Пазителят на сънищата

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ариана лежеше гола на леглото и го наблюдаваше как се съблича. Сатенените чаршафи галеха гърба й хладни и меки. Светлината от свещите хвърляше ръждиви сенки по бронзовата му кожа и проблясваше в гарвановочерните косъмчета по гърдите и в слабините му. Лицето му беше в сянка и тя не можеше да види очите му.

В стаята бе толкова тихо, че се долавяше съскането и пукането на въглените в мангала и свистенето на вятъра в стрехите. Чуваше се дори дишането.

Рейн се отпусна на леглото до нея и поглади лъскавата й коса. Устата му се изкриви в странна гримаса и изведнъж, сякаш неспособен да устои на желанието, той зарови лице в косата й. Приличаше на дете, което се гуши в плюшеното си мече.

— Миришеш така вкусно — промълви той с нещо средно между стон и въздишка.

— Ще ме ядеш ли?

Той вдигна рязко глава и я погледна с ококорени очи. После избухна в неочакван смях, който така я стресна, че тя се изчерви. Защо ли се опитваше да играе на изтънчени любовни игрички с него, след като открай време не й се отдаваше да го прави?

— Божичко, колко си невинна! — възкликна той с леко дрезгав глас и прокара пръст по устните й. — Бях забравил, че все още съществуват и такива момичета — невинни, чисти… непорочни.

Свободната му ръка обхвана главата й и той се наведе да я целуне. Устните й се разтвориха и той жадно ги погълна. Целува я дълго, с цялата палитра усещания, присъщи за една целувка — от нежното и едва доловимо докосване на устните, до дълбокото и страстно сливане, което я влудяваше. Когато най-после вдигна глава, устните й бяха подпухнали, тръпнещи и вече не така непорочни.

Той се наведе над нея и с влажни целувки проследи извивките на лицето й — веждите, скулите, носът… Очите му бяха премрежени от страст, а по устните му заигра едва забележима усмивка. Тя притаи дъх в очакване тази усмивка наистина да изгрее, но той изведнъж скочи и рязко дръпна една от възглавниците.

— Какво правиш? — извика тя уплашено.

— Търся кинжали.

Той посегна към другата възглавница, но Ариана хвана ръката му.

— Тази вечер ти се доверявам, милорд. Вярвам, че няма да ми сториш зло. Довери ми се и ти.

Китката му се стегна под пръстите й. Очите му изстинаха, а устните му се свиха в черта. Щеше да погледне и под другите възглавници. Не вярваше в никого и в нищо.

Първо се отпуснаха устните му, макар все още да бе далеч от усмивката. После освободи ръката си, но не посегна да вдигне следващата възглавница, а наведе глава и потърси с устни вдлъбнатината на шията й. Тя пое дълбоко въздух. Всяка пора по тялото й сякаш се изпълваше с аромата на топлата му кожа.

— Желаеш ли го, Ариана? — Дъхът му я галеше. — Кажи ми, искаш ли го.

Тя се замисли какво ли би направил, ако му отвърнеше „не“. Дали щеше да я обладае въпреки всичко, както бе направил снощи? Не, нямаше намерение да го подлага на изпитание. Щеше да излъже, ако отречеше.

— Искам… искам те!

Ръцете му запълзяха по тялото й, проследиха извивката на хълбоците й, погалиха корема й. Ариана усети, че главата й натежава. Кожата й пареше и тръпнеше. Пръстите му се спуснаха надолу към тъмния мъх в слабините й. Докосваха я едва-едва, като внезапен полъх на немирен вятър и чувството, което я обзе, бе толкова силно, че почти й причини болка.

Тя отблъсна ръката му и прошепна:

— Не мисля, че ми харесва да правиш това.

— Лъжкиня! Напротив, много ти харесва — отвърна той, но не я докосна повече там.

Ръцете му обхванаха гърдите й и те сякаш потръпнаха и наедряха. Горещи вълни обляха слабините й и се спуснаха надолу по краката й, сякаш тялото й се разтапяше отвътре.

— Колко е нежна кожата ти! — прошепна той в косите й. — Толкова нежна…

Ръцете му, тъмни на фона на млечнобялото й тяло, представляваха приятна гледка. Дългите му пръсти следяха линията на ребрата й, подскачаха над сърцето й, обгръщаха гърдите й.

