Пазителят на сънищата

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

От прозореца на спалнята Ариана проследи с поглед Рейн и Хю, които прекосяваха мочурливото поле. Конете им препускаха и хвърляха пръски изпод копитата си. Двамата братя носеха соколи на облечените си в броня юмруци и речните птици, усетили опасността, се издигнаха в небето.

Преди да излезе от крепостта, Рейн поспря на портата, хвърли поглед към замъка и вдигна високо копието си. Горещият летен вятър улови знамето му и го развя на фона на лазурното небе.

С този жест той сякаш искаше да й покаже кой бе господарят.

Ариана се изми и облече бързо. Бе решила веднага да се заеме със задълженията си на икономка в крепостта на съпруга й. Цял живот се бе подготвяла за тази отговорност и с нетърпение очакваше да усети тежестта й. Рейн можеше да се смята за господар на Рудлан, но тя бе негова съпруга и бе разбрала, наблюдавайки майка си в продължение на толкова години, че една жена може да има далеч по-голяма власт от това да наглежда предачките и да следи дали тръстиките се сменят веднъж седмично. Всъщност една способна жена можеше да стане незаменима помощница на мъжа си в управлението на неговото имение.

Залата долу беше в окаяно състояние след снощните оргии и това бе задачата, с която Ариана щеше да се заеме най-напред. Щеше да й трябва цяла орда слуги, за да я почисти, но тя реши първо да огледа набързо останалите сгради и двора, та да е наясно с цялата работа, която трябваше да се свърши.

Макар все още да бе утрин, навън бе адска горещина. На хоризонта не се виждаше нито облаче, което да засенчва дълбоката синева на небето. Дворът кипеше от работа като кошер, защото новият господар на Рудлан нямаше време за губене. Група мъже покриваха със слама покрива на хамбара, ковачът усилено блъскаше с чука си по едно рало, две момчета търкаха до бяло стените на кухнята с дългите си четки.

Ариана прекосяваше двора, когато забеляза братовчедите си Айвър и Кайлид, които се приготвяха за път. Понечи да им извика, но навреме размисли. Насиненото й око щеше да ги накара да си направят погрешни изводи и това можеше да доведе до нова война. Тя се мушна в отворената врата на един от оборите.

Вътре беше тъмно и малко по-хладно. Миризмата на прясно сено изпълваше въздуха. Конете бяха заети със сутрешния си зоб, но оръженосците и конярчетата, изглежда, имаха други занимания. Ариана дочу младежки глас да тананика някаква пиянска уелска песен. Мелодията я отведе в малка стаичка. На прага тя се спря усмихната и взе да наблюдава брат си, който си пееше, докато натриваше едно седло с гъша мас. Когато чу името си, момчето подскочи.

— О, Ариана, ти ли си? — Той понечи да се усмихне, но при вида на синината светлозелените му очи се ококориха. — Той те е бил! Това норманско копеле си е позволило да те бие!

— Не, не ме е бил. — Рьодри бе назначен за втори оръженосец на господаря на Рудлан, но той си оставаше пленник и Ариана не искаше да го подтиква към щуротии. — Стана случайно. Помниш ли, когато се борихте с Дафид и той без да иска ти счупи ръката? Е, нещо такова се случи и снощи.

— Ти си се борила с лорд Рейн!?

— Що за глупости! — викна му тя, за да прикрие внезапното си смущение. — Това седло на господаря ли е?

Рьодри се намръщи и запремята парцала от едната ръка в другата.

— Да, онзи проклетник Талезин ми нареди да го почистя. — Той кимна към купчината мундщуци и юзди в ъгъла и добави: — Каза, че ще ме провеси с краката надолу, ако не излъскам всичко това до довечера. Тоя сополанко се държи сякаш е самият крал Хенри. Знаеш ли как умее да раздава заповеди насам-натам?

Ариана сдържа смеха си, за да не засегне момчешкото достойнство на брат си и отвърна:

— Е, нищо. Лорд Рейн ще се зарадва като види колко чисто е седлото му.

Рьодри сви рамене и наведе глава.

— Да, но само си губя времето. После сниши глас и добави: — Не ме пазят строго, Ариана. Отдавна можех да избягам, но бях сигурен, че няма да дойдеш с мен. Ако искаш да опитаме тази нощ, а?

Ариана го сграбчи за раменете и силно го разтърси.

— Господи, да не си си загубил ума? Забрави ли, че сме пленници за доброто на Гвинедия? Да не би да искаш да дадеш на Хенри повод отново да нападне земите ни с проклетата си армия?

Рьодри седеше, вперил поглед в мърлявия под на обора.

