Мръсницата е мъртва

Глава тридесет и пета

Инспектор Малвъни го забеляза да паркира колата си на мястото на паркинга, отделено за посетители. Когато малкият полицейски участък бе превърнат преди десет години от самостоятелна къща в някакво местно подобие на предотвратяващо престъпленията Главно управление, ирландските сили за сигурност „Гарда“ бяха намерили за подходящо четиричленното поделение да бъде оглавено от инспектор.

Сега, в ретроспекция, изглеждаше като че ли бяха малко попрекалили. С население от около хиляда жители Килкернан редовно получаваше своя дял от спречквания и сбивания пред една или няколко от четиринадесетте кръчми, но досега малката община бе успяла да избегне всякакво въвличане в международната контрабанда или индустриалния шпионаж. Тук дори пътните произшествия бяха рядкост, въпреки че това по-скоро се дължеше на сравнително малкия брой коли, отколкото на трезвеността на техните водачи. Туристи, естествено, имаше — особено през лятото, но дори и те с техните „Ровер“-и и „БМВ“-та много по-често спираха да снимат някое магаре, отколкото да създават опасности за случайно минаващия пияница.

Малвъни разбра, че човекът, паркиращ своята „Ланчия“ в единственото (освен неговото) място на паркинга, бе английският полицай, който се бе обадил предния ден да помоли за съдействие при установяване местонахождението на някакво гробище (по причини, които засега не бе изложил) и смяташе, че вероятно то е гробището, гледащо към Бретнабой Бей — единственото място за покойници, отбелязано на местната карта. Малвъни бе в състояние да увери главния инспектор Морс (това беше неговият чин), че действително това е гробището, разположено на склона на един хълм на запад от градчето: местните покойници обикновено биваха погребвани там, както твърдеше Малвъни — поради липса на друга възможност за последно жилище.

От прозореца на долния етаж Малвъни наблюдаваше Морс с известно любопитство. Не всеки ден (дори не всяка седмица или месец) се установяваше контакт между британската полиция и „Гарда“-та, а мъжът, който се приближаваше към главния (единствен) вход, изглеждаше интересен екземпляр: около петдесет и пет годишен, с вече окапваща прошарена коса, малко понапълнял и по него можеха да се различат вероятно, както Малвъни се надяваше, издайническите следи, оставени от алкохола у хора, които доста го обичаха. Малвъни не бе разочарован от човека, въведен в главния му (единствен) кабинет.

— Да не сте роднина на Киплинговия Малвъни? — запита Морс.

— He, сър! Но въпросът си го бива — а и образованието също си го бива!

Морс изложи необичайната си, нелепа, егоистична мисия и веднага спечели Малвъни. Разбира се, нямаше никакъв шанс да се получи разрешение за ексхумация, но може би на Морс щеше да му е интересно да научи как става разкопаването на гробове в Републиката? Никой не може да разкопава гробове в понеделник, и то поради съвършено сериозни причини, които Малвъни бе забравил; във всеки случай днес не беше понеделник, нали? И ако все пак се случеше някой гроб да бъде разкопан в понеделник, то това трябваше да стане винаги — винаги, cop! — сутринта или поне предишната вечер. Също така имаше и нещо важно по отношение на вилите и лопатите: поставени върху гроба, те трябваше да образуват светия кръст по причини, които естествено бе излишно да се обясняват на образован човек като Морс. И най-сетне обичаят винаги изискваше най-близкият опечален да предвиди малко ирландско уиски за другите членове от съкрушеното семейство; и за гробарите също, разбира се, които трябваше да ровят лепкавата, буцеста пръст.

— Таа работа със земята винаги те кара да ожаднееш, cop!

И така Морс, най-близкият Опечален, излезе на главната (единствена) улица и купи три бутилки ирландско малцово уиски. Бе постигнато споразумение и Морс разбираше, че каквито и да са проблемите, свързани с уравнението Донаван — Франкс, лявата страна щеше да бъде решена (ако въобще можеше да се реши) благодарение на отзивчивостта и (неофициалното) съдействие на ирландската „Гарда“.

