Пазителят на сънищата

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Като гледаше как тромавите пръсти на мъжа й сплитат клонките пирен в мъничък венец, Ариана не можа да сдържи усмивката си. Детето, увито здраво в мек лен, се полюшваше помежду им на дървото, под което двамата бяха спрели да похапнат на път за летния панаир в Честър.

Рейн завърши венеца, подви коляно и го положи на главата на Неста, сякаш коронясваше царица. Венчето беше голямо за мъничката главица и се килна над едното око на малката. Рейн се разсмя, отърка нос в нослето на дъщеря си и весело я смъмри:

— Я се стегни, че приличаш на пияна самодива!

Ариана също се засмя и се наведе през рамото му, отърквайки бюст в гърба му.

— А ти, скъпи, къде се научи така добре да плетеш венци?

Той се дръпна сякаш да избяга от докосването й и седна, опрял гръб на ствола на дървото. Ариана си помисли, че няма да й отговори, но той вдигна глава, погледна я с очи, по-сурови и от калената скала, край която седяха, и отвърна:

— Правил съм венци за Сибил, когато бяхме деца. Учудвам се, че не си го видяла, Ариана. Нали обичаш да надничаш в миналото ми.

— Никога не ми се е явявало видение за теб и Сибил.

Той оголи зъби в подобие на усмивка.

— Какъв късмет! Съмнявам се, че щеше да ти хареса онова, което би видяла.

Внезапни сълзи запариха в очите на Ариана и тя бързо извърна глава, за да ги скрие. В Честър те щяха да останат като гости в имението на брат му. И на Сибил.

Един жълъд тупна в полата й и я стресна. Следващият се търколи на земята до ръката на Рейн. Ариана се загледа в лъскавия кафяв плод и ръката с тези дълги смугли пръсти, които можеха да въртят сабя, да плетат венци и… да галят жена, и посегна да вземе жълъда, като умишлено отърка ръка в неговата.

Това докосване, макар и толкова незначително, я изпълваше с болезнен копнеж. Той естествено почти веднага отмести ръката си, но това вече едва ли имаше значение. Тя бе видяла как косъмчетата настръхват чак до лакътя му, бе усетила, че дъхът му за миг секва.

Слънцето, нажежено до бяло, грееше така безпощадно, че дори дебелата сянка на широките дъбови листа не можеше да даде така нужната прохлада. Ариана усети, че в улейчето между гърдите й се стича пот и развя тънката коприна на пазвата си, дано раздвижи поне малко натежалия въздух. Усети, че Рейн я гледа, но когато вдигна глава, той отмести очи.

Устата й беше пресъхнала. Тя потърси мяха с вино сред разпръснатите остатъци от закуската им и отпи на големи глътки. Две-три капки се изплъзнаха от ъгълчето на устните й и се стекоха надолу по шията й. Тя ги спря, а после облиза лепкавите си пръсти.

Рейн пак я гледаше, но този път тя не вдигна глава. „Нека гледа“, помисли си, „няма да му навреди“. После се изправи, изтупа полепналите семена и клечки от полата си и тръгна да се разходи.

Наблизо имаше широка дига, която се простираше надлъж по полето. От източната й страна се издигаше висока пръстена стена, която се простираше докъдето стига погледа. Талезин й бе казал, че е прокопана от един саксонски крал, за да раздели Уелс от Англия. Сега тя делеше земите на мъжа й от тези на брат му.

Докато стоеше на върха на стената и гледаше надолу, Ариана изведнъж почувства желание да се втурне да изследва, както бе правила, когато бе малко момиче и искаше да впечатли деветимата си братя. Но дигата бе задръстена от високи тръстики и треви, а единственият мъж, който можеше да бъде впечатлен сега, изобщо не даваше вид, че се интересува от заниманията й.

Самотен облак пропълзя пред слънцето и хвърли сянка над пожълтелите треви. Ариана сложи ръка на челото си и погледна към самотния дъб. Наблизо си почиваха цяла свита слуги и войни, жертвените животни, които бяха повели със себе си, пасяха вяло в изсъхналото поле, но под дървото Рейн беше сам.

„Брак ли е това?“, чудеше се Ариана. Може ли да спиш с някого в едно легло, което не споделяте и да се смята, че двамата сте съпрузи?

Тя вече се бе възстановила от раждането, но се чудеше как да му го каже. Не смееше да се доближи до него нощем, от страх, че той ще й обърне гръб.

Отнякъде се чуваше ромол. Сред пожълтелите от слънцето треви и сивотата на напечените скали се простираше свеж и пъстър оазис — яркосини метличини, златист синап и още пирен.

Ариана тръгна към плъпналите цветя, порейки с полите си високата трева. Водата примамливо бълбукаше и обещаваше свежест и хлад. Уплашена птичка изхвръкна от гъсталака и размаха ослепително бели криле. Тревата бе зелена тук, онова наситено и ярко зелено, което само младите растения имат.

„Пролетта едва си е отишла“, помисли си Ариана, приклекна сред оазиса от цветя и загреба с пълни шепи от реката. Водата сякаш ухаеше на портокали.

Той отхапа и сокът се плисна по небцето му — сладък, дъхав и свеж. За първи път вкусваше нещо толкова приятно. Погледна към момичето и се усмихна.

„Е, може би като се изключат устните ти, сладка Сибил.“

— Харесва ли ти?

— Да, дай ми още.

Тя поднесе още едно парче от непознатия екзотичен Плод към устните му и той го лапна, заедно с половината й пръсти. После придърпа лицето й и я целуна. Устните и имаха вкуса на портокали — сладки, уханни и свежи.

— Дай още.

— Много сте лаком, сър.

— Никога не си се оплаквала преди — отвърна й и отново я целуна.

— Обичаш ли ме, Рейн? — попита го тя и плъзна ръка надолу по корема му.

— Да — простена той.

Усещането бе почти болка — сладка и екзотична като портокала, като вкуса на устните й. И приятна, толкова приятна…

— Не ме напускай тогава.

Той я повали в жълтата лятна трева, развърза елека й и гърдите й изпълниха дланите му.

Трябваше да я напусне. Ако останеше, имаше опасност никога да не излезе от оборите.

— Ще се ожениш ли за мен? — прошепна тя във врата му и дъхът й погали кожата му — топъл и ароматен.

Той вдигна глава и погледна дълбоко в очите й. Лавандуловосини, с цвят на лятно небе по здрач.

— Ти принадлежиш на Хю. Не можеш да се противопоставиш нито на баща си, нито на моя баща.

— Мога и ще го направя! — отсече тя и удари юмруче по гърба му. — Аз съм твоя, Рейн. Твоя! Питах свещеника. Той каза, че едно момиче не може да бьде венчано против волята си. Вярно, послъгах го. Казах му че искам да стана Христова невеста. — Смехът й зазвънтя наоколо, извивайки се по краищата като листенца н роза. — О, Рейн, виждаш ли ме като монахиня? — Тя направи смирена физиономия и сви свенливо устни.

Искаше му се да я целуне, но не го направи.

— Ще дойда с теб — заяви тя.

— О, Сибил, скъпа… Не можеш да дойдеш с мен. Аз отивам с армията на Матилда.

— И си мислиш, че като застанеш пред тази велика кралица с тези дрипи и босите си крака, та тя ще те направи рицар?! — Тя се постара да прозвучи ядосано, но гласът й трепереше. — Ще ти връчат едно копие, ще те направят пехотинец и ще загинеш още в първата битка.

Тялото му покриваше нейното, а в гърдите му сякаш имаше тежест. Той потри лице в косите й и усети аромата им — сладникав и тежък. Аромат на портокали. Винаги щом се сетеше за този ден щеше да усеща тази миризма.

Търкулна се по гръб и впери поглед в небето. Беше чисто, празно, голямо като самия свят.

— Няма да загина. Ще се върна, но вече ще бъда рицар.

Тя сложи длан на лицето му и го извърна, докато погледите им се срещнаха.

— А аз ще съм тук, Рейн. Ще чакам…

— Ще чака — промълви Ариана.

— За никъде не бързаме. Не ставай преди да ти е минало.

Главата й лежеше в скута на Рейн. Бедрата му бяха твърди, топли и някак уютни, ала той й се сърдеше. Напоследък май непрекъснато й се сърдеше.

— Какво стана? — попита тя и в следващия миг осъзна всичко.

— Припадна — отвърна той и я изправи. Хватката му бе толкова здрава, че тя не забеляза страха в гласа му. — Боже Господи, Ариана, строполи се като посечено дърво — по очи и право във водата. Щеше да се удавиш, ако…

— Стига си ми викал — сопна се тя и се дръпна от ръцете му.

От рязкото движение отново й се зави свят. Наведе се встрани и повърна в тревата. Той хвана косите й и ги махна от лицето й. После пъхна нещо бяло и мокро в ръцете й. Мили Боже! Превръзка! Направо я досмеша. Значи Черният дракон, най-страшният рицар, абсолютният шампион в двубоите из целия християнски свят, се разхождаше с превръзочни материали под ръка!

— Пак ти се е явило някое от ония проклети видения, нали?