Време беше и тя да го докосне. Дланите й неволно се плъзнаха но извивките на гърдите му, пръстите й се заровиха в тъмните косъмчета по тях. Ариана се учуди как е възможно кожата му да е толкова копринена и топла, а плътта отдолу — така стегната и здрава. При всяко негово движение тя усещаше обузданата сила на тялото му.

Той се извърна и я притисна до себе си. Членът му, твърд и горещ, се плъзна между бедрата й. Тя се скова за миг и неволно се дръпна, но дъхът му в косите й я отпусна.

— Няма нищо страшно, Ариана. Гали ме.

Не можеше да го гали. Би било неприлично. Но за неин ужас, той хвана ръката й и я притисна до твърдия си член. Когато пръстите й се затвориха около него, Рейн простена през зъби.

Топлината и твърдостта му я порази. Дланта й пареше сякаш държеше нажежено желязо.

— По-силно. Няма да се счупи — промълви той, макар гласът му да издаваше някаква болка.

Тя стегна пръстите си и раздвижи китката, все още боязливо. Той затвори очи. Скулите му станаха някак по-остри, кожата му — по-изпъната. Цялото му тяло започна да потръпва. Това, че го кара да се чувства така, внезапно изпълни Ариана с опияняващо усещане за сила.

— Господи, не мога… — Той сграбчи ръката й. — Стига!

После зарови лице в извивката на шията й и неочаквано се разсмя.

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще станеш много добра в тия работи.

Косата му галеше шията й, помете гърдите й и устните му се спряха над тях. Тя го гледаше как поема зърното й и го поглъща, както човек поглъща череша, за да я откъсне от опашката й, но този път не искаше да му се противопоставя. Удоволствието бе толкова силно, че тя почти изпищя. Почти изпищя и по-късно, когато пръстите му се спуснаха надолу към слабините й и започнаха онази игра, от която тя толкова се бе страхувала. Усещанията бяха по-силни от нея. Тя изви гръб и стисна бедра, по-скоро неволно, отколкото от страх.

Той спря и в тишината учестеното й дишане прозвуча неестествено. Когато отвори очи, устните му бяха на сантиметри от нейните, дъхът му изпълни устата й.

— Разтвори крака.

Бедрата й се подчиниха.

Пръстите му продължиха вълшебната си игра и при всяко докосване — като свещ, допряна до горяща факла — Ариана пламваше. Тя гореше, пламтеше отвътре, разпадаше се на хиляди частици и после отново се събираше. Усети, че стене, че движи хълбоците си по най-срамен начин, но не я беше грижа. За нищо…

Ноктите й се забиха в раменете му, главата й се мяташе неудържимо. Помисли си, че ако той не спре, тя всеки момент ще избухне, ще се разпръсне на хиляди парчета и никога няма да може да се намери отново. Огънят вътре в нея пламтеше и с всяка секунда ставаше толкова горещ и силен, че сякаш изсмукваше въздуха от гърдите й. Сърцето й бе спряло и тя бе сигурна, че само след миг ще умре и смъртта ще бъде спасение. И все пак продължаваше да се противи…

— Отдай ми се, Ариана! — прошепна той във врата й. — Отдай ми се!

— Не, не мога! — проплака тя, макар да не бе сигурна, какво точно я пита.

Знаеше само, че не може, не трябва да го допусне да преодолее тази последна бариера — все едно да му даде част от душата си.

Гърдите й мъчително се надигаха от усилието, с което дишаше. Кръв нахлу в ушите й. Тя отвори очи и го погледна. Не можеше да я притежава! Не трябваше да я притежава, защото не я желаеше истински. Поне не така, както тя бе мечтала да я желае мъж.

Той покри тялото й със своето. Членът му, горещ и гладък, се плъзна по корема й. Ръката му се втурна надолу по венериния й хълм, пръстите му се спуснаха навътре сякаш да проправят път и той леко и внимателно я облада. При първия допир тя изтръпна и се скова от страх, който постепенно отмина, сменен от усещане за изпълване и разпъване.

— Господи… толкова си мъничка!

Ръцете й шареха безспирно по гърба му и тя инстинктивно се раздвижи.

— Хубаво е, нали, хубаво е… — простена той и навлезе още по-дълбоко в нея.

Ръцете му обхванаха таза й. Той я притисна към себе си, но от това съприкосновението стана още по-пълно и дъхът й замря.

— Боли. Спри!