Във въображението си Морс си бе представял редица прожектори, осветяващи ясно очертания гроб е издигнати в непосредствена близост прегради, с отряд полицаи, които да държат настрани тълпата, и фоторепортери, нагласяващи телескопичните си обективи спрямо обекта. Часът? Би следвало да е пет и тридесет сутринта — обичайното време за ексхумация. И трябваше да цари напрегнато очакване.

Но не било писано да стане така.

Морс и Малвъни заедно лесно определиха местонахождението на последното убежище на най-великия човек на света. Всичко на всичко трябва да имаше около триста-четиристотин гроба в заграденото със стени гробище на склона на хълма. Половин дузина великолепни скулптури на ангели и мадони бдяха тук-там над неколцина бивши сановници, а няколко големи келтски кръста бележеха други гробове. Но преобладаващото мнозинство от мъртъвци лежаха тук без почести под занемарени, по-сиромашки на вид паметни плочи. Този на Донаван беше от последните — невзрачен, покрит с мъх и лишеи, е бели и жълтеникави петна, не по-висок от шестдесет сантиметра, наклонен назад под ъгъл от двадесет градуса от вертикала. Толкова изличен от времето бе надписът върху камъка, че само общите очертания на буквите можеха да се проследят, и то без напълно изтритата средна част:

— Ето го — каза Морс победоносно. Изглеждаше като че ли името му е било Франк.

— Нека душата му почива в мир — добави Малвъни — тоест, ако е тук естествено!

Морс се ухили и съжали, че чак сега се е запознал с Малвъни.

— Как ще обясните…?

— Разкопаваме още един гроб, cop. По светло — и също без официалности!

Всичко стана много бързо. Малвъни бе заповядал на двамата мъже, натоварени със задачата, да изкопаят правилен четириъгълник на изток до единствената плоча; бяха изкопали по-малко от метър, когато една от лопатите удари на нещо, приличащо по звук на дърво и скоро се разкри, че е дървен ковчег. Когато всичката пръст бе изкопана и струпана от двете страни на продълговатия трап, Морс и Малвъни видяха обикновен капак на ковчег без завинтена на него табела е име. Дървото — дъски от бряст с дебелина около два сантиметра, с жлебове в горния край изглеждаха доста изкорубени, но в прилично състояние. Нямаше смисъл да се вади целият ковчег и Морс, проявявайки отново вродения си ужас от трупове, мълчаливо отклони честта да отмести капака.

Малвъни, стъпил непохватно от двете страни на дупката, целите му обувки полепнали с кал, се наведе и дръпна горния край на капака, който лесно подаде. Очевидно металните винтове отдавна се бяха разпаднали. Докато дъската бавно се отместваше Малвъни видя, както междувпрочем и Морс, че от вътрешната страна на капака висеше белезникав мъх, а и в самия ковчег покрова, или това, което бе служило за покривало, бе обвито със същия пълзящ бял мъх.

По краищата на дъното на ковчега ясно се виждаше настилка от кафеникави влажни дървени стърготини, които изглеждаха толкова пресни сякаш лежащото върху тях тяло бе погребано предния ден. Но какво тяло?

— Чудесно са запазени, нали cop? От торфа ще да е.

Това бяха думи на първия гробар, изглежда по-силно впечатлен от удивително запазените дървени стърготини, отколкото от липсата на каквото и да било тяло. Защото ковчегът не съдържаше никакво тяло. В него имаше навит килим, зеленикав на цвят, дълъг около метър и петдесет и пет, загънат около, както се оказа, половин дузина изкопани с лопата квадратни чимове торф.

Нямаше никаква следа от Донаван — нямаше дори парченце от последната рекламна листовка на най-великия човек на света.