Мръсницата е мъртва

Глава шестнадесета

Може би беше сънят.

Каквото и да беше, Морс усети, че нещо най-накрая го е подтикнало да направи вече малко по-интелигентен прочит на разказа на полковника, защото започна да осмисля два-три основни момента, които през цялото време бяха чакали да ги забележи.

Първият бе характерът на самата Джоана Франкс. Как се е получило така, че независимо какво — щастливо, неволно или преднамерено — е било стечението на обстоятелствата, при които Джоана е намерила смъртта си, екипажът на „Барбара Брей“ не спирал да твърди, че окаяната жена е представлявала само едно безкрайно непоносимо изпитание за всички тях от момента, когато за пръв път стъпила на борда в Престън Брук? Как се е получило така, че те непрестанно проклинали и отпращали душата на горката Джоана по дяволите дълго, дълго, след като я бутнали в канала и държали главата й (това никой, дори и Морс не можеше да твърди със сигурност) потопена в черните води, докато престанала да се гърчи в агония в ръцете на убийците? Щеше ли да бъде предоставено задоволително обяснение за тези събития? Е, естествено, оставаше още „Част четвърта“ от книжката. Но засега отговорът бе: „Не!“.

Съществуваше обаче (както му хрумна сега) и един друг вариант, за който добрият полковник дори и намек не правеше в разказа си — от прекалено чувство за приличие може би или поради липса на въображение — а именно, че Джоана Франкс е била съблазнителката: кокетка, която по време на дългите часове на това проточило се пътуване е започнала да влудява в различна степен екипажа със съблазнителни провокации и подклаждала неизбежната ревност, породила се помежду им.

Хайде, стига, Морс!

Да, стига! Нямаше никакви доказателства в подкрепа на такава версия. Нито едно! Но тази мисъл не го напусна, нямаше желание да изчезне. Привлекателна жена… скука… пиене… тунел… засилваща се скука… още пиене… друг тунел… тъмнина… страсти… възможности… и още пиене… и нови сладострастни пробождания в слабините… Да, всичко това вероятно и самият полковник би разбрал. Ами ако тя, самата Джоана, е била активният катализатор в случая?

Ами ако тя е желала мъжете толкова, колкото и те нея? Ами (да си го кажем с прости думи, Морс), ами, ако тя самата е търсила секс толкова отчаяно, колкото и те. Ако тя е предшественичката на Сю Брайдхед от „Невзрачният Джуд“, докарала до лудост както горкия Филотсън, така и бедния Джуд?

— Мъжки му въпроси! — чу той глас в себе си. — Точно каквито биха хрумнали на един застаряващ мъж като теб, с недобро мнение за жените!

Имаше и още едно общо съображение, което от гледна точка на съдебната правда му се струваше значително по-смислено и много по-безспорно. Там в самата съдебна зала везните действително, както се виждаше, са били твърде много наклонени против екипажа на „Барбара Брей“ и „презумпцията за невинност“ определено е отстъпила на заден план пред „допускането за вина“. Дори справедливият полковник се е оставил да бъде подведен донякъде от предразсъдъците си: той предварително бе решил, че всяка проявена загриженост от страна на лодкарите за изчезналата пасажерка (сметната за удавена?) е била изказана с „голямо самообладание“, за да могат те да подсигурят не съвсем убедителното си алиби. Той предварително бе решил, че същите — „все още видимо много пияни“ (и както се подразбира, продължаващи да обръщат чашите със скоростта на шампиони по бързо пиене), са успели да откарат злощастната лодка по Темза чак до Рединг, без да имат най-елементарната човещина да съобщят на когото и да било за дребната подробност — убийството, извършено междувременно от тях. Интересно (запита се Морс) дали престъпниците се напиват все повече, когато извършат подобно безчувствено дело, или изтрезняват! Много интересно…

