Пазителят на сънищата

ТРЕТА ГЛАВА

От шест години насам за първи път беше толкова близо до дома. Ако изобщо можеше да се нарече дом мястото, където бе прекарал първите петнайсет години от живота си. Детството му бе преминало в риене на тор из оборите на графа на Честър и безкраен страх от юмруци.

Оттогава се бе връщал там само веднъж: през един летен ден като този, единствения ден в неговия живот, когато цялото му същество бе изпълнено от надеждата, че всичко може да се сбъдне, стига човек силно да го желае. Дори любовта и вечното щастие. Беше през юли. Слънцето грееше високо в едно небе с лавандуловия цвят на очите й, въздухът ухаеше на иглики, а морето…

Не, може би не трябваше да си спомня за това.

Мъжът, когото всички наричаха Черният дракон, препускаше в галон далеч пред своята армия, яхнал бойния си жребец. Хенри не го викаше спешно, но Рейн смяташе, че е неприлично да кара краля да чака.

Рицарите прекосяваха дебрите на Коуд Юлоу — планинска гора с високи ели и дъбове, сплели клони в непроходими гъсталаци. Бурята беше отминала и сега слънцето печеше силно, но под разлистените корони на дърветата цареше сивкав сумрак. Миришеше на мокра пръст. Конските копита безшумно пристъпваха по влажната земя, покрита със загнили листа и плесенясали шишарки. Крехката тишина се нарушаваше само от откъслечните крясъци на далечен кос.

Рицарят вървеше сред тази тишина и покой и се опитваше да не мисли. Стараеше се да забрави, че зад тези гористи хълмове беше границата с Англия, а отвъд нея — графството Честър и… неговият роден дом.

Той можеше да се върне там сега, след като баща му беше вече мъртъв.

Ако се върнеше, Сибил щеше да бъде там. Щеше да го посрещне на входа на крепостта, лицето й щеше да грейне от радост… Толкова отдавна не се бяха виждали.

„О, Рейн…“, щеше да каже тя. Просто така: Рейн. Но името му, изречено от тези устни, би прозвучало по-нежно и от ангелска песен.

Тя щеше да прати слугите за хляб и вода, щеше да го въведе в замъка, а там — щеше да му пее, както някога, когато бяха деца. Очите му щяха дълго да се наслаждават на русата й глава, наведена над псалтира и така тя нямаше да види болката в тях. Щеше да го попита какво бе преживял през последните шест години, какви земи бе посетил и когато той започнеше да разказва, виолетово-сините й очи щяха да се налеят със сълзи.

Но вечерта рано или късно щеше да свърши и девойката, която някога бе обичал, щеше да се качи по стълбите към спалнята си, както бе правила през последните шест години, за да прекара нощта,… споделяйки леглото си с брат му.

От устните на Рейн се откъсна тежко проклятие. Може би трябваше да прояви достатъчно разум и да стои настрана от тази част на Англия. Може би беше безсмислено да моли краля да го удостои с честта на Рудлан. Владението наистина беше спорно и, като всички погранични земи, можеше да се превърне в едно от най-мощните баронства в Англия, ако господарят му бе достатъчно амбициозен. То бе всичко, което Рейн искаше, всичко, от което се нуждаеше сега. Единственият недостатък бе близостта му с Честър.

Изведнъж огромно животно, което си пробиваше път между храстите, наруши тишината. Рейн се дръпна. Един кон без ездач пресече дъбравите и препусна напред. От врата му течеше кръв. Животното се спря и извърна глава. Ноздрите му бълваха пара, очите му горяха. От храсталака излезе втори кон. Яздеше го рицар в броня.

— Засада! — викна той през рамо. — Уелсците предприеха атака! Кралят е покосен!

Рейн се обърна да вземе копието и щита от оръженосеца си.

— Талезин! Връщай се!

Заповедта увисна във въздуха. Пред смаяния поглед на Рейн стоеше уплашения до смърт десетгодишен паж на сър Одо.

