Кутия за птици

33.

Реката ще се раздели на четири ръкава, каза ѝ мъжът. На теб ти трябва вторият от дясно наляво. Тоест, не може да разчиташ, че ако се придържаш към десния бряг, ще го уцелиш. Положението е малко деликатно. Ще се наложи да отвориш очи.

Малори гребе.

А ето как ще разбереш, че моментът наближава, продължи мъжът. Ще чуеш запис. Глас. Не можем да стоим да чакаме край реката по цял ден. Твърде рисковано е. Затова монтирахме високоговорител. Записът се върти непрекъснато. Ще го чуеш. Високо. Съвсем ясно. Чуеш ли го, тогава е моментът да си отвориш очите.

Болката в рамото ѝ е на приливи и отливи. Децата, като я чуват да стене, предлагат помощ.

През първата година, в която беше сама с бебетата, гласът на Том непрекъснато я съпътстваше. Толкова много от идеите му си останаха само споделени, така и неосъществени. Малори, понеже не разполагаше с нищо друго, освен с време, изпробва доста от тях.

Трябва да озвучим двора, бе предложил веднъж той.

Идеята на Том беше да усъвършенстват алармената система и от птици да минат на усилватели. Когато остана самичка с две бебета, Малори искаше да разполага с тези микрофони.

Но как? Как ще се оправи с техника, усилватели, кабели?

Може да отидем донякъде с кола, предложи веднъж Том.

Това е лудост, парира го Дон.

Не, не е. Ще караме бавно. Улиците са пусти. Кое е най-лошото, което би могло да ни се случи?

Докато гребе, Малори си спомня един конкретен момент пред огледалото в банята. Случваше се да вижда отражения в огледалото. Олимпия. Том. Шанън. Всички ѝ се молеха, увещаваха я да напусне къщата, да направи още нещо за сигурността на децата. Трябваше да поеме сама този риск. Том и Джулс ги нямаше, за да ѝ помогнат.

Тогава чу гласа на Том. Винаги чуваше гласа на Том. В главата си. В стаята. В огледалото.

Сложи допълнителна броня на джипа на Черил. Боядисай прозорците черни. Не се притеснявай, ако се блъснеш в нещо. Просто тръгни. Карай с девет-десет километра в час. Сега имаш бебета, Малори. Важно е да чуеш, ако се появи нещо навън. Ако нещо броди около къщата. Микрофоните ще те уведомяват.

Тя излезе от банята и влезе в кухнята. Там се зае да изучава картата, която Феликс, Джулс и Том бяха използвали, за да планират пътуването до дома на Том. Бележките им още бяха там. Изчисленията на Том. Като използва таблицата им, тя добави и свои сметки.

Искаше усъвършенстваната алармена система на Том. Нуждаеше се от нея. Но въпреки новопридобитата решителност, не знаеше накъде да тръгне.

Веднъж, късно вечерта, докато бебетата спяха, тя седна край кухненската маса и се опита да си припомни маршрута, по който бе пристигнала в къщата първия път. Преди няма и година. Тогава бе съсредоточена върху адреса от обявата. Но покрай какво мина по пътя?

Опита се да възстанови маршрута в главата си.

Обществена пералня.

Това добре. Друго?

Витрините на магазините бяла празни. Сякаш се движеше из призрачен град и се притесни, че хората, които са пуснали обявата, може вече да не са на посоченото място. Хрумна ти, че може или да са полудели, или да са се натоварили в колата и да са заминали.

Да, така беше. Друго?

Хлебарница.

Добре. Друго?

Какво друго?

Да.

Бар.

Чудесно. Какво пишеше отпред на навеса?

Не знам. Що за идиотски въпрос!

Нима не си спомняш тъгата, която изпита, щом прочете… какво прочете…

Какво?

Името на групата? Коя беше групата?

Прочете името на една група, която е трябвало да свири две седмици преди деня, в който ти мина оттам. Как се казваха?

