Глава петнадесета

ЧАСТ ТРЕТА
Проточилият се процес

Тялото на Джоана Франкс било намерено някъде около 5.30 часа сутринта в сряда, 22 юни 1859 година. Филип Тоумс, лодкар, заявил, че се бил отправил надолу по канала към Оксфорд, когато забелязал нещо във водата — нещо, което скоро идентифицирал като част от женска дреха, но какво още имало там, за момента не можело да се различи сред потъналите в мрак води. Забелязаният предмет бил от страната, срещуположна на пътеката за теглене, и не след дълго той открил, че това е тялото на жена с липсващо боне и обувки. Тя се носела покрай брега, с глава в посока на север, крака на юг и не се забелязвало да прави някакви движения. Била обърната по лице, което се оказало доста посиняло. Тоумс спрял лодката и внимателно изтеглил тялото с канжата към другата страна, където го измъкнал от водата. В последното той бил подпомогнат от Джон Уорд, рибар от Кидлингтън, който се случил да минава оттам в този ранен час. Всъщност именно Уорд проявил съобразителност и направил необходимото, щото тялото, което още не било изстинало, да бъде пренесено в страноприемницата „Плау Ин“ в Уолвъркоут.

От различни нишки на преплитащи се показания, някои от тях — на самите виновници, става ясно, че Олдфийлд и Масън (и според една версия — също и Таунс) слезли от „Барбара Брей“ горе-долу на мястото, където Джоана намерила смъртта си, и били видени да стоят един до друг от страната на пътеката за теглене точно под „Канала на херцога“. Някакъв човек минал наблизо точно по това фатално време — 4.00 часа сутринта или малко след това, и двамата — Олдфийлд и Масън — с голямо самообладание го запитали дали не е виждал една жена да върви покрай канала. Мъжът отвърнал, както и двамата ясно си спомняли, със съвсем категорично „Не!“ и се наканил, забързан, да продължи по пътя си. Но въпреки това, доста развълнувани на вид, двамата (или може би тримата) мъже отново и отново му задавали същия въпрос.

(Очевидно показанията на този човек биха могли да са решаващи за потвърждаването на твърденията на лодкарите. Но той не бил открит независимо от широкомащабните издирвания в района. Един мъж, отговарящ приблизително на описанието — някой си Доналд Фавант, се регистрирал в „Нагс хед“ в Оксфорд за нощта на 20-ти или 21-и юни — това не било ясно уточнено; но той не се появил.

Следователно и досега, както изглеждало и тогава, си остава много голямата вероятност цялата тази история да е била умно скалъпена от притиснатите до стената мъже).

Джеймс Бамси, собственик на кей, работещ за Оксфордското управление на каналите на пристана „Хейфилд“ в Оксфорд, свидетелствал на процеса, че „Барбара Брей“ е осъществила по график частичното разтоварване, но че Олдфийлд не е съобщил за изчезнал пътник, което безспорно е било задължение на капитана според разпоредбите на управлението. Вместо това, както сочат оскъдните и непоследователни сведения, лодкарите обаче споделили със свои познати на пристанището, че спътничката им не била с всичкия си, че се е самоубила и че най-малко веднъж им се е наложило да я спасяват, след като направила опит да се удави, докато плували надолу по реката след Престън Брук.

По-късно през този ужасен ден, когато екипажът на „Барбара Брей“ трябвало да се справи с шлюза на Темза при Ифли, на две мили надолу по течението след Фоли Бридж, Олдфийлд разговарял с пазача на шлюза — Албърт Лий, и съобщил на него и жена му (но съвпадение също кръстена Джоана), че една пътничка от неговата лодка се е удавила, но че тя е била за съжаление, невменяема и крайно изтормозила него и хората му от мига, когато кракът й стъпил на борда на баржата в Престън Брук. Олдфийлд все още бил очевидно много пиян. Притиснат да обясни какво точно се опитва да каже, Олдфийлд заявил само: „Много лоша беше тая работа, дето стана“. Пътничката била „не на себе си“ и последно била видяна от екипажа след шлюза „Гибралтар“. Но Олдфийлд яростно се противопоставил на предложението на Лий да се върне в Оксфорд, където да изясни цялата тази трагедия. Това накарало Лий да изпита големи съмнения. Затова при отпътуването на „Барбара Брей“ той лично се отправил за Оксфорд, където отишъл в компанията „Пикфърд“ и те от своя страна алармирали полицейските власти.

Когато злополучната лодка пристигнала най-сетне в Рединг (със закъснение, по някаква причина, от два часа), полицаят Харисън бил на линия със съответните подкрепления, за да отведе целия екипаж под арест и да свидетелства, че когато им сложил белезници и ги отвел до временното им местопребиваване в затвора в Рединг, всички те, с изключение на момчето, все още видимо били пияни и крайно невъздържани в ругатните си. Един от тях, както живо си спомнял Харисън, бил паднал дотам, че повтарял нееднократно някои от клетвите си по адрес на Джоана Франкс и бил чут да мърмори „Да я вземат мътните тая проклетница!“.

Хана Макнийл, прислужница в „Плау ин“, Уолвъркоут, свидетелствала, че когато прогизналото тяло било донесено от канала, тя се заела както й наредили, да свали дрехите на Джоана. Левият ръкав бил отпран и маншета от същата страна бил скъсан. Тоум и Уорд на свой ред били съвсем категорични в твърденията си, че те самите не са причинили никакво скъсване или разпаряне по облеклото на Джоана, докато я вадели внимателно от „Канала на херцога“.

