Мръсницата е мъртва

Глава седемнадесета

Мисълта, че екипажът може и да не е бил виновен за убийството на Джоана Франкс, се оказа едно от онези безразсъдни хрумвания, които при изгрев слънце, на бистра глава се изпаряват. Защото, ако те не са извършителите, кой би могъл да бъде? Все едно, за Морс бе почти сигурно, че ако процесът е бил гледан един век по-късно, обвинението нямаше да е толкова категорично. Естествено, по онова време присъдата на съдебните заседатели е изглеждала безспорна и удовлетворителна, особено за враждебно настроените тълпи, изпълнили улиците и виещи за кръв. Но трябвало ли е да се стига до такава присъда? Безспорно, косвените подозрения са били толкова, че да пратят на бесилото и светец, но не е имало нито една директна улика, нали така? Нямало е свидетел на убийството, нямало е индикация как е било извършено то, нямало е достатъчно убедителен мотив защо. Имало е само един интервал от време, едно място и Джоана, с лице във водата, носена от течението в „Канала на херцога“ преди толкова много години.

Освен, разбира се, ако няма някои пасажи от показанията, които не са споменати в книгата — от първия или от втория процес. Полковникът очевидно се е интересувал много повече от разпуснатите нрави на лодкарите, отколкото от необходимостта уликите да се подкрепят с доказателства, и може би просто е изпуснал потвърждаващи показания на някои свидетели, които може да са се явили в съда.

Може би ще е интересно в тази безобидна игра, с която се бе захванал, да хвърли един бърз поглед на онези съдебни регистри, ако все още съществуват, или на съответните броеве от „Оксфордския дневник“ на Джаксън, които несъмнено съществуват снимани на микрофилм в Централната библиотека в Оксфорд. (А най-вероятно и в „Бодли“!) А и така или иначе още не бе прочел докрай книгата на полковника. Може би последните вълнуващи епизоди щяха да разкрият още много неща!

И той се зае да ги прочете.

Съвсем скоро след това усети, че до леглото му стои Фиона, от която се носеше един неопределен дъх на лято и друг, много по-отчетлив — на дезинфектант. После тя седна на леглото му и той усети допира й, когато тя се наведе и надзърна през рамото му.

— Интересна ли е?

Морс кимна.

— Това е книгата, която донесе старата госпожа — нали се сещаш, жената на полковника.

Фиона се задържа известно време и Морс се улови, че чете едно и също късо изречение вече трети, четвърти, пети път, без абсолютно нищо да разбира, докато усещаше докосването на тялото й. Дали тя самата съзнаваше, че поема инициативата за една тъй недвусмислена, макар и ненатрапчива интимност?

И изведнъж тя развали всичко.

— Аз много не умирам за четене напоследък. Последната книга, която съм поглеждала, бе „Джейн Еър“ за изпита по английски в училище.

— Хареса ли ти? (Бедната мила Шарлот отдавна се радваше на специално топло чувство от страна на Морс.)

— Доста скучновата. Просто беше задължителна — за изпита.

О, боже!

Като кръстоса обутите си в черни чорапи крака, тя свали една от обувките си с равни подметки и изтърси някаква невидима песъчинка на болничния под.

— Кога хората си свалят обувките? — попита Морс. — В общия случай, искам да кажа?

— Ама че странен въпрос!

— Когато вътре има камъче — както ти сега, нали?

Фиона кимна.

— И когато си лягат.

— И? — Ами… когато газят във водата…

— Да?

— Когато гледат телевизия и си вдигат краката на канапето, ако си имат майка-чистница като моята.

— Нещо друго?

— Защо ви е всичко това?

— Ако имат мазоли или нещо подобно — продължи Морс, — и ходят на педикюрист.

— Да. Или ако краката им са подбити или уморени. Или ако трябва да си свалят чорапите по някаква причина…

— Каква например?

Морс видя чувственото пламъче в развеселения й поглед, докато тя се изправяше, за да опъне чаршафите и да разбухне възглавниците му.

— Е, ако вие на вашата възраст не знаете…

О, боже! Възраст.

Той се чувстваше толкова млад, колкото и преди много години, но внезапно пределно ясно видя себе си такъв, какъвто го възприемаше това младо момиче. Един стар мъж!

Но настроението му скоро щеше да се подобри от напълно неочакваната поява на сержант Луис, който обясни, че целта на неофициалната му визита (беше 2.15 часа следобед) била да разпита една жена, все още намираща се в интензивното отделение, във връзка с поредната зловеща катастрофа на шосе A4.

— Днес добре ли се чувствате, сър?

— Ще се почувствам отлично веднага щом ти се извиня, задето бях толкова отвратително неблагодарен!

— О, така ли? А кога точно, сър? Според мен, вие винаги сте бил неблагодарен към мен.

— Просто искам да ти кажа, че съжалявам — обясни Морс кротко и не многословно.

Луис, чийто гняв бе бълбукал и кипял като непредвидливо забравена на печката съдина, бе влязъл в отделението доста неохотно. Но когато след десетина минути излезе, той изпитваше онова удовлетворение, което неизменно го обхващаше, разбирайки, че Морс има нужда от него — дори само за да свърши, както бе в случая, едно най-обикновено запитване (Морс бе обяснил набързо задачата) и да се опита да открие дали съдебните регистри от сесиите на Оксфордския съд от 1859–60 година все още могат да се намерят и ако е така, съществуват ли все още някакви стенограми от процесите.

След посещението на Луис, Морс почувства, че е постигнал много по-добро разбирателство с вселената. Луис му бе простил с готовност и той изпитваше задоволство, точно както и Луис, което трудно би могъл да определи и само отчасти осъзнаваше. А освен Луис, заел се със съдебните регистри, имаше и още един помощник — един квалифициран библиотечен работник, който много бързо можеше да,се справи със списанието „Оксфордски дневник“. Но тя, уви, нямаше да се появи тази вечер!

Имай търпение, Морс!

В три часа следобед той се върна към началото на четвъртия и последен епизод от книгата на покойния полковник Денистън.