— Божичко, не мога да спра сега!

За миг той се измъкна от нея, а после отново се плъзна вътре, отначало леко, а сетне по-бързо. Ръцете му стискаха бедрата й и я движеха в такт с тласъците му. Болката поотслабна, макар да не бе изчезнала напълно.

Ариана го прегръщаше без дори да подозира. Усещането, че той я обладава, я плашеше, но бе по своему диво и възбуждащо. Горещо, напрегнато чувство пропълзя в слабините й и изпълни гърдите й, измествайки въздуха от тях.

Гърбът му плувна в пот, а учестеното му дишане кънтеше в ушите й. Тялото му се изви назад, следвайки все по-бързите тласъци на таза му. Изведнъж той спря, отметна глава и се зарови още по-дълбоко в нея. Усетила тръпките му, Ариана отвори очи и видя как лицето му се гъне сякаш от агония.

— Ариана! Господи, Ариана!

Викът му бе дрезгав сякаш се бе откъснал от гърлото му след неуспешни усилия да го спре.

„Не се предадох“, помисли си тя. „Дадох му тялото си, но не и себе си.“

Тогава защо ли се чувстваше толкова тъжна?

Трябваше му доста време да укроти дишането си. Лежеше върху нея и гръдният му кош притискаше бюста й при всяко вдишване.

Кожата й бе суха и пламнала, сякаш я бяха търкали цяла армия теляци. Той все още бе вътре в нея и от това я болеше. Но когато Рейн понечи да се надигне, тя стисна бедра. Не знаеше защо, но не искаше той да я напуска. Чувстваше се някак празна отвътре и така тъжна.

Те полежаха миг-два без да продумат, а после той се търкулна встрани и легна до нея.

— Занапред ще става все по-леко — каза й. — Ако не се плашиш, може би ще изпиташ и повече удоволствие.

— Мислех, че е мой дълг да ви се отдавам, господарю. Длъжна ли съм сега и да изпитвам удоволствие?

— Да, по дяволите. И не ме наричай „господарю“, след като току-що сме се любили. — Очите му проблясвахана слабата светлина, студени и сиви като сребро, но пръстът, който прокара по устните й, бе безкрайно нежен. — Казват, че една жена зачева по-лесно, когато е задоволена.

— За това ли те е грижа — да създадеш наследник?

Той наведе глава. Дъхът му бе топъл и осезаем като милувка.

— Не само за това.

Устните му докоснаха бузата й и стомахът й се сви от очакване. Щеше да я целуне, а тя бе започнала да харесва целувките му. Разтвори устни и зачака, но…

… той се изправи рязко и застина. Сграбчи възглавницата изпод главата й и за части от секундата, камата, която тя бе скрила там, застана на гърлото й.

Той държеше смъртоносното острие на косъм от нея. Очите му се присвиха от ярост, устните му побеляха. Изглеждаше така, както го бе видяла за първи път във видението си.

Ариана усети, че дръжката потрепва йод здравата му хватка.

— Да ти вярвам. Така ли? — процеди той през зъби. Не помръдна. Тя също, дори не си поемаше въздух.

Очите му я пронизваха — сиви, свирени и по-студени от северни ледове. Тя преглътна и усети острието да лизва кожата й.

— Не мога да говоря с нож в гърлото.

Той изпсува и заби камата в дървената табла над главата й. Дръжката потрепера миг-два и се укроти.

— Какво си мислеше, Ариана? Че ще навра език в медения ти мускус ли? — Той я сграбчи между краката и грубо пъхна пръсти вътре в нея. — Още ли си мислиш, че едно копеле не е достойно за вкуса му?

— Не знаех какво ще направиш! Обкръжена съм от норманци и ако не се защитя сама, няма кой да ме защити. Помислих си, че ще ме накажеш за всичко, което се случи вчера. Освен това, заради честта си, не можех да ти позволя да ме срамиш или да се гавриш с мен…

Тя усети, че очите й се пълнят със сълзи, но успя да ги задържи.

— Заради честта — повтори той, сякаш поразен от думите й.

Стоеше, стиснал устни, и я изпиваше с поглед, зад който мислите му оставаха непроницаеми. Ръката му все още лежеше между краката й, а пръстите му — вътре в нея. От допира с тях тя се чувстваше гореща и влажна. Той ги плъзна още по-навътре и тя простена, стегна се и ги погълна още по-дълбоко.

