Пазителят на сънищата

ДЕВЕТА ГЛАВА

Фанфарите шумно погълнаха горещия летен въздух и песента им проехтя на вълни над реката. Ариана подскочи от тази внезапна врява, а мъжът до нея дори не мигна. Той седеше отпуснат на стола, преметнал ръка през облегалката, опнал крака под масата. Изглеждаше спокоен, но тя долавяше напрежението, което гореше в него като тлеещ огън.

След брачните клетви, които си бяха казали, двамата не бяха разменили нито дума.

Сватбеното тържество се провеждаше край реката зад крепостните стени, под хладната сянка на смокините. По тучните ливади бяха наредени дървени маси, застлани с ослепително бели покривки. Над трапезата на младоженците бе опънат балдахин от жълта коприна.

Фанфарите замряха. Церемониалмайсторът закрачи тържествено към младоженците, вдигнал бялата си палка високо над главата. След него вървеше цяла процесия от слуги с гарафи, купели и кърпи за ритуалното измиване на ръцете.

Талезин тръсна недоволно един бронзов съд на масата, очевидно обиден от това сервилничене, което смяташе за недостойно, и прикани господаря си:

— Сир, ако обичате…

Докато му поливаха да се измие, Ариана загледа в ръцете му. Макар да бяха груби, загорели и обсипани с белези, това бяха ръце на благородник — фини, изтънчени и по своему грациозни.

— Милейди…

Тя протегна длани над медния съд. Водата беше топла и ухаеше на рози. Когато се изми, момчето й подаде чиста кърпа и тя за миг съзря в игривите му очи онзи странен блясък, който бе забелязала и преди. Но Талезин мигна и светлинката изчезна.

— Милейди, ще подсушите ли ръцете си? Иначе има опасност да „подправите“ прекрасните ястия на готвача с розова вода.

Ариана грабна кърпата, а той отвърна на жеста й с лукава усмивка.

— Много сте красива като булка, милейди. Прав съм, нали, господарю?

Рицарят извърна глава и я огледа преценяващо, както се гледа кон на селски панаир, и колкото и да се стараеше да прикрие раздразнението си, Ариана усети, че лицето й се налива с кръв. Но каквото и да бе мнението му за нея, той не го изрази.

— Тя е завоевание, достойно за един смел рицар — продължи да настоява Талезин. — Не смятате ли, мило рд?

Рейн хвърли смразяващ поглед на оръженосеца си и отсече:

— Престани, Талезин!

— Ех, милорд… — въздъхна примирено момчето и взе медния купел.

После отново го тръсна на масата, разплисквайки розова вода по бялата покривка и продължи:

— Но все пак, аз съм длъжен да отбележа, че страданията, които ще се наложи да понесете, за да станете достоен за любовта на лейди Ариана стават все по-тежки. Опасявам се, че вашата опърничавост дотолкова е разгневила богинята, че тя вече е решена да осъществи волята си, дори ако трябва да ви лиши от малкото чест, която ви е останала. — Момчето сложи ръце на хълбоците си и заклати глава като ядосана матрона. — Повече нищо не мога да сторя за вас. Да не кажете само, че не съм ви предупредил.

Докато слушаше налудничавата реч на оръженосеца си, Рейн погледна към Ариана и тя с изненада забеляза, че белезникавосивите му очи стават тъмни като облаци пред буря.

— Обичаш ли ме поне малко, мъничка женичке?

Тя така се стресна от неочаквания въпрос, че изпусна сребърната си лъжица. Рейн я хвана ловко и й я подаде с дръжката напред. Жестът напомняше на Ариана странния ритуал, с който победеният рицар предава оръжието си на победителя. Погледите им се срещнаха и за миг настана тишина.

— Не отговори на въпроса ми — каза накрая той. Ариана не можеше да проумее защо говоренето й костваше такива усилия. Сякаш дяволът бе изтръгнал и последната глътка въздух от гърдите й. Когато посегна да поеме лъжицата, ръката й трепереше.

— Не, не те обичам.

— Чу ли, момче? Тя изобщо не ме обича, така че всичките глупости, които наговори, са напълно излишни. А сега ми донеси малко вино.

