Пазителят на сънищата

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейн стоеше на обруления от вятъра хълм и гледаше жена си, която вървеше по пътя към него.

Тя се спря да говори с някакъв странен младеж, облечен в сияйна шафранена мантия — явно пътуващ министрел, при това добър, ако се съди по скъпата лютня, която висеше на гърба му — погали шията на петнистото му пони и вятърът разнесе звънкия й смях.

Нечия длан легна на рамото на Рейн и той се обърна. Беше Рейнолд, майстор-зидарят на Честър. Беше разгънал една от скиците на Рейн между кокалестите си юмруци и явно искаше да го пита нещо.

— Според това тук, имаш намерение да прокопаете канал и да отклоните реката така, че корабите да стигат чак до крепостта.

Рейнолд приличаше на купа сено — кръгъл и тантурест. Оръдията на труда му висяха завързани за колана. Дробовете му свистяха от погълнатия през годините прах.

Когато Рейн кимна, лицето на зидаря се сбърчи от недоумение, а очите му изпитателно загледаха реката.

— Викаш да се прокопае канал, дълъг цяла левга, достатъчно широк и дълбок, че по него да плуват кораби? Човече, та това ще струва цяло състояние!

— Само ми кажи може ли да се направи.

— О, да, може. Милорд. — Светлосините очи на зидаря заблестяха. — Няма да бъде лесно, но може да стане. Да…

Рейнолд се отдалечи, мърморейки нещо за шлюзове, Пристанищни врати и прищевките на прилива, а Рейн се обърна да потърси с поглед жена си и се учуди като я Бидя да изкачва стръмния хълм с широки крачки.

Вятърът залепяше полата за краката й и разкриваше играта, която нежните й, но силни мускули играеха под тънката коприна. Беше се задъхала от изкачването и гърдите й се издигаха в стегнатия корсет, а когато дойде по-близо, Рейн видя влага в малката трапчинка над устните й.

— Добро утро, жено.

— Добро утро, съпруже.

Тя отмести поглед от лицето му и се огледа наоколо. Майсторът вече бе впрегнал група мъже да копаят основите на крепостта. Един от тях мина покрай Ариана с количка сгур, вдигна каскета си, ухили й се с кривите си пожълтели зъби и я поздрави на уелски, наричайки я Дамата на Гвинедия. В отговор Ариана се усмихна лъчезарно, а Рейн си помисли, че би дал всичко за топлината на тази усмивка.

— Значи започна да строиш новата си крепост.

— Да — отвърна той и се загледа в лицето й. Страните й бяха порозовели от слънцето и вятъра, но тя все още беше бледа. Твърде бледа. Бе прибрала косата си в бяло ленено боне с воал, който обрамчваше лицето й и подчертаваше царствената елегантност на скулите й. Рейн предпочиташе тя да носи косата си пусната, по уелски, прикрепена само с цвете или метална шнола, но и така беше добре. Оставяше му удоволствието да свали бонето.

— Искаш ли да видиш чертежите?

Без да й даде време да откаже, той пъхна ръка под лакътя й. Стори му се, че тя трепна от докосването, а може би просто от вятъра. Заведе я под сянката на огромен дъб, където бяха разпънати скиците му, и клекна на моравата пред тях. Тя се поколеба за миг и коленичи до него, хванала рамото му за опора. Допирът на ръката й накара фините косъмчета по врата му да настръхнат. Той пое дълбоко въздух и вдъхна миризмата на пергамент, прясна пръст и… тялото й.

— Чертежите не са много прецизни, но можеш да добиеш представа — рече той и й показа как ще изглежда вътрешния двор — трапецовиден, с две порти на два от ъглите и единични кули на другите два. Обясни й, че всички кули ще бъдат кръгли, а не квадратни, което ще ги направи по-трудни за превземане. Каза й за плановете си да свърже крепостта с морето и през цялото време гледаше лицето й, без сам да знае какво очаква да види в него.