Тя зарови лице в мократа превръзка, за да избегне погледа му.

— Чия душа покори този път?

Гласът му беше груб и студен. Едва когато чу поскърцването на ботушите му по сухата трева, Ариана най-после вдигна глава.

Топъл вятър лъхна лицето й и донесе ароматът на портокали.

След като прекосиха дигата и преминаха на английска земя, пътят за Честър стана достатъчно широк да побере шестнадесет рицаря, но Ариана и Рейн яздеха толкова близо един до друг, че шпорите им от време на време се докосваха. Всъщност той бе този, който непрекъснато се приближаваше, въпреки че дори не бе я погледнал откакто бе получила онова видение край извора.

В тази си част Честър се състоеше предимно от жълто-зелени солени блата и ливади, изпъстрени с пасящи животни. Лятното слънце сипеше жега по пътя пред тях и въздухът трептеше от мараня. Наоколо се разнасяше тежката миризма на тор.

Ариана си помисли, че за първи път в живота си стъпва на вражеска територия. Навремето винаги си бе представяла Англия като бълбукащ казан, обкръжен от подскачащи дяволи. Нещо подобно на описанията, които техния свещеник даваше за дълбините на ада. В този ден жегата бе толкова непоносима, че напълно съвпадаше с детските й представи.

Пътят зави и двамата се озоваха край широката и ленива река Дий, която криволичеше в равнината. В спокойните й води се отразяваха ръждивочервените стени на Честър. Покрай брега трептеше лека мъгла, която бавно пропълзяваше нагоре и се размиваше пред стените на града. Рейн закова рязко коня си и се загледа в онова, което някога бе било негов дом.

Ариана проследи изражението му. Нищо не трепна в каменното му лице, суровите му устни останаха непроменени, очите му премрежено се рееха в далечината, но тя вече го познаваше по-добре и знаеше, че той се старае да прикрие чувствата си именно защото в този момент те бяха по-силни от всякога. Той се връщаше в Честър триумфиращ, точно както се бе заклел някога, ала триумфът му бе напразен. Жената, която бе обичал, в края на краищата не го бе дочакала. Мъжът, когото най-много искаше да впечатли, бе умрял и бе отнесъл завинаги със себе си и презрението, което изпитваше към незаконния си син.

Ариана едва не положи ръка на рамото му в знак, че го разбира, но после осъзна, че това едва ли би имало значение за него.

Двамата прекосиха на сал реката и влязоха в града. Улиците бяха претъпкани с къщи от черно дърво и вар, подредени една до друга като бъчви в изба. Повечето имаха магазини, чиито сергии излизаха направо на улицата като в ориенталско пазарище.

В Уелс имаше малко градове и никой от тях не бе толкова голям, колкото Честър. Ариана вървеше и гледаше като замяна навалицата от търговци и купувачи, които пъплеха наоколо, като плъхове в хамбар. Улиците бяха толкова тесни, че покривите на къщите от двете страни се докосваха и спираха слънцето, а въздухът сякаш трепереше от тракането на каруците, звънът на църковните камбани и дрезгавите викове на продавачите, които хвалеха стоката си. Градът кипеше от живот.

Пътят им минаваше покрай една странична улица и Ариана видя кръглия песъчлив купол на огромна църква. Може би това бе катедралата, за чиито прозорци тя бе чувала да се говори. Бяха украсени с цветни, приличащи на скъпоценни камъни стъкла и тя дълго не можа да откъсне поглед от красотата им.

Най-после прекосиха подвижния мост, който висеше на железни вериги, дебели колкото дънери и навлязоха в павирания двор на самия замък. Пред тях се извисяваше грамадна квадратна кула, обсипана с безброй малки кръгли прозорчета, над която се издигаше Белият кон на Честър. Знамето висеше неподвижно в горещината.

Рейн я хвана през кръста и й помогна да слезе от седлото. Ръката му сякаш се задържа за миг до тялото й, но това бе просто един несъзнателен жест и нищо повече. И все пак усещането за ръцете му, обхванали талията й, за бедрото му, което се отърка в полите й, за близостта на лицето му, я накара да потръпне, въпреки адската горещина.

Ала той се обърна и с абсолютно същия жест помогна и на Едит да слезе от коня.

Графът на Честър се зададе през двора и косата му заблестя на слънцето като току-що изсечен флорин. Поздрави ги с целувката на мира и театрално каза:

— Добре дошъл, братко. Днес си по-красива от разцъфнал храст, снахичке.

Ариана дочу нечий радостен вик и се обърна. Сибил се спусна по стръмните стъпала на замъка, но очите й бяха приковани в Рейн и усмивката й бе само за него. Беше облечена в рокля с толкова много бродерия, че приличаше на самата пролет. Краищата на ръкавите й се спускаха чак до земята. Беше прекрасна. Рейн отвърна на усмивката й и Ариана отмести поглед.

— Добре дошли в нашия замък — каза Сибил и загледа със скрита усмивка малката уелска принцеса, чиито очи ставаха все по-големи и по-големи при вида на разкоша наоколо.

Висока и извита като катедрала, залата имаше камина, достатъчно голяма да побере цели два вола. От двете й страни се издигаха лавици със съдове от злато и сребро, прекрасни бокали и екзотични чаши, направени от черупки на щраусови яйца и ахат. Копринени драпе-рии и пищни килими покриваха стените, а на площта зад пиедестала с ярки и златисти бои бе изрисувана картина, изобразяваща как Далила отрязва косите на Самсон. Подът бе застлан с емайлирани черни и кафяви плочи, върху които, вместо тръстики, лежаха кожи на животни.

Сибил бе сгодена за графа на Честър на деветгодишна възраст и още тогава бе пратена да живее в къщата на бъдещия си съпруг, както бе обичая. Баща й също се славеше с мощ и богатство, но дори и той не се бе оказал способен да подготви дъщеря си за разточителното благополучие, което се демонстрираше в Честър.

— Ела, ще ти покажа стаята, в която ще спите с Рейн — каза домакинята и поведе Ариана към една от спалните, иззидани в дебелите стени на замъка.

В Честър гостите не задръстваха залата с наровете си нощем, а биваха настанявани в отделни стаи. Сибил отвори една от вратите по дългия коридор и въведе Ариана вътре.

— Реших да сложа детето и бавачката в една от мансардните стаи. Тази тук е малко неуютна, струва ми се.

Сибил проявяваше излишна скромност. Всъщност спалнята бе обзаведена с такъв лукс, че дори имаше свещи от извит восък, а зелената копринена кувертюра на леглото бе обрамчена с боброви кожи.

Ариана видя Едит и детето да се качват но стълбите, водени от един слуга и така подскочи, че Сибил за миг си помисли, че ще побегне след тях.

— Детето ще се настани добре, не бива да се притеснявате — успокои я тя.

Ариана се обърна и лицето й се озари от неочаквана усмивка.

„Красотата й е рядка и поразяваща“, помисли си Сибил със завист. „На такава хубост малко мъже биха устояли.“

— Не исках да ви обидя — оправда се Ариана. — Не се и съмнявам, че ще настанят малката както подобава. А Едит може винаги да ми я донесе, когато огладнее.

— Толкова ви завиждам за бебето — възкликна Сибил, опитвайки се да заплете нишка на приятелство между себе си и тази сдържана девойка, която бе станала съпруга на Рейн.

Тя усещаше желязната сърцевина на Ариана Гвинедска. Девойката бе твърда и издръжлива като рудата, която се добиваше в черните хълмове на родината й и притежаваше сила, която винаги бе липсвала на Сибил.

„Може би ако бях по-упорита“, помисли си тя, „щях да удържа на обещанието си и да дочакам Рейн“.

— Опитах всичко за да зачена — продължи Сибил, колкото да запълни тишината. — Като се започне с окачването на имел над леглото и се свърши с отварите от анасон и вино. Толкова молитви съм отправила към Света Маргарита, че горката женица сигурно вече я болят ушите, ако светиите изобщо имат уши.

Тя спря глупавото си дърдорене и изведнъж се почувства премазана от онази стара и позната болка. Господи, толкова искаше да има дете! Заради какъв грях бе обречена на празнота? За това, че не бе обичала Рейн достатъчно или пък защото го обичаше прекалено много? Ако го бе дочакала… Каква ли щеше да бъде съдбата й?

За нейна изненада Арианахвана ръката й и в зелените й очи личеше истинско съчувствие. Ала думите й бяха тежки:

— Още сте млада.

Сибил изпита мигновена ярост. Двадесет и седем години съвсем не бяха малко.

Сякаш за да подчертае собствената си младост, Ариана въздъхна по детски и размаха ръце пред лицето си.

— Боже мили! Винаги ли е толкова горещо в Англия?

Въпреки затворените капаци и дебелината на каменните стени, в стаята пак бе твърде топло. Сибил тъкмо щеше да каже нещо за времето, когато Рейн, който допреди малко се бе разхождал с брат си из двора, изведнъж се появи в рамката на вратата. Очите му веднага потърсиха Ариана, а тя самата още не го бе забелязала и както си стоеше насред стаята, свали бонето си и разтърси глава. Косите й се посипаха по гърба като водопад от есенни листа — червеникави, златисти и кафяви. Тя прокара ръка по гърдите си с несъзнателен, но възбуждащ жест и приглади дрехата си. Рейн следеше движенията на жена си и Сибил забеляза как лицето му се изпъва по скулите, а очите му потъмняват. Ала когато Ариана вдигна глава, той погледна встрани.