Името сигурно никога няма да си го спомня.

Но усещането?

Не помня.

Напротив, помниш. Чувството.

Стана ми мъчно. Уплаших се.

Какво са правили там? Какво?

В бара. Какво може да са правили?

Не знам. Пили са. Яли са.

Аха. Друго?

Танцували са?

Танцували са.

И?

Какво и?

Как са танцували?

Не знам.

На какво са танцували?

На музика. На музиката на тази банда.

Малори сложи ръка на челото си и се усмихна.

Точно така. Танцували са на музиката на бандата.

А бандата е имала нужда от микрофони. Бандата е имала нужда от усилватели.

Идеите на Том се рееха из къщата като призраци.

Точно като нас, би казал Том. Точно като онзи път, когато двамата с Джулс обиколихме квартала за първи път. Ти нямаше възможност да участваш в голяма част от тези събития, Малори, но вече можеш да го направиш. Двамата с Джулс намерихме кучета и по-късно ги използвахме, за да отидем до моята къща. Помисли, Малори. Всичко се случи някак последователно, всяка стъпка позволяваше да преминем към следващата. И то само защото не бяхме закостенели. Поемахме рискове. Сега трябва да направиш същото. Боядисай прозорците на колата черни.

Дон се изсмя на предложението на Том да карат слепешката. Но Малори направи точно това.

Виктор — ето кой ще ѝ помогне. Преди Джулс отказа да позволи кучето му да бъде използвано за това. Но сега в дъното на коридора спяха две бебета. Правилата се бяха променили. Тялото все още я болеше от раждането. Мускулите на гърба ѝ бяха постоянно изопнати. При всяко по-бързо движение имаше чувството, че слабините ѝ ще се пръснат. Лесно се изморяваше. Не успяваше да си осигури задължителната за една родилка почивка.

Виктор, каза си, той ще те пази.

Боядиса прозорците на колата черни с боята от зимника. Залепи от вътрешната страна на стъклото чорапи и пуловери. С помощта на лепило за дърво, което намери в гаража, и изолирбанд от зимника, прикрепи одеяла и дюшеци към бронята на джипа. Всичко това на улицата. Всичко това със завързани очи. Всичко това, докато понасяше болката от скорошното раждане, сякаш наказана за всяко движение на тялото ѝ.

Трябваше да ги остави сами. Трябваше да отиде сама.

Щеше да кара половин километър в посоката, противоположна на тази, от която беше дошла. После щеше да завие наляво и да кара шест километра. После десен завой и още четири километра. От тази позиция щеше да потърси бара. Планираше да носи храна за Виктор. Той щеше да я заведе обратно при колата, обратно при храната, когато тя му кажеше.

Десетина километра в час звучеше разумно. Достатъчно безопасно.

Но когато опита за пръв път, установи колко трудно е всъщност. Въпреки всички предпазни мерки, шофирането насляпо беше ужасяващо.

Джипът подскачаше жестоко, блъскайки се в неща, които тя не можеше да види. Двайсет пъти се удари в ръба на тротоара. Два пъти намери улични стълбове. Веднъж — паркирана кола. Напрежението беше огромно, съсипващо. С всяко цъкане на одометъра очакваше сблъсък, нараняване. Трагедия. Докато се прибра, нервите ѝ бяха на парчета. Върна се с празни ръце и без да е убедена, че ще има сили да опита пак.

Но го направи. И на деветия път, след като джипът беше зловещо очукан, го намери.

Натъкна се на обществената пералния на седмия път. И тъй като си я спомняше от първото си пътуване към къщата, се почувства окуражена да опита пак. Със завързани очи и уплашена, влезе в един магазин за обувки, в кафене, в сладоледена къща, в театър. Чу как стъпките ѝ отекват по мраморния под във фоайето на офис. Събори лавица с поздравителни картички на пода. Но така и не намери бара. И тогава, на деветия следобед, Малори влезе в незаключена дървена врата и тутакси позна, че е пристигнала.

