Кутия за птици

8.

Малори се събужда в новата си стая. Тъмно е. За един блажен момент, последния преди събуждането, я обзема чувството, че всичко, свързано със същества и полудяване, е било просто кошмар. Смътно си спомня Ривърбридж, Том, Виктор, шофирането, но никой от тези елементи не ѝ се прояснява, докато — забила поглед в тавана — не осъзнава, че никога по-рано не се е будила в тази стая.

А Шанън е все така мъртва.

Малори бавно се надига, за да седне изправена в леглото, поглежда към единствения прозорец. За стената е заковано черно одеяло, което я предпазва от външния свят. Недалеч от краката ѝ има стара тоалетка. Розовото е избледняло, но огледалото изглежда чисто. В него тя вижда себе си по-бледа от обикновено. Поради което черната ѝ коса изглежда още по-черна. Пред огледалото има допълнителни пирони, отвертки, чук и гаечен ключ. С изключение на леглото, това е единствената мебел.

Докато се придърпва към ръба на леглото и се извърта, за да отпусне крака на пода, забелязва върху сивия килим второ черно одеяло, прилежно сгънато. Сигурно е за резерва, казва си. До него има купчинка книги.

С лице към вратата на стаята, Малори чува гласове от долния етаж. Все още не познава тези хора и не може да разпознае кой говори, различава само гласа на Черил, единствената жена, или на Том, чийто глас ще бъде неин наставник години наред.

Със ставането усеща грапавия и изтъркан килим под стъпалата си. Прекосява спалнята и наднича в коридора. Чувства се добре. Отпочинала. Вече не ѝ се вие свят. Облечена е с дрехите от предната вечер, слиза по стълбите към хола.

Миг преди кракът ѝ да докосне долната площадка, се появява Джулс, понесъл купчина дрехи.

— Здрасти — кима ѝ той. Малори го изпровожда с поглед към банята в дъното на коридора. Там чува как той накисва дрехите във ведро с вода.

Обръща се към кухнята и вижда Черил и Дон край мивката. Влиза в кухнята, докато Дон пълни чаша вода от една кофа. Черил я чува и се обръща.

— Изплаши ни снощи — казва ѝ. — По-добре ли се чувстваш?

Малори, едва сега осъзнала, че предната вечер е припаднала, се изчервява лекичко.

— Да, добре съм. Просто ми дойде много.

— С всички ни беше така — уверява я Дон. — Но ще свикнеш. Скоро ще се убедиш, че си живеем доста луксозно.

— Дон е циник — добронамерено вмята Черил.

— Не е вярно — оправдава се Дон. — Тук ми харесва.

Малори се стряска, щом Виктор я близва по дланта. Докато коленичи да го погали, чува музика откъм хола. Прекосява кухнята и отива да надзърне. Стаята е празна, но работи радиото.

Малори поглежда Черил и Дон край мивката. Зад тях има врата на зимник. Малори тъкмо се кани да попита накъде води, когато чува гласа на Феликс откъм хола. Той диктува адреса на къщата.

— … улица „Шилингам“ номер 273… казвам се Феликс… търсим хора, които са все още живи… издирваме оцелели…

Малори поглежда в хола. Феликс говори по телефона.

— Звъни на случайни номера.

Малори пак се сепва, този път от гласа на Том, който наднича в хола заедно с нея.

— Нямаме ли телефонен указател? — пита.

— Не. Това е ужасно потискащо.

Феликс набира номера на майка си. Том, с хартия и химикалка в ръка, пита:

— Искаш ли да дойдеш с мен и да разгледаш зимника?

Малори го следва през кухнята.

— Инвентаризация ли ще правиш? — пита Дон, щом Том отваря вратата.

— Аха.

— Кажи какви са наличностите.

— Разбира се.

Том влиза първи. Малори го следва по дървеното стълбище. Подът на помещението е пръстен. В тъмното тя усеща и помирисва земята под краката си.