Отначало Ариана просто стоеше и гледаше мъжа си, а напрежението, което се надигаше помежду им, се усети дори във въздуха — тежко и потискащо като жегата.

— Ще отида да видя как е Неста — каза накрая тя и излезе от стаята, без да го погледне повече.

— Страхувам се, че не ме харесва — пророни Сибил.

— Тя не харесва никой норманец. Можеш ли да я виниш?

Сибил се почувства отблъсната от твърдата нотка в гласа му. Не бе очаквала от него така да подскочи в защита на жена си.

Рейн разтвори капаците на прозореца и хвърли поглед на запад към земите си. Сиво-сините хълмове на Рудлан се виждаха от тази страна на замъка и тя именно затова го бе настанила в тази стая.

— Намираш ли Честър променен от последния път, когато дойде? — попита Сибил и се приближи до него, така че да вижда лицето му.

— Не, не особено — отвърна той, но скулите му почти незабележимо потрепнаха.

Последния път той бе дошъл в деня на сватбата им с Хю. Бе влязъл в залата посред тържеството, бе прекосил цялата й дължина и бе спрял пред Сибил да я погледне. Тя бе седяла като вкаменена на стола си, а гърдите й едва не се пръснаха от страх, радост и отчаяние. Никога нямаше да забрави очите му. В този миг в тях не се четеше нищо. Нито болка, нито гняв, дори не съжаление.

Той се извърна рязко от прозореца и закрачи из стаята. Поспря се за миг да си поиграе с халката, поставена до леглото за сокол, какъвто той нямаше. Дресировката на соколи бе благородническо занимание. В неговото детство за такива неща никога не бе имало място.

Двама слуги внесоха в стаята вана, пълна с топла, ароматна вода. Според обичая домакинята трябваше да помага на гостите да се изкъпят при пристигането и Сибил се почувства малко уплашена. Чудеше се дали ще успее да го докосне без да се хвърли в прегръдките му, без той да разбере колко силно е желанието й да бъде с него.

Той обаче не показа ни най-малко притеснение нито при вида на ваната, нито при мисълта, че Сибил ще го къпе.

Беше го събличала и преди, макар и не по такива невинни поводи, и споменът за онези времена накара ръцете й да треперят, когато измъкна ботушите му и му помогна да свали туниката си. Усещаше, че лицето й пламва и не можеше да го гледа повече. Когато остана съвсем гол, той пристъпи с естествена грациозност към ваната и влезе в топлата вода.

Тя взе една кърпа и започна да трие гърба му. Отзад той не можеше да я вижда и тя можеше изцяло да се отдаде на удоволствието да гледа тялото му. Веднага забеляза промените. Сега плътта му бе по мъжки стегната и силна. Белезите също бяха типично мъжки. Погледна изящната линия на врата му, уязвим въпреки цялата му сила на боец, и във въображението си го целуна точно там. После остави кърпата и с насапунисани ръце разтри раменете му, изваяните в битките гърди и гладките плочки на стомаха му. Въпреки неудобството, което изпитваше, тя не можа да се сдържи и погледна дали се бе възбудил от докосването й. Не беше.

Нещо изтропа и Рейн рязко вдигна глава. Жена му стоеше на прага, уловена в един слънчев лъч, който блестеше от прозореца и се отразяваше в бронзовата огърлица на шията й, създавайки огнен ореол около лицето й. Докато двамата се гледаха, нещо помежду им проблясна — горещо и ярко, като пламналия кръг около шията й.

Сибил коленичеше до ваната забравена.

Кръчмарката разцепи монетата на две и върна рестото на Талезин. Момчето подаде една от пръстените чаши с бира на Ариана, вдигна своята за наздраве и се ухили заядливо.

— За любовта!

— Дай да пием за нещо друго.

Усмивката на Талезин стана още по-широка и на бузите му цъфнаха две трапчинки, големи колкото половин монета.

— За чукането, тогава!

На Ариана не й оставаше нищо друго освен да се разсмее.

Бирата беше топла и имаше дъх на кожа, но все пак утоли жаждата й. Стараейки се да не я забележат, Ариана се огледа за Рейн. Всички бяха тръгнали заедно за панаира, но Талезин и тя някакси се бяха отделили от другите.

Момчето я хвана за ръка и я поведе надолу по гъмжащата от хора улица. От двете страни се простираха шатри и сергии, отрупани с такова разнообразие от стоки и шарени знамена, че на човек му се завиваше свят. Скоро Ариана започна да забелязва, че всяка жена, с която се разминаваха, се обръща след тях, но пък и Талезин с пелерината си от петльови пера засенчваше дори шаренията по сергиите за платове и килими. Беше метнал гуслата на гърба си и по-хубавичките девойки час по час му подвикваха да изпее някоя песен.

Тълпата пред тях се бе струпала около нещо и надаваше весели викове. Група артисти се бяха събрали и показваха трикове с дресирани кучета, уморена стара мечка и опърпан лъв в клетка. Но онова, което привличаше тълпата бе един мъж с коса като овче руно и кожа, черна като катран, който държеше запалена главня в Ръце. Когато човекът пъхна главнята в гърлото си и глътна огъня, Ариана зяпна вцепенена от страх и любопитство. Талезин изсумтя презрително.

— Това е прост номер, милейди. Много лесно става.

Ариана понечи да попита момчето дали той би се справил по-добре, но после размисли. Ако той наистина беше магьосник, сигурно можеше да бълва огън от устата си като дракон, както и да го поглъща, а тя не искаше подобни демонстрации.

Двамата тъкмо бяха излезли от тълпата, която гледаше огнегълтача, когато някакъв продавач на платове и слугата му разпънаха топ алена коприна и ги разделиха. Ариана бързо заобиколи лъскавата платнена река, но от Талезин нямаше и следа.

Почувствала се изоставена и сама насред гъмжащия от хора панаир, Ариана изведнъж се уплаши. Започна да се оглежда трескаво наоколо, въртеше се насам-натам и едва не събори един дървен войник, който излагаше за продан нова ризница и шлем. После тръгна почти тичешком покрай сергиите с медни съдове, кожени седла, дървени вани, сарацински килими и безброй други стоки, докато накрая се озова пред граф Хю.

— Ариана! — възкликна той. — Май си се загубила. Не трябваше ли Талезин да те съпровожда?

— Тоя проклетник! — отвърна Ариана с пресилен смях. — Сигурно се е заплеснал по някоя хубавица.

Хю я поведе към една по-безлюдна улица, а сребърните звънчета на сокола, който носеше върху юмрука си, подрънкваха на всяка крачка. Птицата, със златовезаната си качулка, обшита с перли и ярки пера, изглеждаше почти толкова ослепително, колкото и господаря й.

Хю спря пред една сергия с подправки и миризмата на канела и карамфил напомни на Ариана деня, в който двамата с Рейн бяха ходили на пазара в Рудлан. Проблемите не й изглеждаха така непреодолими тогава. Но по онова време той все още не знаеше за виденията й и не се бе отвърнал от нея.

Сред виковете на купувачи и продавачи тя дочу смеха му — дълбок и гърлен, по своему неповторим. Обърна се и го видя. До него стоеше Сибил. Двамата гледаха лудориите на две дресирани маймуни и не след дълго Сибил също отметна златистата си глава и смехът й — ясен и звънлив като подрънкването на звънчетата — се смеси с неговия.

„Красотата й е прекалена“, помисли си Ариана.

Съпругата на Хю беше толкова бяла, така крехка. Устните й бяха малки и сочни и винаги изглеждаха сякаш всеки момент ще се разтворят. Изящната й красота просто нараняваше Ариана. На фона на това златисто и бяло съвършенство тя изглеждаше простовата и обикновена. И тази жена бе познала целувките на Рейн, бе усетила тялото му до своето, бе почувствала любовта му.

Изведнъж той вдигна глава и погледите им се срещнаха, но в очите му, естествено, не се четеше нищо. Ариана дочу гласа на Хю и се разсмя, макар да нямаше представа какво й говори графа.

— Вие, милорд, сте много обигран в любезностите — каза му тя с най-пленителната си усмивка и го остави да я хване под ръка.

Знаеше, че Рейн ги гледа и искаше да го накара да ревнува, макар че тя бе тази, която се разяждаше от ревност.

— Притежавам и други умения — заговори й Хю с мазен глас. — Някои от тях може би ще ви харесат, ако благоволите да ме дарите с милостта си, скъпа Ариана.

Да дариш някого с милостта си! Това бе просто кавалерски ефемизъм за секс.

Тя се дръпна рязко от ръцете му и каза:

— Аз съм омъжена, графе. За вашия брат.

