Мръсницата е мъртва

Глава четиринадесета

Документите, които в момента разгръщаше Морс, бяха точно от този вид (в това не се съмняваше), който се считаше за задоволяващ модерното схващане, че учебните програми в горните класове трябва да се основават на използването на автентични материали. Що се отнася до Морс, чийто „Отличен“ по история не бе изисквал нищо повече от половинчати представи за първите модели сеялки и други подобни селскостопански приспособления от края на XVIII век, за него бе истинско удоволствие да чете такива неща. Особено вълнуващ му се стори предговора към „Указания и наръчник по застрахователните дела — 1860 година“ (Господ да благослови момичето! — тя дори бе открила точната година), в който анонимният автор декларираше своята лична решителност да служи в тази „Долина на сълзите“ толкова дълго, колкото би било прилично.

Интересно бе да се открие Всевишният поставен в скоби още през 1860 година, и Морс реши, че с удоволствие би се запознал с автора. Но когато същият изказа твърдението, че „между 1720 и 1820 година смъртността е намаляла с две пети“, Морс се замисли какво, за Бога, би могло да означава това смайващо ненаучно и всъщност твърде глуповато твърдение. Това, което незабавно ставаше ясно от параграфите с дребен шрифт, бе, че по онова време хората са започнали да живеят доста по-дълго и че към средата на XIX век застрахователните компании са започнали да отчитат този социологически феномен с все по-привлекателни вноски и крайни суми, независимо от мрачните статистики, приложени към всяка година, чак до края на петдесетте години на XIX век. Като например за 1853 — цифрите, които в момента разглеждаше Морс. От горе-долу половин милион блаженопочивши, регистрирани в „Наръчника“, 55 000 са починали от туберкулоза, 25 000 от пневмония, 24 500 от гърчове, 23 000 от бронхити, 20 000 от преждевременна смърт и дебилност, 19 000 от тиф, 16 000 от скарлатина, 15 000 от стомашни разстройства, 14 000 от сърдечна недостатъчност, 12 000 от магарешка кашлица, 11 000 от воднянка, 9000 от апоплексия, 8500 от парализа, 6000 от астма, 5750 от рак, 4000 от зъбни страдания, 3750 от едра шарка, 3250 от дребна шарка, 3000 (майки) при раждане и така нататък до по-малкия брой жертви на болести на мозъка, бъбреците, черния дроб и други недълговечни части на човешката анатомия… и най-накрая — до старостта! Като събра бързо наум горните цифри, Морс откри, че около две-трети от 500-те хиляди не влизат в никоя от тези категории. Така налагаше се да приеме, че дори и да се добавят още няколко графи („убийства“ — като начало!), в онези времена е имало огромни маси от хора, чиято смърт по една или друга причина изобщо не е попадала в определена статистическа категория, макар да е била регистрирана от националната статистика. Вероятно мнозина от тях просто не са били достатъчно значителни личности, за да се отбележи тяхното конкретно страдание и да бъде вписано в даден смъртен акт; вероятно много от лекарите, акушерките, сестрите, служителите от социалните звена или каквито е имало по онова време просто не са знаели или не са искали да знаят, или просто не ги е интересувало.

Лежейки подпрян на възглавниците, замислен над обстоятелствата, постигнали нещастната Джоана Франкс, която починала не от туберкулоза, нито от пневмония… нито… той внезапно потъна в толкова дълбок сън, че пропусна млякото и многоочакваната бисквита в 22 часа и после отново се събуди в 23.45 — съвсем не освежен, а с пресъхнало гърло, макар и с бистър ум., Светлините в отделението бяха намалени наполовина и останалите пациенти спокойно спяха с изключение на мъжа, който бе приет късно този следобед и около когото медицинският персонал шеташе с доста зловеща загриженост — мъжът, който сега лежеше, втренчил поглед в тавана, размишляващ несъмнено за внезапното рухване на земните му дела.

Неси не се виждаше никъде: бюрото й бе празно.

Морс току-що бе сънувал един неприятен сън. В ранните си ученически години бе играл крикет и когато дойде редът му да бие, не можа да си намери обувките… А после, когато най-после ги откри, връзките им непрекъснато се късаха и той бе на път да се разплаче от отчаяние…, когато се събуди. Дали сънува това, защото мисис Грийн му разказа за ортопеда? Или може би заради Луис със съобщението от обущаря? Или нито едното, нито другото? Дали най-вероятната причина не бе една млада жена от 1859 година, изкрещяла със специфичен ужас и отчаяние: „Какво направихте с обувките ми?“

Той се огледа за втори път: бюрото все още бе празно.