Миризмата на вкиснати плодове, застоял дим и бира ѝ се стори по-приветлива от всякога. Коленичи и гушна Виктор през шията.

— Намерихме го.

Тялото ѝ беше натъртено. Мозъкът я болеше. Представяше си корема като спукан, мъртъв балон.

Но беше тук.

Дълго търси дървения бар в заведението. Блъска се в столове, удари си лакътя в една колона. Веднъж се спъна, но една маса я спаси от падане на пода. Посвети много време на опити да разпознае оборудването само с опипване. Това кухнята ли е? А това май се използва за смесване на напитки? Виктор я дръпна закачливо и тя се обърна, при което се блъсна жестоко в корема в твърда повърхност. Барът. Като завърза повода му за нещо, което оприличи на железен висок стол, Малори влезе зад бара и напипа бутилките. Всяко движение ѝ напомняше, че е родила съвсем неотдавна. Вдигаше бутилките една по една към носа си. Уиски. Нещо с аромат на праскова. На лимон. Водка. Джин. И да, накрая — ром. Също както някога, когато съквартирантите се бяха събрали да празнуват вечерта, когато пристигна Олимпия.

Беше ѝ приятно да държи бутилката в ръцете си. Сякаш бе чакала този момент цяло хилядолетие. Отнесе го до дъното на бара. Намери високия стол, настани се, вдигна бутилката към устата си и отпи.

Алкохолът се разля във вените ѝ. За момент болката ѝ сякаш понамаля.

В личната си тъмнина тя си даде сметка, че някое от съществата спокойно би могло да седи на бара до нея. Може би тук бе пълно с тях. По три на маса. Наблюдават я безмълвно. Следят омаломощената жена с превръзка на очите и гледащото ѝ куче. Но точно в онзи момент, в онази секунда, на нея просто не ѝ пукаше.

— Виктор — каза тя, — искаш ли да си пийнеш? Имаш ли нужда?

Боже, никак не е зле.

Отпи втора глътка, припомняйки си колко приятно може да си прекара човек следобеда в бар. Забрави бебетата, забрави къщата, забрави всичко.

— Виктор, бива си го.

Но кучето беше заето е друго, тя го усети. Дърпаше повода, вързан за стола. Малори отпи пак. Тогава Виктор заскимтя.

— Виктор? Какво има?

Той задърпа повода още по-силно. Скимтеше, не ръмжеше. Малори се заслуша. Кучето звучеше тревожно. Тя стана, отвърза го и го остави да я води.

— Къде отиваме, Виктор?

Усети, че той я води натам, откъдето бяха влезли, към вратата. Блъскаха се в маси. Лапите на Виктор се плъзгаха по плочките, Малори си удари пищяла в един стол.

Тук миризмата бе по-силна. По-наситена. Миризма на бар.

— Виктор?

Кучето спря. После усилено започна да драска по нещо на пода.

Мишка, реши Малори. Сигурно ги има колкото щеш.

Описа дъга с обувката си, преди да опре в нещо малко и твърдо. Като избута Виктор настрани, внимателно опипа земята. Замисли се за бебетата и как ще умрат без нея.

— Какво има, Виктор?

Беше някакъв пръстен. Стоманен на пипане. С късо въженце. Както беше със завързани очи, Малори го опипа и разбра какво е. Изправи се.

— Капак на зимник, Виктор. — Кучето дишаше тежко. — Да го оставим.

Но Виктор продължи да я дърпа.

Може да има хора, помисли си Малори. Да се крият. Да живеят там. Хора, които биха могли да ти помогнат да отгледаш бебетата.

— Ехо! — Никакъв отговор.

Под превръзката на очите ѝ се процеди пот. Ноктите на Виктор деряха дюшемето. Малори имаше чувството, че ако коленичи и вдигне капака на пода, ще се пречупи на две.

