Мръсницата е мъртва

Глава дванадесета

Докато вървеше по Броуд Стрийт в 7.40 часа следващата сутрин (четвъртък), Кристин Грийнъуей размишляваше (продължаваше да размишлява) за мъжа, заговорил я вчера вечерта в отделение 7С на последния етаж в „Джон Радклиф 2“. (Само в много редки случаи тя понасяше благосклонно гордостта на баща си от вечно-любящата го щерка!) Не би могло да се каже, че оттогава досега онзи мъж изобщо не бе излизал от ума й, но й бе останало едно полуосмислено, преживяло нощта чувство, че осъзнава присъствието му. И всичко това единствено защото той така любезно я бе помолил да провери нещо в библиотеката. Толкова сериозен, толкова признателен й се стори. Това бе глупаво всъщност, защото тя и без друго с удоволствие би му помогнала. Нали поначало затова бе отишла да работи в библиотека — за да може да установи някои основни пътепоказатели в областта на историята и литературата и да осигури там, където е възможно, верните ориентири за безброй любопитни издирвания. Още едва петгодишна, с руси плитки, стигащи до средата на слабичкото й гръбче, тя бе завиждала на жената в библиотеката в Самъртаун, която, като нея сега, изравяше фишовете някъде от дългите чекмеджета зад високия плот на гишето; а още повече бе завиждала на библиотекарката, която удряше печата с датата отпред на вътрешната корица и прибираше всяко листче с името на заетата книга в съответното продълговато калъфче. Естествено на нея, Кристин Грийнъуей, вече не й се налагаше да извършва подобни елементарни операции. Вече почти бе забравила онези неизбежни въпроси, като например кой е авторът на „Вятърът във върбите“, защото тя, Кристин, бе най-старшата в момента от трите достолепни библиотекарки в северния край на долната читалня в „Бодли“, където нейните ежедневни задължения предполагаха да сътрудничи както на по-низшите, така и на висшите академични среди в Университета, да проверява заявките, да ориентира за номерацията на рафтовете, да предлага възможни варианти за справки, да отправя и получава запитвания по телефона (едно от тях вчера бе от университета в Упсала). И през всичките тези години тя бе изпълнена с чувство на удовлетворение от значимостта на работата си — от пълноценното си участие във функционирането на Университета.

Естествено в живота й бе имало и някои големи разочарования, каквито, както й бе известно, не липсват и при мнозина други хора. Омъжена на двадесет и две, на двадесет и три тя вече бе разведена. От негова страна нямаше друга жена, от нейна също нямаше друг, макар да й се предлагаха (и досега) толкова много възможности. Не беше от това! Просто съпругът й бе толкова незрял и безотговорен — и най-вече толкова отегчителен! От момента, когато те двамата се бяха заели да гледат дом, да си установят месечен бюджет, да следят за разписките от платените сметки — е, тя бе осъзнала, че той всъщност никога няма да бъде мъжът на нейния живот. А както стояха понастоящем нещата, тя трудно можеше да преглътне перспективата да има до себе си пак някой донякъде неграмотен, леко агресивен мъжкар за другар по легло. Освободена от финансови грижи, тя можеше да прави точно каквото си пожелае по въпросите, които тя считаше за важни. Бе станала активен член на няколко организации, включително „Грийнпийс“, движението за ядрено разоръжаване, асоциацията на туристите и кралското общество за защита на птиците. Определено никога не би се включила в някое от онези дружества за запознанства с надеждата да си намери по-интересен екземпляр от бившия си съпруг. Ако въобще някога реши да си потърси съпруг, той трябва да бъде човек, когото по някакъв начин да може да уважава — да го уважава заради способността му да разговаря или заради опита му, или интелекта, или начетеността му, или… или въобще за нещо, но не и заради възхитата, която ще изпитва от собствените си сексуални подвизи. Така че (запита се тя), какво общо има всичко това с онзи мъж? Не беше кой знае какъв хубавец, нали така? Плешив, и — няма две мнения — с доста излишни килограми около талията. Макар че ако трябваше да бъде честна пред себе си, напоследък като че ли започваше да изпитва непризнато възхищение от мъже, които са малко, ала съвсем малко, понаедряли, може би защото тя самата изобщо не можеше да качи и килограм дори, колкото и да разточителстваше с тортите със сметана и препържена риба с картофки. Забрави го! Забрави го, Кристин!

Именно това се увещаваше тя наум, докато слизаше сутринта по „Броуд стрийт“, покрай колежите „Бейлиъл“ и „Тринити“ отляво, преди да пресече точно пред книжарницата „Блякуел“ и да се запъти, sub imperatoribus, нагоре по полукръглите стъпала към постлания с чакъл двор на Шелдониън.5 Оттам, все надясно, мина под надписа „ТИШИНА, МОЛЯ“ над арката и се озова най-сетне на родна територия — Правоъгълника на училищата.

Преди шест години, когато започна работа в библиотеката „Бодли“, тя дни наред съзерцаваше красивите сгради наоколо. С течение на годините обаче гледката, която картичките, изложени за продан в предверието, наричаха „Златното сърце на Оксфорд“, започна да й омръзва; стана й навик да прекосява чакълестия двор с Кулата на петте ордена отляво, покрай бронзовата статуя на третия граф Пемброук и да влиза през голямата единична врата от западната страна в библиотеката „Бодли“ под четирите реда арки от знаменития омекотен сякаш от времето камък.

Но днес бе различно — толкова различно! Тя отново усещаше острите ръбове на чакъла под подметките на скъпите си кожени обувки с високи токове. И отново с радост се полюбува на средновековните надписи на факултетите, изрисувани над до болка познатите врати на сградите в Правоъгълника. С особено удоволствие отправи поглед към любимия си надпис: SCHOLA NATURALIS PHILOSOPHIAE, чиито позлатени главни букви изпъкваха с червено-кафявите си краища на фона на наситено оксфордско синьо. И докато изкачваше дървеното стълбище към Долната читалня, Кристин Грийнъуей си припомни със свенлива усмивка на тънките съблазнителни устни коя по всяка вероятност е причината едва днес, след толкова време, да преоткрие отново заобикалящите я отвред красоти.

Тя окачи палтото си в гардероба за служителите и се захвана със задълженията си за деня. Този първи час (от 7.45 до 8.45 сутринта) бе винаги дълъг — трябваше да се приберат четивата, оставени по масите от вчера, така че читателите през новия ден да бъдат сигурни, и то с основание, че книгите в библиотеката „Бодли“ за сетен път са заели полагаемите им се места по полиците.

Тя прехвърли в ума си кратките реплики, разменени предишната вечер, когато той й бе кимнал (от разстояние два метра само):

— Чух, че работите в „Бодли“?

— Да!

— Може би — тоест не може би, а сигурно — е нахално, след като не се познаваме…

— …но искате да ме помолите да проверя нещо в библиотеката.

Морс кимна със завладяваща усмивка.

Тя вече знаеше, че той работи в полицията — подобни неща винаги се разнасят бързо по отделенията. Очите му бяха задържали погледа й за миг-два, но тя не успя да долови нито колко са сини, нито колко са властни те; видя само меланхолията и наранимостта им. И все пак усети, че тези негови особени очи някакси успяха да проникнат дълбоко, далеч навътре в душата й и харесаха това, което видяха.

„Ама че си глупачка“, скара се тя на себе си. Държеше се като подрастваща ученичка, замаяна от внезапна любов към учителя си. Но истината си оставаше истина — в момента тя бе готова дори да бяга в маратон с налъми заради побеляващия пациент в крещящата пижама, настанен в леглото непосредствено срещу баща й.