Несъмнено едва ли щеше да наруши благополучието на отделението, ако включи малката лампа. Особено ако я насочи да осветява само собствените му възглавници. Разбира се! Никому нямаше да навреди, ако почетеше малко, а и при болния, когото докараха миналата вечер, лампата бе светила през цялото време.

И натискайки копчето, той светна лампата си, без никой да реагира. Все още от Неси нямаше и следа.

„Част трета“ от „Убийството в Оксфордския канал“ му бе под ръка, но с нея не му се искаше да приключи толкова бързо. Спомни си, че когато за пръв път четеше „Студеният дом“ на Дикенс (за него тя си оставаше най-великата книга в английската литература) и последните страници започнаха да изтъняват под пръстите му, той съзнателно бе забавял темпа на четене. Никога не му се бе случвало с такова нежелание да се откъсва от книга. Не че творбата на полковника заслужаваше чак толкова емоции; все пак искаше му се да я запази за после, или поне така си казваше. Което го остави с не дотам неприятната перспектива да прочете още няколко глави от „Синият билет“… след като мистър Грийнъуей спеше вече дълбоко. Престъпленията, в графство Шропшър от XIX век отдавна бяха преминали към армията на загубените каузи.

Не след дълго той бе погълнат от подвизите на една блондинка, на чиито черни чорапи сигурно щеше да има стрелки, сочещи на север с надпис „За бельото — насам“ в случай, разбира се, че тя носеше чорапи… или изобщо бельо, ако трябва да бъдем точни. И потънал в безброй демонстрации на голи тела, опипвания на бюстове и потупвания по задници, Морс преживя доста приятни мигове на еротична наслада. Така бе увлечен, че дори не забеляза приближаването й.

— Какво си мислите, че правите?

— Аз просто…

— Лампите се гасят в десет. Смущавате всички тук.

— Тук всички спят.

— Няма да е задълго, ако остане на вас…

— Съжалявам…

— Какво четете?

Преди той да успее да направи каквото и да било, Неси измъкна книгата от ръцете му и на него не му остана нищо друго освен безпомощно да я наблюдава. Тя не направи никакъв коментар, не издаде морална присъда и за един кратък миг Морс се запита дали докато се плъзгаха по страницата, в тези всевиждащи очи не се мярна някакво леко пламъче на веселие.

— Време е да спите! — отбеляза тя, съвсем не грубо и му подаде обратно книгата. Гласът, както и униформата й бяха безупречни и той прибра злополучното произведение в шкафчето си.

— И внимавайте да не бутнете плодовия сок! — тя премести полупразната чаша милиметър наляво, изгаси лампата и се отдалечи. И Морс внимателно се отпусна в топлото и удобно легло, както лилията от стихотворението на Тенисън, бавно потъваща в прегръдките на езерото…

Тази нощ сънят му бе цветен (можеше да се закълне в това!), макар да знаеше, че подобно твърдение ще бъде оспорено от всеки ониролог. Пред погледа му изплува полуразголена сирена с матова кожа, обута в черни чорапи с многозначително насочени нагоре стрелки и дори му остана спомена за лъхащото й на лавандула бельо. Това бе почти идеалният сън! Почти. Защото в мозъка му със странна настойчивост гореше парадоксалното желание да конкретизира с факти името, мястото и времето, преди да може, във фантазиите си естествено, да притежава тази сексуално разкрепостена разбойничка. И в замъгления му за момента, но иначе работещ като компютър мозък, тая сирена прие името на някоя си Джоана Франкс, вървяща с предизвикателна походка към „канала на херцога“ през месец юни 1859 година.

Когато на другата сутрин се събуди (или по-скоро го събудиха), той се почувства прекрасно освежен и реши да не поема никакви рискове да понесе трето унижение заради „Синият билет“. И щом закуската, меренето на температурата, миенето, бръсненето, измерването на кръвното, прочитането на вестника, вземането на таблетките, изпиването на бульона — щом всичко това остана назад, а посетители не се предвиждаха, той се зае да открие какво точно се бе случило с младата жена, настанила се в нощните му фантазии.