Пазителят на сънищата

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Надзирателят на краля изсумтя при вида на елегантния граф, който идваше към него по дългия коридор на Уайт Тауър. Този път той водеше със себе свещеник. „Сега пък какво? Какво, по дяволите?“, помисли си надзирателят.

— Не може да влезете при затворника — изръмжа той, когато ухиленият до уши граф се приближи. — Вече е почти нощ.

— Не можах да намеря свещеник по-рано — отвърна графът, видимо разочарован. — Затворникът ме информира вчера, че би искал да се изповяда.

— Нека си иска каквото му хрумне, но няма да го получи. Не мога да пускам цял Лондон да влиза и излиза от тая проклета килия, сякаш е градската порта.

Графът се наведе напред и екзотичния му парфюм ногъделичка носа на надзирателя.

— Говорих с краля тая сутрин. Той нареди да не му отказваме изповед — подхвана загадъчно графът и смигна с едното око. — Една изповед може да се окаже много полезна на краля, когато се стигне до съд. Нали разбираш?

Надзирателят огледа мъжа в мазното черно расо и го разпозна — беше кюрето от Халоус Баркинг, което се грижеше и за душите на затворници в Уайт Тауър, макар че според надзирателя, най-голямата му грижа бе къшея хляб и мяха с бира.

— О, добре тогава — угоднически отвърна той. — Елате. Ще му дадем проклетия свещеник, щом толкова му е притрябвал…

Рейн лежеше на сламеника в непрогледната тъма и чакаше. С желязната си воля той си бе наложил да не мисли и просто чакаше.

Вратата се отвори със скърцане и в килията влезе надзирателят с факла в ръка. След него идваше някакъв дебелак в черно расо.

— На ти свещеник — изрева надзирателят. — Вземи цялото опрощение, което ти трябва, но гледай да стане по-бързо.

После понечи да се обърне и да излезе от килията, но нещо тежко се стовари върху главата му и той се строполи на пода.

— Здравей, братко — каза весело Хю, измъкна ключовете от колана на надзирателя и ги подхвърли на Рейн.

— Какво правите? — завика свещеникът.

— Бягаме, отче, бягаме — невъзмутимо отвърна Хю. — Свалете си расото.

— В никакъв случай — вирна нос кюрето.

Хю бодна камата си в дебелия му корем и просъска:

— Сваляй го бързо преди да съм ти разпрал корема!

Мърморейки, свещеникът измъкна расото през главата си и остана чисто гол. Рейн грабна дрехата от ръцете му, а Хю откачи веригите, завърза горкия отец и с насмешка погледна краката на брат си, които стърчаха изпод късото расо.

— Трябваше да намеря някой по-висок свещеник. Защо не питаш как е Ариана? Как сме прекарали нощта?

— Ще те убия!

— Това по-късно. Сега трябва да се махаме оттук.

— Не можете да ме оставите така! — проплака свещеникът. — Ще замръзна.

— Тогава моли се за топлината на ада — отвърна през смях Хю и избута Рейн навън.

Докато прекосяваха двора на Кулата, камбаните забиха за тревога и зад тях се дочуха викове.

— По дяволите! — процеди Хю и намали ход, за да не привличат внимание. — Здрава глава имал тоя надзирател. Ще трябва да тичаме след като излезем от двора. Готов ли си?

— Все още мога да те бия на надбягване, братко — заяде се Рейн.

— Ще видим.

Стражите, още не разбрали за какво е цялата врява, тръгнаха да затварят портата, но вниманието им бе насочено към хората, които се суетяха около изходите на кулата и Рейн и Хю успяха незабелязано да се плъзнат покрай тях и да изчезнат в тъмния лабиринт от тесни улички и криви алеи.

Тъй като вечерния час отдавна бе настъпил, по улиците нямаше жив човек. Покривите на сблъсканите една до друга къщи се срещаха над главите им и не пропускаха нито лъч светлина. Без факли двамата почти не виждаха къде вървят, но тъмнината беше и добре дошла, защото наоколо все още се чуваха викове и тропот на коне.

Когато Рейн започна да се съмнява, че ще е в състояние да тича повече, Хю спря в сянката на една църква и каза:

— Ще чакаме тук. Онзи твой червенокос оръженосец ще докара каруца. Ариана казва, че можело да се разчита на него. Моли се да е права.