— Не…

— Пленниците не трябва да бягат, но не това е най-важното. Та ти даде клетва на вярност пред лорд Рейн, когато стана негов оръженосец!

— Тази клетва не струва и пет пари. Тя е дадена на норманец. Мразя лорд Рейн почти колкото и онзи проклетник Талезин. — Той смръщи вежди и я погледна право в очите. — Ариана? Помниш ли онази легенда за норманския граф, който се оженил за дъщерята на Повие и после, когато обявил война на баща й, я убил?

Ариана добре познаваше тази история. Та кое ли уелско дете не бе закърмено с нея! Тя беше ярък пример за коварството и жестокостта на норманците. Графът бе устроил засада на господаря на Повие и жена му, като разбрала пъклените му намерения, веднага предупредила баща си. Графът, вбесен от предателството, отрязал главата на съпругата си и я набучил на кол пред вратите на крепостта.

Ариана разроши сламената коса на брат си и сложи ръка на рамото му.

— Не се притеснявай за мен, Рьодри. Няма да дам повод на лорд Рейн да набучи главата ми на кол — каза тя, но можеше да си представи, какво би направил Черният дракон, ако извършеше предателство спрямо него, пък макар и за благото на баща й и неговия народ.

Рьодри се дръпна рязко от прегръдката й и извика:

— За Бога, Ариана, престани да висиш на врата ми като мокра мантия. Ако онзи нещастник Талезин ме беше видял, сигурно нямаше да го преживея.

Ариана реши да не подкача брат си за „онзи нещастник“ Талезин, който явно бе станал по-страшен и от чумата в очите на Рьодри. Тя го остави да продължи с лъскането, като се задоволи с предупреждението да внимава да не го провесят с главата надолу и тръгна да си върши работата. Реши, че ще е уместно да говори със сър Одо, който бе поел функциите на управител на имението на Рейн, и да го уведоми, че ще поеме цялата отговорност за всичко в границите на крепостните стени.

Намери едрия рицар навън край кошарата, която бе издигната до арената, за да поеме отнетите животни. Но като се изключат една крава с плешиво петно на хълбока и едно теле със счупен крак, кошарата бе празна.

— Той ги е върнал — каза по-скоро на себе си Ариана. Сър Одо се извърна. По лицето му блестеше пот и той прокара ръка по челото си.

— Не ви разбрах, милейди?

— Лорд Рейн е върнал добичетата на хората.

Одо се усмихна и между предните му зъби зейна дупка.

— А вие какво си мислехте, че няма да ги върне ли?

— Но Талезин каза…

— Талезин! — изсумтя весело рицарят. — Когато това момче умре, езикът му последен ще спре да работи. А що се отнася да съпруга ви, милейди, при него последна ще умре честта. Той никога не се извинява и никога не дава обяснения. Никак не е приятно, особено ако трябва да вървите след него и да се извинявате и обяснявате от негово име.

Ариана задържа още миг учудения си поглед върху празната кошара, а когато се обърна, сър Одо разглеждаше с отвращение удареното й око.

— Затова вече момчето ще трябва да се извини само!

Окото изведнъж започна да тупти и Ариана едва се въздържа да не го разтърка.

— Стана случайно — каза тя и сама се чудеше защо оправдава мъжа си пред собствените му хора.

Сър Одо измърмори нещо и затърка лицето сй с огромната си лапа, докато брадата му заскърца.

— Ще ви разкажа една история, милейди, макар Бог да ми е свидетел, че той би ме обесил, ако разбере, че съм се разприказвал така.

— Ще го запазя в тайна, сър Одо — каза тя сериозно.

— Ами… това се случи преди няколко години, когато лорд Хенри се биеше с френския крал над Акитен. Преди да замине, за да прекара зимата в двора си, Хенри назначи рицаря, за който говорим, за управител на новопридобитите крепости. Но земята бе опропастена от битките, а зимата бе тежка. По Сретение Господне крепостните ядяха само варена трева и дървесни кори. Точно тогава епископът прати бирници да събират десятъка.

— Може ли да се вземе една десета от нищото? Та нали хората са гладували?

— Винаги остава по нещо, милейди, дори и по време на глад, но в този случай бирниците не получиха дори царевичен кочан, защото рицарят, за който говорим, ги прогони далеч извън земите на краля и дори обеси един от тях, който се показа по-опърничав. После се яви пред епископа, който седеше в двореца си, сит като попско дете на Задушница, и, забол сабя на гръкляна му, заяви, че тази година десятък няма да има. — Лицето на сър Одо се озари от странна светлина при спомена за тези събития, а после той извърна глава и се изплю в прахоляка. — Епископът, естествено, го отлъчи от църквата заради това.