— Сякаш клетвите могат да обвържат сърцето на една истинска жена — сви рамене Хю. — Любовта не е част от брака, уважаема. Освен това би било пълна глупост да отдадете сърцето си на Рейн.

„Закъсня. Вече го отдадох“, помисли си Ариана и по начина, по който Хю я погледна, разбра, че мислите й са проличали на лицето й. Какво от това.

Графът не изглеждаше нито смутен, нито обиден от отказа й.

— Първо жена ми, сега пък и вие — въздъхна той, а после дрезгаво се разсмя. — Господи, дори аз го обичам. Когато не го мразя, естествено.

„Каква ли любов изпитва Хю към брат си, след като е способен така равнодушно да си играе с живота му, а после да примамва жена му в леглото си“, помисли си Ариана.

„Ала в сърцето място има само за Господ, господар и верен ат…“

Песента — чиста и звънлива, долетя до нея над платените покриви на шатрите и шумотевицата на тълпата.

— Чуйте! — викна тя.

— Какво? — учуди се Хю, но тя вече го теглеше към музиката.

Пееше Талезин. Беше сигурна в това, още преди да го види. Той седеше на една обърната каца с лютнята в ръка и когато тя си проби път през публиката, предимно женска, той вдигна глава, отметна рижав кичур от лицето си, намигна й и продължи:

„Най-после ще чуя края на песента“, помисли си Ариана. Най-накрая щеше да разбере дали жената от езерото намира своя любим. Това й се струваше толкова важно, сякаш животът, нейният и на езерното момиче, се движеше по една и съща права. Сякаш ако девойката в песента успееше да спечели любовта на смелия си рицар, то Ариана също може би щеше да бъде обичана.

Някой застана до нея и тя не трябваше дори да поглежда, за да разбере, че е Рейн.

Междувременно рицарят от песента се бе върнал при любимата си победен и тя му се бе присмяла.

Талезин спря за миг и топлият летен бриз отнесе последните звуци на лютнята. В тишината Ариана дочу сподавен стон и осъзна, че той всъщност идваше от нея.

Лютнята зазвънтя отново и гласът на Талезин, допреди малко нисък и покъртителен като стон, се извиси в радостни трели.

„Тя рицаря в прегръдките си хвана обгърна го със своята любов. И заедно с безмерната си обич, дари го с радост и живот без край.“

Рицарят до Ариана сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си.

— Какво си дете! — каза той и избърса сълзите й. — Защо плачеш сега? Та това е просто една глупава историйка.

— Ти никога няма да го разбереш — отвърна тя и гласът й затрепери. — През целия си живот едно момиче мечтае това да й се случи, да срещне мъж, който толкова да я обича.

— Колко? — изсмя се той. — Колкото да тръгне да убива дракони от любов ли?

Това вече й дойде в повече. Тя се отскубна от ръцете му и избяга. Чу гласа му след себе си, но не се обърна.

Панаирът бе разположен в сянката на крепостта, по тучните брегове на реката. Ариана успя някак си да намери страничната врата, вдълбана в стената, и влезе тичешком в двора.

— Ариана!

Тя се обърна и остана изненадана, че той я е последвал. Не беше хукнала, за да го накара да тича след нея и се съмняваше, че ще може да го погледне в очите сега. Не искаше да бъде с него. Нека да върви при Сибил!

Обърна се и затича нагоре по стръмните стъпала на замъка. Чувстваше се като подгонено животно, което търси убежище. Можеше да го намери единствено в стаята си. Там той нямаше да я последва. Пантофките й се подхлъзваха по емайлираните плочи на пода. Полата й се оплиташе в краката и й пречеше. Тя се препъна и падна на колене, одирайки дланите си в каменните стъпала към втория етаж.

— Ариана! — викна отново той.

Тя погледна през рамо и се изправи на крака. Дъхът й дереше гърлото. Ръцете й пареха.

Той вече бе съвсем близо. Шпорите му драскаха по каменния под и хвърляха искри. Фигурата му си играеше със снопа светлина от прозорците — ту го скриваше, ту пропускаше, и все повече се приближаваше.

В следващия миг вече бе при нея. Дръпна я рязко и прикова тялото й до стената.

— Дяволите да те вземат!

Дишаше тежко. Очите му хвърляха искри, по-ярки от тези, които излизаха от шпорите му, когато крачеше из залата.

— Не бягай от мен, когато те викам!

— Защо просто не ми подсвирнеш, както правиш с хрьтките си? Няма смисъл да хабиш дъха си.

Той се приближи до нея и дъхът му погали устните й. Тя можеше да види всеки детайл от лицето му — наболата брада, бръчиците в ъгъла на устата му, очите му, пеиелявосиви и все по-тъмни, като облаци пред дъжд.

— Ако искаш да се караме, с удоволствие ще ти се подчиня — изръмжа гърлено той.

Едната половина на Ариана съзнаваше, че никога няма да го върне в леглото си, ако продължава да се държи така глупаво, но другата не можеше да се пребори с гнева, който замъгляваше съзнанието й.

— Остави ме! — отсече тя и го блъсна грубо. Главата му се отметна назад, но ръцете му останаха приковани за стената. Той огледа тялото й по цялата му дължина и на лицето му се изписа видимо удоволствие. Роклята й имаше двоен колан от златиста коприна, който обвиваше талията и ханша й и завършваше отпред във формата на триъгълник. До този момент Ариана не бе забелязвала, че този вид дреха така силно подчертава мястото, където бедрата й се разделят. Сега усещаше погледа му там и това я караше да кипи.

Той вдигна глава. Очите му пламтяха от страст.

— Няма да падна гол на колене пред теб, Ариана.

— Не съм те молила да го правиш.

Той се наведе и я целуна. Устните му бяха горещи и жадни, а бе минало толкова време, през което тя не бе усещала вкуса им, че сега й се струваше, че никога няма да може да им се насити.

Ръката му легна на гърдите й и тя изведнъж осъзна колко болезнено натежали са те. Той развърза връзките на ризата й и пъхна длан под фината материя. Зърната й бяха станали толкова чувствителни от кърменето, че тя почти простена, когато пръстите му едва-едва ги докоснаха.

Над главите им се разнесе пронизителният писък на дете.

— Дъщеря ми е гладна — каза той без да отделя устни от нейните.

Но… не я пусна. Погледна голата й гръд и пръстите му, толкова мургави на фона на бледата й кожа, обхванаха зърното й и го притиснаха, докато на върха му се нояви капка мляко.

От гърлото й се изтръгна стон.

Той улови капката върху палеца си и бавно, без да откъсва поглед от очите й, я поднесе към отворените си устни. Езикът му изскочи бързо и за нула време я облиза. Ариана простена името му.

— Милейди?

Едит стоеше на стълбите с пищящ вързоп в ръце. Бузите й бяха поруменели, но на лицето й се четеше неодобрение.

— Извинете ме, милейди. Но Неста… Гладна е.

Рейн проследи кестенявата коса на жена си, която се люлееше на гърба й и галеше хълбоците й, докато стройната й фигура се качваше по стълбите.

Беше сигурен, че ако зарови лице в тази коса, ще усети аромата на лимони. Той можеше да я последва в стаята, можеше да я гледа как кърми Неста и да си представя, че усеща зърното й в устата си, че долавя вкуса на тялото й. Господи, това тяло! После, когато детето им заспеше, той можеше да я положи в леглото, да я съблече бавно и да докосне с устните си всяка част на прелестното й тяло. Можеше да зарови лице между бедрата й и да остане там, докато тя потрепери цялата. Сетне можеше да се гмурне дълбоко в нея, докато му се стори, че умира.

Самата мисъл за всичко това така го възбуждаше, че той се притисна до стената и затвори очи.

Желаеше я.

Но не можеше да понесе мисълта, че тя го бе съзряла във виденията си — уплашен, сам и уязвим. Това бе прекалена интимност. По-близка и от сливането на две тела. Или може би толкова близка, колкото щеше да бъде сексът с нея, ако си позволеше да го направи. Съзнаваше, че не може да я отбягва вечно. Такава воля не бе по силите на никой мъж.

Но щеше да пристъпи към нея едва когато усетеше, че е готов. Едва когато бъдеше сигурен, че след това няма да се чувства обладан и духом, телом, изцяло и завинаги.

И вместо да направи онова, което искаше, вместо да тръгне след нея и да я люби до края на деня и през цялата нош, той се върна в залата.

Още с влизането видя Талезин, който стоеше облегнат на една от колоните, преметнал лютнята на врата си. Поради някаква причина видът на клетия оръженосец изпълни гърдите на Рейн с неистов гняв. Непрекъснатото дърдорене на това момче, романтичните му разкази за рицари, девици, двубои и вечна любов го разнежваха дотам, че вече бе почнал да им се поддава и това го дразнеше.

Той се приближи до момчето и размаха пръст пред лицето му.

— Ако те чуя звук да издадеш повече, ще ти нахлупя това дрънкало на главата!

Талезин се разсмя и вдигна ръка да се предпази.

— Милорд, ако не давате и пет пари за главата ми, пощадете поне лютнята.