Кръвта бушуваше в ушите на Рейн, сърцето му биеше бясно и той се чудеше, притеснен и уплашен, как е било възможно само два месеца затвор така да се отразят на силите му. Искаше му се да попита Хю дали Ариана ще бъде с каруцата, но не го направи.

Хю обаче, както често се случваше, прочете мислите му.

— Самата тя ще ни чака в изоставената мелница по пътя за Честър.

Нас.

Парлива ревност изпепели душата му. Погледът му се замъгли от ярост. Той затвори очи, пое дълбоко въздух и видя лицето на Ариана — гордо, решително… изпълнено с любов към него. Той познаваше жена си, знаеше, че тя не бе изпитала нищо в леглото на Хю. Напротив, беше се унижила, за да го спаси.

Бавно Рейн отвори очи и погледна към брат си. В този момент, макар че не го разбра, Хю бе толкова близо до смъртта, че сякаш го бе облазил дъха на дявола.

— Боже, сърцето ми направо ще изскочи — каза графът и сложи ръка на гърдите си. — Остарявам вече.

— Винаги си бил кекав, братле — ухили се злобно Рейн.

— Ти пък винаги си бил неблагодарник. Ако не си разбрал още, спасих те от доста позорна смърт.

— Да, и Хенри съвсем няма да остане доволен.

— Майната му на Хенри. Ще му се наложи да го преглътне. Крадете на Англия винаги са имали нужда от графовете на Честър повече, отколкото ние от тях. Ето я и каруцата.

Дочу се тракане на железни колела и една каруца зави иззад ъгъла и спря пред църквата. Чуруликащият глас на Талезин долетя през тъмнината:

— Не можахте ли да свършите нещо толкова просто като бягството от Тауър, без да вдигате цял Лондон на крак? Бог да ми е на помощ, но…

— В името на краля — стой!

Двама стрелци изскочиха от алеята. Единият носеше факла, чиято светлина се разпръсваше по стените на църквата и проблясваше в златния шлем на Талезин, пронизвайки очите на Рейн. Той дочу свистенето на стрела, а миг по-късно Хю извика и се отпусна върху него.

Рейн залитна от внезапната тежест и макар че все още не виждаше нищо, успя някак да метне Хю в каруцата. Талезин дръпна юздите и потегли. С две-три бързи крачки Рейн се хвана за оста на каруцата и ловко се хвърли вътре.

Докато каруцата летеше с бясна скорост по тъмните пусти улици, Рейн взе да опипва тялото на брат си, търсейки раната. Напипа лепкава кръв, но от стрелата нямаше и следа. После, на откъслечните проблясъци лунна светлина, той видя острието на счупената стрела да стърчи, забито дълбоко в левия хълбок на Хю.

Талезин караше каруцата наслуки по коя да е уличка, стига да видеше, че е достатъчно тъмна и безлюдна. Изведнъж зави рязко и се шмугна зад обгорените стени на запустяла кланица.

Вътре вонеше на стара кръв и гниеща карантия. През изгорелия покрив се виждаше нощното небе — тъмно и мрачно.

— Ще спрем тук за малко, милорд — каза Талезин. — Колкото да отмине хайката. Хю се размърда.

— В какво, по дяволите, лежа?

— В тръстики — отвърна Рейн.

— Смърди по-лошо от оборска тор — навъси се Хю и пое дълбоко въздух. — Всъщност, прав си, мирише на лято. На лятна трева. На времето ви гледах… ти и Сибил… — Болката секна дъха му. — Що за ирония е това! Умирам от стрела, предназначена за теб.

— Боже, Хю, никой не е умрял от стрела в задника.

След кратко мълчание, Хю въздъхна:

— Там ли са ме уцелили? Колко неприятно!

Рейн не можа да сдържи смеха си.

— Съжалявам.

— Да, сигурно… ти винаги си толкова благороден. Мразя те. Винаги съм те мразил.

— Не, не е вярно.

В далечината се дочуха викове и тропот.

— Господи… — простена Хю. — Толкова боли, че сякаш умирам.

— Погледни го от другата страна, братко. Ще ти остане белег, който със сигурност ще въодушевява дамите.