По гърба на Ариана пролази тръпка и косите й настръхнаха. Ако човек стигнеше края на дните си преди да е изкупил греха си, душата му отиваше в ада завинаги, а жена, омъжила се за такъв човек също обричаше душата си.

— Ре… Рицарят, за който говорим, — изкупи ли греха си?

— Да, има желязна воля, мама му стара… — Петнистото лице на сър Одо стана червено като домат. — Простете ми, лейди Ариана, отдавна споделям компанията само на рицарите и коня си.

Ариана махна с ръка.

— С моите девет братя съм чувала такива думи, че и на дявола ушите биха пламнали. Но какво стана по-нататък? Този рицар сигурно вече не е отлъчен от църквата?

— Не. Хенри използва влиянието си и го отърва, като смяташе постъпката си за правилна. Поне докато не разбра, че десятък не е събиран в нито едно имение. Тогава се наложи нашият рицар да продаде всичко, та и ризата на гърба си, за да плати на Хенри не само това, което не бе събрал като управител, но и онова, което бе раздал на крепостните от хамбарите на краля… — Големите му кафяви очи се спряха на лицето й. — Е, това е накратко историята.

Ариана отново погледна към празната кошара. Чувстваше се необичайно лека и весела. Не бе танцувала на сватбата си вчера, но сега сякаш танцуваше.

— Благодаря ти, че ми разказа всичко това, сър Одо — каза му тя с усмивка. — Аз всъщност дойдох да те помоля за една услуга.

И Ариана му разказа за намеренията си да стане наистина домакиня в крепостта на съпруга си.

— С удоволствие, милейди — отвърна й той, без да се замисли. — Като си помисля, че трябва да се занимавам с хамбари, градини, фураж и животни, направо косата ми настръхва. Всъщност бих предпочел да съм някъде на война.

До края на сутринта Ариана се хвърли да изпълни нелеката задача по подреждането на крепостта Рудлан.

Запасите от вино и бира в избите на кулата и замъка бяха намалели значително след сватбеното пиршество и Ариана реши да посвети час от следобедното си време, за да направи преглед на наличностите.

Най-напред се зае да брои бъчвите с вино. Тъкмо беше търколила една от тях встрани, когато нещо в тъмнината привлече вниманието й. На каменната стена на избата беше издълбано някакво име. Тя се опита да разчете буквите, но те явно бяха дълбани преди години, защото почти не се различаваха от прах. Ариана взе факлата, която бе закачила в един светилник до вратата, и започна да разчита буквите една по една.

— Р… Е… И… Н.

Прочетеното така я стресна, че тя подскочи и изпусна факлата. Запали я пак и с разтреперани ръце насочи пламъка към стената да прочете името отново. Докосна първата буква и…

… я обзе непреодолим ужас — негов ужас. Тя лежеше заключена в избата и чакаше да…

Очите.

В очите й пламна остра болка. Толкова остра, че трябваше да стисне клепачи. Ще ми извадят очите.

— Не… — проплака тя, но гласът не излезе от нейното гърло, а от неговото.

Тя го видя, макар и за част от секундата — тъмнокосо момче, захвърлено в ъгъла на избата, с лице обляно от сълзи, които се стичаха на вадички по мръсните му страни. Тя усещаше неговия страх и неговата болка, сякаш те извираха от собствените й гърди. Той отпусна глава назад и проплака:

— Аз съм твой син, по дяволите! Твой син! Как може да се отнесеш така със собствения си син?

— О, моля те, недей — простена тя и посегна да го докосне…

Изведнъж се оказа впримчена във водовъртеж от свирен вятър и бяла, пулсираща светлина. До обонянието й достигна миризмата на дим и дъжд. Дочу граченето на гарвани, дрезгав смях и мъжки глас, изпълнен с въодушевлен ие…

— Като свършим работата утре сутринта, копелето на графа няма да може да прави свои копелета.

Морето от светлина се раздвижи и потъмня, докато доби цвета на кръв. Кръвта се стичаше, искреше и алените струи постепенно се превърнаха в дълги огнени езици, а после в голям огън, запален в каменна клада насред двора на крепостта.

Над него се виеше врана, разперила черни крила в мрачното небе на буреносно утро. Въздухът бе хладен и миришеше на дъжд, но това бе сладък аромат след вонята на избите, където бе прекарал толкова седмици. Видя я… огромна клада, която искреше в рубинени отблясъци. Огънят вътре съскаше под първите дъждовни капки.