Момчето хвърли на Ариана ядосан поглед изпод свъсените си вежди, грабна гарафата и купела и изчезна, а Рейн отново впери мътния си поглед към кулата на своята крепост. Фанфарите засвириха да оповестят поднасянето на първото блюдо.

Ариана искаше да го разпита за момчето, което бе негов оръженосец — този Талезин със странни лъчисти очи, който твърдеше, че е трубадур и говореше за богинята сякаш наистина вярваше във всичките тези щуротии.

Трубадурът на баща й често й бе разказвал чудни приказки за прекрасни богини, които живеели в един град от злато, дълбоко под вълните на океана. Според поверието, когато приливът се слее с мъглите, от зелените дълбини се издига мост, който свързва приказния им град със земята и тогава богините излизат на повърхността и взимат смъртни мъже, за да се любят с тях. За любовта си към богините, за това, че са устояли на най-тежкото изпитание, тези мъже — смели и красиви рицари — получавали в дар вечен живот. Естествено това беше само поверие, предавано с векове от уста на уста. В такива езически притчи вече никой не вярваше, а Ариана не си спомняше да е чувала някой да се кълне в богините…

С изключение на стария трубадур, който й бе подарил купела. Но той беше старец, жълт и немощен като вощеница, с едва забележима бяла коса на мъдрата си глава, толкова стар, че когато говореше, умът му сякаш блуждаеше. Странно, но той също се казваше Талезин.

— Яжте, яжте, милейди.

Момчето на име Талезин изведнъж изникна до нея, с табла, на която сред зелено грахово езеро плуваше покрит с бадеми лебед. Момчето остави позлатената табла на масата и птицата се разклати в нестабилното си езеро.

— Трябва да ядете, милейди, ще имате нужда от сила по-късно… — Той спря за миг, а после добави с лукава усмивка: — За танците.

Ариана го погледна надменно, като господарка на крепостта, макар в това да нямаше кой знае какъв смисъл. Та той все пак бе просто едно момче. Не по-различно от братята й.

Рейн също не хапваше. Всъщност по традиция той трябваше да я храни. Бяха им сложили общи съдове и негово беше задължението да избира най-хубавите парчета от всичко, което бе на масата, и да ги слага в изящните й устни.

Вероятно усетил, че го гледат, Рейн вдигна бокала с вино и отпи на дълги, жадни глътки. Вокалът беше бронзов и представляваше дракон, чиято люспеста опашка служеше за дръжка от едната страна, а извитата шия и зъбатата му глава оформяха дръжката от другата. Когато свърши, Рейн й подаде дракона, като го завъртя така, че тя да положи устни там, където той бе пил. Ариана пое бокала, демонстративно го обърна и отпи от другия край. Виното бе топло и тежко. Когато свърши, Ариана му върна чашата и го погледна изпод вежди.

Той наведе глава към нея.

— Не се предаваш лесно, а, жено? За мен ще е удоволствие да те поукротя малко. — Дъхът му беше горещ и миришеше на вино.

— Не се е родил нито един норманец, който да е способен да ме укроти.

Той беше толкова близо до нея, че тя усещаше топлината му. Раменете им се докосваха, бедрата му се опираха в нейните.

— Дори най-расовата кобила става по-кротка, когато попадне в ръцете на добър ездач.

— Същото се отнася и за жребците — не му остана длъжна тя и вдигна глава да срещне погледа му. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията й. — Може би ще стане обратното. Може би аз ще те укротя.

Той се раздвижи и тя едва не подскочи. Пръстите му пропълзяха по страните й, надолу по шията и Ариана усети, дълбоко в нея да се събужда странна тръпка, която се просмукваше в плътта й като дим. Когато долови учестения й пулс, той спря.

— Може би ще ти позволя…

Думите му увиснаха във въздуха недоизказани. Той сякаш искаше да й каже още нещо, но дръпна ръка и се извърна. Ариана почувства странно разочарование. Сякаш бе на прага да разгадае някаква тайна, която й бе убягвала цял живот.

— Срамота, братко! Женен си едва от часове и вече не обръщаш внимание на хубавата си невеста — дочу се нечий глас и графът на Честър се разположи с цялата си прелест на скамейката до нея.

Езерносините му очи я огледаха с нескрито възхищение.

