Мръсницата е мъртва

Глава двадесет и втора

През същата тази събота, когато сержант Луис и Кристин Грийнъуей бяха жертвали свободното си време заради него, самият Морс започваше да се чувства отново добре. А и изследваше нови територии, тъй като след обяд му съобщиха, че вече е свободен да скита на воля по коридорите. Така в 2.30 часа той стигна до дневната — помещение, обзаведено с фотьойли, цветен телевизор, кегли на маса, библиотека и голям куп списания. Най-горе в купчината, както забеляза Морс, се намираше един брой от списанието „Кънтри лайф“, излязъл преди девет години (щяха да станат девет през август). Стаята беше безлюдна и след като старателно се увери, че теренът е чист, Морс постави една от трите книги, които носеше, на дъното на съда, предназначен за книжни отпадъци: „Синият билет“ не бе му донесла нищо друго освен притеснение и унижение и сега незабавно се почувства като поклонник, освободил се от чувалите с греховете си.

Повърхността на телевизора изглеждаше изцяло гладка, без ни най-малка следа от какъвто и да било ключ, вдлъбнатина или копче, с което да го приведе в действие; така че Морс се настани в един фотьойл и отново спокойно започна да размишлява за Оксфордския канал.

Въпросът за съдебните заседатели, разбира се, не е бил „Кой е извършил престъплението?“, а само „Задържаните ли са го извършили?“, докато за полицай като него въпросът винаги си оставаше първия. И така, докато седеше там, той се осмели да се запита честно: „Добре, ако лодкарите не са го направили, кой го е направил?“ Все пак, ако това сега беше ключовият въпрос за съдията, Морс не си представяше, че делото би могло да продължи дори и минута повече; защото чисто и просто отговорът бе, че нямаше и най-малка представа кой би могъл да е. Това, с което би могъл да се заеме умът му обаче, бе грижливото обмисляне на въпроса за вината на лодкарите. Или тяхната невинност…

Квартет от въпроси в такъв случай.

Първо: Дали наистина съдебните заседатели са били убедени, без сянка от съмнение, че лодкарите са убили Джоана Франкс? Отговор: не. Нито късче неопровержимо доказателство не е било приведено от обвинението въз основа на твърди свидетелски показания за убийство — а именно по точка убийство лодкарите са били провъзгласени за виновни.

Второ: Истина ли е, че на подсъдимите им е била предоставена исконната „презумпция за невинност“ — неписаната слава на британската правна система. Отговор: категорично не. Предварително създадени мнения — при това напълно отрицателни — се ширели още със започването на първия процес и отношението на съдебните служители, както и на широката общественост се изразявало през цялото време в неприкрито презрение и отвращение към недодялания, почти неграмотен, невярващ в Бога екипаж на „Барбара Брей“.

Трето: Истина ли е, че лодкарите или някои от тях вероятно са били виновни за нещо? Отговор: почти сигурно да; и (в разрез със съдебното решение) — най-вероятно виновни по двете оттеглени обвинения — за изнасилване и кражба. Най-малко не липсваха доказателства, които да наведат на мисълта, че мъжете са изпитвали силна похотлива страст към тяхната пътничка и несъмнено съществуваше реална възможност, че и тримата — и четиримата? — са търсили да натрапят задирянията си на злочестата (макар и сексуално предизвикателна) Джоана.

Четвърто: Съществувало ли е широко разпространено обществено мнение (дори и ако доказателствата са били незадоволителни, дори и ако съдебните заседатели са били прекалено предубедени), според което присъдата е била приемлива, „неоспорима“, както някои от наръчниците по право предпочитат да я наричат? Отговор: не, хиляди пъти не!