Страхът го блъсна в гърдите като разярен бик и краката му почти поддадоха. Той залитна, но не падна. Влачеха го към кладата. Стискаше зъби, но не се молеше, не плачеше. Можеха да го лишат от очите и мъжествеността му, но той никога нямаше да им даде достойнството си.

Един мъж с черна кожена качулка се обърна и насочи към очите му дълъг железен прът, нагрят до червено. В този момент може би щеше да се моли, ако можеше да изрече и една дума при невероятния страх, който го задушаваше. Очите. Божичко, как щеше да живее без очи?

Един рицар в пурпурни одежди пристъпи пред него.

— Не, скопете го най-напред. Нека това е последното нещо, което ще види.

Груби ръце разкъсаха дрехите му. Гарваните заграчиха вече усетили миризмата на кръв. Хладен нож се долепи до изтръпналата му плът.

„Господи, Господи, не ме наказвай така“, молеше се той.

Но той никога не бе вярвал в Господа, не бе познал ничия милост и нямаше никаква надежда. Сети се за момичето, което бе обичал и при мисълта за това, което му отнемаха, стомахът му се сви от болка.

Рицарят в червено долепи лице до неговото и изръмжа:

— Кажи на баща си, графа, че така постъпваме със синовете на предателите.

„Баща ми дори не го е грижа“, искаше да извика той. „Графът на Честър не дава и пет пари какво ще направите с мен.“

Рицарят зачака. Чакаше го да се огъне. И той наистина се огъваше, но отвътре, където никой не можеше да го види.

— Господи, момче, ти си направен от камък!

Не, от плът и кръв. Плът от неговата плът. Той не можеше да повярва, че баща му го е оставил в ръцете им… че изобщо не го обича…

Намери думите, които търсеше. Успя да извади и куража да ги изрече.

— Като свършите… ще ми дадете ли един нож?

По лицето на рицаря изникна учудване. Най-после го пречупи.

— За да се убиеш ли?

„Та аз съм ти син, по дяволите! Твой син! Как е възможно човек да обрече собствения си син на такива страдания!“

— Не… За да убия баща си.

Омразата го изгаряше отвътре. Омразата и крайното отчаяние. Чувстваше се нежелан, недостоен, ненужен. Гарваците грачеха, вятърът виеше, а дъждът се сипеше по лицето му. Той вдигна поглед към кървавочервените стени на Рудлан и зачака болката…

По лицето й се стичаше дъжд. Гарваните грачеха името й, а тя се бореше с фосфоресциращата мъгла, която обгръщаше съзнанието й като сребърна паяжина. Ръцете й посегнаха да отблъснат лепкавите^ нишки, но докоснаха нечия нежна кожа, а граченето на гарваните се превърна в меден момчешки глас.

— Милейди…

Почувства твърда пръст под гърба си и влага, която се просмукваше в дрехите й. Отвори очи и срещна две зеници, черни като зейнали рани. По лицето й пробяга бяла ръка и ороси страните й с вода.

— Талезин?

Опита се да стане, но светът наоколо се въртеше. Причерня й. В гърлото й се надигна буца. Хвана се за кожената му туника и едва се сдържаше да не повърне.

— Ей, да не вземете да я свършите върху мене, милейди. Дрехата ми е нова. Цялата си печалба от заровете съм хвърлил за нея.

Ариана понечи да се засмее, но се задави. Постепенно световъртежът отмина, гаденето също и тя се облегна успокоена. Талезин беше сложил златния си шлем, който искреше в тъмнината и така осветяваше лицето му, че черните му очи блещукаха като звездици.

— Какво правиш тук? Да не би лорд Рейн да се е върнал?

— Не, няма да дойде преди да се е стъмнило. Милейди, но вие треперите!

Той се наведе над нея и лицето му почти докосваше нейното. Имаше най-странните очи, които някога бе виждала. Изглеждаха сякаш зад тях бликаше светлина, студена и синкава, като луната.

— Видяхте го, нали? — попита той. — Видяхте какво се е случило с господаря тук.

Очите му просто извличаха истината от нейните.

— Да, видях — прошепна тя, — но нищо не разбирам. Изведнъж споменът за видението изникна толкова ясно в съзнанието й, че тя почти усети вкуса му — тръпчив и солен като кръв. Тя не само бе видяла какво се бе случило в двора на Рудлан, тя самата бе станала Рейн.

— Очите… Господи, Талезин, те щяха да му извадят очите.

Без да усети, тя се оказа в прегръдките му, а той я потупваше по гърба. Вече не изглеждаше толкова малък. Може би заради силата, с която я подкрепяше, или пък заради дълбоките, мелодични нотки на гласа му.

