Пазителят на сънищата

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— Щом не плачеш за меееееен, как да мисля за теееееб…

Пеейки през смях Талезин нахлу в стаята, окичен с панделки и цветя като панаирджийска люлка. От врата му висяха чифт медени звънчета, които подрънкваха весело, а самият той размахваше една овчарска гега като капелмайстор.

Момчето се приближи с танцова стъпка до леглото, където лежеше Ариана, наведе се над нея, пусна върху главата й венец от рози и се изсмя в лицето й. Около него се разнасяше резлива миризма на младо вино.

— Ти си пиян! — възкликна Ариана и махна розовите листенца от лицето си.

— Не, не-е-е, милейди. Пийнах само едно-две, кълна се в честта на майка си — заяви той с ръка на сърцето и взе, че се разхълца.

— В честта на майка ти ли? Съмнявам се, че изобщо познаваш клетата женица.

Талезин отново се разсмя. После пое дълбоко въздух, пъхна тръстиковата свирка в устата си и наду, танцувайки така бясно, че звънчетата на врата му се раздрънкаха като цяла камбанария.

— Талезин! — изрева Рейн и прекрачи прага с малък бял вързоп в ръце. — Ако не престанеш да ни проглушаваш ушите с този шум, кълна се в Господа, че ще наредя да ти наместят главата на дръвника.

Свирката спря и звънчетата постепенно замлъкнаха. Бебето в ръцете на Рейн завърши рева си с гукане.

Талезин за миг се притесни, но после лицето му светна.

— В Рудлан няма дръвник.

Рейн оголи зъби в зловеща усмивка.

— Ще накарам дърводелеца да направи.

Ариана се усмихна като видя мъжа си да се приближава. Изглеждаше поразително красив в новата си туника и мантията от смарагден сатен. Не го беше виждала толкова щастлив и така й се искаше да нацелува усмихнатата му уста, докато започне да се моли за милост.

Тя отвори ръце и той подаде детето. При вида на обточената със сатен шапчица, Ариана усети, че сърцето й подскочи от щастие. Тя целуна нежно мъничкото розово челце, като внимаваше да не докосва лъскавото петно, оставено от елея, с който бяха помазали дъщеря й. Направи й някаква муцунка и се разсмя, защото малката сякаш й отвърна със същото.

— Не сме говорили нищо за името й.

— Ами ти спеше — отвърна Рейн и приседна на леглото до нея. — Исках да те изчакаме, но епископът нямаше търпение.

Децата винаги се кръщаваха колкото е възможно по-бързо, защото много от тях умираха едва часове след раждането и никой не смееше да рискува отрочето му да си отиде от този свят некръстено. Граф Хю и съпругата му бяха изявили желание да станат кръстници, а Рейн, който знаеше, че Ариана смята дъщерята на манифактуриста за своя много добра приятелка, я помоли тя да бъде втората кръстница.

Така или иначе Ариана нямаше да бъде допусната до светото кръщене, защото и тя самата не бе приела правата вяра. След седмица тя щеше да облече дрехите, с които се бе венчала, и щеше да пристъпи в църквата със свещ в ръка, за да получи опрощение от Господа и да стане Негово чедо, но дотогава се смяташе за нечиста и не можеше да участва в религиозни церемонии, да готви и да се докосва светена вода.

— Реших да я нарека Неста — каза Рейн. — Винаги съм харесвал това име.

Ариана го погледна изненадана.

— Но това е уелско име.

— Знам.

— Неста… — Тя имаше розова кожа, сърцевидно личице и беше наследила косата на баща си — черна като грях. — Според мен й отива. Да, виж, усмихва се. Значи й харесва.

Талезин се мотаеше около леглото и клатеше глава като побъркано пиле.

— Бебетата не се усмихват. Само така ви се струва.

— Ти пък какво разбираш от бебета, освен че знаеш да ги правиш?

Топъл и дълбок смях изпълни стаята. Графът на Честър стоеше на прага с лъчезарна усмивка, придружен от жена си и Кристина, дъщерята на манифактуриста.

— Дойдохме да поздравим Ариана, най-прелестната от всички майки — обяви той. — Може ли да влезем?