— Какво, по дяволите, правиш тук?! Къде е оръженосецът ми?

Момчето се сви пред гнева на господаря си.

— В-в Рудлан, к-където го оставихте, сир. Каза, че сте му наредили д-да брани н-нещо от графа.

В Рудлан нямаше нищо, което Хю можеше да му отнеме, освен самата крепост. Най-вероятно Талезин беше хвърлил око на онази зеленоока кучка. Жените щяха да унищожат това момче. Не, самият той щеше да го унищожи още щом го пипне.

Рейн изпрати един от оръженосците да предупреди армията и смушка коня да върви, когато забеляза, че пажът на сър Одо незабелязано се шмугна сред войската.

— Ей, момче! — викна Рейн подире му. — Стой настрана от битката. Само да те видя, че се правиш на герой — ще ти нашаря гърба! Ясно ли е?

Рицарите тръгнаха в галоп по пътеката, прокарана от бягащите коне и скоро до ушите им стигнаха приглушените шумове на битката — цвиленето на коне, писъците, проклятията и истеричния крясък на фанфарите. От хълма, до който бяха стигнали, се виждаше и самото бойно поле.

Крал Хенри и малобройната му армия бяха приклещени в едно залесено дефиле. Пред тях пътят бе преграден от паднали дървета, зад тях беше врагът, а от гористите хълмове непрекъснато се спускаха нови и нови уелски войни. Рицарите, в техните тромави доспехи, не можеха да се противопоставят на бързоногите уелсци, върховете на смъртоносните им стрели, които пробиваха дори ризниците. Тесният проход вече бе задръстен от мъртвите тела на хора и коне.

— Кралят е мъртъв! — дочу се нечий вик и в миг хората на Хенри се втурнаха към измамната сигурност на гората.

Рейн видя кралското знаме да пада, нададе боен вик:

— А moi, le Raine! — и се спусна надолу по хълма.

С див рев, той сбра побягналите кралски войски и, без да обръща внимание на стрелите, които летяха към него от всички посоки, се втурна към мястото, където за последен път бе видял краля. Завари Хенри на колене, отчаяно размахал щит пред брадвата на един уелсец, извади дългата си сабя и покоси нападателя със сила, от която самият се разтресе. После скочи от коня, изправи на крака зашеметения крал с едната си ръка, а с другата вдигна знамето от калта, развя го високо над главата си и бойният му вик прокънтя из дефилето.

— А Henri, le roi!

Миг по-късно битката беше вече свършила. Тръбачът на уелсците засвири отбой и врагът изчезна в гъстата гора.

Рейн изтри кръвта от сабята си и се обърна към своя крал. Луничките на младия монарх приличаха на мастилени петна на фона на червената му брада. Изпъкналите му сиви очи бяха пълни с див ужас. Рейн осъзна, че на Хенри му се случваше за първи път да бъде наистина близо до смъртта.

— Изглеждате добре за мъртвец, сир — каза Рейн с ленива усмивка. — Оуейн, господарят на Гвинедите, ще бъде дълбоко разочарован.

— Да, наистина ще бъде — отвърна Хенри през смях.

Естествената руменина започна да се връща по лицето му и големите му груби ръце хванаха Рейн за раменете.

— Ти ми спаси живота! — каза той и впери поглед в очите му. Гласът му затрептя от истинско вълнение. — Кажи, какво желаеш, най-смели сред рицарите, и ако онова, което искаш е във властта ми, то ще ти бъде дадено.

— Ваша Светлост, желая само да бъда ваш слуга. Кралят стисна раменете му и леко го разтърси.

— Днес ти спаси повече от един човешки живот. Днес ти спаси цяло кралство.

Да, наистина. Рейн сведе очи, за да прикрие пламъците на надеждата в тях. И вие, кралю, господарю мой, ще ми дадете Рудлан в замяна.

— Сега не е време за сън, милейди.