Тя се обърна да го погледне и той потъна в бездната на чифт зелени очи.

— Строиш тази огромна крепост, за да водиш война с уелсците, нали?

Скулите му заиграха.

— Строя я за нашите синове. Те ще бъдат наполовина уелсци и няма да водят войни срещу народа на майка си.

— А ако народът на баща им обяви война на народа на майка им? Какво ще правят тогава?

— Може би ще успеят да не вземат ничия страна — отвърна Рейн и загреба шепа пръст. — Тази земя е наша, Ариана, и тя ще остане на синовете ни. Ще стане тяхна родина, техен дом. И ако им се наложи да се бият, за да я опазят, моята крепост ще им помогне.

Като видя, че тя няма какво повече да каже, той разтвори пръсти и пясъкът се изсипа от ръката му. Помогна й да стане, пъхнал длан под лакътя й, а когато тя се изправи и вече нямаше нужда от опората му, той не дръпна ръката си. Постоя така за миг и едва след това я пусна.

Странна тишина увисна помежду им. Желаеше я. Господи, искаше му се да я отведе в ложето им и да се люби с нея, не веднъж, а отново и отново… Но не трябваше дори да затваря очи, за да види евентуалните последствия. Не можеше да си представи, че заради Похотта си ще загуби и нея, и нероденото им дете. Беше Човек, по дяволите, а не разгонено добиче. Бе преживявал месеци без жена, щеше да го преживее и сега.

Тя внезапно се раздвижи, сякаш бе решила да си върви, но не тръгна. Кичур коса се изплъзна от бонето й и тя го улови. Опита се да го прибере обратно, но не успя и вятърът го развя по лицето й. Рейн хвана немирната къдрица и я пъхна в ленената шапчица, а после прокара пръст по бузата й.

— Бях тръгнала към пазара — избегна погледа му тя.

— Не е ли горещо за разходки. Трябваше да отидеш на кон и да вземеш Талезин да ти носи покупките.

— Нямам намерение да пазарувам. Просто искам да разгледам. Е, може би, ако намеря някоя люлка… — Погледът й го стрелна за миг. — Има един дърводелец, за който съм чувала, че бил добър.

— Ще имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита той. — Може да си намеря нови ботуши.

Тя не го погледна, но лицето й се просветли.

— О, не, разбира се.

Ариана неволно се усмихна като видя, че Рейн се носи към нея с бъчвичка бира в едната ръка и дълъг салам в другата. Той спря пред нея и тя хвърли поглед на покупките му. Беше ходила на пазар с братята си и от опит знаеше докъде води такава лакомия.

— Ако решиш да опиташ от всичко, което са изкарали на пазара, до залез слънце ще те заболи корема от преяждане.

— Не съм преяждал до болки, откакто бях на дванайсет — обяви Рейн и й подаде края на салама. — Една хапка?

Саламът беше пресен и лъщеше от сочност. Отгоре на всичкото и миришеше вкусно. Ариана отвори голяма уста и захапа, а Рейн се наведе и впи зъби в другия край.

Саламът беше и лют. Много лют. Ариана го глътна набързо и отвори уста да поеме глътка хладен въздух.

— По дяволите!

— Не се оглеждай, но мисля, че ти излиза дим от ушите — пошегува се Рейн и й подаде бъчвичката с бира, но и неговите очи се просълзиха. — Май са попрекалили с пипера.

Той захвърли остатъка от салама на пътя и някакво петнисто куче го глътна на една хапка. Като видяха изражението на лицето му, Ариана и Рейн прихнаха да се смеят. Песът беше оголил зъби, а очите му сякаш всеки момент щяха да изскочат. Горкото животно взе да се върти в кръг и да скимти подир опашката си, а после се спусна през глава към реката да гаси пожара.

Когато смехът им отлетя, двамата се спогледаха. Очите на Рейн бяха добили цвета на черен дим и погледът му докосваше тялото й, нежен и близък като милувка, осезаем, като топъл, влажен дъх. Ариана отстъпи крачка назад, но усещането не се промени. Сърцето й биеше така силно, че тя се чудеше как той не го чува. Въпреки хладния вятър, изведнъж й стана горещо.