В съзнанието на Ариана изведнъж изникна спомена за онзи мъж, облечен в сребърна броня, който изникна от гъстата гора, с лък и стрела в ръце. Тя седеше вперила вцепенен поглед в брата на съпруга си и не можеше да каже нито дума, докато накрая тишината стана очевидна.

Кристина влезе, приближи се до Ариана и я целуна по бузата.

— О, милейди, тя е най-красивото бебе, което съм виждала. За мен е чест, че пожелахте да й стана кръстница. Можете да бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да бдя над добруването й — каза Кристина и шепнешком добави: — Кайлид ви праща сърдечни поздрави.

Ариана стисна ръката й в отговор.

Изведнъж Неста отвори уста и ревна, стискайки така силно мъничките си очички, че те заприличаха на прорези.

— Не може пак да е гладна — промърмори Ариана.

— Да, голяма лакомница е — каза Рейн и погледна пищящото бебе с бащина гордост. — А пък има дробове… като на стъклар.

Ариана развърза нощницата и с известно самодоволтво обхвана зърното на гърдата си и го пъхна в устичката на бебето. Макар че повечето жени с нейното положение имаха дойки, тя бе решила сама да кърми детето си. Може би беше прекалено високомерно, дори греховно, но във вените на Неста течеше кръвта на кимрийските войни и Ариана не искаше да я размива с чуждо мляко.

Стаята утихна и тя осъзна, че всички я гледаха. Страните й порозовяха от свян и тя вдигна поглед и срещна чифт лавандуловосини очи. Те бяха най-красивите, които Ариана някога бе виждала, и принадлежаха на жената, която съпругът й някога бе обичал.

Лейди Сибил се приближи с елегантна стъпка до леглото и Ариана долови скъпия аромат на мускус. Графинята беше стройна като фиданка и изглеждаше прекрасно в бледорозовата си рокля, обшита с камъни мъниста. В гъстите й сребристоруси плитки имаше златни нишки. Лицето й бе толкова бяло, че сигурно всяка вечер си слагаше маска от мачкани бобени зърна.

„А аз съм дебела и пъпчива“, помисли си Ариана, „и мириша на мляко като стара крава“.

Ала докато Сибил гледаше как суче бебето, очите й се изпълниха в такъв болезнен копнеж, че Ариана веднагг осъзна, че не трябва да й завижда за красотата. Спомни си какво приказваха хората за Сибил: как била женена вече шест години, но не можела да зачене и как това било наказанието й, загдето продължавала да обича друг, а не мъжа си.

Рейн започна да глади сбърченото челце на Неста с опакото на пръста си. Сибил се вгледа в наведения му профил и чувствата й прозряха през очите й като слънце; през тънък воал.

Неспособна да понесе гледката, Ариана извърна глава и попадна на Хю, който се бе втренчил в жена си. По лицето му пробяга някакво тъмно чувство, но той бързо го скри зад иронична усмивка.

„Дали знае, че жена му обича брат му?“, помисли си Ариана. „Естествено, че знае. Цяла Англия знае.“

Такива неща бяха в състояние да засегнат честта на всеки мъж. Те със сигурност можеха да го доведат до решението да простреля собствения си брат.

Ала едва ли се е случило точно както го видях, разсъждаваше Ариана. Рейн никога не би посрещнал в крепостта си човек, който се е опитал да го убие, какво остава да го покани за кръстник на първото му отроче.

Не, че не беше практика брат да посяга на брата си. В Уелс, където земите не се наследяваха от първородния син, а се разпределяха измежду всички, често се случваше братя да се ослепяват, кастрират, убиват един други, само и само да се увеличи наследството. Самият Оуейн постоянно се тормозеше, че след като умре, синовете му ще се избият помежду си.

Неста реши, че се е нахранила, пусна зърното и шумно се оригна.

— Взела е хубостта на майка си, но има маниерите на баща си — засмя се Хю. — Жалко, че е момиче. Няма да те наследи, а като се стигне до сватба, ще трябва да се изръсите за солидна зестра. Особено като се има предвид, че е дъщеря на копеле.

— Недейте да забравяте, уважаеми графе — изчурулика Ариана с най-медения си глас, — че тя е и внучка на принц. Освен това аз все още съм млада и твърде плодовита, така че без съмнение ще даря съпруга си и със синове.