Хю се засмя измъчено.

— Всъщност, може би е жалко, че няма да умра. Тъй като нямам наследници, Честър ще отиде при Сибил и кралят ще стане неин закрилник. Тогава ще я ожени за някой нещастник, който ще трябва да споделя леглото й с теб.

— Никога не съм бил в леглото ти Хю.

— Напротив, напротив. Беше.

Бялото лице на Талезин изведнъж лъсна помежду им.

— Милорд, хайката идва насам. Под моста на Саутуорк ни чака лодка, а от другата страна — коне. Но ще трябва да тичаме до реката.

— Брат ми не може да тича.

— Ха, нали ти казах? — изсмя се дрезгаво Хю. — Благородник. Благороден глупак. Слушай какво ще ти кажа, братко… аз и Ариана…

Ала каквото и да бе решил да му каже, то остана загнездено в устните му и Хю загуби съзнание.

— Милорд, брат ви, господин графът ще изкара някак, докато отвлека вниманието на преследвачите. После ще се върна и за него. Но дори и да го намерят, Хенри само ще се ядоса на брат ви загдето ви е помогнал да избягате. Честър би бил прекалено могъщ враг.

Рейн погледна припадналия си брат. Мразеше го за това, което бе сторил с Ариана и все пак, както обикновено, част от него все още не можеше да забрави онзи Хю, с когото се бяха боричкали и играли като деца. С когото се бяха обичали дори.

— Милорд, трябва да тръгвате незабавно — пришпори го Талезин малко притеснен. — Дайте ми расото си да ги отведа по грешна следа. Ето, вие вземете това.

Момчето бутна златния си шлем в ръцете на Рейн. Металът беше топъл, всъщност почти пареше. Като жив.

— Ариана е убедена, че това нещо е вълшебно и че ти самия си магьосник.

— Жени! — изсумтя Талезин. — Какво ли не им хрумва понякога.

Гърлен глас отекна в обгорените стени. Хората на краля наистина бяха близо, а Рейн премяташе шлема от ръка на ръка и си мислеше за Ариана.

— Да… какво ли не им хрумва.

Талезин задърпа расото и го измъкна през главата на господаря си, който явно нямаше намерение да се размърда скоро.

— Няма да позволите на мъжката си гордост да ви спре да отидете при нея — каза той и думите му прозвучаха като кралска заповед.

Рейн стисна устни, но не промълви.

— Каквото и да е направила, то е било от любов към вас.

Талезин го гледаше с бляскавите си очи, които просветваха в нощта, озарени от сребриста светлина и на Рейн му хрумна налудничавата идея, че това всъщност не са очи, а две ярки звезди. Звезди, които вечно ще светят в безкрайната нощ.

Талезин му говореше някъде от дълбините на тази нощ и думите му звучаха като песен.

— От любов към нея вие пожертвахте всичко, което някога сте смятал за свято — титла, земя, чест, въплътена в клетвата за вярност към краля. — Очите звезди потрепнаха и станаха още по-ясни. — Съжалявате ли за тази жертва, милорд?

— Не! — отвърна решително Рейн.

— Тогава не карайте Ариана да съжалява за своята. — Странната светлина в очите на оръженосеца избледня. Той се извърна настрана и нахлузи расото през главата си. — Това е последното ви изпитание, милорд. Ще трябва да го преминете сам. Този път няма да бъда до вас. Да ви кажа честно — въздъхна Талезин, — последните няколко години бяха прекалено голямо бреме за крехките ми плещи, с тая ваша гордост и с тоя инат на господарката…

Рейн сграбчи момчето за раменете и го избута навън от каруцата.

— Ако смяташ да отвличаш вниманието на преследвачите, престани, за Бога, да дърдориш и действай.

Талезин тръгна и почти веднага се върна. Дръпна шлема от ръцете на господаря си и го нахлупи на главата му.

— Може би ще ви е от полза да го носите, милорд, в случай, че това корито наистина се окаже вълшебно — смутолеви той и отново хукна да върви.

Насред път спря и вдигна ръка за сбогом.

— Нека богинята ви закриля, милорд — прошепна той и се изгуби в мрака.