Градският площад беше пълен със сергии. Макар че имаше и търговци, които предлагаха стоките си в шатри, по-голямата част от търговията се извършваше на грубовати временни конструкции, сковани набързо насред площада. На някои от тях имаше табели с картинки, които рекламираха стоката. Сергиите бяха сблъскани почти една до друга и Рейн и Ариана трябваше непрекъснато да се провират между тях, отърквайки хълбоци и рамене. Накрая Рейн обви ръка около кръста й и прегръдката му отекна в жилите на Ариана като по струна.

Двамата минаха покрай един месар, пред чиято сергия висяха трупове на елени, диви свине и зайци и отцеждаха кръвта си в прахоляка, окачени на куки под жаркото слънце. От миризмата на развалено месо на Ариана й се догади и тя несъзнателно зарови глава в рамото на Рейн. Но вонята от следващата сергия почти я довърши. Тръпчивата миризма на солена херинга се смесваше с мазната смрад на китово месо. Ариана залитна и хватката му стана по-здрава.

— Добре ли си?

— Да, подхлъзнах се на нещо — излъга тя.

Не искаше да се разделят, а ако му кажеше, че й е лошо, той щеше веднага да я прати обратно в крепостта.

Странно, непрекъснато изпитваше почти болезнена необходимост да бъде с него.

Да, искаше да бъде с него, да чува гласа му, да усеща присъствието му. Ала макар да знаеше, че тя не е злоупотребила с доверието му, той все още рядко говореше с нея и понякога сякаш се отклоняваше от пътя си, само и само да не я срещне. А нощем, въпреки че споделяха едно легло, той дори не я докосваше.

Това е защото заченах, мислеше си тя. Преди тя му бе необходима единствено, за да му осигури наследник, а сега, когато му бе оказала тази услуга, той вече нито я искаше, нито се нуждаеше от нея.

Отнякъде долетя аромат на карамфил и канела и Ариана се почувства по-добре. Двамата се спряха да послушат някакъв странстващ проповедник, който нареждаше иззад сергията си и хвалеше стоката си — икони на светци и свети мощи, повечето от които вероятно бяха фалшиви — свински кокали в стъкленици, парчета дърво уж останали от Светия кръст, капки краве мляко, за които проповедникът твърдеше, че са капнали от гърдата на Дева Мария.

Моите гърди също ще имат мляко, помисли си Ариана. И бебето ще суче оттам, както някога обичаше да прави Рейн, когато се любехме.

Вниманието на Рейн бе привлечено от сергията на един ножар и той присви очи от блясъка на стотиците остриета, които отразяваха слънцето. Дори когато беше спокоен в чертите му имаше нещо сурово, някаква враждебност. И все пак Ариана помнеше и моменти, в които той бе притискал устни до гърдите й като дете и тя бе съзирала в лицето му толкова приятна уязвимост — в потрепването на миглите му, когато затваряше очи, в трапчинките, които се образуваха на бузите му, когато впиваше устни в гърдите й.

— Купете подарък на дамата си, милорд.

Една дебела жена с коса с неестествения цвят на праскова се бутна между тях. На тлъстата й ръка се поклащаше златна клетка, в която цвъркаше птичка с чудни цветове.

Клетката беше изкривена от едната страна, а позлатата й беше олющена, но птичката бе най-красивото нещо, което Ариана някога бе виждала. Ярките пурпурни пера на главичката й бяха оформени като цвете, около врата й имаше черна ивица, като яка, а опашката й беше в синьо и жълто.

— Знае да говори, милейди.

— О, Рейн, представяш ли си — птичка, която говори! Какво може да казва?

Трите гуши на дебеланата подскочиха в такт и тя почукна с пръст по клетката.

