Кутия за птици

22.

Малори долавя движение от другата страна на вратата. Задъхано дишане. Тя и останалите са във фоайето. Феликс тъкмо е попитал кой е.

В промеждутъка между въпроса и отговора те са готови да припишат драскането отвън на абсолютно всичко.

Същества, мисли си тя.

Но пред вратата няма същества. Том и Джулс са.

— Том!

— Все още сме с шлемовете. Но не сме сами. Водим кучета.

Феликс, плувнал в пот, издиша продължително. Облекчението на Малори е толкова голямо, че чак боли.

Виктор лае. Маха с опашка. Джулс му подвиква.

— Виктор, приятелче! Върнах се!

— Добре — казва Феликс на съквартирантите вътре. — Затворете очи.

— Чакайте! — обажда се Дон.

— Защо? — пита Феликс.

— Откъде да знаем, че са сами? Как да сме сигурни, че никой не ги е проследил? Кой знае какво може да ги е проследило?

Феликс се замисля. После подвиква към Том.

— Том! Само двамата ли сте? Вие двамата и кучетата?

— Да.

— Това не означава, че е сигурно — продължава Дон.

— Дон — казва нетърпеливо Малори, — ако някой искаше да проникне в къщата, би могъл да го направи по всяко време.

— Мисля за безопасността ни, Малори.

— Знам.

— И аз живея тук.

— Знам. Но Том и Джулс са от другата страна на вратата. Върнаха се. Трябва да ги пуснем да влязат.

Дон я гледа втренчено. После забива очи в пода.

— Някой ден ще ни докарате смърт, хора.

— Дон — казва Малори, забелязала, че той най-сетне омеква. — Ще отворим вратата веднага.

— Да. Знам. Каквито и да ги плещя.

Дон затваря очи.

Малори прави същото.

— Готови ли сте, Том? — пита Феликс.

— Да.

Малори чува как вратата се отваря. По плочките във фоайето затупуркват лапи и звукът е като от нахлуването на много хора. Входната врата бързо се затваря.

— Подай ми метлата — казва Феликс.

Малори чува простъргването по стените, пода и тавана.

— Добре — обявява Феликс. — Готови сме.

В новия свят няма нищо по-страшно от мига между решението да отвориш очи и самото отваряне на очите.

Малори отваря очи.

Фоайето избухва в цветове. Две кучета хъски се щурат насам-натам, душат пода, опознават новите хора, Виктор.

Въодушевлението, което изпитва Малори при вида на Том, е главозамайващо. Том обаче не изглежда много добре. Изтощен. Мръсен. Сякаш е преминал през ужаси, които Малори може само да си представя.

Държи нещо. Бяло. Кутия. Достатъчно голяма да побере малък телевизор. Отвътре се чуват звуци. Къткане.

Олимпия се мята напред и прегръща Том, който се смее, докато се мъчи да свали шлема от главата си. Джулс вече е свалил своя и коленичи да прегърне Виктор. Черил плаче.

Изражението на Дон е смесица от удивление и срам.

Едва не се изпокарахме, мисли си Малори. Том го нямаше само един ден и за малко да се изпокараме.

— Леле, мили боже — възкликва Феликс, като гледа облещен новите животни. — Получи се!

Погледите на Том и Малори се засичат. Искрата, с която той тръгна, е угаснала.

Какво ли са преживели там навън?

— Това са хъски — показва кучетата Джулс. — Добронамерени са. Но им трябва мъничко време, за да свикнат.

След това Джулс ненадейно надава вой от облекчение.

Като завърнали се у дома ветерани от войната, казва си Малори. А направиха само кратка обиколка на квартала.

— Какво има в кутията? — пита Черил.

Том я вдига по-високо. Очите му са изцъклени. Далечни.

— В кутията, Черил — казва той и като протяга едната си ръка, с другата повдига капака, — има птици.

Съквартирантите се събират в кръг около кутията.

— Какви птици? — интересува се Олимпия.

Том бавно клати глава.

— Не знаем. Намерихме ги в гаража на един ловец. Нямаме представа как са оцелели. Може би стопаните им са оставили достатъчно храна. Както сами чувате, доста са шумни. Но само когато ги доближим. Пробвахме. Приближи ли се някой до кутията, надават силни звуци.

— Значи ни носите вечеря? — пита Феликс.

Том се усмихва уморено.

— Алармена система.

— Алармена система ли? — сякаш не е разбрал Феликс.

— Ще окачим кутията отвън. При входната врата. Така ще можем да ги чуваме отвътре.

Най-обикновена кутия с птици, казва си Малори. А все пак им се струва, че са постигнали голям напредък.

Том бавно затваря капака.

— Трябва да ни разкажете всичко — подканва ги Черил.

— Ще ви разкажем — обещава Том. — Но нека първо влезем в трапезарията. Няма да откажем да поседнем за минутка.

Съквартирантите се усмихват.

Без Дон.

Дон, който ги обяви за мъртви. Дон, който вече преразпределяше техните дажби.

В коридора Том оставя кутията с птиците на пода до стената. После съквартирантите се събират в трапезарията. Феликс носи вода на Том и Джулс. След като оставят чашите пред себе си, те започват да разказват за преживяванията си навън.