Ариана отвори очи и видя лицето на едно момче пред себе си. Лицето му беше толкова бледо, че тъмночервените вежди на челото му изглеждаха като прорези. Те се сключваха над катраненочерни очи, в които проблясваше странна светлина. Той примигна и светлината в зениците му помътня. Устните му се свиха в лукава, типично момчешка, усмивка.

Ариана понечи да се изправи и светът наоколо се завъртя. Момчето сложи здрава ръка зад гърба й.

— Ей, полека. Не ставайте толкова рязко.

Когато подът спря да подскача пред очите й, Ариана се огледа. Все още беше в избата. Русият норманец, който се бе опитал да я изнасили, лежеше проснат между чувалите с брашно. На главата му зееше кървава рана и тя си помисли, че е мъртъв, докато от устата му не се дочу пиянско хъркане.

Слепоочията й пулсираха, а чувството, че всеки момент ще повърне, сковаваше стомаха й. Тя затвори за миг очи.

— Какво стана?

— Сигурно сте си ударила главата и от това сте загубила съзнание за известно време — отвърна момчето.

Гласът му беше странен. Говореше на уелски и макар словата, които произнасяше, да бяха съвсем обикновени, той сякаш ги изпяваше.

Ариана отвори очи и погледна към рицаря. Момчето се усмихна многозначително и хвърли поглед към каменната мелница, която лежеше на пода.

— И той изглежда се е ударил лошо.

— Да не би аз…

Зави й се свят. Спомняше си, че бе замахнала с мелницата към рицаря, но не би следвало да го е ударила, защото той след това бе изругал нещо и бе продължил да мачка гърдите й. Имаше и нещо друго… Една фигура, едно привидение, което бе толкова реално, сякаш наистина беше от плът и кръв. И ярък син пламък…

Каменните стени на избата отново заиграха и Ариана простена. Помисли си, че ще повърне. Задиша тежко и опипа подутината на челото си.

Момчето се изправи на крака бавно и грациозно като атлет. Беше облечен като нормански оръженосец, но на главата му имаше очукан златен шлем, реликва от незапомнени времена. Ариана бе виждала такъв шлем само веднъж — в ръцете на онзи трубадур, който й бе подарил златния купел. Но той беше старец, а лицето, което стоеше под шлема сега, бе на момче, което едва ли имаше и седемнайсет години.

То й подаде ръка.

— Не искам да ви пришпорвам, лейди Ариана, но наистина трябва да се махаме оттук.

Тя се вцепени, дори не хвана подадената й ръка.

— Ти знаеш коя съм?

— Дали знам? Милейди, как бих могъл да не знам, след като вашата хубост, мъдростта и чара ви са станали легенда. В целия Уелс няма човек, който не би ви познал.

Той се усмихна така ведро и широко, че Ариана просто не можа да не отвърне на усмивката му.

— Що за щуротии!

— Съвсем не са щуротии — отвърна той и отново й подаде ръка. — Ако обичате, милейди.

Тя очакваше да й каже нещо повече за себе си, но той не промълви.

— Няма да тръгна с теб, докато не ми кажеш кой си.

Той погледна към рицаря, който хъркаше в чувалите с брашно и отвърна:

— Да не би да искате да останете тук с него? Острата брадичка на Ариана се вдигна ядосано.

Братята й безпогрешно биха познали този жест. Момчето въздъхна.

— Казвам се Талезин, но ако искате да ви изредя родословието си, ще ми трябва цял ден. Достатъчно ли е, ако ви кажа, че първото нещо, което видях на този свят, бяха снежните върхове на Уидфа Фор? Аз съм трубадур — добави той с нескрита гордост.

Ариана наистина беше впечатлена, защото уелски трубадури можеха да бъдат само избрани хора, почти винаги от благороден произход. Но я гризеше съмнение.

— Тогава защо си облечен като нормански оръженосец?

— А вие — защо сте се облякла като прислужница? Той беше прав.