— Хубавица, хубавица — изчурулика птичката. Изпълнена с възторг, Ариана се обърна към Рейн и попита:

— Ще ми купиш ли подарък днес, съпруже? Той килна глава и вдигна едната си вежда.

— Ами ако не мога да си го позволя? Крепостта, която строя, ще бъде изключително скъпа.

— Глупаво момче, глупаво момче — обади се отново птичката.

Ариана се разсмя.

— Толкова ще е хубаво да получа подарък.

Рейн се направи на много заинтригуван от стоката, която се предлагаше на сергията на зъбаря. Търговецът започна да изтъква лечебните свойства на парче от зъб, извадено от устата на умопобъркан, но Рейн намери нещо, което повече го интересуваше — изкуствено чене, направено от биволски кокал. Той го взе от сергията и затрака с него пред лицето на Ариана.

— Щом ти е легнало на сърце да получиш подарък — каза сериозно той, — бих отделил някой друг петак за това.

Ариана се опита да се престори на жестоко обидена, но почти веднага се разсмя.

— Искам да те уведомя, че до този момент не ми е паднал нито един зъб.

Рейн я погледна с очи, пълни със смях.

— Винаги е от полза човек отрано да се подготви за всичко.

Един амбулантен търговец, усетил, че наблизо има клиент, склонен да се раздели с парите си, избута препълнената си двуколка пред тях. Из стоката му имаше всичко, за което човек можеше да се сети — от карфици до ръкавици и заешки кожи. Ариана забеляза огледало с гравирана рамка от слонова кост и взе да го разгледа.

— Определено мисля, че днес трябва да ми купите подарък, милорд…

Когато Рейн не отвърна, тя се обърна и го видя да държи портокал в ръката си. Такъв плод рядко се срещаше по тези места и беше нещо като скъп деликатес.

— Ако не сте, трябва да опитате, милорд. Много е вкусно — каза Ариана и веднага осъзна, че по време на пътуванията си той сигурно бе газил в портокали. Лицето му беше някак странно, изпълнено с копнеж, сякаш внезапно си бе спомнил нещо приятно и малко тъжно. — Но всъщност, вие може би вече сте опитвали…

— Веднъж — отвърна той и остави портокала обратно в количката.

Усмихна й се, ала усмивката му беше някак пресилена, а в очите му мътнееше тъга. Вятърът развя косата му и я запрати върху лицето. Без да се замисли, Ариана протегна ръка и отри челото му.

Все още държеше огледалото. Той застана зад нея, хвана ръцете й и ги вдигна така, че лицето й да се отрази в гладката лъскава повърхност. От гравираната рамка я гледаше едно момиче с блеснали очи и широка усмивка.

— Много си красива, женичке — каза той и опря устни до челото й.

По тялото й, като топъл полъх, премина щастие. Затаила дъх, тя зачака той да й каже още нещо, съзнавайки, че всяка следваща дума би заличила завинаги болката в душата й.

Нещо мокро и космато се отърка в тях и Ариана изписка уплашена. Петнистото куче с провисналата опашка подскочи току пред тях и запраши напред, стиснало огромна сьомга между зъбите си. След него с викове и псувни тичаше някакъв мъж с изпоцапапа от люспи престилка.

Петнистото куче изчезна между сергиите, а Ариана забеляза наниз ботуши, които висяха на въже пред една от шатрите.

— Вижте, милорд — посочи тя. — Ето откъде ще си купите ботуши.

Тя върна огледалото в двуколката, поблагодари на разочарования търговец и си проби път през тълпата. Едва когато стигна пред шатрата с ботушите, видя, че Рейн не я беше последвал. Шатрата беше пълна с кожени изделия — седла, колани, поводи. Ариана влезе и пое дълбоко въздух. Обичаше миризмата на кожа. Това беше мъжка миризма, напомняше й за Рейн.

Разгледа ботушите и осъзна, че изобщо не познава вкуса му. Тъкмо бе решила да се върне да го потърси, когато усети присъствието му. Той стоеше зад нея с говорещата птичка в едната ръка, гравираното огледало в другата и някаква странна наглед дървена кутия под мишницата. Изглеждаше доволен. На Ариана изведнъж й се доплака.