Талезин се изкикоти, а Сибил стана бледа като платно. Рейн направи знак на Ариана, но тя не му обърна внимание. Макар да знаеше, че мъжът й не се притеснява от това, че първото им дете се бе случило момиче, тя не можеше да седи и да слуша как Хю го оскърбява.

Лек ветрец подухна от отворения прозорец и довя аромата на море и прясно разорана земя. Денят беше прекрасен. Ден, създаден за любов и себеотдаване. Ариана погледна изящния профил на съпруга си и душата й се изпьлни с любов, от която почти я болеше.

Господи, толкова й се искаше да се отпусне в прегръд-итему и да му каже, че животът й вече бе свързан с неговия така здраво и сложно, както стоманените плетеници на ризницата му. Ала нещо я възпираше. Може би това, че той все още не й бе признал чувствата си. Не че се съмняваше в любовта му. Беше я усетила в милувките му, в гласа, с който я успокояваше, когато се роди Неста, в начина, по който я бе целунал и може би самите думи не бяха необходими.

Но тя искаше да ги чуе.

— Видя ли какво й подариха Хю и Сибил? — попита Рейн и й показа сребърна чаша за причастие, инкрустирана със скъпоценности.

— Прекрасна е — отвърна Ариана, макар подаръкът да й изглеждаше твърде пищен.

Вече се бе здрачило и двамата седяха сами в стаята си. След всичките дни и нощи без него, на Ариана й се струваше странно, че го вижда пред себе си. Чувстваше се неловко, не знаеше какво да каже, следеше всеки негов жест, всяка дума. Раздялата бе дълга и сега те отново бяха двама непознати.

Той се приближи до люлката, погледна дъщеря си, която мрънкаше неспокойно, и тихо запя. Когато разбра, че Ариана го гледа, песента му заглъхна и той почти се изчерви.

— Акушерката каза, че като я люшкаме, заспива по-лесно.

Рейн приемаше бащинството толкова насериозно, сякаш бе първият човешки индивид, създал потомство.

— Спри да глезиш дъщеря си и ела за малко да целунеш майка й.

Той седна на леглото до нея и я прегърна. Устните му бяха влажни, топли и меки и отначало се оставиха тя да ги води, ала само след миг страстно се впиха в нейните И я зацелуваха. Когато се отделиха, тя почти бе останала без въздух.

— Трябва да си почиваш — каза й той и понечи да се изправи, но тя го спря.

— Легни до мен. Искам да знам, че си тук, когато заспя.

Той не отвърна, но тя усети, че по тялото му премина тръпка. А когато ръката й се мушна под ризата му и докосна голата му плът, мускулите на корема му се свиха в спазъм. Тя запълзя надолу, промуши ръката си под колана, докосвайки косъмчетата в слабините му и членът му се наля с кръв.

Дланта, която галеше косите й, се сви, като почти й причиняваше болка. Той понечи да се отмести, но после се отказа.

— Ариана, недей… Господи, ако не престанеш ще излея семето си в ръката ти. Отдавна не сме били заедно.

— Брат ми Синан казва, че ръката е по-безопасна от която и да е уличница. Поне болести не може да ти донесе.

Той понечи да се разсмее, но дъхът му секна. Ръката й се спускаше все по-надолу и вече галеше вътрешната страна на бедрата му.

— Да не би да ми предлагаш някой „французки номер“, жено?

Тя му отвърна с лека усмивка. Искаше да му доставя удоволствие дълго, затова отмести ръката си обратно до гърдите му. Миризмата му, тръпчива и мъжествена, сякаш проникваше през кожата й. Гръдният му кош се надигаше под напора на учестеното му дишане, сърцето му биеше в дланта й. Тя прокара ръка по стегната му плът и напипа коричката на прясна рана. Беше дълга и се спускаше по диагонал на гърдите му. Сякаш бе оставена от нож, връх на сабя или…

Стрела.

— Значи все пак е стрелял по теб?! — подскочи Ариана. — Брат ти се е опитал да те убие и ти го покани за кръстник на нашата Неста. Как можа?

Той я гледаше с ледени очи, а гърдите му все по-често се надигаха.