— Ш-шш, спокойно сега. Не се е случило. Нали знаете, че господарят ми е израсъл здрав и невредим?

Тя потрепера отново и се отдръпна от него.

— Но почти е станало. Талезин, кажи ми защо? Какво е правил той тук?

Два-три немирни кичура се бяха изплъзнали от бонето й и той ги отстрани от лицето и.

— Станало е преди баща ви да си върне Рудлан от норманците. По времето, когато старият граф на Честър е бил господар на тези земи.

— Бащата на Рейн ли?

— Да, по времето когато Стивън и Матилда се биели за английския трон и всички барони били принудени да вземат нечия страна. Старият граф открай време имал способността да предусеща от коя страна ще се появи победителят и често сменял посоката. Но един ден се заблудил и застанал на страната на Стивън, вместо да си остане с Матилда. Грешката му коствала няколко крепости, една от които — Рудлан. Рудлан била отдадена на един от любимите барони на Матилда, а графът на Честър се съгласил да предаде и сина си, като гаранция, че в бъдеще няма да пречи на новия господар на крепостта. Но баронът останал измамен, защото, противно на очакванията си, получил не Хю, а незаконния син на графа — Рейн.

— Значи са го държали заключен в избата?

Сърцето на Ариана се свиваше от болка като гледаше издълбаните на стената букви.

„Сигурно му е отнело седмици, месеци, за да ги изпише…“

— Цяло лято и цяла есен — каза Талезин, сякаш четеше мислите й. — И баронът се заклел, че ако старият граф престъпи клетвата си, ще извади очите на Рейн и… ще го скопи.

Ужас изпълни устата й — горчив и горещ. Тя беше в двора и чакаше, чакаше да го скопят, да извадят очите й — не! — неговите очи.

— Но това не стана! — възкликна тя.

Главата й се стягаше от болка. Колко ли го е заболяло, когато е разбрал, че е изоставен и предаден от собствения си баща? Болката, неговата болка, бе все още толкова ясна и остра в съзнанието й, че се чувстваше като пронизана право в сърцето.

— Но това не е станало, нали? — настоя тя в желанието си веднъж завинаги да реши този въпрос, който й изглеждаше толкова важен. Важен за онова момче в избата. — Не е станало, значи баща му сигурно го е обичал поне малко?

Талезин поклати глава и Ариана видя в лунните му очи мъдрост, която бе толкова стара и вековечна, колкото и самата земя.

— Баронът останал поразен от смелостта на момчето и се отказал от пъкленото си деяние. Виждате ли, милейди — толкова просто и същевременно така сложно.

Болката стана още по-силна.

— А баща му?

— Той просто се изсмял. Изсмял се, когато разбрал какво възнамеряват да правят със сина му, изсмял се, когато се зарекли да го скопят и да му извадят очите. Той просто се смеел и толкоз.

Ариана стоеше до прозореца и чакаше, когато свирачът наду рога да оповести пристигането на господаря.

Небето бе притъмняло вече и само на хоризонта все още се виждаше ивица светлина. Нова луна, тънка и остра като сърп, висеше над портата. Пред стълбите на замъка един слуга тъкмо палеше факлите и огнените езици плющяха на вятъра като знамена.

От тъмнината изникнаха два коня и Ариана забеляза кичури гъста червеникава коса. Странно, това, че Талезин язди редом с господаря си, изобщо не я учуди. Следобеда той бе изчезнал от избата като призрак и тя вече се чудеше дали разговора им не беше просто продължение на видението й.

Рейн слезе от коня и едва допрял стъпала на земята, вдигна глава към нея. Тя подскочи и почти се дръпна назад, но реши, че това би било глупаво и остана на мястото си. Факлите осветяваха острите черти на лицето му; вятърът развяваше гъстата му коса и над главата му се виеха кичури като дяволски рога.

Някой го извика отвътре. Той хвърли последен поглед нагоре и тръгна по стълбите. Дълбоко в нея, като стълбове горещ дим, забушуваха страх и възбуда, които така се сляха, че тя не можеше да различи едното чувство от другото.

Докато го чакаше, огледа стаята. В мангала гореше огън. Ваната наблизо бе пълна с гореща вода, над която се издигаше ароматна пара. На застланата с килими софа бяха подредени овесени сладкиши и козунаци, плодове и сирене, кани с вино и бира. В една купа киснеха изсушени билки да подслаждат въздуха. Тръстиките бяха сменени. Дори завесите около леглото бяха изтупани от прахта.

Той се забави доста и тя вече се разхождаше безцелно из стаята, когато дочу подрънкване на шпори и тропот на ботуши по стълбата. Ариана забеляза, че е стиснала ръцете си отпред като досадна бавачка и бързо ги отпусна. Дланите й бяха изпотени.

