Мръсницата е мъртва

Глава двадесет и осма

Рапортът бе редовно събитие във всички отделения в болницата „Джон Радклиф 2“. Той се провеждаше при поемане на дежурството от всяка следваща смяна и представляваше съвещание на болничния и медицински персонал. В няколко от отделенията краят на седмицата бе възможност за някои от изтъкнатите консултанти и друг висш медицински персонал да съсредоточат вниманието си върху такива странични неща като каране на лодки и „БМВ“-та. Но в много от предхирургичните отделения, като Отделение 7С, рапортите си вървяха съвсем по същия начин, както в останалите дни, както и през тая втора неделя от престоя на Морс в болницата.

Всъщност съвещанието в един часа на обяд се отличаваше с голяма посещаемост: старшият консултант, един младши лекар, старшата сестра Маклийн, сестрата на отделението Стантън и две стажантки. Струпала се в малката стая на старшата сестра, групата методично преценяваше пациентите в отделението, накратко обсъждаше случаите, които се подобряваха, влошаваха, прогнозите, лечението и свързаните с това проблеми.

Очевидно Морс вече не представляваше голям проблем.

— Морс!

Лека усмивка се появи на лицето на консултанта, когато му подадоха съответните бележки по епикризата.

— Той се възстановява много добре — потвърди старшата сестра със закрилническия тон на майка на родителска среща, когато й съобщават, че детето й не учи достатъчно старателно.

— Някои от нас — сподели консултантът (като върна епикризата) — биха искали да убедят тия закоравели пиячи, че водата е чудесно нещо. Аз разбира се, не бих се опитал да убедя вас, сестра, но…

За един-два мига бледите бузи на старшата сестра Маклийн се покриха с ярко-розова червенина, а една от стажантките едва успя да прикрие доволната си усмивка, предизвикана от смущението на драконката. Но колкото и да бе странно, другата, Хубавата Фиона изведнъж забеляза такива черти и руменина върху лицето на старшата сестра, които го направиха да изглежда почти красиво.

— Той, струва ми се, не пие толкова много, нали? — предположи младият лекар, като плъзна поглед върху изобилието от подробни бележки, няколко от които написани от самия него.

Консултантът изсумтя презрително.

— Глупости!

Той леко перна с пръст заблуждаващите листове хартия.

— Мръсен лъжец, нали? Пияници и диабетици! — той се обърна към младия лекар. — Мисля, че и друг път съм ви го казвал, нали?

Простимо бе, че за няколко мига едва доловима усмивка се появи на устните на старшата сестра Маклийн, а бузите й си бяха възвърнали обичайната бледност.

— Той не е диабетик — започна младият лекар.

— Давам му още две години!

— Обаче наистина се оправя.

Младият лекар (и с право) бе твърдо решил да поиска да му се признае някаква малка заслуга за доста задоволителното преминаване на главния инспектор Морс през системата на националното здравеопазване.

— Голям късметлия! Дори и аз смятах да изрежа половината му карантии!

— Поначало трябва да е доста здрав човек — допусна старшата сестра, която вече напълно си бе възстановила самообладанието.

— Предполагам, че е така — отстъпи консултантът, — като изключим стомаха, белия дроб, бъбреците, черния дроб — особено черния му дроб. Може да изкара до шестдесетте, ако прави каквото му казваме — в което се съмнявам.

— Да го подържим още няколко дни?

— Не! — реши консултантът, след кратко мълчание. — Не! Изпратете го в къщи. Жена му сигурно ще се грижи за него не по-зле от нас! Амбулаторно лечение и след две седмици при мен на проверка. Окей?

Айлийн Стантън тъкмо се канеше да поправи фактическата грешка на консултанта, когато една сестра се втурна в стаята.

— Извинете, сестра Маклийн — но струва ми се, че сърцето на един от пациентите спря.

— Умря ли? — попита Морс.

Айлийн, която седеше на леглото му, кимна тъжно. Беше средата на следобеда.

— На колко години беше?

— Не знам точно. Няколко години по-млад от вас, струва ми се.

Лицето й бе мрачно.

— Може би, ако…

— Като че ли и вие самата се нуждаете от малко нежни грижи — каза Морс, разгадавайки мислите й.

— Да!

Тя го погледна и се усмихна, решила твърдо да се изтръгне от своята унилост.

— А вие, добри ми господине, също няма още дълго да получавате от нашите чудесни нежни грижи. Утре ви изхвърляме — дойдохте ни до гуша!

— Искате да кажете, че ме изписват?

Морс не беше сигурен дали новината е добра или лоша, но тя му помогна.

— Добра новина, нали?

— Ще ми липсвате.

— Да, ще…

Но Морс забеляза, че очите й се пълнят със сълзи.

— Защо не ми кажете какво има?

Той произнесе думите тихо и тя му каза. Разказа му за своята отвратителна седмица и колко мило от страна на болницата, че й бяха позволили да промени нощните си смени; и особено колко добре се бе отнесла с нея старшата сестра. Но по бузите й се стичаха едри сълзи и тя се обърна настрана и притисна ръка към лицето си, докато с другата търсеше кърпичката си. Морс леко постави собствената си не особено чиста кърпа в ръката й и за момент двамата останаха да седят смълчани.

— Едно нещо ще ви кажа — рече Морс най-сетне. — Трябва да се чувствате поласкана, че двама мъже са се били за вас.

— Не! Не, не съм.

Сълзите отново се събраха в големите тъжни очи.

— Права сте. Но чуйте! Няма много да ви помогне, всъщност — прошепна Морс — ще се почувствате много по-зле. Но ако аз бях на това ваше тържество, когато са се били за вас, щях да се бия и с двамата! Трима мъже щяха да се карат за вас — не само двама.

Тя се усмихна през сълзи, избърса мокрите си бузи и вече се почувства много по-добре.

— И двамата са едри мъже. Единият взема уроци по едно от онези бойни изкуства.

— Добре — щях да загубя! Но все пак щях да съм се бил за вас, нали? Спомняте ли си думите на поета? „По-добре да съм се бил и загубил, отколкото…“ (Самият Морс очевидно бе забравил думите на поета).

Тя доближи лицето си на няколко сантиметра от неговото и го погледна право в очите.

— Имайте на предвид, че изобщо нямаше да е от значение дали сте загубили, в случай че бихте ми разрешили да се грижа за вас.

— Вие се грижите за мен — каза Морс, — за което благодаря!

Тя се изправи, без да каже нищо повече. Морс я гледаше как се отдалечава с изпълнен е известен копнеж поглед. Може би трябваше да й каже, че правилната форма е „предвид“, а не „на предвид“? Не! Морс знаеше, че тия неща не бяха от особена важност за неговите събратя. Но за него бяха.