— В цяла Англия няма жена, която може да се сравни по хубост с теб, прелестна Ариана. Колко жалко, че си обречена да живееш с брат ми.

Рейн не помръдна, но гласът му стана равен и студен.

— Каквото и да приказваш, тя е моя, Хю. Само през ум да ти мине да я закачиш и ще те убия!

Ариана седеше скована, вперила поглед напред, свила ръце в юмруци. Той говореше за нея, нейният съпруг говореше за нея, сякаш тя бе някаква пропаднала уличница, готова да легне с всеки. Но това бе въпрос, който двамата трябваше да решат насаме, а не пред гостите си.

Дори да беше трогнат от заплахите на брат си, графът не го показа, а просто се разсмя гръмко и протегна ръка през Ариана да си налее вино, като съзнателно докосна гърдите й. Ръката му, отрупана с тежки пръстени, за разлика от тази на Рейн, беше бяла и гладка, но ноктите му бяха ниски и небрежно изрязани.

Без да откъсва очи от Рейн, Хю вдигна чашата си за поздрав и разплиска вино по бялата покривка.

— Какъв смел и славен рицар… е нашият Рейн! Просто не мога да повярвам, че като дете вървеше след мен да обира торта на понито ми.

— Ако целиш да ме принизиш в очите на дамата, по-добре не си хаби думите, Хю. Надали мога да падна по-ниско… Не съм ли нрав, женичке?

Тя го погледна учудено и срещна чифт мътни сиви очи, които не й казваха нищо. И все пак в гласът му се долавяше някаква нотка… Може би на предизвикателство.

Погледът му се спря на устните й и очите му потъмняха, а лицето му стана твърдо и решително, сякаш кожата по острите му скули се беше изпънала.

Похотта, която излъчваха очите му, я плашеше. Тя пое дълбоко въздух. Не беше нужно да следи погледа му, за да разбере, че гърдите й се надигнаха и почти щяха да изскочат от тънката коприна на роклята й.

Тя стана рязко от масата и едва не събори каната с вино в желанието си да се махне час по-скоро оттам.

— Ще отида да потърся братовчед си Кайлид. Не съм го виждала от месеци… — каза тя и тръгна.

Столът за гърба й се разклати и двамата посегнаха едновременно да го хванат. Ръката му легна безмилостно върху нейната и за миг тя стоеше като вцепенена, вперила поглед в тази голяма, мургава ръка. Усещаше тежестта й, грубите мазоли, които твърдата дръжка на сабята бе оставила по дланта му и си мислеше, че той вече имаше право да докосва с тази ръка всяка част на тялото й. Дръпна се рязко и хукна към реката.

— Не те ли е срам, Рейн — изръмжа Хю зад гърба й. — Уплаши момичето с твоите обноски.

Край реката беше задушно, миришеше на печена риба и Ариана с усилие поемаше влажния въздух. Тя затвори очи и се опита да възстанови в съзнанието си образа на златния рицар, който бе видяла в съня тази сутрин. Усети миризмата на зюмбюли, топлият вятър, който галеше страните й, докато тичаше надолу по хълма да се хвърли в прегръдките на своя любим и дочу думите: Обичам те, Ариана, обичам те…

В очите й запариха сълзи. Той беше нейното бъдеще, нейният златен рицар. Не това норманско парвеню, за което се бе омъжила. Но тази вечер… именно норманецът щеше да скверни тялото й с грубите си мургави ръце.

— Ариана, момичето ми…

Дочула името си, тя се обърна. Срещу нея стояха двама мъже — единият висок, слаб и русоляв, другият посивял, навъсен и тантурест. На лицето й за миг грейна усмивка, но тя бързо се постара да я скрие. Братовчедите й съвсем съзнателно бяха избегнали поздрава й сутринта.

— Вече не съм момиче — отвърна. По-възрастният от двамата, Айвьр, я огледа от глава до пети с малките си, черни като маслини очи и каза:

— Какво те прихвана та се омъжи за това норманско копеле, Ариана? Никога не съм предполагал, че ще паднеш толкова ниско.

— Боже мой, да не мислиш, че съм се омъжила по собствено желание!? Направих го заради Гвинедия, заради вас…

— Ба! — изсумтя Айвьр и се изплю в прахоляка. Кайлид се засмя.

