Кутия за птици

28.

Следващата сутрин. Малори става от леглото и се облича. Явно всички са вече долу.

— И при вас ли имаше ток? — Малори чува въпроса на Феликс на влизане в хола.

Гари седи на дивана. При вида на Малори се усмихва.

— Това е ангелът — разперва ръка към нея той, — който обходи лицето ми на влизане. Трябва да призная, че при допира до друго човешко същество едва не се разплаках.

Малори намира у Гари нещо леко превзето. Театрални жестове.

— Е, наистина ли решихте съдбата ми чрез гласуване? — пита Гари.

— Да — потвърждава Том.

Гари кима.

— В къщата, откъдето идвам, нямаше такива любезности. Ако на някого му хрумнеше идея, просто я осъществяваше, караше си директно, без много да се съобразява с останалите. Освежаващо е да срещнеш хора, които са запазили част от обноските от предишните ни животи.

— Аз бях против — рязко се намесва Дон.

— Нима? — поглежда го Гари.

— Да. Против бях. Седем души под един покрив са достатъчно.

— Разбирам.

Едното хъски става и отива при Гари. Гари го гали зад ушите.

Том му разказва същите неща, които някога е обяснявал на Малори. Хидроелектричество. Провизиите в зимника. Липсата на телефонен указател. Как е умрял Джордж. След известно време Гари започва да разказва за един от предишните си съквартиранти. Изпълнен с „безпокойство“ човек, който не вярвал, че съществата нараняват.

— Според него реакцията на хората спрямо съществата е психосоматична. С други думи, цялата тази лудост и бъркотия не са причинени от тях, ни най-малко, а по-скоро от склонни да драматизират хора, които виждат тези същества.

Лудост и бъркотия, мисли си Малори. Тези презрителни думички дали са взети от речника на бившия съквартирант на Гари?

Или са на самия Гари?

— Бих искал да ви разкажа за опита, който натрупах на предишното място — продължава Гари. — Но ви предупреждавам, че е доста мрачен.

Малори иска да чуе. Всички са любопитни. Гари прокарва пръсти през косата си. И започва.

— Не се бяхме събрали по обява и не бяхме млади като вас. Не ни свързваше чувство за общност, не живеехме като група. Брат ми Дънкан има приятел, който прие Руския случай много сериозно. Той беше сред първите, които повярваха. Подобни неща пасваха идеално на неговите теории на конспирацията, на параноята му, че правителството или някой друг е по петите ни. Що се отнася до мен, и до днес има моменти, когато не вярвам, че всичко това се случва. И кой може да ме вини? Все пак съм прехвърлил четирийсетте. Бях дотолкова свикнал с живота си, че не съм си и представял нещо подобно. Дърпах се. Но Кърк, приятелят на брат ми, беше убеден в това от самото начало. И явно нищо не бе в състояние да го разколебае. Един следобед Дънкан се обади и ми каза, че Кърк е предложил да се съберем у тях за няколко дни или докато се изясни повече за онова „нещо“. „Какво нещо?“, попитах го. „Гари, по телевизията само за това говорят.“ „Какво нещо, Дънкан? Имаш предвид онова, дето се е случило в Русия ли? Сигурно се шегуваш.“ „Хайде де — настоя Дънкан. — Ще изпием по няколко бири, ще хапнем пица и ще се кодошим с него. Няма какво да губим.“ Викам му, не, благодаря. Не ми се висеше с откачалки като Кърк, които нищят сензации. Все пак отидох. Бях гледал новини — както и всеки друг в страната. Започнах да се притеснявам. Просто пристигаха отвсякъде. Все пак глупашки се опитвах да поддържам недоверието си. Такива неща просто не се случват. В един момент обаче се получи съобщение, което ме подтикна да действам. Онова за сестрите в Аляска. Сигурно се питате защо ми е отнело толкова време, докато повярвам. Аляска се появи сравнително късно, само че Аляска все пак е Америка, а аз съм достатъчно провинциален, за да не се притеснявам за нещо, преди да ме е засегнало пряко. Дори говорителят по телевизията явно бе стреснат от собствените си думи. Да, дори човекът, който съобщи новината, трепереше, докато говореше.

Знаете историята. Жена видяла съседките си, две възрастни дами, да излизат от дома им. Решила, че са тръгнали на разходка, както всеки ден. Три часа по-късно чула по радиото, че сестрите са окупирали входа на болницата, клечат на стълбите и скачат да хапят преминаващите. Жената отишла до болницата, като си мислела, че понеже познава сестрите, би могла да помогне. Но не станало точно така. По CNN показаха смъкнатото ѝ като маска лице, захвърлено на паважа до кървавия ѝ череп. До нея лежаха двете възрастни дами, мъртви, застреляни от полицията. Тази картина ме втрещи. Най-обикновени хора. В абсолютно обикновена среда.

Що се отнася до Кърк, случилото се в Аляска потвърждаваше всичките му параноични идеи. Въпреки нарастващия ми страх, не бях готов да заменя познатия ми живот с това ново военизирано съществуване, което прокламираше той. Бях готов да покрия прозорците, да залостя вратите и да се скатая, но Кърк вече чертаеше планове за отпор на това — според него — нашествие; така и не стана ясно дали врагът е извънземен, или не. Кърк говореше за оръжия, изживяваше се като ветеран от войната. Какъвто не беше; никога не е членувал в каквато и да е организация.

Гари замлъква. Явно обмисля следващите си думи.