— Хю не е искал да ме убие. Никога не е бил добър стрелец. Аз съм виновен, че се наведох късно. Това е просто игра, която…

Той млъкна внезапно и я погледна изкъсо. Очите му станаха бледосиви, като зимно небе.

— Ти откъде знаеш, че тая рана ми е от Хю?

— Талезин…

Той я стрелна с очи и поклати бавно глава.

— Талезин не знае. Той си мисли, че съм ранен в битката — каза студено и я сграбчи за косата така грубо, че очите й се напълниха със сълзи. — Хю ли ти каза? Затова ли бързаше да се прибере веднага след изтичане на четиридесетте дни? Та да се насади в леглото ми преди да съм си дошъл? Така ли е? — Скубеше я още по-силно, обръщайки главата й назад, а когато доближи лице до нея, яростният му дъх сякаш я опари. — Ако ми сложиш рога, красавице, ще те обеся за хубавото вратленце. Но най-напред ще ти донеса оная работа на брат ми.

Тя заби нокти в китката му в отчаян опит да се освободи.

— Мили Боже! От месеци се разхождам из крепостта! ти дебела като пълнена пуйка. Наистина ли мислиш, че може да съм ти изневерила?

Той се втренчи в лицето й да разбере дали не го лъже, а на Ариана й идеше да забие юмрук между сивите му очи.

— Как може да си такъв глупак! — викна тя. — Понякога така ме вбесяващ, че ми иде да ти се изплюя в лицето!

Той пусна косите й, пое дълбоко въздух и за миг затвори очи.

— Тогава откъде знаеш за нещо, което се е случило само между мен и брат ми в някаква си гора насред Франция? Можеш ли да ми обясниш, Ариана?

Тя нямаше друг избор, освен да му каже истината. Той естествено щеше да я намрази, щеше да се почувства обруган, с извадена на показ душа. Нито един мъж, у когото е останала поне малко чест, не би приел това, което щеше да му каже.

Тя пое дълбоко въздух, сякаш така можеше да събере кураж и започна:

— Нали знаеш, че съм гадателка. Имам видения и в тях виждам бъдещето, а понякога и миналото. Обикновено ми се явяват в каквато и да е вода, напоследък най-често в златния купел. Видях те в битката. Беше есен. Нападаха те иззад дърветата, ти уби един човек с копието си и други четирима със сабята си. После дойде Хю с лък в ръка…

Погледът му се стрелна към златния купел, който лежеше на полицата под прозореца, и Ариана си помисли дали вижда как съдът пулсира и свети отвътре, дали усеща мамещата му сила.

— И какво друго?

— Това е.

— Колко пъти си ме шпионирала с това проклето нещо?

— Не си прав. Аз не мога да влияя на виденията си.

— Какво друго си видяла тогава?

Тя не го погледна, уплашена от това, което щеше да срещне в очите му. Беше се втренчила в ръцете си, които не спираха да мачкат чаршафа, и започна да му разказва за това, как го бе срещнала във виденията си преди дори да го познава.

— Знаех, че ще ми донесеш болка — каза му.

„Но не можех да предположа, че ще се влюбя в теб“ искаше да добави, но съзнаваше, че две признания едновременно са много дори за него.

Затова продължи за виденията: каза му, че е била с него в двора на Рудлан, когато почти не извадиха очите му, че е станала свидетел и на онази есенна утрин, в която бе поискал пони, а получи тояга…

Едва когато свърши, тя вдигна очи и го погледна. Той седеше вцепенен сякаш виждаше самия дявол.

— Рейн… Не е така както си мислиш. Тази близост… Може да бъде и приятна. По-приятна от…

Той се изправи рязко, погледна детето в люлката и тръгна сковано към вратата.

— Рейн!

Ръката му се спря на дръжката, но той не се обърна.

— Знам вкуса на всяка частица от теб. Приех те в себе си, допуснах те до утробата си, до устните си. Толкова ли е лошо, че за миг съм била вътре в душата ти, че съм почувствала част от болката ти?

Той блъсна с юмрук по вратата и я отвори с трясък.

— Стой настрана от миналото ми, не се бъркай в душата ми, Ариана! Просто стой настрана от мен, по дяволите!