Мръсницата е мъртва

Глава двадесет и седма

Изправена вляво от вратата на каютата в предната част на корабчето, тя виждаше и двамата. Всеки репортер вероятно би описал как им текат лиги от устата или повръщат, най-малкото, че спят, издаващи силни хъркащи звуци. Но в тоя момент Джоана забелязваше само простия факт, едно съвсем недраматично обстоятелство: и двамата спяха — Олдфийлд и Масън — като само лекото повдигане и спускане на избелелия кафяв пухен юрган, с който и двамата бяха завити, издаваше пресеченото им дишане. Пияни? Да, много пияни, но самата Джоана се бе погрижила за това. Не че бе нужно дълго да ги убеждава, важното бе да се направи в подходящ момент… Тя мрачно се усмихна и погледна малкия сребърен часовник, който винаги старателно пазеше и носеше — подарък от баща й за 22-ия рожден ден (не 21-ия)10, в момента когато очакваше да получи няколко хонорара от Лондонската служба за издаване на патенти. И сега тя стисна в шепата си скъпоценния часовник като че ли беше талисман, от който зависеше успеха на предстоящото начинание.

От време на време говореше тихо — много тихо — със сръчния, глупав, пъпчив младеж, който стоеше до нея при входа на каютата. Лявата му ръка лежеше на зет-образния румпел, боядисан на червени, зелени и жълти ивици, дясната му ръка (и тя самата я бе поставила там) галеше пазвата на роклята й. Двадесет и пет метра по-напред конят (доста добър) сега стъпваше тежко и малко по-бавно; дървените стреки бяха силно опънати по хълбоците му, докато той напредваше по смълчаната пътека. От време на време се чуваше само плясъкът на водата, разбиваща се в „Барбара Брей“, която се насочваше все по на юг в нощта.

Джоана погледна бързо назад към плетената преграда, отделяща кърмата на тясната лодка.

— Доближи я още малко, Том! прошения тя, когато лодката влезе в завоя при Трън, малко след село Хентън Грей. — И не забравяй нашата малка сделка, добави тя, като се покачи на ръба на лодката, докато Уутън плавно маневрираше, за да я доближи още повече до десния бряг.

Уутън щеше да навърши 15 години през февруари 1860 година, но вече в много отношения доста беше надраснал възрастта си. Не във всичко обаче. Нито една друга жена не бе му вземала ума така, както Джоана. Той знаеше, че точно това се бе случило и с другите от екипажа. Имаше нещо сексуално възбуждащо и непреодолимо привличащо в Джоана Франкс. Нещо в блясъка на очите й, когато говореше; нещо в начина, по който езикът й леко облизваше крайчеца на устните, след като бе изяла порция овнешки пържоли с грах в някоя прихлупена кръчма покрай канала; излъчваше нещо порочно и пресметливо, след като бе пила наравно с тях — това щастливо очаквано, заличаващо грижите пиене, на което всички лодкари (включително и Уутън) редовно се отдаваха при пътуванията. А Олдфийлд вече бе я имал — Уутън бе напълно убеден в това! То бе станало, докато минаваха през един от транзитните тунели, където беше тъмно като в рог, а той — Уутън, с радост бе взел шестте шилинга от Олдфийлд и бе закрачил по пътеката, теглейки бавно „Барбара Брей“ към точицата светлинка, която постепенно бе ставала все по-голяма и по-голяма. Тогава мрачно бе слушал странно възбуждащите звуци на любещите се на койката, малко под нивото на което се намираше той самият. Таунс също бе получил шест шилинга от Олдфийлд за един тунел по на юг. И Таунс, и Масън — дългурестият с похотлив поглед Масън! — знаеха много добре какво става и вече претендираха за своя дял. Тогава нямаше нищо учудващо в онзи неприятен случай, когато Таунс се бе нахвърлил върху Масън — и то с нож!

Според уговорката Томас Уутън я снабдява с фенер. Нощта е суха и спокойна, макар и тъмна, и пламъкът се поклаща само от време на време, когато тя го взема и скача леко от „Барбара Брей“ — шапката и обувките и са си на мястото — върху пътеката на брега, и много скоро Джоана изчезва от погледа на младежа, който сега гледа право напред, а на широката му похотлива уста трепти усмивка.

Разбира се, било нещо обичайно пътничките да скачат на брега от тесните лодки през доста равни интервали: дамският тоалет изисквал приличие в по-голяма степен от мъжкия. Но Джоана можела да се позабави малко повече от обичайното тая вечер… — така казала.