Рейн изръмжа нещо и излезе ядосано. Не след дълго, без дори да разбере как, се озова насред двора. Трябваше да купи толкова неща, хубав расов кон като начало, но не се върна на панаира. Краката му сякаш сами го отведоха на арената за дуели.

Ботушите му вдигаха прах по алеята. В дъното се виждаше Противника — чучело, облечено в стара ризница, с щит в едната ръка. Отдалече, със слънцето, блеснало в изкуствените му очи, Противника изглеждаше почти като истински и приличаше на стар уморен рицар, който дълго се е борил и много е видял.

За разлика от Хю и всяко друго момче, което мечтаеше да стане рицар, Рейн не беше израснал на кон, с копие в ръка. Той трябваше да се прокрадва нощем с кон, отмъкнат от оборите на баща му, за да може да се упражнява на чучелото. Често го хващаха и го пребиваха до смърт, но това не го отказа.

Заболяваше го навремето, когато забележеше, че баща му се тревожи повече за расовите си коне, отколкото за него, сина му, но сега разбираше по-добре стария граф. Един хубав боен кон струваше повече, отколкото един обикновен човек можеше да спечели за цял живот. Нетрениран ездач можеше да застраши здравето и живота на това ценно животно.

И все пак с тези откраднати коне и без никой, който да му покаже, Рейн някак бе успял да се научи да държи копието здраво, докато напада, да обръща галопиращ жребец, без да изпуска юздите. През всичките тези часове го крепеше една мечта — да коленичи един ден пред баща си, да усети ръката му поне веднъж като израз на гордост, а не на гняв, и да чуе думите: „Бъди достоен рицар.“

Не беше станало така. Не баща му, а негов враг го посвети в рицарство в една далечна земя, а когато той се върна у дома в деня, в който брат му се женеше за неговата любима, и застана пред баща си горд и може би малко уплашен, с броня, шпори и рицарска сабя, окачена на деветнайсетгодишната му снага, старият граф го погледна и попита:

— Този пък кой е?

— Твоето копеле, конярчето, милорд — отвърна той тогава, с увереност, която можеше да повали и змей. — Не ме ли познахте?

Но графът махна с ръка, както би прогонил муха, кацнала на ръкава му и рече през смях:

— Мислех си, че хората на Матилда ще направят сляп евнух от тебе.

Останалите също се разсмяха. Гостите, Хю, дори Сибил.

Погледни ме, искаше да извика Рейн в това безизразно лице. Аз съм твой син, по дяволите! Твой син!

Но вместо това каза:

— Сбъркал си, те ме направиха рицар.

Баща му го погледна със студените си сиви очи, които толкова приличаха на неговите, но не видя рицаря в него, не дори мъжа. Виждаше само сина на една блудница.

Тогава Рейн разбра, че това няма да се промени никога.

Сега, при спомена за този ден, той грабна един камък и ядосано го запрати по чучелото. Чудеше се дали Ариана е видяла този ден в някое от проклетите си видения.

— Рейн… Търсих те.

Той се обърна. Дребна, стройна фигура се движеше по полето към него. Косите й бяха разпуснати като на момиче и се полюшваха на гърба й, златисти и бляскави.

„Не всички спомени са лоши“, помисли си той и се усмихна.

— Ех, Сибил…

Двамата повървяха мълчаливо до градината на замъка. Тук бе толкова тихо, стените спираха вятъра, живият плет обгръщаше всичко в зелената си пелена, старите дъбове хвърляха прохладна сянка, а цветята, подредени в геометричните си лехи, приличаха на сарацински килим. Въздухът почти лепнеше от миризмата на рози, лилии, мента и кориандър.

Двамата се спряха до басейна и Рейн забеляза сребристото тяло на един шаран, който се шмугна между обраслите с водорасли лилии. Листата на повърхността се раздвижиха и наоколо се разнесе пискливия глас на някое мушитрънче.

Сибил си играеше с брошката, която държеше мантията й. Украшението беше евтино, без камъни и гравюри и изобразяваше две сърца. Сибил видя, че Рейн го гледа и попита:

— Спомняш ли си тази брошка? Подари ми я през онова лято, когато замина.

— Да — отвърна той, макар да нямаше спомен за подобно нещо.

Сто на сто не й беше купил брошката. Не разполагаше с пари, докато работеше в оборите на Честър. Сигурно я бе откраднал от някоя сергия на пазара. Освен това не бе заминал през онова лято. Беше откаран в Рудлан завързан за един кон като роб, за да стане пленник, който баща му никога нямаше да освободи. Тя спря, обърна се и кръстоса ръце на гърдите си.

— Няма ли да ме питаш защо се омъжих за Хю?

— Не. Знам защо.

Тя понечи да се усмихне, но устните й затрепериха.

— Ти много се забави, Рейн.

Кичур коса падна над лицето й и той го отметна назад.

— Никога не съм очаквал, че ще ме дочакаш.

Казваше й самата истина. Беше се надявал, но никога не бе вярвал истински, че това може да се случи. Всъщност не си спомняше миг от живота си, в който да бе вярвал в нещо или в някого.

— Ти бе сгодена за Хю. Беше родена за графиня. Аз бях по-долу и от слуга. Даже по-зле. Бях едно незаконно дете, конярче в оборите на господаря. Никога не съм мислил, че ще ме дочакаш.

— Значи си се лъгал, защото аз те чаках. Чаках те и се молих за нас. Всеки ден благославях Бога, че старият граф не бързаше да задоми Хю, защото не искаше наследникът му да мисли отрано за наследство. После започнаха да се чуват приказки за теб — колко си бил смел, в какви безпощадни битки си се хвърлял… Първо, за да спечелиш рицарството, а после и в дуелите. Хю каза веднъж, че… ще загинеш преди да навършиш двадесет. Той говореше така уверено и аз… аз си помислих, че ако се омъжа за него вече няма да излагаш на опасност живота си.

Изненадата сигурно бе проличала на лицето му, защото Сибил побърза да сложи пръст на устните му.

— Знам — каза тя тихо и тъжно. — Едва по-късно осъзнах, че правиш това не заради мен, а заради себе си. За слава, пари и могъщество. Щеше да продължиш вечно да рискуваш живота си, каквото й да направех.

„Не, не вечно“, помисли си Рейн.

Бе осъзнал това във Франция, където за първи път бе изпитал страх от смъртта. Защото сега имаше за какво да живее.

— Рейн… — Тя сложи длан на лицето му. — Така и не престанах да те обичам.

Тези слова трябваше го стоплят, но не успяха. Изведнъж той осъзна, че вместо радост, те му причиниха болка. Бяха изречени от неподходяща жена.

Обичам те… Искаше да чуе тези думи от устните на Ариана.

Той погледна лицето на Сибил, с леките гънки в ъгълчетата на устните й, с бръчиците около носа й, и видя едно момиче, което се бе интересувало от него, когато никой друг не го бе грижа. Дължеше й толкова много и не искаше да я наранява.

Погали лицето й с опакото на ръката си и каза:

— О, Сибил… Беше толкова отдавна. Бяхме деца.

Тя поклати глава и от очите й бликнаха сълзи.

— Това няма никакво значение. Аз и досега те обичам.

Той вдигна глава и зарея поглед в заздрачаващото се небе — лавандуловосиньо като очите й. Беше я обичал навремето, но това бе момчешка любов. И все пак тази любов го вълнуваше…

Той хвана острата й брадичка между пръстите си, вдигна лицето й и я целуна.

Устните й бяха все така сладки и меки, но страстта си бе отишла. Може би никога не бе я имало. Вероятно бе присъствала само в спомените му.

Изведнъж дочу някакъв звук. Толкова слаб, че можене да е трепнала птица, дори вятър, който прелита през храстите. Ала Рейн разбра, че не е това. Пусна Сибил и бавно се обърна.

Ариана стоеше на края на езерото. Така близо сякаш бе изникнала от зелените му дълбини, като девойката от онази песен. Макар че не можеше да види болката на лицето й, той я почувства.

Тя сложи ръка на устата си, сякащ да спре вик, или може би стон, и избяга.

Ариана дръпна юздите и погледна назад към Честърското поле. Внезапен вятър развя мантията й и донесе със себе си миризмата на дъжд. Буреносни облаци, стоманеносиви като очите му, едрееха на хоризонта.

Рой жълто-черни пеперуди, усетили бурята, литнаха от обгорените треви и скриха червеникавите кули на Честър.

— Това въобще не ви прилича, милейди — каза Талезин след като огледа изражението й. — Да бягате като подплашен заек при първата съперница.

— Не бягам, Талезин, и не считам Сибил за съперница.

Рижавите му вежди подскочиха.

— О! И защо тогава напускаме бойното поле?

— Бойното поле не е тук, а в Рудлан. И аз трябва да се преборя не с някоя жена, а с глупавата гордост на един мъж.

— Значи все пак ще се борите за него?

Тя пришпори коня да застигне ескорта си и Едит с Неста и през рамо отвърна:

— Да те вземат дяволите, шантав мъдрецо! Та аз обичам този човек. Естествено, че ще се боря за него.

Талезин препусна след нея и само след миг конете им се изравниха. Оръженосецът яздеше добре. Въобще правеше всичко без грешка, както можеше да се очаква от човек, живял векове.