— Не му обръщай внимание, Ариана. Айвьр никога не е разбирал тънкостите на политиката. За него единственото, което човек може да направи с норманец е да го убие…

— Да. Утрепи го, пък да ходи да тормози дявола, ако му изнася.

Кайлид отново се засмя и загледа Ариана с дълбоките си очи. Тя винаги бе харесвала очите му — топли и златни като пресен мед.

— Добре ли си, моето момиче? Никой не те е наранил, нали?

Ариана поклати глава и се усмихна, отначало плахо, а после нежно и лъчезарно. Хвърли се да ги прегърне, разцелува брадясалите им лица и увисналите им уелски мустаци погъделичкаха носа й.

— Толкова се радвам, че ви виждам!

— Дойдохме да говорим с теб, момичето ми. За тази вечер — подхвана Айвър.

— Тази вечер? — спогледа ги тя учудено. — О, Кайлид, моля те! Да не направите някоя пакост тази вечер? Кражбата вече донесе достатъчно беди.

Кайлид се усмихна.

— Каква ти кражба! Ние се притесняваме за теб. Не си ли чувала какво приказват хората за норманците? Как унижавали жените, особено онези, които не принадлежат към проклетата им раса. Дойдохме да ти кажем, че тази вечер ще чакаме в залата под стаята на господаря. В случай, че ти потрябваме за нещо…

— Какво… какво мислите, че ще ми направи?

Двамата мъже се спогледаха и лицето на Айвър поруменя. Кайлид видя страха в очите й и извърна поглед.

— Има си почтен начин, по който един мъж да обладае млада невеста — заобеснява той с половин уста, — но има и разни прокълнати от Бога чужбински методи. Ти обаче не трябва да забравяш чия дъщеря си и в никакъв случай не трябва да му позволяваш да те срами с отвратителни французки извращения.

— Да! И ако посмее да те нарани — додаде Айвьр, — дори само косъм ако падне от главата ти — ще го убия! Обещавам ти! Да вървят по дяволите и Оуейн, и Хенри, и проклетото им примирие!

Стомахът на Ариана се сви на топка от страх, а когато Кайлид отметна влажните къдри от лицето й, тя осъзна, че цялата е плувнала в пот.

— Разбираш ли за какво говорим, Ариана?

— Да, французки извращения… — отвърна тя, макар да не беше съвсем сигурна, че знае, какво е това.

Знаеше само, че неясният страх, който като мъгла бе забулил съзнанието й от сутринта, сега се превръщаше в истински ужас от брачната нощ, която й предстоеше. Колкото и великодушно да бе предложението на братовчедите й, Ариана съзнаваше, че не може да ги извика, каквито и злини да реши да й причинява онова норман-ско копеле. Там, в неговата крепост, в обкръжението на най-верните му хора, всеки, който дръзнеше да нападне Черния дракон, щеше да бъде покосен на часа.

Когато се върна на трапезата, Ариана с облекчение установи, че мъжът й не е там. Министрелите свиреха някаква ритмична песен и няколко двойки се въртяха около масите така бясно, че силуетите им се сливаха в цветни петна, като боя по палитрата на художник. Веселите им гласове почти заглушаваха песента на виолите и ударите на барабаните.

Изведнъж отнякъде изникна Талезин със сребърна табла с желе в едната ръка, а когато се наведе да я остави на масата десертът се плъзна и падна с плясък на масата.

— Боже мой, момче! Ти си най-непохватния слуга, който някога съм виждала — разсърди се Ариана.

Талезин я погледна обидено и отвърна:

— И аз предпочитам да свиря на арфата си, вместо да разнасям желе насам-натам, но като казах това на господаря, той ме заплаши, че ще ме удуши със собствените си ръце, ако не изпълнявам задълженията си, както подобава. — На лицето му грейна усмивка. — Май повече го е страх да не изпея онази ода, която съм написал в негова чест.

Ариана се разсмя, а когато вдигна глава да го погледне, светлината в очите му беше толкова ярка, сякаш вътре горяха свещи.

— Кой си ти всъщност? — попита тя, но момчето вече беше изчезнало сред тълпата от слуги и пажове, които разнасяха храна и напитки по масите.