Вратата се полюшна безшумно на смазаните си панти и той влезе в стаята, донесъл със себе си хладината на нощта и мириса на море.

Не беше сам. С него вървеше и сър Одо, следван от трима мъже, които говореха един през друг в желанието си да привлекат внимание. Тя наля чаша бира и му я подаде, но той говореше и възнагради жеста й само с леко кимване. Ариана се почувства нежелана, но когато тръгна към вратата, той извика:

— Остани, Ариана.

Говореше с хората си тихо и сдържано, а те не криеха възхищението и уважението си. Докато го гледаше, Ариана си помисли, че човек с неговите възможности можеше да добие власт, която да се мери с кралската, дори с титла и земи наполовина на тези в имението Честър. И все пак той не бе получил нищо от баща си. Нищо освен огорчения. Ясно защо носеше низшата си кръв като катранена риза. Тя му бе донесла само болка.

Мъжете си тръгнаха и те най-после останаха сами.

Той се обърна и погледът му я обходи от глава до пети. Очите му станаха тъмни и премрежени и лицето му се изпъна. Странното напрежение вътре в нея нарасна и Ариана все повече го усещаше — горещо и влажно, като парата, която се надигаше от ваната му.

Искаше й се той пръв да проговори, но като видя, че няма да го направи, тя се престраши:

— Ваната ви е готова, милорд. Вечерята също.

Той се огледа наоколо.

— Май ще ми хареса да съм женен.

На лицето му изгря усмивка — ведра и ослепителна като горещо слънце.

Сърцето на Ариана заби неравномерно. Беше против законите Божи човек да се усмихва така. Едва когато понечи да каже нещо, тя усети, че усмивката му бе спряла дъха й.

— Но аз се съмнявам, че някога ще ми хареса да имам съпруг.

Погледът му се прикова върху устните й и тя се почувства сякаш я докосваше с пръстите… или с устните си.

— Помогни ми да се съблека, жено — каза той с дрезгав глас.

Тя се подчини и се зае с одеждите му, както бе правила толкова често, когато братята й се връщаха от лов. Но ръцете му легнаха на раменете й и той я придърпа към себе си. Миг или два двамата стояха долепили носове и тя успя да забележи, че преди да я целуне очите му наистина потъмняваха и добиваха цвета на топла пепел.

Целуна я страстно. Почти нараняваше устните й. Ръцете му се плъзнаха около талията й и тя притисна гърди в кокалените плочки на бронята му. Ръката му се спусна надолу по гърба й, обхвана високо бедрата й и придърпа тялото й нагоре към твърдината между краката му. Когато безкрайната му целувка най-после завърши, устните й пулсираха. Тя ги докосна с език и усети вкуса на бира и… на мъж.

— А това, Ариана? Дали ще започне да ти харесва с времето? — хвана той ръката й и я пъхна в панталона си.

Членът му сякаш потрепваше в дланта й — плътен, твърд и горещ. Тя дишаше толкова шумно, сърцето й така бясно биеше, та й се струваше, че той не би чул думите й, дори да измислеше какво да му отговори.

Пусна я. Ръката й пареше. После се измъкна от бронята си и тя я пое от ръцете му. Рязкото движение при свалянето на ризата раздразни раната на рамото му и той потръпна.

Как ли ще ме накаже за това, помисли си Ариана. И за чувала от зебло и пепелта.

Той се изправи, протегна се и мускулите на гърба му се изопнаха. После отиде до масата и си наля още бира. Когато поднесе чашата към устата си вените и сухожилията на ръката му изпъкнаха. Тя си помисли, че само с един удар тази ръка можеше да я убие. Вече го познаваше по-добре, но не достатъчно и все още се страхуваше от него.

— Ще ме биете ли, съпруже?

Той се обърна и леко вдигна вежди от изненада.

— Обикновено не бия жените си просто така за разгрявка. Направила ли си нещо днес, заради което да се налага да те наказвам?

Тя стисна ръце зад гърба си и се изпъна като струна.

— Значи би ме ударил, ако си сигурен, че го заслужавам.

Той остави чашата на масата, без да отмества поглед от нея.

— Какво си направила?

— Не, не ме разбра. Просто не познавам норманските порядки и ми се искаше да разбера, какво… мога да очаквам от теб.

„Трябва ли да се страхувам от теб“, бе скрития смисъл на думите й, но гордостта й не й позволяваше да го изрази ясно.

