Кутия за птици

17.

— Страх ги е от нас — внезапно изтърсва Олимпия.

— Какво имаш предвид? — пита Малори. Двете седят една до друга на третото стъпало на стълбата.

— Съквартирантите ни. Страх ги е от коремите ни. И аз знам защо. Защото един ден ще им се наложи да ни израждат.

Малори поглежда към хола. Живее в къщата вече от два месеца. Бременна е в петия месец. Тя също е мислила по въпроса. Разбира се, как иначе.

— Според теб кой ще го направи? — пита Олимпия, спряла огромните си невинни очи върху Малори.

— Том.

— Да, но бих се чувствала по-добре, ако в къщата имаше лекар.

Тази мисъл не дава мира на Малори. Неизбежния ден, в който ще роди. Без акушер. Без лекарства. Без приятели или роднини. Опитва се да си го представи като нещо кратичко. Минава бързо и край. Представя си момента, когато водите ѝ изтичат, после се вижда с детето в ръце. Не иска да мисли за това, което ще се случи междувременно.

Останалите са се събрали в хола. Приключили са със сутрешните домакински задължения. През целия ден Малори е обзета от усещането, че Том крои нещо. Изглежда отстранен. Потънал в мислите си. В момента стои насред хола, останалите съквартиранти са разположени така, че да го чуват добре, и той им разказва какво е намислил.

— Имам план.

— Нима? — пита Дон.

— Да. — Том замлъква, сякаш иска да е напълно сигурен в това, което ще изрече накрая. — Трябват ни водачи.

— Какво имаш предвид? — пита Феликс.

— Имам предвид, че трябва да отидем да потърсим кучета.

Малори става от стъпалото и отива до прага на хола. Също като при останалите, и нейното внимание е привлечено от идеята на Том да излезе от къщата.

— Кучета ли? — пита Дон.

— Да. Улични. Изоставени домашни любимци. Навън сигурно има стотици такива. Безпризорни. Или заключени в къща, без надежда да се измъкнат. След като ще излизаме, за да попълним запасите си от храна, а всички сме наясно, че ще се наложи да го направим, ми се ще да потърсим помощ. Кучетата биха могли да ни предупреждават.

— Том, не сме наясно с въздействието на тези същества върху животните — намесва се Джулс.

— Знам. Но не можем да бездействаме.

Напрежението в стаята се покачва.

— Ти си луд — казва Дон. — Наистина си решил да излезеш.

— Ще донесем оръжие — уверява ги Том.

Дон се накланя напред на люлеещия се стол.

— Какво точно си намислил?

— От известно време разработвам шлемове — продължава Том. — За да предпазват превръзките на очите. Ще носим касапски ножове. Кучетата биха могли да ни водят. Ако някое полудее? Пускаме повода. Ако се нахвърли върху теб — убиваш го с ножа.

— Сляп.

— Да. Сляп.

— Не ми харесва как звучи тая работа — признава Дон.

— Защо?

— Навън може да обикалят маниаци. Престъпници. Улиците не са каквито бяха, Том. Вече не сме в предградие. В хаос сме.

— Е, нещо трябва да се промени — казва Том. — Трябва да вървим напред. Иначе просто чакаме новини в един свят, където новини не пристигат.

Дон поглежда към килима. После обратно към Том.

— Твърде е опасно. Няма причина да поемаме такъв риск.

— Според мен по-добре да изчакаме.

— Какво да изчакаме?

— Помощ. Примерно.

Том оглежда одеялата, които покриват прозорците.

— Никой не се е завтекъл на помощ, Дон.

— Това не означава, че трябва непременно да се втурнем навън да го търсим.

— Да гласуваме — предлага Том.

Дон оглежда лицата на съквартирантите. Явно търси някого, който да се съгласи с него.

— Гласуване — продължава Дон. — И тази идея не ми допада никак.

— И защо? — интересува се Феликс.

— Защото, Феликс, тук не става въпрос от коя кофа да пием и в коя да пикаем. Става въпрос за това един или неколцина от нас да излязат от къщата, при това без основателна причина.

— Не е вярно, че няма основателна причина — възмущава се Том. — Представете си кучетата като алармена система. Феликс чу нещо край кладенеца преди две седмици. Дали е било животно? Или човек? Или същество? Добре обучено куче би излаяло. Става дума да претърсим нашата улица. Най-много съседните една-две. Дайте ни дванайсет часа. Само за това ви моля.

Дванайсет часа, мисли си Малори. Носенето на вода от кладенеца отнема едва трийсет минути.

Но посочването на конкретно време звучи обозримо и ѝ действа успокоително.

— Не виждам какво налага да правим такива обиколки — настоява Дон. Маха с ръка към Виктор, който се е свил в краката на Джулс. — Имаме си куче. Да го обучим.

— Абсурд — става от мястото си Джулс.

— И защо не?

— Не съм го довел, за да го принасям в жертва. Докато не сме сигурни какво въздействие има върху кучетата, не съм съгласен.

— „Принасям в жертва“ — повтаря Дон. — Добър избор на думи.

— Отговорът ми е не — повтаря Джулс.

Дон се обръща към Том.

