Мръсницата е мъртва

Глава деветнадесета

Морс бе доволен, че полковникът бе пренебрегнал съвета на доктор Джонсън към всички автори, гласящ, че веднъж написали нещо особено хубаво, те би трябвало да го заличат. „Четвърта част“ бе най-добре написаният раздел и както се оказа, един от най-ценните моменти от доста задоволителното засега възстановяване на Морс. Той прелисти назад страниците, за да се наслади отново на няколко от чудесните фрази. Великолепни наистина бяха съчетанията като „задоволяване на садистичния копнеж“, а още по-доброто — „сардонично безчувствие“. Но те означаваха много повече от това. Те изглежда подсказваха, че пристрастията на полковника май леко се бяха изместили. Докато в началото предубедеността му към лодкарите бе силно изразена, изглежда, че колкото по-нататък отиваше разказът, толкова по-силно нарастваше състраданието му към злощастния екипаж. Точно това ставаше и при Морс.

А беше толкова добра история! Така че не беше никак изненадващо, че из гробищата на XIX век полковникът бе изровил именно нейните голи кости сред стотиците други. Всички съставки бяха налице, за да се хареса тя на широката читателска публика, ако успееше само да се промъкне през вратата на популярността. „Красавицата и зверовете“ — ето какво представляваше по същество.

Поне както я беше видял полковникът.

За Морс, който отдавна бе отхвърлил сладникавите, безвредни утешения на общоприетата религия, удобството, предлагано на блудните души да приемат светото причастие, преди да бъдат варварски обесени един по един, беше в странно несъответствие със забраната същите тези души да бъдат погребани на някое така наречено „свято място“. И това му напомни за един откъс, който някога бе представлявал част от умствения му багаж и чийто думи сега бавно си припомни. В „Тес от рода Дърбървил“ — самата Тес търси да погребе своето незаконно дете на мястото, където „копривата расте и където всички некръстени деца, прословути пияници, самоубийци и други…“ Как завършваше? Не беше ли — да! — „други от предполагаемо прокълнатите са положени“. Виж ти, виж ти! Малко плагиатство от страна на полковника. Трябвало е наистина да постави в кавички тази паметна фраза. Една дребна измама. Дали нямаше и други места, където си бе послужил с измама? Неволно може би? Само малко?

Заслужаваше ли си да се провери?

Плаващият параклис също интересуваше Морс, особено след като неотдавна бе прочел нещо за него в един брой на „Оксфорд таймс“. Смътно си спомни, че макар компанията „Оксфордски канал“ да давала редовно пари за неговото поддържане, корабчето, на което се помещавал, в крайна сметка потънало (подобно надеждите на лодкарите) и той бил заземен, така да се каже, през втората половина на века като постоянен параклис на „Хайт бридж стрийт“. А сега, след метаморфозите при последния си ремонт се бе превърнал във фирма за поставяне на двойни стъкла.

Без да се върне към началото на текста, Морс не можеше за момента да си спомни кои от другите членове на екипажа са били женени. Но се почувства добре, като научи, че жената на Олдфийлд подкрепила съпруга си и докрай делила с него радости и скърби. А „скърбите“ се бяха оказали доста потресаващи. Колко интересно също би било да научи нещо и за нейната съдба. Как му се искаше да бе имал възможност да поговори с нея още тогава. Получила (както може да се предположи) и ужасната картичка, адресирана до нея и предадена на свещеника под самата бесилка, тя сигурно е сметнала за абсолютно невъзможно да повярва, че нейният съпруг е могъл да извърши такова злодеяние. Но нейната роля в драмата е била съвсем малка. Само две появявания, първото от които завършило с пълно загубване на съзнание, а второто — с получаването на мъчително кратка бележчица от гроба. Морс кимна доста тъжно с глава. В наши дни би имало тълпи от репортери от „Световни новини“, „Сънди мирър“ и останалите, разчепкващи живота на бедната жена и търсещи да изкопчат жизнено важна информация, като например дали е хъркал съпругът й, дали е имал татуировки по горните или долни крайници, колко често са имали сексуални контакти или какъв е бил обичайният поздрав на любящия съпруг, когато се е завръщал от предишните си кръвожадни мисии.

Живеем в твърде изродено време, реши Морс. Все пак дълбоко в себе си осъзнаваше колко глупаво е да мисли това. Той самият наистина не бе по-добър от някои от тези ловци на материали за скандалната хроника. Току-що си бе признал, нали? — колко много на него самия му се искаше да интервюира мисис Олдфийлд и да поговорят за всичко, което тя вероятно е знаела. Ами (отрезвяваща мисъл!) ако тя е канила всеки от тях в кабината си, един след друг, поотделно и е искала по двадесет хиляди лири?

Обаче сега нямаше никаква възможност за интервю или разговор с нито една от двете… Но внезапно на Морс му хрумна, че може би има: „Пътувания и разговори на обратната страна на Земята“ на Самюел Картър. Това сигурно би могло да се окаже твърде интересен документ, нали? И (Морс се досети е особено удоволствие) той сигурно би могъл да се намери някъде по полиците на трите или четирите най-големи библиотеки в Обединеното кралство, най-изтъкнатата от които винаги ще си остане библиотеката „Бодли“.

Луис вече бе получил своята научно-изследовател-ска задача; а и за втория му научен работник в тази област бе започнало да се натрупва работа: при наличието на „Оксфордски дневник“ на Джаксън и сега книгата на Картър… Полковникът беше ли правил справки е нея? Сигурно, предположи Морс — и това малко го разочарова.

Тази петъчна вечер Морс бе посетен както от сержант Луис, така и от Кристин Грийнъуей, като последната внезапно бе променила решението си и бе наминала преди коктейла на площад „Уелингтън“. Не бе й представлявало особена трудност. Тъкмо обратното.

Морс бе много щастлив.