— Не съм мъдрец, милейди — въздъхна момчето и се загледа в една пеперуда, която пърхаше между ушите на жребеца му. — Не знам откъде ви е хрумнала тази налудничава идея, но ако господарят разбере, цялата вина ще се стовари на мен. Пак ще ме заплашва с обесване и…

— Спри да плямпаш, момче! Имам нужда от тишина, за да мисля.

Талезин я остави да мисли не повече от две-три секунди и отново се разприказва:

— Какво смятате да направим, милейди, за да го върнем обратно в леглото ви?

— Ти няма да правиш нищо.

— Мислех си, че едно любовно биле ще свърши работа.

— Така ли? Та съпругът ми да пощурее от страст и да почне да се нахвърля на всяка жена, която се изпречи на пътя му? Не! На теб се пада една съвсем малка роля в този план, момче, и гледай да не я оплескаш.

Талезин не се задоволяваше с малките роли в който и да е план и остана видимо разочарован.

— И какво трябва да направя?

— Да го доведеш на стоящите камъни в полунощ на празника на Луната. На всяка цена, дори ако трябва да приложиш някоя магия.

— Аз не знам магии, милейди.

Ариана изсумтя така шумно, че чак конят й обърна глава да види какво става.

Двамата пояздиха мълчаливо минута-две, а после Талезин започна да си тананика някаква мръсна песен и не след дълго отново подхвана своето.

— И все пак си мисля, че любовното биле ще помогне…

— Искаш ли да те хвърлят от кулата в казан с вряло олио, мъдрецо?

— О, не, не, милейди. Моля ви. И не съм…

— Или може би да те набучат на шиш и да те опекат като охранена гъска? Никакво любовно биле, ясно ли е?

— Да, милейди — въздъхна Талезин.

Прекосиха дигата и стигнаха до мястото, където Двамата с Рейн бяха спрели да починат на отиване. Ариана се замисли за видението, което бе имала през онзи ден — Рейн, млад и изгарящ от страст полага Сибил на тревата.

Имаше някаква жестокост в мъжкото му желание, Някакъв див и необуздан стремеж да притежава. Но имаше и други, по-нежни чувства — копнеж да достави удоволствие, да закриля, да обича.

Навремето гордостта явно не му бе пречила да разк-рива любовта си.

— Талезин? Твоята богиня щеше ли да ми изпрати Рейн, ако знаеше, че той никога няма да ме обикне?

— Струва ми се, че не ви разбирам, милейди. Черният дракон ви обича. Дори най-голямата глупачка би го забелязала.

Ариана въздъхна тежко и се обърна да го погледне в очите.

— Да, знам, че ме обича, но искам да ми го каже. Едва тогава ще бъда сигурна, че го е признал и пред себе си.

„Колко е хубаво човек да си е у дома“, помисли си той.

Залязващото слънце къпеше крепостта в меко червеникаво сияние. Воят на нечий рог прокънтя в равното поле. Вятърът донесе миризмата на горящо дъбово дърво и зелен тис. Обикновено рогът свиреше за края на работния ден, но днес беше празник. Честваха денят на Ламас и започването на жътвата. Тази вечер селяните щяха да танцуват край буйни огньове и щяха да пият бира от избите на господаря.

„А може би“, помисли си Рейн, „самият господар и съпругата му също ще успеят да си устроят свой интимен празник“.

Торбичката на колана му тегнеше от подаръка, който й бе донесъл от панаира в Честър — скъпа брошка във формата на дракон, обсипана с диаманти, рубини и перли. Това бе дар, който той наистина не можеше да си позволи, но човек едва ли можеше да се надява да хване птичка, ако е с празни ръце.

Тя не беше в залата, където се надяваше да я намери. Всъщност освен Рьодри и пажът на сър Одо, които нагряваха ябълково вино на камината, в залата нямаше никой. Рейн поздрави весело двете момчета и съвсем наистина им се усмихна. Това толкова неприсъщо за господаря настроение накара момчетата да зяпнат от почуда. Те се спогледаха неразбиращо, свиха рамене и отново се заеха с виното.

Рейн тъкмо се канеше да ги попита къде е господарката им, когато в залата, тътрейки крака, влезе сър Одо със навъсен вид и сметало в ръка. Следващите два часа Рейн прекара в обсъждане на очакваните приходи от жътвата. Така или иначе, нямаше да е от полза да се показва прекалено загрижен за съпругата си.

Ала когато разговорът със сър Одо приключи и Рейн най-после се добра до стаята им, Ариана не беше там. Само Талезин се изпъваше на раклата под прозореца и подрънкваше на арфата си.

— Къде е лейди Ариана?

— Насам-натам.

— Насам-натам къде? — свъси вежди Рейн.

От арфата изведнъж бликна водопад от звуци и Талезин погледна господаря си през рижавите си мигли.

— Искате ли да върнете жена си в брачното ложе, милорд?

— Тя никога не го е напускала — отсече Рейн и захвърли сабята си на масата. После свали и ризницата си, понечи да я метне на стола, но не уцели, и се обърна към Талезин. — И въобще, теб какво те касае къде спи Ариана?

— Вие сте луд-полудял, непрекъснато се ядосвате, а на мен вече ми омръзна да се боря с лошия ви нрав.

Рейн тръгна към момчето с намерението да му даде да опита лошия му нрав, но Талезин го замери с нещо и се ухили.

— Не ме удряйте, сир. Пестете си силата. Ще ви трябва за по-късно.

Рейн сграбчи онова, с което Талезин го бе замерил и го разгледа. Беше малка кожена торбичка, завързана здраво с парче от струна.

— Какво е това и защо ще ми трябва сила за по-късно. Това е любовно биле, милорд. Малко от него в чаша вино и човек пощурява от страст, сир.

Рейн развърза струната, отвори торбичката и помириса съдържанието й — светлокафява смес с тръпчива миризма, стрита фино на прах.

— Какво има вътре?

— Корени от мандрагора естествено, сушен черен дроб от глиган, претопена мазнина от костенурка и разни други работи.

— Боже и мощи Господни!

— Е, от това няма — разсмя се Талезин.

Рейн изръмжа още нещо, но пъхна торбичката в колана си. Талезин отново погали арфата и в стаята се разнесоха весели трели.

— Това ще ви направи здрав като камък, милорд.

— Въобще нямам нужда от него, глупако. От месеци се разхождам разгонен като стар пръч. Сигурен ли си, че това ще я накара да полудее за мен?

— Както знаете, тази вечер е празника на Ламас, макар в Уелс да му викат Луняза. Навремето жените се събирали в този ден около мейнхирион да се молят на боговете си за добър урожай и да му принасят жертви. Ариана е гадателка и старите обичаи я влекат. Тя ще отиде при стоящите камъни тази вечер и ще изпълни ритуален танц… — Талезин сниши глас и черните му очи странно заблестяха — … Гола.

Рейн се намръщи на момчето, но колкото и да се мислеше за спокоен, нещо го жегна в слабините.

— Защо ми се струва, че играя с фалшиви зарове? Ти нещо гласиш и каквото и да е то, съмнявам се, че ще ми хареса.

Оръженосецът вирна обидено рамо и погледна към господаря си с големите си влажни очи. Изглеждаше невинен като девица, прекарала целия си живот в манастир.

— О, не, милорд. Боже опази! Не е позволено да се заговорничи.

— Тук вече позна. Мисли му, ако нещо лъжеш.

Девойката танцуваше сред камъните. Нощният вятър, натежал от миризмата на море, къпеше лицето й. Въздухът бе топъл и мек и галеше плътта й като ръце на влюбен. Някъде изкряка подплашена сова. Девойката се обърна и видя рицар, който яздеше през полето към нея. Той препускаше и косата му, черна като гарваново крило, се вееше като знаме след него. Конските копита удариха на камък и от тях захвърчаха искри. Ездачът дръпна юздите и огромно животно закова на място.

Беше я видял. Тя изтръпна, но не от страх, и отново започна да танцува.

Лунната светлина обагряше пясъчните хълмове в сребро. Морето се блъскаше в брега и свистеше покрай скалите като коса в свежа трева. Той слезе преди да влезе в кръга от камъни и спря да погледа танца й.

Бяла мъгла като пара се издигна от земята, обви нея и камъните и те сякаш също започнаха да танцуват. Вятърът нашепваше отдавна забравени легенди. Легенди, които човек отказваше да запомни.

Тя танцуваше. Краката й проблясваха в тревата, сребристи като морето. Изведнъж спря пред него — толкова близо, че гърдите й почти го докоснаха. На главата й потрепваше венец от имел. Косата й се спускаше на гърба й, тъмна и гъста като жива мантия, а тялото й бе приказно, величествено голо.

Той не смееше да я докосне от страх, че това прекрасно видения ще изчезне от земята завинаги.

„Тя е самодива“, помисли си, „създание, излязло от сънищата, от копнежите, които те спохождат в дълбини-те на нощта. Неуловима, ефимерна. Жена!“

За първи път се чувстваше така силен, така могъщ и Мъжествен.