Морс чувстваше, че сега почти би могъл да определи главната причина за своето безпокойство. Това бяха всичките тия разговори, чути и надлежно зарегистрирани, между главните герои в случката: разговори между екипажа и Джоана, между екипажа и други лодкари, между екипажа и различни пазачи на шлюзове, собственици на кейове и полицаи — във всички тях сякаш имаше нещо нередно. Нередно, в случай че бяха виновни. Като че ли бяха дали сюжет с убийство на някой неопитен драматург и той бе започнал да пише страница след страница с неподходящи, заблуждаващи и от време на време противоречиви диалози. Защото на моменти изглеждаше сякаш Джоана Франкс е отмъщаващата фурия, а екипажът — просто жертва на нейната фатална власт.

Освен това поведението на Олдфийлд и Масън след убийството бе за Морс непрекъснато източник на огромна изненада и беше трудно да разбере защо защитата не се бе опитала да набие в главите както на съдията, така и на съдебните заседатели крайната неправдоподобност на това, което те уж направили или казали. Естествено известни са случаи, когато някой психопат извършва напълно неразумни и безотговорни действия. Но тези мъже не са били квартет от психопати. И преди всичко за Морс бе твърде странно, че дори след като (както се твърдеше) екипажът бе успял някакси и поради някакви причини да убие Джоана Франкс, членовете му още продължавали — около 24, дори 36 часа по-късно — да се наливат с алкохол, да проклинат и пращат душата й по дяволите. Морс бе познавал много убийци, но никога нито един не се бе държал така — и дума да не става за четирима. Не! Просто нещо не се връзваше, изобщо не се връзваше. Не че имаше значение — съвсем не — след всичките тези години.

Морс отметна корицата и зачете показалеца на дебелия том, зарегистрирал злодеянията на жителите на Шропшър от миналия век и погледът му се спря на „Канал Шропшър“. Бавно отвори на индекса за страниците и се зачете в параграфа, при това с нарастващ интерес. (Браво, мисис Луис!) Авторът все още бе ужасно оплетен в усукания си стил, все още не бе в състояние да нарече лопатата нищо друго освен инструмент за копаене с широко острие, но посланието бе достатъчно ясно:

Очите на Морс също започнаха да се затварят и той остави книгата настрана. И така се стигна до заключението: лодкарите са куп мошеници, които често задигат части от товарите. Следователно Уолтър Таунс, известен още като Уолтър Торолд, и останалите са мошеници. Всичко е толкова просто — когато знаеш отговора. Може би всичко ще бъде така един ден, в голямата компютърна библиотека на небето, когато проблемите, занимавали безброй поколения мъдреци и философи, ще получат отговор веднага след въвеждане на въпросите чрез някаква небесна клавиатура.

Младежът с преносимата система влезе, кимна на Морс, взе отнякъде малко дистанционно управление за телевизор и започна да сменя канал след канал с непостоянство, което вбеси Морс. Беше време да се върне в отделението. На излизане очите му механично зашариха по шкафа за книги и той се спря. Там, на най-долния ред, едно до друго бяха заглавията „Викторианският Бенбъри“ и „Оксфорд (Железопътни центрове — справочник)“. След като измъкна и двете, тръгна обратно. Може би ако човек си отваряше очите, изобщо нямаше нужда от специални монитори.

Уолтър Алджернон Грийнъуей се опитваше, без особен успех, да се справи с кръстословицата в „Оксфорд таймс“. Не владееше особено това умение, но то винаги го бе привличало и когато предния ден бе наблюдавал как Морс направи кръстословицата в „Таймс“ за около 10 минути, обзе го завист. Морс се бе настанил обратно в леглото си, когато Грийнъуей (известен сред приятелите си като Уоги) се обади:

— Много сте добър на кръстословици!

— Горе-долу.

— Знаете ли нещо за крикета?

— Не много. Какво е обяснението?

— Известното откриване на резултата на Брадман.

— С колко букви?

— Шест. Гледах Брадман през 48-ма. Тогава той откри резултата.

— Аз не бих се насочил към крикет — каза Морс. — Просто си спомнете за Уолт Дисни.

Грийнъуей облиза върха на молива си и се замисли.

— Кой е съставителят на кръстословицата тази седмица? — попита Морс.

— Някой си на име Кихот.

Морс се усмихна. Какво съвпадение, нали?