Песента свърши и звънкият смях на танцуващите проехтя наоколо. За нейна изненада, Ариана забеляза мъжа си в средата на дансинга. Той не се смееше с останалите, не се усмихваше дори, а подаде ръка на една жена. Беше Сибил, съпругата на брат му. Граф Хю, който седеше сам в края на трапезата, също ги бе забелязал. Той посегна към чашата с вино и едва не я събори на масата. Изглеждаше като изгладняло дете, което е принудено да гледа как другите гуляят.

„Той я обича“, помисли си Ариана.

Преситеният и развратен граф на Честьр обичаше жена си. За миг Ариана го съжали.

Но после мислите й се насочиха към брачната нощ, която й предстоеше и стомахът й се сви от страх. Чудеше се как ще преживее тези ужасни часове и дали на сутринта ще са останали поне мъничко чест и достойнство в душата й.

Няма да се моля, обеща си тя. Каквото и да прави с мен, няма да се моля, нито ще плача, нито ще се срамя.

Сибил поемаше дълбоко въздух да успокои дишането си и гърдите й се повдигаха нагоре-надолу. Лицето й беше зачервено от танците и по него лъщяха едва забележими капчици пот. Рейн й подаде ръка да я отведе до мястото й, но тя го спря.

— Почакай… Имам камъче в обувката.

Тя стисна ръката му и го изведе от тълпата, която отново започваше да танцува. После пъхна ръка през кръста му и се наведе напред, опитвайки се да стои що-годе стабилно на един крак. Издърпа полите си далеч над розовия жартиер, който придържаше чорапа й, и свали сатенената си обувка. Глезенът й беше толкова нежен, че можеше да се обхване с два пръста. Рейн беше установил това още преди години. Кожата над жартиера бе все така млечнобяла като снежна преспа.

Тя изтръска златовезаната, обсипана със сапфири и перли пантофка, за която Рейн си помисли, че струва колкото сабя дамаскиня, но отвътре не падна дори песъчинка.

Той сведе поглед към покритата с боне глава. Така му се искаше да види косата й. Като момиче тя я носеше разпусната и русите кичури се стелеха като златна мантия по гърба й, достигайки почти до коленете й.

Пантофката отново беше на крака й, но тя не свали ръката си от кръста му.

— Рейн, спомняш ли си, когато танцувахме край реката?

— Да, помня.

Тя беше тананикала музиката с нежното си сопрано и двамата се бяха въртели отново и отново, докато накрая им се зави свят и легнаха в избелялата от слънцето трева. Тогава той беше на петнадесет години, но вече знаеше какво да прави с момиче в тревата.

— Тогава изгуби толкова време… — Гласът й утихна и две алени рози разцъфнаха на страните й.

— …Да галя всяка една извивка по гърдите ти — довърши изречението й той.

В ъгълчетата на устните й имаше едва забележими вдлъбнатинки, които се превърнаха в трапчинки, когато се усмихна. Най-после тя измъкна бавно ръката си изпод кръста му като прокара пръсти по гърба му. Веселите бръчици около скулите и носа й все още бяха там. Веднъж той се бе опитал да целуне всяка една от тях поотделно.

— Сватбата е прекрасна, Рейн.

— Наистина ли? Едва ли щях да го разбера. За последен път съм бил на сватба, когато ти се омъжи.

Тя извърна глава и лавандуловосините й очи се напълнила със сълзи.

— Мислех, че си ми простил. Че отново ще бъдем приятели. Но ти още ме мразиш, нали? Мразиш ме, загдето се омъжих за Хю.

Той проследи една самотна сълза, която се отрони от миглите й и се търкулна по бузата.

— Не те мразя. Отдавна разбрах, че живота се дели на няколко големи трагедии и редица малки разочарования. Ти, скъпа Сибил, беше едно от тези разочарования.

Тя стисна очи и бръчките по лицето й станаха по-дълбоки.

— А този брак? Какво е той за теб — голяма трагедия или малко разочарование?

Той погледна жена си, която седеше сама на сватбената трапеза. Светлината, която проникваше през жълтия балдахин, блестеше в самурената й коса като златен прах и подчертаваше изящните черти на лицето й. Тя приличаше на принцеса, каквато всъщност бе. Беше негова и той я желаеше.