Лицето му се промени пред очите й. Кожата му се изпъна по скулите, очите му потъмняха и се изпълниха с жажда. Той я притисна до себе си.

Думите се изплъзнаха от устата й, без да ги усети.

— Целуни ме…

— О, Боже — отвърна той и я целуна.

Ариана се събуди внезапно, седна в леглото и придърпа кожената кувертюра. Под слабата светлина на свещта стаята бе пълна със сенки. Тя притаи дъх да чуе какво я бе разбудило, но освен вятъра навън и мишките, които шумоляха в ъглите, нищо друго не се чуваше.

Стори й се късно, посред нощ. Обърна се да види кое време е. Свещта почти бе изгоряла. До утрото оставаха едва три чертички.

Спяха с вдигнат балдахин, защото Рейн предпочиташе свежия въздух пред усамотението. В това отношение двамата бяха напълно различни — той не искаше балдахин, не обичаше да се затварят кепенците, нито пък спеше с нощна шапка. Когато Ариана му напомни, че злите духове могат да влязат през отворения прозорец и да се вселят в тялото му през главата, той се изсмя и каза, че злите духове не могат да се мерят с Черния дракон. Сигурно беше прав.

Може би понеже си мислеше за зли духове, когато свещта угасна, Ариана едва не изпищя. Но това естествено бе просто полъх.

Изведнъж музика изпълни стаята.

Като дете на кимрийци, тя бе откърмена със звуците на арфата, но тази изящна музика едва ли излизаше изпод ръцете на смъртен. Звънливите струни трептяха и се разливаха във водопад от кристални трели. Музиката бе чиста и кристална като тънък лед. Толкова болезнено осезаема, че Ариана почти я виждаше.

И тогава наистина я видя. Като цветни ленти — сини, пурпурни и теменужени — които се носеха във въздуха. Трептящи, развълнувани нишки дъга, които се вплитаха в гоблен от звуци. Те обгърнаха тялото й, галейки я като влюбени ръце, и тя се почувства обладана от музика, едновременно обичана и осквернена.

Тя протегна ръка да докосне цветните звуци и макар те все още да танцуваха около нея, ръката й премина през тях като през мъгла. Сълзи изпълниха очите й. Музиката бе толкова прекрасна, че й причиняваше болка.

Трубадурът нежно галеше струните и звънливите звуци замираха с шепот в нощта. Лентите сапфирена мъгла, призрачни сенки на умиращите звуци, останаха във въздуха още миг, а после бавно се разпръснаха.

— Талезин? — прошепна тя, макар да не очакваше отговор.

Музиката не идваше иззад вратата, нито пък от стаята. Тя се носеше оттам, откъдето идваха и виденията й. Идваше през времето. Може би беше свирена преди векове, а може би още никой не я бе изсвирил.

Изведнъж, когато тъкмо се бе уверила, че музиката отново бе изчезнала обратно във времето си, в стаята се разнесе меден глас:

Живееше в езерото чудна хубавица, сърцето и добро, очите и зелени…

Този път песента се разля покрай нея като сребърна река. Усещаше я — гореща и разтопена. Където я докоснеше — кожата й изгаряше. Той пееше и с музиката си изрисува езеро, в което живееше девойка. Изрисува рицар, който искаше тялото й, без да й дава любовта си.

Приказката бе едновременно весела и тъжна и Ариана се усмихна през сълзи. Изведнъж тя самата стана част от нея и всичко бе толкова истинско, колкото и във виденията й. Долови тръпчивата миризма на мочурливите брегове, дочу мученето на крава, усети топлия летен вятър. Тя беше девойката, която изникна от равната, сребриста повърхност на езерото, гола, с дълги кестеняви коси и млечна кожа, обсипана с капчици вода. Девойката крачеше към брега и пред нея застана рицар. Раменете му засенчиха пламналото небе. Слънчевите лъчи блестяха в черната му броня и го обгръщаха с ореол от бяла светлина. Девойката вдигна ръце и го повика, а в очите й имаше сълзи. Сълзи и отчаян копнеж.

— О, не… — проплака Ариана, предусещайки болката.

Езерото изчезна, рицарят също и само песента остана.

Навек ще бъдеш моя, Ненагледна, твой господар ще бъда аз навек, ала в сърцето място има само за Господ, господар и верен ат.