Том дърпа връвта на една крушка и стаята внезапно грейва. Малори се стряска от гледката. Прилича повече на склад, отколкото на зимник. Привидно безкрайни дървени рафтове са заредени с консерви. От тавана до пръстения под, мястото прилича на бункер.

— Всичко това е построено от Джордж — обикаля помещението с ръка Том. — Той наистина беше една крачка напред.

Вляво, само частично осветена от крушката, Малори вижда полупрозрачна завеса. Зад нея има пералня и сушилня.

— На пръв поглед храната изглежда много — показва Том консервите. — Но не е така. И този, който се тревожи най-много за запасите ни, е Дон.

— Колко често правиш инвентаризация? — пита Малори.

— Веднъж седмично. Но понякога, когато ми е нервно, идвам да проверя как са нещата, дори да съм преброил всичко предния ден.

— Хладно е.

— Аха. Класически зимник. Идеално е.

— Какво става, когато провизиите се изчерпат?

Том я поглежда. Чертите му са меки на светлината.

— Отиваме да набавим нови. Проникваме в хранителни магазини. В други домове. Каквото можем.

— Аха — кима Малори.

Докато Том отмята по списъка, Малори оглежда зимника.

— Това сигурно е най-надеждното помещение в къщата — отбелязва.

Том застива. Замисля се над думите ѝ.

— Не мисля. Според мен таванът е по-безопасен.

— Защо?

Забеляза ли ключалката, като идвахме насам? Тази врата е истинска антика. Заключва се, но не солидно. Сякаш зимникът е построен най-напред, преди години, преди да решат да продължат с къщата. Докато вратата на тавана… ето това се казва заключалка. Ако трябва да се скрием някъде, ако някое от онези същества проникне в къщата, според мен трябва да изберем тавана.

Малори инстинктивно вдига поглед. Разтърква рамене.

Ако трябва да се скрием някъде.

— Ако съдим по запасите, които ни остават — продължава Том, — можем да изкараме три до четири месеца. Може да звучи много време, но тук дните летят неусетно. Направо се сливат. Затова започнахме да поддържаме календара на стената в хола. В известен смисъл времето вече не означава нищо. Но е сред малкото неща, които ни напомнят за предишния ни живот.

— Потокът на времето?

— Аха. И как го оползотворяваме.

Малори отива до ниска дървена табуретка и сяда. Том продължава да води записки.

— Ще те въведа във всички домакински дейности, като се качим в къщата — казва ѝ. После, като сочи едно място на стената между рафтовете и окаченото пано, добавя: — Виждаш ли онова там?

Малори поглежда нататък, но не разбира какво има предвид той.

— Ела.

Той я повежда към стената, където има счупена тухла. Зад нея се вижда пръст.

— Не мога да кажа дали това ме плаши, или ми харесва — разсъждава той.

— Какво имаш предвид?

— Ами, вижда се пръстта. Това означава ли, че бихме могли да започнем да копаем? Да издълбаем тунел? Втори зимник? Още пространство? Или е просто друг начин за влизане?

Очите му искрят ослепително на светлината на крушката.

— Работата е там — казва той, — че ако съществата наистина искаха да проникнат в къщата… нямаше да е проблем да го сторят. И подозирам, че досега да са го направили.

Малори гледа петното пръст на стената. Представя си как се промъква през тунелите, бременна. Представя си червеи.

След кратка пауза тя пита:

— Какво си правил, преди това да се случи?

— Питаш за работата ми ли? Бях учител. Водех осми клас.

Малори кима.

— Честно казано, и на мен ми приличаше на учител.

— Знаеш ли, и преди съм го чувал. Неведнъж! И ми харесва. — Имитира с жест как си оправя яката на ризата. — Ученици — казва, — днес ще учим за консервираните храни. Така че, ако обичате, си затваряйте устата, по дяволите.

Малори се смее.

— А ти какво си работила? — интересува се Том.

— Не стигнах до там да започна работа.

— Загубила си сестра, нали? — мило пита Том.

— Да.

