Мръсницата е мъртва

Глава пета

Ендоскопията, извършена с лека упойка в десет часа на следващата сутрин (понеделник), убеди хирурзите от „Джон Радклиф 2“, че в случая с Морс ножът може би е излишен. Освен това прогнозите им бяха умерено окуражителни, при условие че пациентът съумее да установи един малко по-предпазлив режим на въздържание и трезвеност в предстоящите месеци (и години). И още, в знак на техния приглушен оптимизъм същата тази вечер на пациента трябваше да се разреши да поеме половин купичка бульон и порция ванилов сладолед, а никой специалитет от менюто на най-изисканото заведение не би предизвикал у Морс възхищението, с което той посрещна горе известените ястия.

Луис се представи на сестра Маклийн в 19.30 часа и бе пропуснат през нейната митница с кимване, без усмивка, но и без да му се налага да декларира картичката с благопожелания (от секретарката на Морс), тубата ментова паста за зъби (от мисис Луис) и чистия пешкир (от същия източник). Доволни, двамата побъбриха за това-онова десетина минути и Луис остана с твърдото впечатление, че шефът му бързо се възстановява.

Красивата Фиона се появи за миг към края на визитата, оправи възглавниците на Морс и постави кана студена вода на шкафчето му.

— Хубавица — изкоментира Луис.

— Ти си женен мъж, забрави ли?

— Четохте ли нещо? — Луис кимна по посока на шкафчето.

— Защо питаш?

Луис се ухили:

— Ами жената… тя се чудеше дали…

— Преполовил съм я, предай й. Чете се на един дъх.

— Не говорите сериозно…

Морс се засмя — истински, безгрижно, без болка. Хубаво бе Луис да е наоколо. Донякъде озадаченият Луис се зарадва, че намира страдалеца в толкова добро настроение.

Внезапно досами леглото, в долния му десен край изгря касинката на сестра Маклийн.

— Кой донесе каната с вода? — попита тя с мекия си, но в същото време страховит глас.

— Всичко е наред, сестра — започна Морс — докторът каза, че…

— Сестра Уелч! — Зловещо тихите думи се чуха ясно в отделението и Луис се вторачи в пода, измъчван от притеснения, докато стажантката сестра Уелч се приближи предпазливо към леглото на Морс, където получи строга забележка от висшестоящата инстанция. Неограничено количество течности пациентът можел да получи едва следващата заран — но не преди това. Стажантката не е ли прочела назначенията? Не й ли е ясно, че никоя болница не може да функционира нормално при такава разпуснатост? И ако в този случай това не изглеждало чак толкова важно, не й ли било ясно, че в следващия може да бъде въпрос на живот и смърт?

Още едно неприятно изживяване. На Луис продължаваше да му нагарча, когато след няколко минути се сбогува с шефа си. Самият Морс бе останал мълчалив по време на случилото се и не проговори и сега. Никога, мислеше си той, никога не би се скарал така грубо на свой служител пред външни хора; но веднага с разкаяние си припомни, че доста често вършеше именно точно това… Все едно, той с удоволствие би разменил няколко думи със скастрената Фиона, преди да свърши смяната й.

В момента в отделението практически нямаше никой. Етиопският атлет обикаляше отново из болницата. Двама от другите пациенти бяха успели да стигнат някак до тоалетните. Само една жена на около тридесет — стройна, привлекателна русокоса жена (Морс допусна, че е дъщерята на Уолтър Грийнъуей, и се оказа прав), все още седеше до баща си. На влизане бе погледнала бегло Морс, но сега, когато се отправи към изхода и натисна копчето „Надолу“ на асансьорите от последния етаж, тя не даде вид да го забелязва. Единствено баща й заемаше мислите й и тя мярна съвсем мимоходом мъжа, чието име изглежда бе „Морс“ и чийто поглед, както бе забелязала, проследи с жив интерес фигурата й на излизане.

Часът беше 8.40 вечерта.

С едва доловимо чувство на вина, задето още дори не бе отгърнал корицата на безценната книга, поверена от мисис Луис в неговите ръце, Морс се пресегна към шкафчето и хвърли бърз поглед на първия параграф:

— О, боже мой! — промърмори Морс (за втори път тази вечер). Преди някоя и друга година той вероятно би се замислил дали да не покаже настоятелност и да се пребори с тези неразбираеми глупости. Но днес вече не. Спирайки само за момент, за да се почуди на налудничавостта на издателя, позволил подобни помпозни многословия въобще да стигнат до печатницата, той затвори обемистия труд, твърдо решен никога повече да не го отваря.

Както се получи, той щеше да наруши това мигновено решение съвсем скоро, но за момента шкафчето му обещаваше нещо много по-привлекателно — порнографската книжка с меки корици, която Луис (Бог да го благослови!) бе вкарал тайно в отделението.

Една жълта светкавица през лъскавата корица обещаваше на читателя „изпепеляваща страст и първична чувственост“ и това твърдение бе подкрепено от снимката на една великолепна едрогърда красавица, правеща слънчеви бани на един златен плаж на някой от островите в южните морета, напълно гола, ако се изключи наниза туземни мъниста около врата й. Морс разгърна книгата и прегледа (този път малко по-бавно от предишния) още един параграф за вечерта. И незабавно вниманието му бе завладяно от решителния, кристален английски стил, който би спечелил палмата на първенството при всяка съпоставка с провлачените, замъглени социологически брътвежи, на които току-що се бе натъкнал.

О, боже мой! Морс употреби това възклицание за трети път тази вечер и този път то печелеше по сила на чувството. Той се облегна на възглавницата с усмивка на задоволство, запазил за себе си перспективата да прекара на другия ден един-два прекрасни, вълнуващи часа. Кориците лесно можеше да се огънат назад, а за него не би представлявало кой знае каква трудност да си придаде временно изражение на студент богослов, изучаващ стиховете на някои от по-малко известните пророци. Но каквото и да се случеше, шансът главният инспектор Морс изобщо нявга да се информира в подробности относно престъпленията и съответните наказания през XIX век в графство Шропшър падна под нулата.

За момента поне във всеки случай.

Той постави „Синият билет“ обратно в шкафчето, върху „Везните на несправедливостта“ — и двете книги сега лежаха върху дотук пренебрегваната „Убийство в Оксфордския канал“ — тъничката брошура, публикувана частно с благословията на Обществото за историята на Оксфорд и графството.

Докато Морс бе на път да задреме отново, мозъкът му бе зает с мисълта, дали в параграфа, който току-що бе прочел, имаше само една правописна грешка.