Кетрин Медисън свидетелствала, че тя е второто лице, помагало на Хана Макнийл да махнат прогизналите с вода одежди. По-специално тя забелязала състоянието на памучните гащи с дълги крачоли, които били разкъсани точно отпред. Този елемент от облеклото на Джоана бил показан на съда. Мнозина по-късно били склонни да се съгласят, че представянето на един толкова интимен детайл от женското облекло било причина да се засили всеобщото негодувание срещу тези безчувствени мъже, изправени сега на съд.

Мистър Самюелс, съдебният лекар от Оксфорд, който направил оглед на тялото, докладвал за следи от синини под лакътя на лявата ръка и други следи от подкожни натъртвания под двете скули; същият описал лицето на мъртвата като намиращо се в състояние на „дисколорация и обезобразяване“. Мистър Самюелс се съгласил, че навярно е възможно нараняванията по лицето, имайки предвид вида им, да са плод на неуточнени и случайни причини от престоя на тялото във водата или в процес на изваждането му от нея. Но както за съда, така и за съдебните заседатели подобна възможност започвала да изглежда все по-малко вероятна.

След това своята версия за трагичните събития дал младежът Уутън и по един въпрос той се изразил доста категорично, а именно, че Таунс бил повече от мъртво пиян вечерта, преди да бъде открита Джоана, и спял като убит по времето, когато трябва да е станало убийството, защото той (Уутън) го чул да хърка яко. Ние никога не ще бъдем в състояние да разберем дали Таунс е принудил Уутън да даде тези показания в съда — под една или друга заплаха например. От последвалото развитие на събитията обаче изглежда можем да допуснем, че свидетелството на Уутън е било до голяма степен достоверно.

Джоузеф Джарнъл — съкилийникът, в очакване на чиито показания е било решено да се отложи съдебният процес, изложил пред съда фаталните признания, които Олдфийлд споделил, докато двамата деляли една килия. По същество тези „признания“ се свеждали до един доста нескопосан опит от страна на Олдфийлд да стовари по-голямата част от вината за почти всичко случило се върху Масън и Таунс. Но въпреки сериозността и последователността в изложението, показанията на Джарнъл произвели слабо, или по-скоро не произвели никакво впечатление. И все пак показанията му са интересни, макар и неубедителни. Едно от най-тежките изфабрикувани твърдения, което Олдфийлд се опитал да прокара, било, че Джоана Франкс имала повече от петдесет златни гвинеи в единия от куфарите си и че Таунс открил това, а Джоана го сварила един ден да рови из багажа й. Тя заплашила (продължава версията на Олдфийлд), че ще съобщи за това в първото представителство на „Пикфърд“, ако той не промени държанието си и незабавно не се извини и възстанови взетото. (Тези глупости изобщо не били приети за достоверни по онова време и спокойно могат да бъдат подминати и сега.)

Заедно с много други предмети ножът, който Джоана била забелязана да точи, бил намерен по-късно в един от куфарите й, чиято каишка била прерязана и който продължавал да стои отворен. Предположено било, че в някакъв момент след убийството лодкарите са отворили багажа на Джоана и са пъхнали ножа обратно в един от куфарите. Определено с голяма доза сигурност,може да се приеме, че мъжете са възнамерявали да откраднат някои от вещите й, защото, както видяхме, в първоначалния обвинителен акт срещу екипажа от август 1859 година е имало формулирано с най-силни фрази и обвинение в кражба. Но, изглежда, прокурорският съвет на втория процес е решил, че има достатъчно основания да пропусне този пункт и да съсредоточи обвиненията върху убийството, тъй като по-малкото престъпление (което така или иначе е щяло трудно да бъде доказано) впоследствие е било извадено от обвинителния акт. Ние бяхме свидетели на подобна процедура в действие при първия процес по отношение на обвинението в изнасилване и вероятно би представлявало известен, макар и странно зловещ интерес да се отбележи, Че на първоначалния процес обвиненията както в изнасилване, така и в кражба (освен убийство) са отправени към всеки отделен член на екипажа, включително и към младия Уутън.

От всички показания, дадени на този паметен втори процес през април 1860 година в Оксфорд, може да се каже с доста голяма сигурност, че най-силни емоции и най-дълбоко съчувствие предизвикало свидетелството на самия Чарлз Франкс. Когато застанал на мястото за свидетелите, горкият човек плакал на глас и почти нямал физически сили да вдигне очи и да понесе гледката на подсъдимите, нито да ги погледне в лицата. Той очевидно обичал дълбоко жена си и обръщайки гръб на престъпниците, подредени пред съда, обяснил как вследствие на уведомяване се озовал в Оксфордшър и видял мъртвото тяло на жена си при аутопсията. И макар то да било непоносимо обезобразено (тук клетият човек изобщо не могъл да сдържи чувствата си), все пак той я разпознал по една малка бенка зад лявото ухо — белег, за който само един родител или любим би могъл да знае. За потвърждаване на идентичността (от потвърждаване действително имало нужда) послужили обувките, намерени по-късно в каютата на „Барбара Брей“ — те прилягали в най-малки подробности по формата на крака на мъртвата.

При приключването на заседанията и след една дълга обобщителна пледоария от мистър Огъстъс Бенъм, Съдебните заседатели начело с надлежно посочения Председател, помолили Негово превъзходителство Съдията да се оттеглят, за да се произнесат по присъдата.

Загрузка...