И още, имаше и трето съображение от общ характер — то му се струваше най-любопитно: по някаква причина обвиненията срещу лодкарите както в кражба, така и в изнасилване са отпаднали. Дали защото следствието е било толкова уверено, че е решило да остави само най-тежкото от трите — обвинението в убийство…, очаквайки (напълно основателно), че има достатъчно доказателства да осъдят „Кресльото“ Олдфийлд и компания за най-тежкото престъпление? А дали не, защото не са били уверени във възможността си да издействат присъди за по-малките престъпления? Очевидно, както и Морс смътно си спомняше от ученическите си дни, нито изнасилването, нито кражбата са се считали за чак толкова зловещи престъпления в средата на миналия век, но… А възможно ли е тези обвинения да са отпаднали, защото изобщо не е имало убедителни доказателства в тяхна подкрепа? И ако е така, дали обвинението в убийство не е избрано от прокурора само по една единствена проста причина, а именно, че е представлявало единствената надежда тези нещастници да си получат заслуженото? Безспорно, що се отнася до груповото изнасилване, доказателствата определено са били неубедителни, както се е произнесъл и съдията на първия процес. А кражбата? Кражбата се обуславя от факта, че жертвата притежава нещо, което си струва да се открадне. Та какво би имала горката Джоана в себе си или в някой от куфарите си, което да си струва извършването на това престъпление? Данните в края на краищата сочат, че тя не е имала пукната пара. Парите, с които си е платила за пътуването, били изпратени от мъжа й в Лондон. И дори изправена пред страшния риск да пътува с екипаж от похотливи пияници — поне откакто стигнали в Бенбъри — тя не е взела, не е могла да вземе никакъв друг транспорт, за да стигне до съпруга си, който я чакал на Еджуеър Роуд. Тогава? Какво от това, което е притежавала, си е струвало да бъде откраднато?

И после, отново тези обувки! Тя нарочно ли ги е оставила на борда? Приятно ли й е било да усеща тинята между пръстите си, вървейки по пътеката за теглене, като някое босоного хипи, тръгнало призори да обикаля Стоунхендж в калта? Много странен е бил онзи съдебен процес! Колкото повече мислеше за това Морс, толкова повече въпроси изникваха в главата му. В живота си той се бе сблъсквал с много случаи, когато данни от съдебните експертизи и патолозите се бяха оказвали от ключово значение за изхода на съдебното дело. Но сега не бе особено възхитен от заключенията, които (предполага се) са били извадени от горе-долу научните факти, предоставени от доктор Самюелс. За Морс (който, трябва да се признае, изобщо нямаше медицински или научни титли) разкъсванията на дрехата и описаните наранявания бе много по-вероятно да са били нанесени, ако нападателят е стоял в гръб на Джоана и е стискал с лява ръка лявата й китка, а (нейната) дясна ръка е била притисната със сила към устата й, където палецът и показалецът почти винаги биха причинили синините, отбелязани в описанието.

Ами този Джарнъл? Обвинителите сигурно са били много впечатлени при първото изслушване на неговите показания. Защо иначе ще са готови да отложат цял съдебен процес с шест месеца… заради един затворник? Дори полковникът не си е спестил коментара! Тогава защо, когато той се е изправил пред съда, както му е редът, да разкаже историята си, никой не е пожелал да го изслуша? Съществувало ли е нещо, някакъв факт някъде, който е накарал съдът да отхвърли или поне да пренебрегне разкритията, които съкилийникът му Олдфийлд бил направил? Защото, каквито и обвинения да се отправят към Олдфийлд, той не може да бъде упрекнат в непоследователност. Три пъти след смъртта на Джоана той е твърдял, че тя е „невменяема“, „не е на себе си“, „не е с всичкия си“. А, както изглежда, не е имало и разминаване в твърденията на екипажа, че най-малко веднъж (това не означава ли два пъти?) им се е налагало да спасяват Джоана от опит да се удави. Единственият важен момент, разкрит от Джарнъл, е, че Олдфийлд не само настоявал, че е невинен, но и също се опитал да прехвърли цялата отговорност върху останалите. Безспорно, съвсем недостойно за похвала деяние! Но ако самият Олдфийлд е бил невинен, кого другиго е можел да посочи той за виновен? Във всеки случай по онова време никой не е изразявал готовност да обърне внимание нито на думите на Джарнъл, нито пък на тези на Олдфийлд. Ами ако те са били нрави? Или ако единият от тях е бил прав?

Една любопитна мисъл се промъкна в съзнанието на Морс в този момент и се загнезди някъде в мозъка му — за бъдещи нужди. И още една — по-значима: не трябваше да забравя, че просто се забавлява, просто се опитва да преживее няколкодневното си неразположение, като си поиграе с тази дребна задачка — все едно, че решава някоя заплетена кръстословица. Само дето малко го притесняваше факта, как през цялото време заровете на съдбата са били нагласяни срещу пияниците, убили Джоана Франкс.

А натрапчивите съмнения не го изоставяха.

Ами ако те…