— В Уелс законът повелява, че един съпруг може да удари жена си само по три причини — ако я завари с друг мъж, ако проиграе стоките му, или ако накърни мъжествеността му. Ако съпругът си позволи да удари жена си заради нещо друго, тя има право да разруши брака. Освен ако той не заплати за грешката си, естествено.

Желанието й да заплаче бе станало толкова силно, че стягаше гърлото й.

— Не мога да ти позволя да ме удряш за каквото и да било друго.

— Не мога да позволя! Изглежда забравяш, че сега си в Англия, а в Англия мъжът може да нрави с жена си каквото поиска.

— Значи може да я бие просто така за разгрявка? — попита Ариана, неспособна да преглътне факта, че гласът й трепери.

Като кимрийка тя имаше своите права. Веднъж омъжена за него, тя нямаше нищо.

Той пристъпи към нея и тя стегна всеки свой мускул, за да не отстъпи назад, макар бавния и ленив начин, по който се движеше да й подсказваше, че няма да я удари. Поне не сега.

Беше сплела косата си в дебела плитка, която се спускаше през рамото й. Пръстите му пропълзяха по плитката, започвайки от врата, спускайки се надолу покрай гърдите, следвайки всяка извивка.

— Ти играеш ли комар? — попита той.

Ариана изведнъж осъзна, че той разплита косата й.

— Не, но…

— Ако те хвана с друг мъж, Ариана, аз няма да те бия, а направо ще те убия. — Гласът му беше твърд и равен, но пръстите, които разплитаха косата й, останаха нежни. — А що се отнася до мъжествеността ми… няма смисъл да накърняваш ненакърнимото. — В очите му просветна някакво пламъче и Ариана си помисли, че той всеки момент ще се разсмее. — Сега разбра ли какво можеш да очакваш от мен?

Ариана се опита да мисли, но мисълта й бе станала бавна и тежка. Единственото, което приковаваше вниманието й в този момент, бе усещането на пръстите му в косата й.

— Ще бъда твой покорен спътник.

— Е, най-после постигнахме съгласие върху нещо — каза той и рязко се дръпна.

Стовари се на стола и започна да измъква ботушите си. Ариана го гледаше като замаяна известно време, а после приклекна в тръстиките пред него и се зае да му помогне. Той се наведе и зарови пръсти в косата й. Полека вдигна главата й, докато погледитеим се срещнаха и каза:

— Ще бъда много внимателен с теб тази вечер и ако не се бориш, няма да те боли толкова.

— Лъжеш.

— Е, може би съвсем малко. Ти си толкова мъничка и крехка.

— А мъжката ти „гордост“ — толкова голяма.

По устните му пробяга едва забележима усмивка и тя затаи дъх.

— Това за „гордостта“ ми обида ли беше, или комплимент?

Ариана наведе очи, странно доволна, че я подкача. Внезапно си спомни нещо, което я накара да се усмихне. Беше през лятото, когато бе навършила дванадесет. Почти усещаше топлото слънце, което грееше над главата й тогава, горещият пясък, който се провираше между пръстите й, миризмата на сол и водорасли, плясъкът на вълните.

Без да се замисли, Ариана разказа спомена си.

— Вие мъжете сте толкова чувствителни към тази си част на тялото. Веднъж спипах четирима от братята си на плажа край остров Мун. Стояха в полукръг над водата и отначало не можех да си обясня какво правят, защото гащите им бяха свалени до коленете. А те се състезаваха, кой ще се изпикае по надалеч в океана и мереха на кого пишката му е по-дълга.

Рейн се разсмя. Тя също прихна и гласовете им — нейният, звънлив и сладък, неговият, дълбок и гърлен — се сляха в едно и изпълниха стаята.

Той спря пръв, а тя, като го чу да млъква, преглътна последните трели на смеха си. В стаята изведнъж стана неприятно тихо. Ръката му, която досега лениво бе премятала косите й, се плъзна по шията й. Той я галеше, галеше, галеше и непознато чувство, топло и тежко, завладя съзнанието й.

Тя се дръпна рязко и скочи на крака. После отиде до умивалника, напълни емайлирания съд с вода и го донесе пред него.

— Какво правиш? — попита той.

Тя се наведе над него и спуснатите й коси паднаха върху голото му рамо. Той зарови лице в тях и притвори очи, но Ариана беше заета с превръзката на рамото му и не го забеляза.

— Превръзката ти е залепнала за раната. Трябва да се намокри. Иначе няма да мога да я сваля.

— Просто я дръпни.

— Ще те заболи.

— Няма да ме заболи, колкото когато ме наръга с онази кама.

Тя дръпна рязко превръзката. Той не издаде нито звук, но цялото му тяло се стегна и устните му побеляха.