Ариана му подаде ръка и се остави да й помогне при ставането. Вече беше само леко замаяна и това, че нямаше да й се наложи да повръща, я успокои.

— Значи си син на Гвинедите?

— Не казах ли това току що? — отвърна той обидено. — Идвате ли или не?

— Познаваш ли баща ми? При него ли ще ме водиш сега? Къде ме водиш?

Той вдигна очи към небето, промълви нещо, което приличаше на: „Боже опази“, въздъхна и добави:

— Водя ви на сигурно място, милейди.

Двамата тръгнаха, но на вратата момчето рязко спря, щракна с пръсти, обърна се мърморейки и изчезна навътре в избата. Когато отново излезе от мрака, в ръцете му проблясваше златния купел. Той го беше притиснал здраво до гърдите си и за миг на Ариана й се стори, че вълшебният съд свети с пулсираща светлина. Но когато момчето й го подаде, тя с облекчение установи, че металната повърхност е естествено хладна.

— Готова ли сте за тръгване, милейди? — попита той нервно, сякаш тя го бе накарала да се връща за купела.

После я поведе по тесните каменни стълби. Когато минаха покрай голямата зала, Ариана със страх погледна вътре, където гореше буен огън. Край дървените маси бяха насядали група мъже, които безгрижно ядяха и пиеха. Един жонгльор, облечен в лъскава шарена туника, кръжеше около войниците, подрънкваше на китара и пееше някаква мръсна песен. Ариана беше сигурна, че жонгльорът гледа право в тях, но на лицето му не се изписа тревога и той не пропусна нито ред от песента.

Двамата минаха през тежката обкована врата. Портата към централната крепостна кула беше полуотворена, но до нея, облегнати на стената, стояха двама копиенос-ци. Те си подаваха кана с вино и се смееха на някаква глупава история за един монах, който имал вземане-даване със съпругата на градски големец. Ариана и момчето минаха току под носовете на двамата стражари, но те сякаш не ги забелязваха.

„Като, че ли не ни виждат!“, помисли си Ариана и изпита странна тръпка.

Миг по-късно, когато един рицар, който идваше по стълбите срещу тях, кимна небрежно на момчето, Ариана се засмя на собствената си глупост. Никой не беше тръгнал да ги гони просто защото всички познаваха Талезин и знаеха, че той има право да я води… където и да я водеше.

Ариана следваше плътно златния шлем надолу по дървените стъпала. Вътрешно обмисляше дали е разумно да се довери на това непознато момче, но то все пак я извеждаше на сигурно място извън крепостта — поне така бе обещал — а веднъж излезли на открито, тя можеше да избяга от него.

Образът на онова привидение не напускаше съзнанието й. То беше самият демон на отмъщението, с онзи огнен стълб, който изригна от показалеца му, за да…

Глупости! Тя беше покосила рицаря, тя го бе ударила с каменната мелница. Всичко останало беше просто илюзия, резултат от удара в главата й.

Тя разгледа снажния гръб, който се движеше пред нея, изящната талия, тесния ханш, дългите крайници. Той беше толкова реален — едно съвсем нормално момче, нахално и дръзко, като толкова други. Не беше никакъв ангел. По-скоро приличаше на братята й.

Двамата прекосиха подвижния мост и навлязоха в двора. Около тях цареше непрогледна белота. Ариана за първи път виждаше толкова гъста мъгла. Сякаш пелена ги делеше от света наоколо. Мъглата бе удивително плътна, но влагата й сякаш не се усещаше. По-скоро искреше и блещукаше като хиляди ледени кристалчета, макар че дори не беше студено. От дълбините й се процеждаше странно лъчене, сякаш млечнобялата пелена бе осветена отвътре. Ариана едва успяваше да види пътя на сантиметри пред нея, а момчето крачеше смело напред и дългите му крайници покриваха такава площ, че на нея й се налагаше да подтичва, за да не го изпусне. Макар че в непрогледната мъгла Ариана не виждаше нищо, до ушите й достигаха стъпки. Около нея ехтяха разнообразни звуци — цвилене на коне, груби мъжки гласове, пиянска песен… От време на време наблизо пробягваше сянка и все пак Ариана имаше чувството, че само тя и момчето са попаднали в клопката на тази непроницаема мъгла, а зад бялата пелена, която ги обгръщаше, свети топло слънце в безоблачно небе.