В този момент Рейн осъзна, че няма да види повече оръженосеца си.

Ала нямаше време за губене. Втурна се в обратната посока и скоро чу виковете на преследвачите да се отдалечават. Заблудата бе подействала.

Беше изминал около триста метра, когато от потъналите в мръсотия улици се издигна бяла мъгла, която сякаш се сгъстяваше с всяка стъпка и скоро стана толкова гъста, че го обви в непрогледна белота, странно суха и топла.

Наоколо не се виждаше нищо. Но миризмата, която се разнасяше от улиците, го ориентираше — оцет и боя край работилниците на бояджиите, кръв и карантия около Пазара за месо, киселина на Стъкларската чаршия… На улицата на златарите веригите, които опъваха заради крадците, едва не го удушиха.

Мъглата приглушаваше всеки звук. От време на време в далечината се чуваше проскърцването на металните табели през магазините, но през по-голямата част от пътя му Рейн сякаш бе обгърнат от тишина.

Плясъкът на вълните по кея му подсказа, че е стигнал реката. Плясъкът и онази характерна миризма — странна комбинация от мирис на мокра пръст, загнили тръстики и мъртва риба. Когато прекоси реката, конят го чакаше там, където бе казал Талезин.

Рейн изведнъж осъзна, че от тази страна на Темза нощта бе ясна и тъмна като уелско езеро. Той погледна на отсрещния бряг, очаквайки да види стените и кулите на Лондон обгърнати от мъгла, но за негова изненада над града грееше яркия сърп на луната.

Небето над него бе осеяно със звезди — искрящи и прекрасни като безброй сребърни късчета, разпилени на повърхността на кладенец. Той пое дълбоко въздух. Беше свободен. Свободен като звездите.

Можеше да тръгне на юг към Франция, да продаде сабята си на крал Луи и отново да си отвоюва титла и земя. Или пък на запад, към Уелс, където го чакаше готова крепост, с нов господар и една стара мечта.

Да, можеше да се прибере у дома. У дома в Уелс, при Ариана… стига гордостта му да можеше да приеме цената, която тя бе платила за свободата му.

Тя стоеше на върха на обветрен хълм, с букет диви цветя в ръце. Над нея златното слънце висеше неподвижно, като окачено в това небе, така лазурно синьо, че чак очите й я заболяваха като го гледаше. Но в сърцето й пареше болка. Тя го беше загубила. Завинаги! О, Господи, беше го загубила!

В далечината се раздвижи нещо… Рицар на кон препускаше през полето към нея. В душата й проблесна надежда — силна, гореща и пламенна, като искра от кремък.

Огненият вятър брулеше все по-силно лицето й. Ароматът на цветята гъделичкаше сетивата й. Сълзи замъгляваха погледа й. Тя протегна ръце, а вятърът поде цвятата и ги завъртя във вихър от пурпурни и жълти венчелистчета.

Той дръпна юздите преди да изкачи хълма и слезе от седлото. Слънцето заискри в златистата му глава и за миг тя изпита такова разочарование, че почти извика от болка. Ала когато той вдигна ръце към главата си, тя видя, че носи шлем, златен шлем. Той го захвърли на земята и слънцето проблесна синкаво в гарвановочерна-та му коса.

Погледна я, напрегнат и колеблив, сякаш се страхуваше да се приближи, сякаш не беше сигурен в любовта й. Нерешителността му предизвика в нея усмивка. Та това бе нейният мъж и любовта й към него бе неизличима и вечна. Той пристъпи плахо към нея.

Тя вече се смееше, полудяла от радост, и тичаше надолу по хълма. Тичаше към единствената си истинска любов. Ръцете му, силни и могъщи, обгърнаха тялото й. Тя се отпусна в прегръдките му и почувства такава топлина, сякаш отново се връщаше у дома след дълго и безкрайно отсъствие. Гласът му, топъл като вятъра, я погали.

— Обичам те, Ариана, обичам те…

Тя вдигна очи да погледне лицето му, лицето на своя любим.

— Нали ти казах, че ще те чакам… — прошепна.

— Да…

— Ще те чакам вечно, Рейн.

Той я притисна до себе си, завъртя я отново и отново, а вятърът поде смеха им и го разнесе далеч през вековете.