Не ще ме имаш никога, Свирепи, не ще ми бъдеш нивга господар. Душата си на теб бих врекла аз, ала помни, ще дойде час и слънцето към утро ще заходи, ти ще застанеш тих, без глас и своето сърце на колене ще ми дариш, любими.

Музиката спря, неочаквано, както бе започнала. Ариана зачака, притаила дъх, но сребристата река постепенно пресъхна и изчезна. Дори тишината отново стана обикновена. Тишина на потънал в сън замък.

Изведнъж свещта до леглото изпука и отново запламтя.

Ариана подскочи и едва успя да преглътне писъка, който се надигна в гърлото й. Отпусна се на възглавниците и зачака сърцето й да се укроти. Докато лежеше отворила широко очи, напрегнала слух, тя изведнъж осъзна, че всичко това бе само сън.

Пое дълбоко въздух и постепенно се успокои, но усещанията от съня все още владееха съзнанието й.

Пустата, самотна болка на девойката, която обичаше, без да бъде обичана я изпълваше с такава тъга, че гърлото й се свиваше.

Тя погледна мъжа до себе си. Мъжът, който само преди часове се бе любил с нея, без да я обича. Още усещаше лепкавата мокрота на семето му между краката си, и нежността, и болката.

Героят от нейния сън бе имал тъмна коса, свирепи устни и очи, бездушни и сребристи, като езерото, край което бе застанал. Ариана си помисли как ли продължаваше съня, дали рицарят щеше някога да дойде при девойката и, коленичил, да й дари сърцето си.

Защото рицарят в тази песен бе Рейн.

Не. Тя не можеше да си представи, че Рейн, с цялата си гордост и с бронираното си сърце, беше способен да го направи.

„Господи, Ариана! Що за глупости! Та това е само сън!“

Тя не искаше любов от норманеца. Нямаше да я приеме дори той да й я поднесеше паднал на колене. Всичко бе просто един сън, който нищо не означаваше.

А ако не бе сън, то тогава онзи проклет оръженосец, който се смяташе за трубадур, бе скроил всичко. Глупакът му с глупак! Да я буди посред нощ с разни песнопения.

Ариана се намести в леглото и стисна очи, опитвайки се да заспи отново. Но сънят не идваше. След доста време Ариана най-после се унесе, придърпала възглавницата пред гърдите си като щит…

Сякаш искаше да предпази сърцето си.

На следващата утрин Ариана седеше на масата в спалнята и, дъвчейки края на едно гъше перо, се опитваше да разгадае тефтера със сметките на Рудлан… но Сидро вече го нямаше и начинът, по който бяха водени сметките, събуди у Ариана подозрението, че някой от месеци бе обирал каймака от ковчежетата на брат й.

Тя извади нов пергамент, заглади го с пемза и тъкмо бе взела един мечи зъб да го излъска, когато усети, че стаята изведнъж се промени. Сякаш слънцето бе изгряло иззад тъмен облак. Кръвта й се разбушува и гореща вълна обля тялото й.

— Добро утро, господарю — каза тя, без да се обръща, макар че ръката й се разтрепери, докато търкаше жълтия лист с плоското на големия зъб.

Бе усетила присъствието му веднага щом се бе приближил и нямаше нужда да се обръща, за да се увери, че той наистина е там. Такива неща й се бяха случвали и преди.

— Сигурно съм изгубил форма — каза той. — Навремето успявах да се промъкна зад гърба на враг къде-къде по-незабелязано.

Сега вече го погледна. Той стоеше на прага, изпълнил вратата, кръстосал прасци, мушнал палци в колана си. Лицето му бе зачервено от слънцето, косата — разрошена от вятъра.

— Да не би да смятате съпругата си за враг, милорд?

— Да кажем, че не забравям уелския й произход.

Мечият зъб подскочи измежду пръстите й, изтрополи по масата и изчезна в тръстиките на пода. Той се отлепи от вратата, приближи се, приклекна до масата и взе да рови в сламата. Тесният му панталон се изпъна по бедрата, а мускулите на гърба му изпълниха лятната туника. Слънцето, което нахлуваше през отворения прозорец, проблясна в синьо-черната му коса и Ариана с усилие овладя внезапния си импулс да зарови пръсти в къдриците му. Стори й се странно, че го вижда така — коленичил, като рицаря в снощния й сън.