— Тя ми носи Рудлан и титла — каза той на жената, която някога бе обичал, но очите му гледаха съпругата и тръпката в слабините му също бе за нея. — Ще ми народи синове със синя кръв. Бих нарекъл това истинско богатство.

— Променил си се, Рейн. Не мисля, че харесвам това, в което си се превърнал — каза Сибил и си тръгна.

Той я проследи с поглед, но мислеше за жена си.

А тя седеше на сватбената трапеза, вперила поглед в брат му.

— Престани да зяпаш брат ми!

Ариана подскочи и необузданият гняв, който срещна в суровото, мургаво лице на Рейн, почти я вцепени. Гняв не само неочакван, но и напълно незаслужен.

Рейн седна на стола и се разкрачи. Коляното му се заби в бедрото й, но той не го помести. Сърцето на Ариана се разтуптя и тя стисна зъби да преодолее потресаващата тръпка, която тръгна по тялото й. Страхуваше от него, но знаеше, че ако не започне още от първия ден да се противопоставя на силния му характер, той ще я мачка, докато от нея не остане нищо.

— Ти наистина си едно копеле — задавено прошепна тя.

— Да, вярно е. А ти си жена на копеле. Не го забравяй. Стой настрана от леглото на брат ми!

— Как си позволяваш! Нима съм толкова пропаднала, та да наруша клетва за вярност, пък макар и дадена на теб, подлец такъв?

— Достатъчно! — Той удари по масата. — Казвам се Рейн и от днес нататък ще се обръщаш към мен на име!

— Върви по дяволите!

— Говоря сериозно, Ариана. Не ме карай да отивам по-далеч.

— Напротив, точно това имам намерение да направя, норманско копеле. Искам да те накарам да отидеш далеч, много далеч, обратно в английската дупка, от която си изпълзял.

Тя разбра, че държи нож, едва когато той сви юмрук и закова китката й на място.

— Знаеш ли, какви хора печелят двубоите? Рицари, които удрят най-силно и най-жестоко. Хора, които нямат милост. — Той отскубна ножа от безчувствените й пръсти. — Никога не съм губил двубой, Ариана. Запомни това добре.

Хората около тях отдавна бяха утихнали и с нескрит интерес наблюдаваха тази първа семейна свада. Рейн все още държеше китката й. Не й причиняваше болка, но тя дори за миг не се усъмни, че може да счупи костта й само с едно свиване на тези дълги, мургави пръсти.

— Гостите ни ще останат с погрешно впечатление, жено. Усмихни ми се! — Дланта му едва забележимо стисна китката й, но това беше достатъчно да извърне непокорния й поглед към лицето му. — Усмихни ми се, Ариана, и се постарай да изглеждаш искрена!

Тя оголи зъби насреща му.

Талезин си проби път между тях и захвърли табла със захаросани сладки на масата. Една от тях се търкулна и падна на пода.

— Чудесно представление, милорд — каза троснато момчето. — Сега всички са убедени, че вие двамата просто се обожавате.

Скулите на Рейн заиграха. Той обърна ледения си поглед към Талезин и просъска:

— Млъкни и ти! Дойде ми до гуша от забележките ти!

— Да, милорд, но продължавате да обърквате работата и…

— Талезин!

Бледото лице на оръженосеца стана още по-прозрачно и той моментално изчезна.

Слугите продължаваха да трупат храна и напитки по масите — глиганска глава с билков сос, сърнешко с хвойна, желирана печена щука. Когато гостите започнаха да се отегчават от ядене и пиене, церемониалмайсто-рът пусна в ход артистите — акробати, фокусници, жонгльор, който ловеше топки в една чаша на челото си, дресьор на мармозетки, които се прескачаха през глава.

Най-накрая се появиха танцьорите с начернените си лица. Те се въртяха под звуците на гайдата и барабаните и размахваха яркоцветните си одежди, а звънчетата на краката им подрънкваха в такт с музиката. Един от тях размахваше някакъв прът високо над главата си, а на върха му, под горещия летен бриз, се поклащаше надут свински мехур, оформен и боядисан, така че да прилича на гигантски фалос.