— Ела — каза й той. — Искам да ти покажа нещо. — Не й каза какво, но когато видя резбованата табелка над сергията, към която я водеше, Ариана разбра. Втурна се напред и погледът й веднага се спря на две изписани люлки, които майсторът вече бе извадил да й покаже.

Те на пръв поглед бяха еднакви и все пак се различаваха. Издялани от дърво, и двете приличаха на малки лодчици и се люшкаха на фини бронзови синджири. Бяха изрисувани с преплетени филизи и цветя, но в едната преобладаваше синия, а в другата червения цвят. На таблата над главата майсторът беше изковал в злато и сребро сърповидна луна и ярко слънце, които оформяха рогата и тялото на Телец — знакът, под който щеше да се роди бебето им.

Ариана погледна мъжа си с просълзени очи. Ръцете му бяха пълни с подаръци и той се усмихваше с онази своя рядка и ослепителна усмивка.

— Толкова са красиви, че не мога да реша коя ми харесва повече — каза тя със свито гърло.

— Ами да ги вземем и двете.

— Не ставай глупав. Ще вземем червената.

Наложи й се да поспори с Рейн да не купуват и двете люлки, но в края на краищата парите смениха собственика си и майсторът обеща да достави люлката в замъка още същия ден следобед.

Вече приближаваха градските порти, когато срещу тях изникна Талезин, яхнал жребеца си.

— Зидарят иска да ви види, милорд — викна той и се плъзна от седлото. — Нещо за шлюзовете и зимните приливи.

Рейн хвърли покупките в ръцете на Талезин и каза на Ариана да се върне с коня в замъка.

— Трябва да отида — каза той.

Бяха близо един до друг, толкова близо, че ако искаше можеше да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Тя зачака, притаила дъх, но той тръгна, без да каже нито дума повече, без дори да се усмихне.

Ариана притисна лице до позлатената клетка и отчетливо взе да повтаря:

— Хубавица, хубавица.

Птичката я погледна с немигащите си черни очи, а после вдигна шарената си главичка и, без да издаде нито звук, разтвори оранжевата си човка, сякаш искаше да й се надсмее. Откакто се бяха върнали от пазара, Ариана непрекъснато й приказваше, но тя не пожела дори да изкряка. Накрая на Ариана й писна да се разправя с проклетата птица и тръгна да си търси друго занимание. Грабна вретеното, но преденето никога не й бе харесвало, така че скоро го захвърли и застана на прозореца.

От кулата наведените фигури на мъжете, които копаеха на хълма, изглеждаха миниатюрни като джуджета.

Кипеше усилен труд. Мъжът й строеше своя замък, който — макар да го отричаше — най-вероятно щеше да бъде използван, за да се пороби и останалата част от народа й. Ариана присви очи и се опита да различи фигурата на Рейн.

На няколко пъти през този следобед й се искаше отново да отиде до хълма и да види мъжа си, но вече го бе посетила веднъж и сега бе негов ред. В края на краищата все още имаше достойнство. И макар то да бе разпокъсано и дрипаво, тя продължаваше да се обгръща с него като със стара мантия.

Вирнала глава, тя се дръпна от прозореца. Гравираното огледало, което Рейн й бе подарил, лежеше на нощното шкафче заедно със странната дървена кутия. И тъй като той не бе казал, че кутията е за нея, Ариана от благоприличие не я отвори, но не се сдържа да прокара длан по гладката повърхност. Беше направена от орехово дърво, без гравюри, но бе лакирана и излъскана до блясък. Когато я взе в дланите си, нещо вътре изтрака.

Твърдо решена да не проявява излишно любопитство, Ариана остави кутията обратно и хвана огледалото, но очите й не се откъсваха от странния предмет. Проклетото нещо беше като ухапване от комар, което непрекъснато те кара да се чешеш.