Той вдигна рязко глава и й подхвърли изпуснатия зъб. Стресната от неочаквания му жест, тя понечи да хвана мечия зъб и събори и перото, и пергамента. Той й ги върна с една от редките си усмивки и попита:

— Има ли още нещо, което бихте искали да изпуснете, така и така съм долу?

— О, не, не, приключих… Ъ-ъ, исках да кажа, благодаря ти, че…

Осъзнала, че дрънка глупости и клати глава като кокошка, Ариана млъкна.

Той се изправи и едрото му тяло засенчи гледката пред очите й. Беше ходил на лов сутринта и тя усещаше по него миризмата на гора и дивечова кръв. Той погледна изписаните със сметки листове и въодушевлението напусна лицето му.

— Какво правиш? — попита остро.

Тя така се беше заплеснала по него, че й трябваха няколко секунди да проумее въпроса му.

— А? О, това са сметките на замъка, господарю. В окаяно състояние са. Още не сте назначил човек да ги води и аз си помислих, че… след като прегледах складовете на Рудлан… така и така съм се заела с тази работа, та си помислих, че може би… тоест… — Тя спря да пелтечи и вдигна гордо глава. — Ако настоявате мога да ги прехвърля на свещеника ви. Макар че, ако се съди по латинския му, той не е кой знае колко образован.

— Да не би ти, най-обикновена жена, да твърдиш, че си по-образована от моя свещеник?

Ариана стисна зъби.

— Аз съм учена на писане, четене и смятане заедно с братята си и с всички момчета, които растяха сред нас. Баща ми смяташе, че познанието е от особено значение за един рицар. А също и за една истинска дама.

В очите му за миг проблясна въодушевление, но то бързо отлетя и погледът му отново стана студен.

— Ученето е за свещениците. Жените нямат полза от наука, а за добрия рицар най-важно е умението да върти умело сабята.

Ариана реши да не обръща внимание на мнението му за жените, защото знаеше, че то се споделя от целия християнски свят, но за останалото не можа да си замълчи.

— Горко на рицар, който не знае да чете и пише, господарю. Само човек на познанието, честта и кавалерството може да се нарече истински рицар.

Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Да, така е в песните на трубадурите, Ариана. В реалността рицарите убиват винаги, когато се наложи, без дори да си помислят за чест и кавалерство. Те биха измамили и собствената си майка за един пукнат петак, с който да примамят някоя уличница. Готови са да се надлъгват със самия Господ, стига това да им осигури още няколко часа мизерен живот. Крайниците им изгниват от рани, телата им извиняват от болести и накрая те са съгласни да продадат дори душите си, да заложат честта си, защото в края на краищата всичко е по-добро от смъртта и… Дявол да го вземе!

Рейн млъкна внезапно и извърна поглед. Ариана се изправи и катурна мастилницата, която щеше да се разлее, ако той не се бе обърнал навреме, за да я хване.

Поредната й несръчност го разсмя и той я улови в прегръдката си.

— Ти си опасна жена — каза през смях, докато присядаше на раклата край прозореца и я придърпваше между краката си. — Опасна за самата себе си и за останалите с тия глупави идеали и необуздани лакти. — Гласът му стана странно мек и гальовен. — Може би трябва да те вържа и да ти запуша устата, както бе направил Талезин, когато те тикна в шатрата ми.

Бедрата му се стегнаха около ханша й и я придърпваха още по-близо. Тя се възпротиви за миг, но после се поддаде. Искаше да се поддаде. Дланите й легнаха на раменете му. Туниката му бе разкопчана и отдолу се виждаше мургавата кожа и тъмните косъмчета по гърдите му. Искаше й се да го целуне там, но не го направи. На брадата му имаше тъмно петно, което берберина беше пропуснал сутринта. И там искаше да го целуне.

Ръцете му обхванаха талията й и тя почти потрепери от докосването им. С усилие събра мислите си да подхване някакъв разговор.

— Добре че споменахте Талезин, господарю. — Гърдите му се надигнаха под дланите й.

— Какво е направил пак тоя нещастник?

— За двете седмици, които прекара в Рудлан, той е успял да легне с всички жени в кухнята с изключение на Берта, а сега е подхванал и млекарките.

— А защо е пропуснал Берта? Тя беше онази с чудните цици, нали?

— Ами! Висят и се тресат насам-натам като виме! — отвърна тя леко подразнена от факта, че мъжът й е забелязал прекрасния бюст на Берта.