Миризмата, която я лъхна, бе задушаваща, Малори повърна и усети как ромът се надига обратно през гърлото ѝ.

— Виктор — задъхано промълви тя. — Нещо се разлага там долу. Нещо…

В този момент тя изпита неподправения прогарящ допир на страха. Не такъв, който сполетява жена, шофираща кола с боядисани в черно стъкла, а страх, който те сполетява, когато си с превръзка на очите и внезапно осъзнаеш, че в стаята има и друго присъствие.

Посегна към капака, уплашена да не политне в зимника и да падне върху това, което лежеше на дъното. Миризмата не се дължеше на стара храна. Нито на развалено пиене.

— Виктор!

Кучето я теглеше яростно, нетърпеливо да открие източника на миризмата.

— Стига, Виктор! Стига де!

Но той продължаваше.

Така мирише гроб. Това е смърт.

Бързо, в агония, Малори извлече Виктор от помещението и го върна в бара, втурна се да търси кол. Намери един дървен. Завърза повода за него, коленичи и пое лицето му в шепи, умолявайки го да се успокои.

— Трябва да се върнем при бебетата — говореше му. — Трябва да се успокоиш.

Но Малори трябваше да успокои първо себе си.

Така и не установихме как влияе на животните. Така и не разбрахме.

Извърна невиждащото си лице към коридора, водещ към зимника.

— Виктор — успя да пророни, задавена от сълзи. — Какво видя там? — Кучето беше притихнало. Дишаше тежко. Прекалено тежко.

— Виктор?

Тя стана и се отдалечи на крачка от него.

— Виктор, ще те оставя за малко. Отивам да потърся микрофоните.

Част от нея бе на път да умре. Имаше чувството, че полудява. Замисли се за Джулс. Джулс, който обичаше кучето си повече от самия себе си.

Това куче бе последната ѝ връзка със съквартирантите.

От гърдите му се изтръгна мъчително ръмжене. Малори никога досега не бе чувала подобен звук от него. Не бе го чувала от кое да е куче на земята.

— Виктор. Съжалявам, че дойдохме тук. Толкова съжалявам.

Кучето започна да се мята неистово и Малори си помисли, че се е изтръгнало от повода. Дървеният кол се разхвърча на парчета.

Виктор излая.

Докато отстъпваше, Малори усети нещо, може би подиум, зад уморените си колене.

— Виктор, не. Моля те. Толкова съжалявам.

Кучето се олюля, блъсна се в една маса.

— О, боже! ВИКТОР! Престани да ръмжиш! Престани! Моля те!

Но Виктор не можеше да спре. Малори опипа застлания с килим подиум зад себе си. Качи се отгоре, беше я страх да обърне гръб на това, което бе видял Виктор. Сгушена и трепереща, слушаше как кучето полудява. Чу го как се изпика. Чу го как изпотроши зъбите си, докато хапеше въздуха около себе си.

Малори изпищя. Инстинктивно посегна за нещо, за оръжие, и след миг ръцете ѝ стискаха стоманено колче.

Тя се изправи бавно и опипа заоблената повърхност.

Виктор хапеше въздуха. Без да спира. Звукът беше като от трошене на зъби.

На върха на стоманената пръчка пръстите на Малори обгърнаха къс объл предмет. В края му тя напипа нещо като метална мрежа.

Ахна.

Намираше се на сцената. И държеше в ръцете си онова, за което бе дошла. Държеше микрофон.

Чу как костта на Виктор изпуква. Козината и плътта му се разкъсаха.

— Виктор!

Пъхна микрофона в джоба си и падна на колене.

Убий го, помисли си. Но не можеше.

Трескаво заопипва сцената. Зад гърба ѝ Виктор сякаш бе прегризал собствения си крак.

Тялото ти е съсипано. Виктор умира. Но в къщата си оставила две бебета в кутии. Те имат нужда от теб, Малори. Нуждаят се от теб нуждаят се от теб нуждаят, се от теб.