Е, в края на краищата никога не се бе обявявала за светица…

Повдигна капака и… свъси вежди. Онова, което откри вътре, напълно се размина с очакванията й, каквито и да бяха те. В кутията, подредени в равни редици, лежаха буквите на азбуката — красиво гравирани и ярко зографисани.

Тя взе буквата „А“. Беше зелена, изписана изящно с диаманти и украсена с кръгове златиста боя. Не можеше Да си представи какво е накарало Рейн да купи тази азбука. Това едва ли беше подходящ подарък за едно неродено дете. Кукла или дървена сабя — да, но азбука… Може би я беше купил за нея, но и в това нямаше кой знае какъв смисъл. Той знаеше, че тя умее да чете.

Скърцането на ботуши по тръстиките я накара да се обърне. Буквата все още беше в ръцете й, а Рейн стоеше на прага, само на крачки от нея. Погледът му се местеше от лицето й към буквата и обратно. Очите му бяха прозрачни и гладки, като езеро в тихо време.

Щом погледна в тези очи, Ариана почти интуитивно намери обяснението на загадъчната покупка.

— Ти не знаеш да четеш?

— Между оборската тор в конюшните на баща ми и неверниците, които трябваше да убивам в името на Христос, не ми остана много време да се науча — отвърна той с горчива усмивка.

После се приближи до нея, взе буквата от ръцете й и я прибра обратно в кутията. Миришеше на горещо слънце, прах и кожа и сърцето я болееше за него.

Изведнъж тя се сети за думите, които му бе казала неотдавна: „Горко на рицар, който не знае да чете и пише.“ Спомни си собственото си детство, как се бе навеждала през рамото на майка си, докато четяха Псалтира, как бе седяла в кръг с братята си и всички бяха писали на восъчни плочки под ръководството на местния свещеник. Наследникът на графа на Честър сигурно също имаше такива спомени. Но не и незаконният му син.

— Мога да те науча — каза тя и изведнъж се уплаши. Той бе извърнал глава, но за първи път не успя да скрие мислите си. Бореше се с мъжкото си достойнство и това личеше по напрежението в устните му, по малките бръчки около очите му. Обърна се да я погледне. Тя очакваше да откаже на предложението й с насмешка, а може би дори с грубост, ала той просто каза:

— Бих искал.

Лицето му отново беше непроницаемо, ала в гласа му имаше някакъв трепет, някаква несигурност, сякаш се бе страхувал, че тя ще му се надсмее. Очите й се напълниха със сълзи. Беше се преборил с достойнството си заради нея и от всички подаръци, които бе получила през деня, тя завинаги щеше да цени най-много този.

— Свещеникът, който ни учеше навремето, имаше навика да ни бие през пръстите, когато грешахме — разбърбори се тя да запълни тишината и изсипа съдържанието на кутията върху масата. — Май трябва да започнем с изговаряне на буквите.

Пръстите му докоснаха врата й и я накараха да подскочи. Той откопча брошката, която придържаше бонето, и разпусна косата й.

— Не, с това трябва да започнем — обяви той с леко дрезгав глас. — Иначе имаш прекалено строг вид.

После прокара пръсти през косата й и тя се разпръсна по ръцете му, улавяйки светлината от прозореца и проблясвайки като лед на слънцето.

— Страх ме е да не би да сбъркам нещо, че ще вземеш да ме удряш през пръстите — усмихна й се той и отметна косата й назад.

С разтреперани пръсти Ариана извади буквите и започна да ги подрежда на масата. Двамата стояха един до друг и рамената им се докосваха. Когато тя взе буквата „Р“, той я грабна от ръцете й и започна да я разглежда. Буквата бе боядисана в черно, изпъстрена със златни звезди.

— Имаше едно момиче… — каза той и очите му отново се изпълниха с онзи копнеж, който се бе появил сутринта, когато държеше портокала. — Някога тя ме учеше как да пиша името си.