Ариана смяташе своите гърди за малки и всяка вечер ги разтриваше с цвят от невен.

— Берта се отърва от животинската похотливост на оръженосеца ви понеже е болна.

— А-ха.

— Не в този смисъл, глупчо! Има шарка жената — разсмя се Ариана и го тупна с юмрук по гърдите.

Той хвана ръката й и я допря да устните си. Когато близна кокалчетата й с език, към рамото й запъплиха тръпки. Щеше да се люби с нея. Беше дошъл да я потърси именно заради това — да се люби с нея посред бял ден. Тя си спомни какво бе правил с тялото й предишната вечер, как я бе накарал да се чувства и осъзна, че и тя иска това да се повтори.

— Трябва да направите нещо с Талезин, господарю. Иначе Рудлан ще се напълни с бебета след девет месеца.

— И какво предлагаш да направя? Да го скопя ли? Кажи на жените да не вдигат крак за щяло и нещяло.

Ръката му се плъзна по гърдите й. Пръстите му намериха зърната й и Ариана прехапа устни, за да не простене от удоволствие.

— Трябваше да се сетя, че не мога да очаквам кой знае каква помощ от теб. Ти си мъж и не се интересуваш колко прислужници ще развратиш и колко дечурлига ще оставиш след себе си.

— Обиждаш ме, жено. Аз вече не мърсувам с прислугата, нито ръся копелета насам-натам. Нали съм женен!

Част от нея изпита удовлетворение от думите му, другата част почти не го чу. Усещанията, които ръката му я караше да изпитва, й пречеха да мисли за каквото и да било.

— Явно ще трябва да взема нещата в свои ръце — каза с усилие тя. — Ще дам на жените да пият билки. Така поне няма да зачеват.

Изведнъж той я сграбчи за ръката и рязко я дръпна към себе си.

— Ти откъде ги знаеш тия работи?

За миг тя просто стоеше и го гледаше объркана. Гърдите й още пареха там, където я бе докосвал.

— Всяка жена знае…

— Не, само уличниците знаят как да се предпазят мъжкото семе да не пусне корен.

— Обиждате ме, господарю.

Той я стисна още по-здраво, пръстите му се забиха в плътта й и скулите му заиграха. Ариана усещаше горещия му, гневен поглед.

— А знаеш ли как да се отървеш от бебе, което вече е заченато?

— Да, но…

— Ако посмееш да правиш нещо, за да махнеш детето ми, ще те убия, Ариана. Запомни го, защото наистина ще го направя, ако те хвана.

Тя се дръпна рязко от ръцете му и така изкрещя, че той примигна.

— Никога не бих направила подобно нещо, глупав празноглавец! Аз също искам да имам дете. Как ти се обърна езика да го кажеш!

Рейн вдигна глава и ококори очи.

— Празноглавец? — повтори той и Ариана си помисли, че всеки момент ще се разсмее.

Не можеше да свикне с тези внезапни промени в настроението му. Идеше й да го удари, но същевременно искаше да го целуне. Боже Господи! Не го разбираше, но по-странното бе, че не разбираше и себе си.

Той хвана вирнатата й брадичка и почти допря устните й до неговите.

— Значи искаш да родиш дете от едно норманско копеле?

— Че от кого друг? Нали си ми съпруг.

За миг той застина. Не правеше нищо, просто стоеше и я гледаше втренчено. После я целуна нежно и каза:

— Съблечи се и скачай в леглото.

Тя пристъпи крачка назад. Устните й горяха и едва се сдържаше да не прокара език по тях.

— Няма. Той не каза нищо, дори не се помръдна, но лицето му доби свирепия израз на завоевател, който не обича да му отказват.

— Вече не съм в настроение да се любя, господарю — каза тя и отстъпи още.

— Това няма никакво значение. Мога да те съблека, да те вържа за леглото и пак да стане моето. Никой не би ме обвинил.

— А, да, това можеш да направиш. Нали си по-силен от мен. Но след това ще ти се наложи да преровиш цялата крепост, за да събереш всички кинжали. Дори цяла Англия ще ти се наложи да преровиш. Иначе по-добре да ме оставиш вързана за леглото завинаги.

— Виж, върху последното си заслужава да помисля. — Той пристъпи към нея и тя изтича от другата страна а масата. — Започвам да се убеждавам, че мястото ти е точно там — вързана за леглото, гола.