Тя хвана ръката му и го отведе пред олтара. Около вдлъбнатината в камъка блестяха свещи. Пламъците трептяха във водата и се превръщаха в течен огън.

Казват, че ако една жена успее да накара мъж да пие вода от мейнхирион, той ще я обича вечно.

Ще я обича вечно…

Той чакаше. Дъхът му се бе притаил някъде между земята, небето и самия ад, а той тръпнеше тя да направи първата стъпка. Ала тя не помръдна. Нищо не му оставаше освен да й помогне да го направи.

Хвана китката й и потопи пръстите й във водата. Искрящ огнен стълб пробяга по ръката й и я изпълни с лъчиста светлина. Бавно, той вдигна пръста й, напоен с блестяща, златиста вода и го поднесе пред устните си. Една-единствена капка, превърнала светлината в дъга, се търколи от върха на пръста й и той жадно я погълна. Топлина, палеща като пустинен вятър, облази тялото му и изгори плътта му. Той усети, че изтръпва от страх, но бе твърде късно за връщане назад. А и не искаше да се връща. Наведе глава и погали устните й с език, мокър от тази единствена капка вода.

Устните й се впиха в неговите с внезапна и необуздана жажда.

Пръстите му се впиха в плътта й. Вятърът сякаш одираше кожата му. Той гореше, топеше се като къс коприна на пламък. Усещаше пулса — и своя, и нейния — чуваше го да се разбива във вените им в такт с морските вълни, докато накрая ударите на сърцата им се сляха с ударите на настъпващия прилив, и те станаха част от тази пулсираща сила, която движи живота.

Устните й се отделиха от неговите и той простена от загубата. Чувстваше се оголен, празен й самотен.

Но в следващия миг тя започна да го съблича. Устните следваха ръцете й, докато сваляше туниката му. Тя докосна длани до гърдите му и пръстите й нежно го погалиха.

— Ти си боец — промълви тя. — Моят черен рицар.

После коленичи пред него, целуна стегнатия му корем и косъмчетата, които се губеха в слабините му, а от допира с устните й, цялото му тяло затрепери. През стиснатите му зъби се промъкна стон. Тя разкопча колана му, панталона се свлече на земята и той остана съвсем гол.

— Толкова си силен — промълви тя и думите й го накараха да се почувства великан. Тя наведе глава и впи устни в плътта му. Тялото му сякаш проплака.

Не, това бе прекалено. Удоволствието бе по-силно отколкото можеше да понесе. Той се отпусна на влажната, сребриста трева и жадно се вкопчи в плътта й.

Тя коленичи над него тръпнеща и обгърна кръста му с крака. Пръстите му пропълзяха между бедрата й, потънаха в нежните й дълбини и гъвкавото й тяло й се изви в арка. Косата й помете бедрата му, гърдите й се вирнаха едри и пълни. Затрепери. Тръпката постепенно се разля на вълни по плътта й, докато накрая цялото й същество затрептя в божествена конвулсия. Крещеше името му.

В неговите очи заискри щастие — за това, че е способен да й достави тази наслада, че именно неговото име кънти в нощта.

Тя наведе глава и го погледна с очи натежали и помътнели от страст. Устните й пламтяха. Той впи пръсти в хълбоците й, вдигна я и бавно проникна в нея. Искаше му се това никога да не свършва. Искаше му се да остане така завинаги.

Той протегна ръка да погали гърдите й, но изведнъж внезапен порив на вятъра раздвижи пламъците около олтара и светлината им запали огърлицата на шията й. Ръката му инстинктивно посегна към накита.

Металът пареше, гореше. Пулсът й туптеше през него и пръстите му сякаш докосваха сърцето й. Жива, сребриста мъгла замъгли очите му. Той вдигна глава към небесата и всички звезди и съзвездия се завъртяха като Далечни воденични колела, а черното и непрогледно Небе постепенно изсветля и се превърна в горещо бяло сияние.

Той стоеше в кръга от камъни, прегърнал любимата си, а около тях кръжаха бойци в колесници. Сабите им хвърчаха, дългите им коси се вееха, голите им. Боядисани в синьо тела проблясваха в мрака. Сред тях, увлечени във вихъра на безумен танц, се въртяха свещеници в бели одежди и сипеха проклятия. Някъде изпищя тромпет, дочуха се бойни възгласи, яростни викове, болезнен вой… Дим лютеше в очите му. Небето гореше. Той се страхуваше да умре, защото не можеше да понесе раздялата с нея, макар да знаеше, че дори след смъртта тя ще бъде отново там и ще го чака. Завинаги негова. Негова любима…

Небето гореше в алени пламъци, звездите се въртяха и падаха като огнен дъжд. Дъжд от светлина, която го обгърна, изпълни тялото му и го превърна в част от себе си. Той пламна, изгуби се в тази светлина и следващото, което видя, бе лицето на Ариана.

Тя се изправяше на колене, телата им за миг се отдалечаваха, докосваха се едва-едва, а после тя отново го поглъщаше, впиваше се в него, а когато първите тръпки на насладата разтърсиха тялото му, той разбра, че няма да може да ги спре, дори да му носеха смърт.

Извика. Душата му се изля в нея с целия си огнен заряд. Тя се отпусна на гърдите му, зарови лице в шията му, а сърцето й блъскаше по плътта му, силно и осезаемо сякаш бе неговото. Част от него се рееше сред звездите, но останалото все още бе вътре в нея, където всъщност принадлежеше. Тази жена бе откраднала душата му и той никога вече нямаше да принадлежи на себе си.

— Кариад — прошепна той на уелски.

Не предполагаше, че знае тази дума, не си спомняше да я е чувал някъде. Но отлично знаеше какво значи… любима.

Седмиците минаваха, лятото охладня в есен и Черният дракон постепенно започна да разбира какво е щастието.

Народът му жънеше земята. Селяните косяха златните поля, вършеха снопите с дървени млатила, вееха житото, за да го отделят от сламата. Наоколо ухаеше на жътва.

Ала нито Рудлан, нито земята, нито трудолюбивият й народ бяха причината за безмерното щастие на Рейн. Радваха го Ариана и детето им. Нуждаеше се от тях повече отколкото от въздуха, който дишаше.

Когато реколтата беше прибрана в хамбарите, Рейн реши да отпразнува успешната жътва със състезание за пажовете и оръженосците, в което младежите трябваше да демонстрират ездитно изкуство и сръчност с копието, присъщи на рицари.

Отначало младите бойци сами устройваха представлението, но не след дълго хората на Рейн надигнаха врява да видят неговите умения.

На арената бяха разположени колове с окачени на тях халки. Целта на упражнението бе рицарят да препусне през полето на неоседлан кон и да събере с копието си колкото е възможно повече халки. За отлично попадение се изискваше ездитно умение, концентрация и сила, които малко мъже можеха да постигнат.

Рейн обаче си бе купил сабя дамаскиня с парите, спечелени от подобни игри по арените на Франция. Той пришпори черния си жребец и препусна в галоп към наредените колове. Беше изнесъл тялото си встрани, краката му здраво стискаха неоседлания гръб на коня, а копието му, леко наведено отпред, чакаше първата халка. При най-малкото отклонение той рискуваше или да забоде върха в земята и да изхвръкне от коня, или да запрати копието далеч над халките и съвсем да се изложи.

Но той се справяше прекрасно. Металното копие събираше халките със звън. Друго не можеше и да се очаква след толкова откраднати часове, прекарани по късна доба на арената в имението на баща му. Часове, които той бе заплатил с безброй побои. В края на арената Рейн дръпна юздите и се обърна към ликуващата публика. На копието му, като гривни, висяха дванадесет халки.

Когато видя Ариана в края на арената, той пришпори коня и препусна в галоп към нея. Вятърът брулеше лицето му и отмяташе косите му назад. Копитата блъскаха по твърдата земя с ритмичен тътен като удари на катапулт. Тя стоеше вдигнала глава и го наблюдаваше.

В последния момент, той обърна коня и рязко спря пред нея. Животното зари с копита във въздуха и Ариана вдигна морскозелените си очи. Те бяха пълни с възбуда.

„Тя ме обича до лудост“, помисли си той и почти се усмихна. Беше негова и дори не се налагаше да използва любовното биле на Талезин, за да я притежава. Ала нито веднъж не му бе казала, че го обича. От страст и жажда за ласки много жени бяха идвали при него, но от Ариана той искаше повече.

Той слезе от коня и го предаде на един от пажовете. Отблизо умората съвсем ясно се виждаше на лицето й. Под очите й тъмнееха дълбоки сенки, кожата й изглеждаше бледа и изнурена. Ариана бе бдяла цяла нощ край леглото на Неста, която от няколко дни кашляше лошо.

Неста… Всеки път когато се сетеше за дъщеря си, Рейн се изпълваше с топло и нежно чувство.

— Как е малката? — попита.

— Заспа — усмихна се мило Ариана. — Дадох й греяно вино със синап и наложих гърдичките й с репей. Я виж — посочи тя към арената. — Рьодри е наред. Как е той всъщност? Ще стане ли добър рицар?