Вече пресичаха главната порта, а до този миг никой не ги беше спрял. Тук мъглата ставаше по-рядка, макар че от реката непрестанно се носеха гъсти талази. Щом прекосиха подвижния мост, момчето отново ускори крачка. Ариана хвърли последен поглед към крепостта. Гъст, млечен облак, легнал ниско над земята, беше обгърнал кулата и всичко около нея. Ето колко естествена бе причината за тази странна мъгла. Боже мой, тя наистина бе започнала да се поддава на въображението.

Талезин я поведе с бърза крачка по отъпкания път към града. Градските порти се люшкаха и проскърцваха на ръждясалите си панти. Улиците бяха пусти — онези, които бяха останали живи, отдавна бяха намерили убежище в горите наблизо. Макар да не се виждаха хора, скорошното им присъствие бе очевидно. Пътят пред тях бе обсипан с прогизнали самуни хляб, разпокъсани дрехи, захвърлени кофи за вода — изобщо всичко, което норманците бяха сметнали за ненужно.

Във въздуха се носеше миризмата на горяща мокра дървесина. Но когато стигнаха до пазарището, Ариана забеляза, че малките дървени магазинчета и къщите, в които живееха градските големци, стояха непокътнати. Черният дракон не беше глупак. Новият господар на Рудлан, който и да бе той, щеше да се нуждае от налозите върху труда на амбулантния търговец, на мелничаря, на седларя…

От една от уличките изскочи пищящо прасе и едва не се сблъска с Ариана. Тя извика и понечи да се отмести от пътя му, но попадна на купчина дърва. Политна да падне, ала момчето отново подложи силната си ръка и я задържа. Макар самият той да бе слабичък, хватката му беше съвсем здрава и Ариана почувства приятното усещане, че може да се осланя на някого.

— Внимавайте! — каза той с мелодичния си глас. Това бяха първите думи, които изговаряше откакто напуснаха избата.

— Не трябва ли да хванем пътя към гората? — попита Ариана и тревогата, която изпитваше, се отрази в гласа й.

— Не, по-добре ще е да отидем с лодка.

Той беше прав. Ако тръгнеха по устието само след някой и друг час щяха да стигнат до земята на Гвинедите — път, който щеше да им отнеме дни, ако поемеха по суша.

През целия път до пристана двамата мълчаха. На кея цареше тайнствена тишина. Само водата се разбиваше с плясък в крайбрежните камънаци.

Талезин веднага се насочи към една от лодките, развърза въжетата, помогна на Ариана да се качи на борда, настани я на носа и сам скочи вътре. После вещо изправи платното и лодката потегли.

Като видя как вятърът изпълва платното, Ариана изпита странно вълнение. Талезин й се ухили широко, свали красивия си шлем и небрежно го захвърли на кърмата. Докато обръщаше руля по посока на течението, вятърът развя дългата му коса. Кичурите бяха ярки, оранжево-червени и удивително приличаха на лисича опашка.

Те се спуснаха по дългото устие на реката. Земята наоколо беше равна, бреговете — на места песъчливи, на места блатисти, а мочурищата, които се простираха далеч навътре в равнината, приличаха на петнисто зелено море. Блатните птици се гмуркаха и издигаха във висините, уловили въздушните течения, и напук на всичко, което й се бе случило през този ден, Ариана изведнъж се почувства волна и свободна, сякаш и тя летеше с тях.

