Мръсницата е мъртва

Глава девета

Следващата сутрин (сряда) бе много наситена и прекрасна. Ранните дарове от Вайълет — овесени ядки, почти изгорял студен препечен хляб и почти изстинал слаб чай бяха съвсем на място и чудесни; а щом в 10.00 часа Фиона дойде да махне системата (за постоянно), Морс разбра, че боговете пак му се усмихват. Когато след това той се отправи по коридора към умивалнята, без нищо да му пречи и без чужда помощ, той се почувства като току-що пуснатия от затвора Флорестан от второ действие на „Фиделио“. А когато пък със свободно движещи се ръце се насапуниса обилно и огледа колко зле се е справил с бръсненето предишния път, изпита невероятно щастие. Щом излезе оттук (реши той), ще направи някакво подходящо, немного фрапиращо дарение на персонала като цяло и ще покани отделно любимката си от сестрите (за момента с еднакви точки се явяваха красивата Фиона и неземната Айлийн) в оня ресторант в Северен Оксфорд, където ще може да демонстрира ограничените си познания по съвременен гръцки и ще поръча Mezethes Tavernas — това, което в менюто е обозначено като „епикурейски пир от първата хапка до последната глътка“. Десет лири на човек или малко отгоре, а с вино и концентрат и може би едно-две малки питиета допълнително тридесет лири трябва да стигнат, да се надяваме… Айлийн със сметановата кожа няма да е дежурна тази нощ. Домашни ангажименти, бе обяснила тя. Това донякъде разтревожи Морс. И все пак нали Неси няма да патрулира наоколо… Защото Морс бе решил, че тази вечер в интерес на възстановяването си ще отвърти лъскавата капачка на плоската бутилчица.

Обратно в отделението времето мина, човек би казал, задоволително.

Чашата бульон в 10.30 часа бе последвана от поредната част от рецитала на мистър Грийнъуей за изключителните достойнства на дъщеря му — жената, без която, както бе видно, библиотеката „Бодли“ щеше да изпита сериозни затруднения в изпълнението на академичните си функции. След което Морс бе посетен от една от хилядите специалистки по диетите в тази болница — безлична, сериозна млада госпожа, която всеки ден му предлагаше нова серия менюта от нискокалорични зеленчуци, които били добър „пълнеж“ и можели да се консумират ad libitum — аспержи, бамбукови кълнове, бакла, зелен боб, бял боб, бобови кълнове, броколи, брюкселско зеле, зеле (всякакво), карфиол, целина, цикория, праз, тиквички,краставички — и така по няколко вида за всяка буква от неувяхващата азбука на здравословното хранене. Морс бе така впечатлен от декламациите за чудодейните възможности, откриващи се пред него, че дори се въздържа да коментира твърдението, че както доматеният сок, така и сокът от ряпа са невероятно вкусни и хранителни заместители на алкохолните напитки. По задължение той се стараеше да кима на подходящи интервали, осъзнавайки дълбоко в себе си, че би могъл, би трябвало и по дяволите ще се заеме да свали някой и друг килограм в скоро време. И в действителност, в подкрепа на току-що взетото решение, когато Вайълет донесе подкрепленията за обяд, той настоя да му сипят само една лъжица картофи, без никакъв сос.

В ранния следобед, след като изслуша повторението на програмата „Арчърс“, една много приятна мисъл изплува в съзнанието му — днес не го чакаше работа в управлението, нямаше грижи за вечерята, нито тревоги за идния ден освен може би тези, породени от новоосъзнатия страх от болести… и от смърт. Но дори и това не го тревожеше чак толкова много, както бе признал на Луис — нямаше роднини, никого не издържаше, не му се налагаше да гледа напред освен за чисто лично удовлетворение. А и Морс знаеше точно какво иска в момента, седнал изправен, чист, разхладен, отпуснат на възглавницата. Защото, колкото и странно да изглеждаше, за момента той не би дал и пукната пара за една глава от „Синият билет“. В този момент той с най-голяма сила изпитваше трепета на пътешественика — пътешественика по канала от Ковънтри до Оксфорд. Затова, щастлив, той посегна към „Убийство в Оксфордския канал“, Част втора.