Мръсницата е мъртва

Глава двадесет и четвърта

Нормално смените на сестринския персонал на болницата „Джон Радклиф 2“ бяха: първа (7.45 — 15.45), втора (13.00 — 21.30) и нощна (21.00 — 8.15). По-скоро нощна, отколкото дневна птица, Айлийн Стантън не споделяше нито едно от ширещите се възражения срещу нощната смяна. По рождение с темперамент, леко обагрен от меланхолия, тя бе може би естествено чедо на мрака. Но специално тая седмица бе необикновена. И тоя ден тя беше втора смяна.

Омъжена на 19 години и разведена на 20, сега, пет години по-късно, тя живееше в Уонтидж с един мъж, 15 години по-стар от нея, който бе празнувал 40-ия си рожден ден предишната вечер (оттук и разместването). Празненството бе вървяло великолепно, докато тъкмо след полунощ самият рожденик не бе замесен в покъртително малко юмручно сбиване заради нея! По филмите и по телевизията, след като е повален в безсъзнание от яростен удар с железен прът, героят трябва само за момент да поразтрие удареното място, преди да възобнови мисията си. Но в живота, както знаеше Айлийн, не беше така — много по-вероятно бе жертвата да се окаже накрая в интензивното отделение — с мозъчно увреждане при това. Доста по-жестоко. Като снощи (тази сутрин!), когато мъжът, с който живееше, го цапнаха по лицето, горната му устна драматично се разцепи и един от горните му зъби се счупи до корена. Не беше добре за външния му вид, за гордостта му, за празненството, за Айлийн или за когото и да било. Изобщо не беше добре! За n-ти път тя се връщаше мислено към инцидента, докато караше към Оксфорд. Паркира своето ябълково-зелено „Метро“ на паркинга на болницата с табела „Само за персонала“ и слезе до гардеробната в сутерена да се преоблече. Знаеше, че връщането в отделението щеше да й подейства добре. Досега бе успяла доста лесно да избегне да се забърка в каквито и да са емоционални връзки с пациентите си и това, което й се искаше за момента, бе да изпълнява предано задълженията си на медицинска сестра през следващите няколко часа, да забрави предишната вечер, когато бе пийнала малко повечко и бе флиртувала доста открито с мъж, когото срещаше за първи път. Никакво главоболие от препиването, въпреки че изведнъж се запита дали пък всъщност нямаше махмурлук, който просто не бе забелязала сред другите душевни вълнения. Както и да е, време беше да забрави собствените си неприятности и да се заеме с чуждите.

Тя забеляза Морс (и той нея), когато той отиваше към дневната; наблюдава го как се връща след половин час и прекарва останалата част от следобеда в четене. Книжен тип, изглежда. Обаче приятен; може би ще отиде да си поговори с него, щом той затвори книгата си. Което той не направи.

Наблюдава го отново в 19.40, докато се наместваше и облягаше на възглавниците. А по-специално наблюдаваше жената, която седеше до него — в тъмносиня рокля, със златисти и кестеняви проблясъци в косите, с правилно и с дребни черти лице, наклоняващо се леко напред, докато говореше с него. На Айлийн двамата й се сториха преливащи от желание да разговарят помежду си — толкова по-различен беше техният начин на общуване от сухите разговори, витаещи над много болнични посещения.

Докато ги наблюдаваше, жената на два пъти посред оживения диалог докосна с връхчетата на тънките си жилести като на музикант пръсти ръкава на ярката му пижама. На Айлийн й бяха ясни тоя вид жестове! Ами Морс? Той също мазно полагаше усилия да я впечатли, сполучливо съчетал щастливо нагласена полуусмивка и поглед, настойчиво прикован в нейните очи. О, да! Тя разбираше чувствата на всеки от тях — гадна двойка лигльовци! Но знаеше, че им завижда, особено на жената — тая многознайница, дъщерята на Уоги! От няколкото си разговора е Морс, тя бе установила, че начинът му на разговаряне е толкова интересен, а може би, помисли си тя, и животът му също! Бе познавала само няколко други мъже като него — мъже, които притежаваха пленителни познания по архитектура, история, литература, музика — „всички неща“, по които бе открила, че копнее през последните няколко години. Изведнъж почувства огромно облекчение, че нейният четиридесет годишен любим с подути устни нямаше да може да я целува довечера!

Един мъж (осъзна тя в тоя момент) стоеше търпеливо пред бюрото.

— Какво обичате?

Сержант Луис кимна, като гледаше към нея.

— Специални инструкции. Трябва да докладвам на тукашния шеф всеки път, когато нося на главния инспектор найлонови торбички с експлозив. Вие сте шефът тая вечер, нали?

— Не съдете много строго сестра Маклийн!

Луис се наведе напред и каза тихо:

— Не аз — той! Казва, че е свадлива, проклета, дърта… дърта еди-каква си!

Айлийн се усмихна.

— Понякога не е много тактична.

— Той е, ъ-ъ… — изглежда, че има посещение в момента.

— Да!

— Може би е по-добре да не ги прекъсвам, нали? Понякога страшно се ядосва.

— Така ли?

— Особено ако…

Айлийн кимна и вдигна поглед към добродушното лице на Луис. Почувства, че мъжете не бяха толкова лоши, колкото бе започнала да смята, че са.

— Що за човек е инспектор Морс? — попита тя.

Кристин Грийнъуей се изправи и Морс изведнъж осъзна, докато тя стоеше толкова близо до леглото, колко е дребна въпреки обувките с високи токове, които обикновено носеше. Спомни си думите, които бе прочел отново толкова наскоро: „…дребничка и привлекателна фигура, облечена в тъмносиня рокля…“

— Колко сте висока? — попита Морс, докато тя приглаждаше роклята си надолу по бедрата.

— Не искате ли по-скоро да попитате колко съм ниска? — Очите й пробляснаха сякаш му се подиграваха. — Без обувки съм метър и петдесет и шест. За вас този един сантиметър над петдесет и пет може да не е от значение, но за мен е. Винаги нося високи токове, така че обикновено се докарвам до нормален ръст. Около метър и шестдесет.

— Кой номер обувки носите?

— Трети. Не ще може да си пъхнете крака в тях.

— Имам много хубави крака — каза Морс сериозно.

— Мисля, че трябва да се безпокоя повече за баща си, отколкото за вашите крака — прошепна тя тихо, като докосна ръката му отново и Морс на свой ред за момент постави леко лявата си ръка върху нейната. И за двамата това бе миг, изпълнен с вълшебство.

— Ще проверите ли?

— Няма да забрава!

После веднага си тръгна и само ароматът на някакъв скъп парфюм остана да витае около леглото.

— Просто се чудя — каза Морс, почти разсеяно, докато Луис заемаше мястото на Кристин в пластмасовия стол — просто се чудя кой номер обувки е носила Джоана Франкс. Допускам, разбира се, че са имали номера на обувките по онова време. Това не е съвременно изобретение като женските чорапогащи, нали? Номерата на обувките имам предвид. Как смяташ, Луис?

— Искате ли да ви покажа точно кой номер е носила, сър?