Ариана изпита ревност, макар да съзнаваше, че трябва да се радва за това, че някой в миналото му се бе грижил за него поне дотолкова, та да го научи да пише името си. Той не каза кое е било момичето, но тя разбра — беше Сибил, неговата изгубена любов. Заболя я. Искаше й се тези часове да са единствени и за двамата, но той вече ги бе споделил с друга. С друга, която бе обичал.

Тя взе дървеното „Р“ от ръцете му и го сложи на масата. После изговори една по една буквите, показвайки му различните звуци и начина, по който те се използваха в думите. Макар кореспонденцията и книгите да се пишеха на латински, примерите й бяха на родния му език.

— Това е „B“, спомняш ли си? Сега ще ти кажа дума, която да започва с „B“.

Тя вдигна поглед замислено и видя, че той гледа устните й.

— Bouche2 — каза с тих и гърлен глас и понечи да навлажни устните си. — Bouche започва с… с…

Очите му станаха тъмни и мътни, като буреносни облаци.

— Покажи ми как се пише — помоли той.

Тя притеснено затърси буквите и дървените плочки затракаха по масата. В стаята изведнъж настъпи тишина. Толкова пълна, че чуваше дишането си. Неговото също. Той бе така близо, че дъхът му галеше косите й, а когато помръдна устни, тя го усети.

— Браво — похвали я, сякаш той бе учителят.

— Baiser3 също започва с „B“ — каза му тя.

Той стоеше до нея без да продума. Сякаш дори бе спрял да диша.

— Защо не ми дадеш още едно „B“ и ще ти напиша думата — предложи тя, сама останала без дъх.

Той се пресегна да намери буквата и ръката му докосна гърдите й. Ариана изтръпна. Усетил тръпката й, той извърна глава. От устните му я деляха сантиметри. Трябваше да я целуне.

И наистина, той наведе глава и допря устни до нейните.

Целувката му бе изпълнена с нежност. Езикът му докосна устните й, предизвика ги, а после изцяло ги завладя. Когато безкрайната му целувка свърши, тя чувстваше тялото си така отпуснато и безжизнено, че й се наложи да потърси опора.

— Рейн… — прошепна, едва успокоила дишането си.

Той сви устни и отстъпи назад.

— Продължи с урока — каза й ядосано.

Ала Ариана знаеше, че я желае. Беше го усетила в целувката му, виждаше го и сега по цвета на очите му, по изпънатата кожа на скулите му. Пристъпи напред и отново заличи разстоянието помежду им. Гърдите й умишлено се отъркаха в рамото му, когато се пресегна да подбере нови букви от масата. Тялото му едва забележимо потрепна и тя едва успя да скрие усмивката си.

— Можете ли да прочетете това, милорд.

Думата не беше от най-приличните, но бе единствената, която Ариана знаеше на френски за „съвкупление“. Бе първата дума от този проклет език, която братята й бяха заучили и, естествено, бяха предали и на нея.

Той започна да разчита буквите една по една, а когато свърши, очите му се ококориха.

— Ужасно си вулгарна, женичке.

— Да, но така и така го спомена, да го направим.

— Не аз, ти го спомена — разсмя се той.

Тя го погледна уж учудено и сложи ръка на сърцето си.

— Кой аз ли? Та аз не съм казала нито дума!

Това му хареса и той се усмихна. Прекрасната му, покъртителна усмивка спря дъха й. Присъствието му до нея я влудяваше. Желаеше го. Господи, колко го желаеше.

Обви ръце около врата му и впи устни в неговите. Отначало той отвръщаше на целувката й, но после ръцете му стиснаха раменете й и я откъснаха от него.

— По дяволите, жено — каза той задъхано. — Ако не престанеш, ще се хвърля направо върху тръстиките и накрая ще убия и теб, и детето.

Детето! Значи за това се притесняваше. Че ще нарани детето. И нея. Мислеше и за нея.

— Можем да го направим на леглото — усмихна се тя.