Тя се отдръпнала в шубраците и наблюдавала очертанията на лодката да се разтапят все повече и повече в нощта. После, преценявайки, че екипажът вече не може да я чуе, тя извикала името на мъжа, без да получи отговор първия път; после отново; после трети път — докато чула прошумоляване и движение в храстите до нея, покрай каменната стена на голяма къща — и приглушено, напрегнато „Шшт!“

Нощта била много тиха и гласът й се понесал прекалено ясно надолу по канала и младежът на румпела, както и мъжът с коня едновременно се обърнали да погледнат в тъмнината. Но не могли да видят нищо и като не чули нищо, повече никой от тях не се замислил вече по въпроса.

Но един от мъжете, за който се предполагало, че спи, също го чул!

Междувременно Джоана и нейният съучастник, прикривайки се в сенките, преминават бързо и крадешком покрай редицата еднакви малки каменни къщи, построени отстрани на канала при Тръп, плъзват се незабелязано покрай тъмните, притихнали прозорци на страноприемницата „Боут“ и вече тръгват по-свободно по късия, ограден от жив плет път, водещ към шосето Оксфорд — Бенбъри.

През следващите три мили по Оксфордския канал на „Барбара Брей“ предстояло да премине шлюзовете при Раундърм, Кидлингтьн Грийн и Шатълуърт — последният на север от водоема, известен като „Канала на херцога“. Преодоляването на тия шлюзове (толкова внимателно пресметнато!) щяло да предостави подходяща възможност. Така че всъщност нямало никакъв проблем. Много по-трудно се оказало осъществяването на срещата им. И наистина Олдфийлд неведнъж отправял подозрителни погледи към Джоана през последните двадесет и четири часа, докато тя правела (по необходимост!) дневните си и нощни разходки. Обаче тя знаела как да се справи с Олдфийлд, капитана на „Барбара Брей“.

— Всичко ли е готово?

Той кимна рязко.

— Не приказвай сега!

Отидоха до една покрита товарна кола с впрегнат в нея петнист кон, завързан за една бреза току до ивицата трева край пътя. Луната се появяваше за малко и пак се скриваше зад бавно движещите се облаци; наоколо нямаше жива душа.

— Нож? — попита той.

— Наточих го.

Той кимна със свирепо задоволство.

Тя свали наметалото и му го подаде, като на свой ред взе от него друго — подобно на нейното, обаче от по-евтин плат, с по-проста кройка и малко по-дълго.

— Не си забравила кърпичката, нали?

Тя бързо провери отново, като извади от десния джоб на предишното си наметало малкото бяло квадратче лен, украсено с дантела с изящно избродираните в единия ъгъл с розова коприна инициали Дж.Ф.

Хитро измислена подробност!

— Тя… тя вътре ли е? — попита Джоана, полуобърната към задната част на фургона и за първи път гласът й прозвуча нервно и неочаквано дрезгаво.

Той кимна веднъж рязко с глава, а малките му очички блестяха на покритото му с гъста брада лице.

— Всъщност не искам да я видя.

— Не е нужно.

Мъжът бе взел фенера и когато и двамата се качиха на капрата, той освети начертана на ръка карта, като десният му показалец сочеше един мост под канала на около 400 метра северно от шлюза при Шатълуърт.

— Ще отидем дотук! Ще ги изчакаме там, нали? Качи се пак на борда. После, след като — след като преминете шлюза — ти…

— Както се разбрахме!

— Да. Скочи във водата. Можеш да останеш вътре, колкото искаш. Но внимавай някой да не те види да излизаш! Фургонът ще бъде до моста. Влез в него! Стой тихо и не вдигай шум! Ясно, нали? Ще дойда веднага, щом…

Джоана извади ножа изпод полата си.

— Искаш ли аз да го направя?

— Не!

Той бързо взе ножа.

— Не?

— Просто — продължи той, — просто лицето й, такова… ами… станало е синьо!

— Мислех, че мъртвите обикновено побледняват… — прошепна Джоана.

Мъжът се покачи на капрата и я изтегли при себе си, преди да изчезне за малко в тъмнината на покритата кола, където, като държеше фенера доста встрани от лицето, повдигна полите на мъртвата жена и със сръчността на хирург направи разрез, дълъг около петнадесетина сантиметра отпред на памучните й гащи с дълги крачоли.

Мъжът тъкмо подаваше на Джоана две бутилки доста тъмна на вид бира „Ранинг Хорс“, когато почувства ръката й здраво да стиска рамото му и да го разтърсва, разтърсва, разтърсва…

— Малко супа, мистър Морс? Беше Вайълет.