— Има сили. Малко е дързък, но това ще премине с годините. Но без съмнение е наследил храбростта на Гвинедите.

Той видя, че думите му я зарадваха и се усмихна.

Рьодри видя, че го гледат и весело помаха с ръка. После нахлупи шлема си, грабна копието и пришпори коня си към Противника.

Чучелото беше облечено като неверник и на гърдите му зееше широка дупка, която младите рицари трябваше да уцелят. Ако копието им попаднеха където и да било другаде, дървеното чучело щеше да се завърти и да ги повали от коня.

Рьодри метна копието си с всичка сила, но удари лявото рамо на Противника. Момчето се опита да се наведе, но чучелото се завъртя, перна го по гърба и го повали в калта.

Талезин, който седеше на оградата и наблюдаваше, се разсмя и зарита с крака.

— Хе, хе, убит си, гвинедче! Добре те подреди старият неверник Проти. По го бива от тебе.

Рьодри се изправи на лакти и отърси калта от лицето си. Беше така изпоцапан, че приличаше на насмолено плашило.

— Не само си мъртъв, ами и вониш на оборска тор! — закикоти се отново Талезин.

Рьодри нададе гневен вик и се хвърли към оръженосеца.

Момчета се повалиха взаимно на земята и започнаха да се въргалят като кофа по нанадолнище. Талезин се освободи с ритници и се изправи на крака, но Рьодри се оказа по-бърз и заби юмрук в лицето му. Оръженосецът падна с плясък в калта.

Ариана се провикна към двамата нехранимайковци и тръгна да ги усмирява, но Рейн я спря.

— Остави ги да се бият. Време е да си оправят отношенията.

Рьодри реши да оправи отношенията си с Талезин като го изрита в слабините, но той ловко се обърна и отново стана на крака. Сграбчи малкия за косата и го запрати на земята. Рьодри заора нос в калта.

Рицарите и останалите момчета се бяха събрали да гледат борбата и шумните им облози цепеха въздуха. Сред врявата и виковете в първия момент никой не чу писъците на Едит. Тя тичаше през полето като обезумяла, с изкривено от ужас лице.

— Милейди! О, милейди, бързо, бързо! Неста, милейди… много е зле.

Здрачаваше се. Рейн стоеше сам на пустата арена, а очите му — черни дупки в пребледнялото му лице — гледаха прозореца на спалнята им. През затворените капаци не светеха факли. Зад тях, в червена люлка, весело зографисана с винетки и цветя, далеч от въздуха и светлината, лежеше Неста. Шест месеца тя бе радвала сърцето му, а сега умираше.

Господи! Господи!… Но нямаше Бог. Нямаше милост. Той вече не бе онзи смел и непобедим рицар в черна броня. Нямаше сили да се качи горе. Не можеше да се изправи лице в лице с този звяр. Неговата собствена смърт — да. Но Неста, детето му…

Когато тъкмо бе преодолял себе си и бе направил първата крачка към замъка, от отворените порти се разнесе отчаян писък. Рейн се скова на място, стисна очи и нечовешка мъка приклещи сърцето му като юмрук. После, намерил сили, той отново пое към замъка, който след този единствен страдалчески писък изглеждаше пуст и заглъхнал.

Въздухът в тъмната стая бе тежък и неподвижен. Ариана стоеше до люлката и пееше на Неста, сякаш детенцето можеше да я чуе.

Едит сложи ръка на рамото му. Лицето й бе обляно в сълзи, очите й — празни и подпухнали от плач.

— Лейди Ариана ще полудее от мъка, милорд. Не може да приеме, че…

— Махай се — процеди той и прислужницата излезе хлипайки.

Рейн не се приближи до люлката. Нищо не можеше да го накара да погледне Неста сега. Нищо:

Той стоеше насред стаята, а болката притискаше гърдите му и го задушаваше. Жесток, нечовешки гняв разяждаше душата му. Гняв към Ариана. Той бе отворил сърцето си за нея и ето, че отново страдаше. А страданието този път бе непоносимо. И за всичко бе виновна тя. Бе успяла някак да се промъкне под здравата му броня и отново го бе накарала да обича. Не трябваше да го допуска. Животът отдавна го бе научил, че и най-малкото чувство води след себе си безкрайна мъка.

Дори в агонията си съзнаваше, че не мисли правилно. Не можеше да вини Ариана за смъртта на Неста. Ала думите сякаш сами излязоха от устата му.

— Как можа да допуснеш това?

Тя се обърна и го погледна с безжизнени очи.

— Не се притеснявай, Рейн. Това е просто една кашлица.

Той усети, че освирепява. „Спри“, каза си, „Веднага спри!“ Но не можеше.

— Толкова те бива да виждаш нещата, Ариана. Защо не можа да предвидиш това? Защо ми я даде след като допусна да ми я отнемат?

Тя се обърна, погледна в люлката и примигна замаяна. Ръцете й обгърнаха малкото телце и от гърдите й се изтръгна стон. После втори, трети, докато накрая цялата стая изтръпна от нечовешките й ридания.

— Ще отида при дърводелеца за ковчег — каза той и тръгна без да съзнава къде върви.

Беше се изгубил в лабиринт, от който знаеше, че няма изход.

— Рейн!

Продължи да върви. Тя се обърна, падна на колене, протегна ръка да го стигне, но той не погледна назад.

На гърдичките й лежеше разпятие. Мъничкото й телце почиваше в ковчег с черен покров. Наоколо горяха свещи. Пламъците мъждукаха в тъмната бездна и просветваха в нозлатата на иконите.

Ариана стоеше до ковчега и ридаеше. Сама.

Започна да се моли, но думите не идваха в съзнанието й. Всеки път, когато поемеше въздух, тежката миризма на тамян я задушаваше. Очите й пареха като прободени. Сега те бяха просто две празни орбити, в които повече сълзи нямаше.

„Няма да го понеса“, помисли си тя. „Господи, където и да си, спри това, защото не бих го понесла!“

Вратата на параклиса проскърца. Ариана бавно се обърна с отчаяна надежда да види Рейн, но уви…

Талезин прекоси с тихи стъпки нефа и застана пред нея. Младото му лице бе изкривено от болка, старческите му очи мътнееха.

— О, милейди… — прошепна той, но в тези две думи бе сбрана мъката на целия свят.

Ариана отново се наведе над ковчега. По страните й се стекоха нови сълзи. Господи, откъде ли извираха?

Бе разбрала вече. Тъгата никога не стихваше. Тя продължаваше да мъчи душата вечно.

— Трябва да я погребваме… О, Талезин, къде е той?

— Той я обичаше, милейди.

— Но аз също я обичах! Как не може да разбере… — тя сложи ръка на устата си и отново захлипа.

— Той се измъчва, милейди.

— Но това не му дава правото да измъчва и мен. Обичам го, а той ме убива.

— Любовта винаги носи страдания, милейди. Дори в най-прекрасните мигове съществува агония. Рискът да обичаш е риск да загубиш любимия си и да страдаш, да унищожиш човека, когото обичаш… или дори да се погубиш сам.

Тя осъзна, че чувствата на Рейн бяха прекалено силни. Това бе единствената му слабост — когато обичаше, той обичаше всеотдайно и истински.

— Той никога няма да обича отново — каза тя. Талезин сложи ръка на рамото й и душата й се изпълни с топлина.

— Напротив, ще обича. И ти ще му покажеш как. Върви при него, дете. Той има нужда от теб и този път ти трябва да бъдеш силната.

Не знаеше как е разбрала къде да намери Рейн. Може би Талезин мислено й бе посочил мястото.

Върви при него, дете, бе казал той, ала думите, изречени от устата на голобрадо момче, не бяха прозвучали странно.

Но той не беше обикновен младеж. Бе магьосник по-стар от времето.

Оловносиви канари на фона на сивкаво небе. Мейнхирион се възправяше на хълма, както бе стоял винаги — закотвен за земята, протегнал снага да докосне звездите. Вятърът стенеше в сухата трева и блъскаше камъните, но те не помръдваха.

В една нощ двамата бяха дошли тук, обладани от разрушителна страст и любовта им бе изглеждала постара и от канарите наоколо. По-силна от времето. Непоклатима като скала на брега на морето. Вълните прииждат, поглъщат я, ала когато настъпи отливът, тя остава — неразрушима, вечна като мейнхирион.

Рейн стоеше на самия бряг. Вълните посягаха да го стигнат, а когато почти го докосваха, отново се отдръпваха назад. Той стоеше, вдигнал глава към небето, стиснал ръцете си в юмруци и сякаш стенеше без глас. Тя не го повика, но той се обърна.

Нещо се бе пречупило вътре в него. Лицето му бе неузнаваемо, от очите му кървеше болка. Повече нищо не можеше да скрие от нея. Душата му бе оголена.

След първата й крачка, той се втурна към нея, падна на колене в краката й и затърси опора като слепец. Тя протегна ръка и зарови пръсти в косата му.

— Господи, Ариана!… Прегърни ме! — Глух стон разтърси тялото му, после втори, последвани от вече гласното ридание на мъж, който никога не бе плакал. — Моля те, прегърни ме…