Очите ѝ се наляха със сълзи, които преляха през превръзката. Дъхът ѝ се насече на пресекулки. Паднала на колене, тя проследи кабела до малък квадратен предмет в далечния край на сцената. Напипа още три кабела, водещи до други три микрофона.

Виктор издаде звук, какъвто никое куче не би трябвало да издава. Звучеше едва ли не като човек в отчаянието си. Малори събра каквото можа.

Усилвателите, достатъчно компактни, че да ги пренесе. Микрофоните. Кабелите. Една стойка.

— Съжалявам, Виктор. Толкова съжалявам, Виктор. Съжалявам.

Когато се изправи, си помисли, че тялото ѝ няма да може да го понесе. Беше убедена, че ако имаше дори една идея по-малко сила, би останала да лежи на земята и да не мръдне повече. Но все пак се изправи. Докато Виктор продължаваше да се бори, Малори се отправи към изхода, долепила гръб в стената. Най-накрая слезе от сцената.

Виктор видя нещо. Къде е то сега?

Не можеше да удържи сълзите си. Но внезапно я обзе по-силно чувство: безценно спокойствие. Майчинство. Все едно беше чужда сама на себе си, живееше единствено заради бебетата.

Прекоси бара, мина достатъчно близо до Виктор, че да усети как кракът ѝ се отърква в него. Това бузата му ли е? Муцуната? Довиждане ли ѝ казва? Или е протегнал език?

Малори продължи нататък и стигна до мястото, откъдето бяха влезли. Отворената врата на избата беше близо. Но тя не можа да прецени точно къде е.

МАХАЙ СЕ ОТ МЕН! МАХАЙ СЕ ОТ МЕН! Докато се бореше с тежката техника, Малори направи крачка напред, но не усети настилка под крака си.

Загуби равновесие. Без малко да падне.

Изправи се.

Не можа да познае собствения си глас, когато изпищя на излизане от бара.

Слънцето пареше по кожата ѝ.

Бързо се отправи към колата.

Мислите ѝ бяха наелектризирани. Всичко се случваше твърде бързо. Слезе от бетонния тротоар и се блъсна здраво в колата. Трескаво, като обезумяла, натовари всичко в багажника. Щом седна зад волана, се разрида.

Жестокостта. Този свят. Виктор.

Стиснала контактния ключ, се канеше да го завърти. Внезапно, с плувнала в пот черна коса, застина.

Дали има шанс нещо да се е промъкнало с нея в купето? Възможно ли е да се е настанило до нея на пасажерското място?

Ако да, значи щеше да го закара при децата.

За да се прибереш, каза си (дори вътрешният ѝ глас трепереше; дори вътрешният ѝ глас звучеше все едно плаче), задължително трябва да следиш показанията на одометъра за изминатите километри.

Заопипва слепешката колата, ръцете ѝ заблъскаха необуздано таблото, удряха тавана, нацелваха прозорците.

Свали рязко превръзката от очите си.

Видя черното стъкло. Беше сама в колата.

С помощта на одометъра отброи обратно четири километра, после още шест до „Шилингам“, после петстотин метра до къщата, като се удари във всички възможни ръбове по пътя си. Движеше се с едва седем километра в час; стори ѝ се цяла вечност.

След като паркира, извади от колата всичко, което бе взела със себе си. Вътре в къщата, в безопасност зад затворената врата, отвори очи и се втурна към стаята на бебетата.

Бяха се събудили. Зачервили личица. Ревящи. Гладни.

Много по-късно лежеше будна, разтреперана на влажния кухненски под. Гледаше микрофоните и двата малки усилвателя, припомняше си звуците, надавани от Виктор.

Кучетата не са защитени. Кучетата могат да полудеят. Кучетата не са защитени.

И всеки път, щом си помислеше, че ще спре да плаче, се разридаваше отново.