От раната бликна прясна кръв. Тя навлажни една кърпа и взе да забърсва кръвта.

— Господарю, надявам се, ще приемете извинението ми за това, че ви нараних. Тогава имах причина, както сам знаете, но сега съжалявам.

— Е, една драскотина повече или по-малко… — сви рамене той.

— Снощи трябваше да наложите раната с имел, щеше да спре кръвта. Все пак може и да не ви остане белег.

По гърдите му се беше разплискала вода, която се стичаше на бавни струйки по стегнатите му мускули и накъдряше тъмните косъмчета около зърната му, преди да потъне в гънките на корема му.

Тя отмести поглед от тялото му и се загледа в позлатените цветни мотиви на стената отсреща. Чувстваше се така стегната и пламнала, сякаш плътта й нарастваше отвътре и се притискаше до кожата й.

— А сега, чакам вие да ми се извините, съпруже.

— Какво?

Гледаше я с изцъклени очи, като ударен с мокър парцал. За краткото време, в което се познаваха, той бе направил доста неща, за които да се разкайва, и сигурно сега премисляше, за кое от тях трябва да се извини.

— За това, че насини окото ми — помогна му тя.

— Как ли пък не! Ти си го заслужаваше, а отгоре на всичкото — стана случайно.

— Аз ти се извиних. Първо, за това, че те нарекох копеле, макар наистина да си такъв… Искам да кажа, по стечение на обстоятелствата — добави тя бързо. — А сега и за това, че те наръгах, когато се опита да се гавриш с мен.

— Опитвах се да се любя с теб.

— Така че най-малкото, което мога да искам от теб, е да ми се извиниш, загдето ме удари — било то случайно, или нарочно. Би било справедливо.

— Как, за Бога, ще е справедливо да ти се извинявам за нещо, което сама си си навлякла?

Ариана се изправи рязко.

— Вие, господине, сте безкрайно невъзпитан. Дори за норманец — отсече тя и грабна легена, но той я хвана за китката.

— Цяла вечер ли ще се джафкаме за това?

— Аз не джафкам. Да не съм куче!

Той стисна зъби и скулите му заиграха.

— Добре. Извинявам се, че случайно те ударих в окото, докато се опитвах да се предпазя от смъртоносния удар, който ми нанесе с петнайсет сантиметров кинжал.

— Не приемам извинението ти!

— Не приемаш…

— Не. Ако ще се извиняваш така надменно — по-добре недей.

— Господи Боже!

Рейн скочи от стола като ужилен и обърна легена върху нагръдника й.

Водата беше студена и Ариана цялата изтръпна. Тънката коприна се полепи по тялото й, а от студа зърната й настръхнаха и изпъкнаха като два лешника. Това й напомни за всичко, което бе преживяла предишната вечер, как бе поел гърдата й в уста, как бе засмукал като бебе…

Тя вдигна очи да го погледне. Сърцето й биеше така силно, че ударите му отекваха в цялото й тяло и тя сякаш не можеше да си поеме въздух. Погледът й спря на устните му. Искаше й се да… искаше се й се да я… целуне.

Устните му се открехнаха и тя прокара език по своите. Главата й се отпусна назад, той се наведе над нея…

О, Господи, трябваше да я целуне…!

Дъхът му я погали и тя въздъхна.

Желаеше, чакаше целувката му.

Устните му докоснаха нейните и той най-после го направи.

Целуваше я жадно, притискайки устни до нейните, принуждавайки я да ги разтвори. Езикът му я погали веднъж-дваж, а после се втурна навътре. Тя се скова за миг, все още несигурна, но накрая отвърна на целувката му.

Той отлепи устни от нея бавно, като продължаваше да я обсипва с малки целувчици, сякаш не можеше да се спре.

— Боже Господи, колко сладки са устните ти! — простена.

Той се спусна надолу по брадичката, проследи извивката на шията й и тя отпусна глава назад и зарови пръсти в раменете му. Чувстваше се натежала, изтръпнала от странна болка. Вътре в нея всичко омекваше и се стичаше като разтопено масло.

Ръцете му обхванаха главата й, навеждайки я надолу, докато погледите им се срещнаха.

— Ариана?

Тя се поколеба за миг, отново завладяна от внезапен страх. Цял живот щеше да прекарва нощите си с този мъж, в неговото легло. Не можеше да се страхува вечно.

Измъкна се от ръцете му и бавно, без да отделя очи от него, вдигна ръка и с треперещи пръсти развърза нагръдника си.

Той се усмихна и тя изведнъж осъзна, че няма от какво да се бои.