— Боже! — възкликна той и зарови пръсти в косата си. — Нищо не разбираш. Беатрис каза…

— Каза да внимаваме, а не изобщо да не го правим.

— Аз няма да го правя и толкоз — отсече той. Мъжете се държат като магарета на мост, заключи Ариана в яда си и реши, че и за това има лек.

— Можете да се въздържате колкото искате, милорд, но аз няма да ви последвам. Ще си намеря любовник — каза тя, вирнала глава.

Очакваше, че думите й ще го накарат да ревнува, че ще събудят у него чувството за собственост, но той вдигна заинтригуван черната си вежда и отвърна:

— Нямаш благословията ми за това, Ариана.

— Че защо ми е благословия. В Уелс ако мъжът откаже да изпълнява съпружеските си задължения, жена му има право да си вземе любовник. И обратното. В такива случаи благословия не се иска.

— Тук се иска.

Видяла, че няма успех, Ариана реши да опита друга тактика.

— Нали знаеш как се чувстват мъжете, когато останат за дълго без жена?

Този път и двете му вежди хвръкнаха.

— Ти знаеш ли?

— Да. В края на краищата имам девет братя. Е, същото се отнася и за жените. След като са познали удоволствието, те не могат да се въздържат дълго, защото…

— Подивяват? Изгарят от страст? — Той се ухили цинично. — А когато се влоши положението, излиза ли им пяна от устата?

Ариана стисна зъби да не се разсмее.

— С това шега не бива, милорд. Това е сериозен проблем, който се отразява на крехкото душевно състояние на жената. Но за щастие има лесен лек. Ще си намеря любовник.

— Талезин! — извика Рейн и Ариана подскочи.

Червеникавата грива на момчето се появи иззад вратата.

— Можеш да влезеш и да слушаш открито — добави Рейн с равен глас.

Талезин влезе разсеяно в стаята, намигна на Ариана и веднага се направи на обиден.

— Злепоставяте ме, милорд. Бях тръгнал по една важна работа и случайно минавах оттук.

Рейн приседна на масата и кръстоса крака.

— Без съмнение си чул на път за важната ти работа, че скъпата ми съпруга е решила да си вземе любовник. Намери й един до края на седмицата.

Рижавите вежди на Талезин се изгубиха в челото му.

— Някакви предпочитания, милейди? Рус, кестеняв? Висок, нисък? Слаб или пълен? С остър ум или с красиво лице?

— Докарай от всички по един — махна вяло Рейн. — Тя ще си избере. Но гледай да са обучени в перверзни от френския тип. Лейди Ариана ги обича.

— На вашите заповеди, милейди — каза Талезин, поклони се пред пламналата от срам господарка и излезе.

Ариана усещаше погледа на Рейн върху себе си и умишлено си придаде безгрижен вид. Дяволите да го вземат този неин съпруг. Той бързо бе схванал играта й и я бе поставил в положение, от което трудно можеше да се измъкне без да изглежда глупаво.

— Благодаря ви, че съзряхте мъдрост в решението ми, милорд — каза тя и хвърли поглед към него, макар да знаеше, че едва ли ще види нещо в лицето му. — Благодаря ви за разбирането и щедростта.

— О, няма нужда, милейди.

Ариана изпита внезапен порив на сълзи. Грабна бонето и го нахлупи на главата си. Сложи го накриво, но не я беше грижа.

— Извинете ме, милорд, но се налага да продължа урока си друг път. Сетих се, че трябва да проверя нещо в… кухнята.

Тя заметна полите си и тръгна към вратата, като се надяваше, че той ще я спре, но той, естествено, не го направи. На прага тя се спря и обърна поглед назад. Той продължаваше да стои в същата мързелива поза, но на лицето му грееше доволна усмивка.

— След като се спра на подходящ кандидат, милорд, искате ли да ви съобщя дали е по-добър от вас? Може пък да знае някоя перверзия, която вие не сте успели да разучите.

Това поне ще разкара глупавата му усмивка, помисли си доволна Ариана и излезе.