Не след дълго къщата се напълни с псевдовойници. Кърк се кефеше на новопридобитата си роля на пълководец, а аз наблюдавах цялата палячовщина отстрани. Стана ми навик да предупреждавам Дънкан да стои настрана. Такива като Кърк са склонни да излагат приятелите си на риск. Мъжете ставаха все по-свадливи, опияняваха се от въображаеми битки с враговете от „нашествието“ на Кърк. Дните минаваха, а гръмките им закани, че ще защитят града, ще унищожат причината за всеобщата лудост и ще останат в историята като хората, решили този „голям проблем“, се превръщаха просто в празни приказки. Но в къщата имаше и един човек, който все пак реши да действа така, както смяташе за редно. Казва се Франк, и Франк вярваше, че онези същества, срещу които се подготвяше Кърк, всъщност не са истинската заплаха. Все пак Франк дойде в къщата, уплашен, както сам призна, от неизбежното беззаконие, което очакваше да залее страната.

Докато Кърк планираше безполезни ежедневни учения, Франк се самоизолира, почти не излизаше от стаята си на втория етаж. Стоеше там и пишеше. Пишеше денонощно — с химикалка, молив, флумастер и гримове. Един ден от коридора на втория етаж чух звук иззад затворената врата на стаята му. Необуздан звук, изпълнен с напрежение, гневен, с постоянна динамика. Открехнах лекичко вратата и видях Франк, надвесен над бюро, докато пишеше, нареждаше шепнешком за омразното му общество, което „преиграва и вярва в митове“. Нямаше как да знам какво пише. Но исках да разбера.

Споменах на Дънкан. Лицето на брат ми беше смехотворно намацано в камуфлажни окраски. По онова време той вече беше безнадеждно заразен от бръщолевенето на Кърк. Не възприемаше Франк като заплаха. Франк, който използваше гръмки фрази като „масова истерия“ и „психосоматично идолопоклонничество“, докато Кърк и останалите играеха пантомимни сценки в мазето, където уж се учеха да стрелят по мишена, но без оръжие. Никой не обръщаше внимание на Франк, защото го смятаха за безполезен пацифист.

Гари пак прокарва длани през косата си.

— Реших да разбера какво крои Франк в стаята си. Започнах да търся възможност да надникна в тайните му бележки.

Как мислите, какво се случва с човек, който поначало не е в ред, ако види съществата навън? Мислите, че няма да му стане нищо, понеже вече и бездруго с увреден? Или по-скоро предполагате, че лудостта му ще достигне до други, по-висши нива? Вероятно психично болните ще наследят новия свят, понеже няма накъде повече да бъдат увредени? И аз като вас няма как да знам отговорите на тези въпроси.

Гари пийва вода от чашата си.

— Ето как ми се отвори случай. Кърк и останалите правеха нещо в мазето. Франк беше в банята. Моментално взех решение да се промъкна в стаята му. Влязох и намерих записките му в чекмеджето на бюрото. Поемах голям риск, по онова време вече изпитвах сериозен страх от този човек. Другите не му обръщаха внимание, мислеха го за смешник, но аз подозирах, че зад всичко се крият по-дълбоки проблеми. Зачетох се. Не след дълго бях увлечен от думите му. Когато и да беше започнал да пише Франк, ми се струваше невероятно да е изписал толкова страници. Десетки тетрадки, в различни цветове, всяка следваща по-гневна от предишната. Кратички спокойни куплетчета биваха изместени от подчертани изречения с едър шрифт, всяка дума твърдеше, че не бива да се страхуваме от съществата. Наричаше всички останали „ограничени хорица“, които „трябва да бъдат унищожени“. Беше наистина опасен. В един момент го чух да излиза от ваната и бързо напуснах стаята му. Може би в крайна сметка Дънкан не грешеше чак толкова, избирайки да застане на страната на Кърк. Тетрадките ми показаха, че реакциите спрямо новия свят биха могли да бъдат далеч по-сериозни от неговите.

Гари си поема дълбоко въздух. Отърква устни с опакото на ръката си.

— Когато на другия ден се събудихме, завесите бяха дръпнати.

Черил ахва.

— Вратите бяха отключени.

Дон понечва да каже нещо.

— А Франк го нямаше. Беше си взел тетрадката.

— Мамка му — успява да се включи Феликс.

Гари кима.

— Някой пострада ли? — пита Том.

Очите на Гари плувват в сълзи, но се сдържа.

— Не. Никой. Сигурен съм, че Франк би включил това наблюдение в бележките си.

Малори вдига ръка на корема си.

— Ти защо си тръгна? — пита нетърпеливо Дон.

— Тръгнах си, защото Кърк и останалите взеха да кроят подробни планове как да проследят Франк. Искаха да го убият като наказание за стореното.

Стаята е притихнала.

— Тогава осъзнах, че трябва да се махна. Тази къща бе съсипана. Заразена. Струва ми се, че вашата не е. Затова съм ти благодарен — добавя Гари, обърнат към Малори.

— Не съм те пуснала аз — казва Малори. — Гласувахме всички.

Що за човек би напуснал брат си, мисли си тя.

Поглежда Дон. После Черил. Олимпия. Историята на Гари разчувства ли тези, които гласуваха против пускането му в къщата? Или напротив — потвърди страховете им.

Лудост и бъркотия.

Том и Феликс засипват Гари с въпроси. Джулс също се включва. Но Черил е излязла от стаята. А Дон, който винаги има какво да каже, този път не се обажда. Само гледа.

Разделението става все по-осезаемо, мисли си Малори.

Няма значение кога точно е започнало. Сега е видимо. Гари донесе със себе си куфарче. История. И по някакъв начин разделение.