— Видя ли? Единственият стопанин на куче в къщата е изцяло против.

— Не съм казал, че съм против идеята на Том — обажда се Джулс.

Дон оглежда помещението.

— Значи всички сте съгласни? Сериозно? Всички мислите, че идеята е добра?

Олимпия гледа Малори ококорена. Дон, съзрял възможност за съюзник, се приближава към нея.

— Ти какво мислиш, Олимпия? — пита.

— О! Ами… такова… не знам!

— Дон — казва Том. — Ще гласуваме официално.

— Съгласен съм — обажда се Феликс.

Малори оглежда хола.

— И аз съм съгласен — добавя Джулс.

— И аз — казва Черил.

Том се обръща към Дон. В този момент Малори усеща как нещо в нея пропада.

Осъзнава, че къщата има нужда от него.

— Ще дойда с теб — казва Джулс. — След като не ти позволих да използваш кучето ми, мога поне да ти помогна да хванеш други.

Дон клати глава.

— Пичове, вие сте абсолютно откачили.

— Тогава ще трябва да ти направим и шлем — казва Том и слага ръка на рамото на Джулс.

На следващата сутрин Том и Джулс са почти готови с втория шлем.

Тръгват същия ден. Според Малори всичко става твърде бързо. Нали тъкмо гласуваха за напускането на къщата, нужно ли е да тръгват веднага?

Дон не прави опити да скрие чувствата си. Другите, като Малори, са изпълнени с надежда. Трудно е, Малори го съзнава, да не бъдеш увлечен от енергията на Том. Ако сред заминаващите беше Дон, тя сигурно не би залагала толкова на завръщането им със зрящи кучета. Но Том има заразителна енергия. Когато каже, че ще направи нещо, все едно вече го е свършил.

Малори наблюдава от дивана. И в двете книги, „Бременна съм“ и „Бебето… най-сетне!“, се говори за „стресовата връзка“ между майка и дете. Малори не иска бебето ѝ да усеща притеснението, което майка му изпитва в момента, докато гледа как Том се готви да напусне къщата.

До стената са подпрени две брезентови торби. И в двете има консерви, фенерчета и одеяла. До тях са оставени големи ножове и крака на кухненски стол, заострени като остри щикове. Дръжките от метли ще използват като тояжки за подпиране.

— Може би животните не полудяват — разсъждава Олимпия, — защото имат малко мозък.

По изражението на Дон личи, че се кани да каже нещо. Но се сдържа.

— Възможно е животните да не могат да полудяват — намества ремъка на шлема си Том. — Може би едно същество трябва да е достатъчно умно, за да загуби разсъдъка си.

— Виж, това е нещо, което бих искал да разбера, преди да изляза навън — казва Дон.

— Може би — продължава Том, — съществуват степени на лудост. Непрекъснато се питам как ли влияят тези същества на хората, които вече са луди.

— Да вземете да доведете и няколко такива? — иронизира Дон. — Сигурни ли сте, че искате да загубите живота си заради надеждата, че животните не са умни колкото нас?

Том го гледа в очите.

— Виж какво ще ти кажа, Дон — уважавам животните много повече. Но точно в момента ме интересува единствено оцеляването ни.

Най-накрая Джулс пристяга шлема си. Извръща глава, за да провери дали е достатъчно стабилен. Задната част изпуква и всичко се разпада в краката му.

Дон бавно клати глава.

— Мамка му — събира парчетата Том. — Нали го проверих! Не се тревожи, Джулс.

Събрал всички парчета, Том ги сглобява, после подсилва ремъка с още един. Слага шлема на главата на Джулс.

— Така. Сега е по-добре.

При тези думи на Малори ѝ прилошава. Цяла сутрин знае, че Том и Джулс тръгват, но всичко става някак твърде бързо.

Не отивай, ще ѝ се да каже на Том. Имаме нужда от теб. Аз имам нужда от теб.

Но съзнава, че причината тази къща да се нуждае от Том е, че той е от хората, готови да извършат точно това, което прави днес.

До стената Феликс и Черил помагат на Том и Джулс да закрепят брезентовите сакове на гърба им.

Том пронизва въздуха с един от щиковете.

На Малори пак ѝ прилошава. Нищо не ѝ напомня по-категорично за ужаса от този нов свят от това да види Том и Джулс да се подготвят по този начин за обиколка на квартала. Със завързани очи, въоръжени, изглеждат като войници в бутафорна война.

— Е, добре — казва Том. — Отваряйте.

Феликс отива до входната врата. Съквартирантите се събират зад него във фоайето. Малори ги гледа как затварят очи, на свой ред прави същото. В личната ѝ тишина сърцето ѝ бие по-силно.

— Успех — казва неочаквано, наясно, че ако не го изрече, после ще съжалява.

— Благодаря — казва Том. — Помни какво ти казах. След дванайсет часа ще се върнем. Всички със затворени очи ли са?

Съквартирантите потвърждават.

Вратата се отваря. Малори чува стъпките им по верандата. Вратата се затваря.

Малори има чувството, че безапелационно са заключили нещо отвън.

Дванайсет, ча̀са.