Ариана за първи път виждаше човек да се движи така бързо. Той не заобиколи масата, той направо я прескочи. Тя хукна да бяга, спъна се в извития крак на мангала и макар че веднага скочи на крака, той вече я беше хванал. Извърна я към себе си и с тежестта си я притисна към масата.

От гърлото й, преди да успее да го спре, се изтръгна писък. Той го заглуши с устните си и Ариана забрави всичко. Отвърна на целувката му с цялата страст, която бе изпитала снощи и която съзнателно бе сдържала тогава. Той пусна ръката й и положи длан на тила й, за да я целуне още по-горещо.

Сърцето на Ариана бушуваше в гърдите й. Краката й трепереха така силно, че ако не беше масата и ръката му на тила й, тя сигурно щеше да се свлече на пода. Гърдите й се притискаха до тялото му, ръката й се зарови в гъстата му коса, устните й сякаш не можеха да се отлепят от неговите. Тя спусна другата си ръка по гърдите му и усети необузданите удари на сърцето му. Ръцете му обхванаха кръста й, иридърпвайки тялото й към неговото, така че да усети възбудата му. Тя вдигна глава и блуждаещият й поглед попадна върху изрисуваните лъчи на тавана, които се въртяха като колела пред очите й. Той долепи устни до тръпнещата вдлъбнатинка на шията й и гласът му отекна по артериите й като по струна.

— Ти си моя, Ариана. Моя!

— Не… — промълви тя, но не се противопоставяше на думите му. Опитваше се да устои на собственото си страстно желание.

Той така рязко я отблъсна, че Ариана едва не се строполи на пода. Погледът му беше див, пълен със странна смесица от обърканост и гняв. Той се врътна на пети и излезе.

Тя пристъпи след него, но съзнателно се спря, огледа стаята с невиждащи очи и се строполи на стола. Устните й бяха подути и сухи. Тя прокара език по тях да ги овлажни и усети вкуса му върху тях. Ръцете й се свиха в юмруци. Слабините й се сковаваха от болезнено желание, което той бе предизвикал. Беше я накарал да го желае, а после я бе изоставил.

„Какво от това“, каза си. „Да, какво от това. Ще му покажа, че и мен не ме е грижа за него и това ще бъде самата истина. Съвсем не ме е грижа.“

Ръцете й трепереха, когато отново взе перото, но тя се постара да не го забелязва. Върхът се бе счупил и тя потърси ножа да го подкастри.

— Милейди…

Стресната от неочаквания глас, Ариана подскочи и се поряза. От прореза бликна алена кръв и покапа по пергамента, а тя седеше и гледаше като омагьосана и колкото и странно да бе, не почувства нищо. Когато се обърна, погледът й срещна красивото лице на Талезин.

— По дяволите, глупчо такъв, видя ли какво направи!

— Милейди, аз не съм виновен. На такива несръчни хора като вас не бива да се дават ножове.

— Затвори си нахалната уста и ми донеси кърпа и вода.

Не беше несръчна. Никога не й се бяха случвали подобни инциденти преди да се омъжи за този проклет норманец. Той внасяше смут в душата й, а жалкият му оръженосец се появяваше изневиделица и й изкарваше ангелите.

Пръстът й започна да тупти от болка. Изведнъж пред очите й се образува бяла мъгла и цялото й тяло затрепери. Хубава работа, нямаше да припадне заради нищо и никакво иорязване! Тя се хвана за масата със здравата си ръка и погледна към Талезин, който вървеше към нея със златния купел в ръка.

— Не, не — промълви тя, но думите не излязоха от нейната уста.

Талезин й подаваше купела, но това не беше Талезин, а някакъв старец, сбръчкан, немощен, с жълтеникава кожа и дълбоки очи, но очите… очите бяха на Талезин — смолисточерни и блестящи.

— Защо постъпвате така с мен? — проплака тя без глас. — Нищо не искам да виждам повече.

Но купелът беше в ръцете й — горещ и пулсиращ — и тя се взираше в златната мъгла, която се вихреше, растеше и обгръщаше съзнанието й. Мъглата бавно се разсея и избледня до жълтеникавия блясък на утринно слънце. Но въздухът беше студен — мразовитият въздух на есенно утро. Аригна дочу иронизителното квичене на приклещена свиня, долови мириса на кръв и се разсмя.