Гостите гръмко се разсмяха при вида на този огромен, надут и трептящ символ на мъжката сила. От масите наоколо долетяха шумни и просташки намеци за предстоящата нощ. Ариана седеше изпъната като струна и с усилие преглъщаше отвращението, което се надигаше в стомаха й. И друг път бе присъствала на сватба и бе ставала свидетел на този вулгарен спектакъл, но за Първи път й се налагаше да го гледа със съзнанието, че седи до човек, който току след залез слънце ще й покаже, как трябва да изпълнява съпружеските си задължения.

Мъжът до нея кимна към надутия мехур и каза:

— А това, скъпа ми женичке, е нещо подобно на върбовата клонка, която ще намериш под туниката на всеки норманец.

Мили боже! Той сигурно се беше пошегувал с нея и просто искаше да я подразни, но Ариана започна да се опасява, че норманците не само са склонни към ненормално общуване, но и самите те са ненормални.

Хю, граф на Честър, удари с юмрук по масата и накара гостите да утихнат. После взе бокал с вино и вдигна високо ръка.

— Дами и господа… Вдигам тост за брат си Рейн, господар на Рудлан, и неговата съпруга!

Всички се изправиха и отвърнаха на тоста му, а селяните, които се мотаеха наоколо и чакаха своите сватбени дарове, хвърлиха шапките си във въздуха и нададоха радостни викове.

Граф Хю отново удари по масата.

— Вдигам тост за Англия и крал Хенри! Нека пребъде царството му!

Всички гости отпиха за здравето на Хенри и просперитета на Англия. Само Кайлид и Айвър стояха встрани намръщени. Радостните викове от страна на местното население този път бяха по-малко, а уелсците дори възроптаха. Рейн вдигна гравирания бокал и отпи глътка вино, а после го подаде на Ариана.

— Пий, жено!

Ариана стисна юмруци в скута си и отвърна:

— Ще се задавя ако отпия дори една глътка за Англия. Единственото, което мога да направя, е да стоя тук и да гледам как ти и приятелите ти гуляете, след като оглозгахте родината ми като парче печено.

Белезникавите му очи се присвиха, устните му станаха свирепи и тънки. Ариана усещаше, че всеки момент ще изяее виното в гърлото й насила, но той просто сви рамене и каза:

— Такава е цената на поражението.

— Единствената ми утеха е, че това не е завинаги. Един ден крал Артур ще се надигне от златното си ложе на остров Авалон, ще вземе вълшебната си сабя и всички рие ще бъдете прогонени от този остров. Ще дойде ден, в който Артур веднъж завинаги ще седне на своя трон в Лондон. Великият пророк Мирдин предрече нашата безусловна победа.

— Така ли? — възкликна подигравателно Рейн. — Талезин ми каза, че и ти имаш пророческа дарба. Кажи ми, когато наближи да идва Артур, та да започна да му мисля.

— Там ви е грешката на вас, норманците — една от многото ви грешки. Нямате въображение.

— Напротив. Аз много добре знам как вони човек, който е мъртъв от часове и не ми трябва въображение, за да си представя как би изглеждал крал Артур след като е гнил в това златно ложе цели шестстотин години. Ако той дойде и седне на трона в Лондон, цялото население ще избяга от вонята.

Гневът на Ариана вече бе по-силен от страха й.

— Вие, сър, не сте никакъв рицар! — отвърна му тя с най-тежката обида, за която успя да се сети.

Той обърна глава назад и се разсмя. Слънцето освети силната му загоряла шия и за миг, загледана в изящната му уста и изваяните скули, Ариана забрави всичко. Господи! Той я вълнуваше по начин, който тя нито харесваше, нито можеше да разбере.

— Може и да се хилиш, но ще дойде ден, в който ти и фамилията ти ще познаете поражението — каза тя, макар гласът й да не бе толкова убедителен.

Усмивката все още не бе напуснала лицето му, но очите му смениха цвета си — от кремък на прозрачен дим.

— И синът ти ще бъде част от моята фамилия, Ариана. Защото ти ще ми родиш син…

Ариана беше сигурна, че сърцето й спря за миг, а когато отново заби, ударите му бяха редки и неравни.

— Не… Няма.

— Напротив. Ще го зачена в утробата ти още тази вечер.