Вече излизаха в открито море. По повърхността на водата подскачаха бели зайчета, които напомняха за току-що отминалата буря. Ариана се изправи на носа и зарея поглед в далечината към дома. Лодката пореше вълните, хладни пръски морска вода обсипваха лицето й и я изпълваха с наслада.

Но изведнъж платното зад нея изплющя, лодката се наклони и смени посоката. Ариана се извърна рязко, обладана от гняв и страх…

Вече не плаваха към земята на Гвинедите. Сега лодката следваше курс към Англия, а момчето беше напуснало кърмата и стоеше точно пред очите й.

„Къде ме водиш?“, попита тя с поглед.

„Простете ми, лейди Ариана“, отвърна безмълвно той? сякаш прочел мислите й, и притисна към лицето й някаква кърпа, напоена с течност.

Уплашена до смърт, Ариана отвори уста да поеме въздух и упойващия аромат на буниката изпълни дробовете й.

Над очите й падна мрак и тя вече нищо не чувстваше.

Миришеше на бобена чорба, отнякъде долиташе смях и веселото чуруликане на тръстикова свирка. Ариана отвори очи, размърда се и по краката й пробяга остра болка. Видя, че лежи на някакъв сламеник, на който сигурно щеше да й бъде удобно, ако ръцете и краката й не бяха вързани. Устната й кухина бе странно пресъхнала, сякаш някой бе напъхал парче плат вътре. О, Боже, наистина бяха запушили устата й с нещо! Тя преглътна и почти се задави от горчив метален вкус. Изправи глава да види къде се намира. Лежеше в някаква шатра. Мебелировката беше съвсем оскъдна — метална ракла; сандък, облечен в кожа; мангал, пълен с угаснали въглени; тапициран стол и… някакъв странен предмет, който приличаше на мъжки торс, изплетен от слама. Ариана се загледа в него, опитвайки се да разбере за какво може да служи и миг по-късно се сети. Това беше нещо подобно на закачалка, на която рицарите слагаха ризниците си. Значи лежеше вързана в шатрата на рицар, нормански рицар. Сякаш за потвърждение на мислите й, отвън се дочуха стъпки и носова френска реч.

Ариана отчаяно затвори очи. Беше повярвала на онова проклето момче и той я бе довел право в ръцете на врага. Сълзи напираха през стиснатите й клепачи и бавно започнаха да се стичат по страните й. Не можеше да си обясни как болката от това предателство бе успяла да я сломи дотолкова, че да заплаче, след като не бе проронила дори сълза за смъртта на Сидро и за всичко, което се случи след това.

Беше минало доста време, когато тя отново отвори очи. През един процеп в платнения покрив над главата й се виждаше небето и позлатените облаци, които се носеха по него. Денят бе твърде млад, за да е същият. Вероятно вече бе станало утре и тя бе проспала нощта в безсъзнание. Младежът сигурно я беше изкъпал, защото по тялото й вече не се виждаха пръски кал. Дори косата й беше подредена и чиста, а туниката — сменена с нова.

Само вълшебният купел не се виждаше никъде. Изглежда го беше задържал.

Дългът й повеляваше някак си да се измъкне оттук, но вероятността да развърже здравите пранги, които стягаха крайниците й, и да се прокрадне незабелязано през вражеския лагер, пълен с рицари и въоръжени до зъби бойци, беше почти нищожна. Освен това нямаше и представа къде се намира. Можеше дори да бъде в самото сърце на Англия.

Ариана дочу мъжки смях и говор, от които я делеше само платното на шатрата, и изтръпна. Долавяше само откъслечни думи — кралят, битката, проклетите уелсци… Постепенно гласовете станаха по-далечни и накрая съвсем заглъхнаха.

Някъде засвири тръба. Вятърът се усили и изду платнените стени на шатрата. През един процеп нахлу свеж въздух и Ариана забеляза копие, побито в меката пръст пред входа. Знамето, което висеше на края му, се развя от внезапния полъх. Черен дракон на кървавочервен фон.