, че искаш да го пуснеш — продължава гневно Дон. — Надяваш се, че разполага с информация.

— Да, така е — потвърждава Том. — Надявам се да има идеи. Освен това мисля, че има нужда от помощта ни.

— Да. Е, аз пък мисля, че зад него може да има още седем души, готови да ни прережат гърлата.

— Боже! — възкликва Олимпия.

— Двамата с Джулс бяхме навън преди два дни — продължава Том. — Той е прав, в къщите наоколо няма никого.

— Тогава защо не спи в някоя от тях?

— Не знам, Дон. Храна?

— Вие двамата бяхте навън по същото време. Как така не ви е чул?

— Мамка му — ругае Том. — Не знам как да ти отговоря на този въпрос. Може да е бил на съседна улица.

— Не сте обиколили всички къщи. Откъде знаете, че казва истината?

— Пуснете го — намесва се Джулс.

Дон го гледа ядно.

— Тук нещата не стават така, приятел.

— Ами тогава да гласуваме.

— Хайде, мамка му — гневи се Дон. — Ако някой от нас не иска да отворим проклетата врата, значи не бива да отваряме проклетата врата.

Малори си мисли за мъжа на верандата. В нейното въображение очите му са затворени. Трепери.

Птиците продължават да чуруликат.

— Ехо? — подвиква пак Гари. Звучи напрегнат, нетърпелив.

— Аха — казва Том. — Съжалявам, Гари. Още обсъждаме. — Обръща се към останалите. — Да гласуваме.

— Да — казва Феликс.

Джулс кима.

— Съжалявам — обажда се Черил. — Не.

Том поглежда Олимпия. Тя върти глава в отрицание.

— Не искам да ти го причинявам, Малори — казва Том, — но резултатът е равен. Какво да правим?

Малори не иска да отговаря. Не иска подобна власт. Съдбата на непознатия е захвърлена в краката ѝ.

— Може би се нуждае от помощ — казва. В мига, в който го изрича, вече съжалява.

Том се обръща към вратата. Дон се пресяга и го сграбчва за ръката.

— Не искам да отваряте тази врата — изсъсква.

— Дон — бавно издърпва ръката си от хватката му Том. — Гласувахме. Ще го пуснем. Също както пуснахме Олимпия и Малори. И както Джордж пусна теб и мен.

Малори има чувството, че Дон гледа Том цяла вечност. Дали този път ще се стигне до бой?

— Чуй ме — продължава Дон. — Ако това завърши зле, ако животът ми е изложен на опасност заради проклетото гласуване, няма дори да се замисля да ви помогна, преди да изчезна оттук.

— Дон — прекъсва го Том.

— Ехо? — продължава Гари.

— Дръж си очите затворени! — вика му Том. — Ще те пуснем. — Ръката на Том е на дръжката на вратата.

— Джулс, Феликс — казва Том, — използвайте дръжките на метлите. Черил, Малори, ще трябва да застанете плътно около него, да го опипате. Разбрахте ли? Така, хайде всички, затворете очи.

В тъмното Малори чува отварянето на вратата. Тишина. После гласът на Гари.

— Вратата отворена ли е? — пита той нетърпеливо.

— Побързай — подканва го Том.

Малори чува шумолене. Вратата се затваря. Тя пристъпва напред.

— Дръж си очите затворени, Гари — казва му.

Протяга ръце към него, намира го и опипва лицето му.

Усеща носа, бузите, ямките на очите. Докосва раменете и го моли да си подаде едната ръка.

— Не съм очаквал подобно нещо — признава той. — Какво търсиш…

— Шшшшт!

Тя опипва дланите му, преброява пръстите. Докосва ноктите му, усеща мъхестите косъмчета около кокалчетата.

— Добре — обявява Феликс. — Мисля, че е сам.

— Да — потвърждава Джулс. — Сам е.

Малори отваря очи.

Вижда пред себе си доста по-възрастен мъж с кестенява брада и блейзър от туид върху черен пуловер. Мирише на човек, живял навън седмици.

— Благодаря — казва той, останал без дъх.

В първия момент никой не отвръща. Само го гледат.

Кестенявата му коса с път отстрани е рошава. По-възрастен е от останалите съквартиранти и по-едър. Носи кафяво куфарче.

— Какво има вътре? — пита Дон.

Гари поглежда куфарчето, сякаш е забравил, че го носи.

— Нещата ми.

— Какви неща по-точно? — настоява Дон.

Гари, едновременно изненадан и благоразположен, отваря куфарчето. Обръща го към съквартирантите. Документи. Четка за зъби. Риза. Часовник.

Дон кима.

Докато затваря капака, Гари забелязва корема на Малори.

— Леле! — възкликва. — Наближава, а?

— Да — хладно отвръща тя, все още не е способна да прецени дали може да му се има доверие.

— Птиците каква роля играят? — пита Гари.

— Предупреждават — отвръща Том.

— Разбира се! Като канарчетата в мините. Умно решение. Чух ги на идване.

Том кани Гари в къщата. Кучетата го подушват. В хола Том го кани в люлеещия се стол.

— Тази вечер може да спиш тук — казва му. — Облегалката се сваля. Гладен ли си?

— Да — с облекчение отговаря Гари.

Том го води през кухнята към трапезарията.

— Държим консервите в зимника. Ще ти донеса нещо.

Том прави знак на Малори да го последва в кухнята. Тя отива.

— Ще постоя буден с него известно време — казва ѝ Том. — Ако искаш, иди да поспиш. Всички са изтощени. Не се притеснявай. Ще му занеса малко храна, вода и утре ще говорим с него. Всички заедно.

— Изключено е да си легна сега — казва Малори.

Том ѝ се усмихва уморено.

— Добре.

Той се отправя към зимника. Малори отива при другите в трапезарията. Том се връща с компот от праскови.

— Никога не бих си помислил — казва Гари, — че един ден най-ценната човешка придобивка ще е отварачката за консерви.

Всички са се събрали в трапезарията. Том задава на Гари въпроси. Как е оцелял навън? Къде е спал? Видно е, че Гари е изтощен. Казва им, че би искал да поспи. Постепенно съквартирантите се разотиват по стаите, първи тръгва Дон. Щом Том изпраща Гари до хола, Малори и Олимпия стават от масата. При стълбите Олимпия поставя длан върху ръката на Малори.

— Малори, имаш ли нещо против тази вечер да спя при теб?

Малори я поглежда.

— Не. Ни най-малко.