— Съжалявам. Аз загубих дъщеря си.

— О, боже, Том.

Том замълчава, сякаш се колебае дали да продължи. Решава да ѝ каже.

— Майката на Робин почина при раждането. Звучи жестоко да го споменавам, предвид състоянието ти. Но ако ще се опознаваме, би трябвало да знаеш тази история. Робин беше страхотно дете. Още от осемгодишна бе по-умна от баща си. Падаше си по странни неща. Например харесваше повече инструкцията за употреба на някоя играчка, отколкото самата играчка. Надписите след филма — повече от самия филм. Начинът, по който е написано нещо. Изражението на лицето ми. Веднъж ми каза, че ѝ приличам на слънцето, заради косата. Попитах я дали светя като слънцето, а тя ми отговори: „Не, татко, по-скоро светиш като луната, когато навън е тъмно“.

Когато съобщенията за инциденти влязоха в новините и хората започнаха да вземат нещата на сериозно, аз бях бащата, който заяви, че няма да живеем в страх. Положих всички усилия да продължим да живеем в обичайния си ритъм. И се стараех да предам това най-вече на Робин. В училище чуваше разни неща. Просто не исках да я плаша. Но след известно време вече не можех да се преструвам. В един момент хората започнаха да спират децата си от занятия. Постепенно училището затвори врати. Временно. Или докато си възвърнат „общественото доверие, че могат да осигурят безопасна среда за децата на хората“. Времената бяха мрачни, Малори. Както ти казах, самият аз бях учител и горе-долу по същото време затвори и моето училище. Така че изведнъж двамата с Робин се озовахме у дома и разполагахме с много време един за друг. Дадох си сметка колко е пораснала. Започваше да мисли мащабно. Въпреки това, бе все още твърде малка, за да осъзнае целия ужас на историите, които слушахме по новините. Положих усилия да не ѝ спестявам нищо, но бащата в мен понякога се чувстваше длъжен да смени канала.

Радиото явно ѝ дойде в повече. Робин все по-често сънуваше кошмари. Отделях много време да я успокоявам. Непрекъснато имах чувството, че я лъжа. Постигнахме споразумение никой от двама ни да не поглежда през прозореца. Някак трябваше да я убедя, че положението е едновременно под контрол и тотално извън контрол.

Взе да спи при мен, в моето легло, докато една сутрин се събудих и не я намерих до себе си. Предната нощ бе споменала, че ѝ се иска нещата да са си както преди. Искала да познава майка си, която никога не бе виждала. Беше смазващо да я слушам да говори така, едва осемгодишна, да ми казва, че животът не е справедлив. Когато се събудих и не я видях до себе си, си казах, че просто е започнала да свиква. С новия начин на живот. Но си мисля, че вероятно Робин бе изгубила нещо от детството си предната нощ, когато е разбрала преди мен сериозността на ситуацията, осъзнала е какво се случва навън.

Том млъква. Гледа към вратата на зимника.

— Намерих я във ваната, Малори. Плаваше. Мъничките ѝ китки бяха прерязани с бръснача, с който ме бе виждала да се бръсна хиляди пъти. Водата беше червена. Кръвта преливаше през ръба на ваната. Кръв по стените. Тя беше дете. Осемгодишно дете. Дали е погледнала навън? Или просто е решила да го направи сама? Никога няма да узная отговора.

Малори протяга ръце към Том и го прегръща.

Но не плаче. Миг по-късно той пристъпва към рафтовете и започва да отмята бройки.

Малори си мисли за Шанън. Тя също загина в банята. Тя също отне собствения си живот.

Когато Том приключва, пита Малори дали е готова да се върнат горе. Докато се протяга към връвта на крушката, забелязва, че Малори гледа петното пръст на стената.

— Откачена работа, а? — казва.

— Аха.

— Гледай да не го позволяваш. Това просто е един от древните страхове. Надделява.

— Моля?

— Страхът от мазето.

Малори кима.

Том дърпа връвта и крушката угасва.