Пазителят на сънищата

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Той се разсмя, когато касапинът заби нож във врата на свинята. Животното квичеше и се мяташе, пръскайки кръв наоколо. Кръвта се плискаше в прахоляка и по босите му крака. Майка му пъхна димяща тенджера с варен овес под кървавата струя и устата му се напълни със слюнка. Щеше да има кървавица за вечеря и може би, ако останеше, и той щеше да я опита.

— Рейн!

Като чу, че го викат, той се обърна. Брат му Хю идваше през двора, яхнал понито си. Прекрасно бяло конче с дълга русолява грива и гъста опашка. Понито беше голямо за Хю и бедрата му едва обкрачваха дебелия му гръб.

„Но аз съм по-висок от Хю“, помисли си той.

Искаше му се това пони да бе негово. Усещаше привкуса на желанието дори по-силно от вкуса на кървавицата.

— Виж какво ми подари татко за рождение ден! — похвали се през смях Хю.

„Графът е и мой баща“ — идеше му да викне, но не посмя. Той беше копеле, син на уличница. Той знаеше какво означават тези думи. Отлично знаеше. И все пак не можеше да проумее, защо баща му не го обичаше, защо винаги му се караше. Защо можеше да подари на Хю пони, а на него не.

Хю викна нещо и посочи към замъка. Един рицар слизаше ио стълбите — красив мъж в блестяща посребрена броня, с коса, черна като гарваните, които се ровеха в сметището, толкова едър и висок, че закриваше бледото есенно слънце.

„Един ден и аз ще стана толкова голям. Голям като татко, й рицар“, помисли си той и сърцето му се сви от странната смесица от страх и трепет, които винаги изпитваше щом срещнеше високия, строг мъж.

Рицарят вървеше към него и се усмихваше и за миг той бе почти сигурен, че се усмихва на него.

— Татко! — извика момчето и се спусна да обвие ръце около облечените в броня крака на мъжа. — Кога е моя рожден ден? Може ли да подариш и на мен пони?

Той видя юмрука, едва когато вече бе станало късно. Рицарят го сграбчи за туниката и го вдигна, докато погледът му срещна чифт светлосиви очи.

— Да не съм те чул повече да ме наричаш така! За теб аз съм „господин графе“! Ясно ли е, копеле такова?

— Да, но ще ми подариш ли пони? Когато дойде рождения ми ден.

Удари го опакото на тежка ръка и той падна в калта с плясък, от който дъхът му излезе. Хлъзна се по земята и се спря в кървавото тяло на закланата свиня, обръщайки тенджерата. Просмуканият с кръв овес се изсипа отгоре му и майка му се развика, а Хю надменно се засмя. Ала гласът на баща му, дрезгав от гняв, бе това, което го накара да изпита истинска болка.

— Затваряй си устата, момче! Иначе ще ти строша кокалите от бой. Разбра ли ме, сополанко? Що ли не ти строша кокалите още сега?

Гърдите му се надигаха от усилие да диша. В очите му пареха сълзи, но той не се разплака, защото рицарите никога не плачат.

Майка му се наведе над него. Косата й падна върху лицето и в начервената й, захилена уста. Тя го побутна с крак и се закиска:

— „Га ми е рождения ден“, пита. Минал-заминал. Забра’ихме го. Нема кой да го запомни, щото никой не искаше да се раждаш. Дадах цели три пенса на една стара вещица да те махне. Ръга ме с шишове, кръвта ми щеше да изтече три дни, как ме не утрепа, дъртата, ма ти се държиш, копелето му с копеле. Ше пита ’га му е рождения ден! Е, забра’ихме го!

Но той вече не се интересуваше от рождения си ден, защото беше видял стражаря с камшика. Обърна глава и притисна лице в земята, която беше мокра и лепкава от кръвта на свинята и разсипания овес.

Камшикът плющеше по гърба му, но той не заплака, защото рицарите никога не плачат…

— Няма да плача — каза Ариана.

— Е, надявам се, милейди. В края на краищата само леко сте се порязала.

Ариана мигаше срещу замъгления образ на кърваво слънце, което избледня, за да бъде сменено от зеленикавите стени на спалнята й. Усети пареща болка на гърба си и се почуди защо Талезин налага с мокра кърпа пръста й. Понечи да му каже, че не пръста я боли, но стомахът й се сви от отвратителното чувство, че ще повърне, а изрисуваните стени наоколо заиграха и се размазаха пред очите й. Тя стисна зъби и затвори клепачи. Стори й си, че долавя миризма на варен овес и свинска кръв, но това беше невъзможно, защото бе края на юли, а никой не колеше свине през лятото, пък и тя не беше поръчвала печено свинско за вечеря.

Старият трубадур беше сложил златния купел в ръцете й. Не, Талезин я беше стреснал и тя се бе порязала с ножа, а когато този глупак й бе донесъл купела, тя бе направила грешката да погледне в него и й се беше явило видение. Да, просто видение. Видя как колят прасе в някакъв чужд двор, който трябва да е бил Честър, защото старият граф беше там. Позна го, защото той изглеждаше точно както изглежда сина му сега. И Хю беше там. Бяха му подарили пони за рождения ден и когато го видя и на нея й се прииска да има такова…

Не, Рейн искаше понито. Той беше детето в онзи двор, а тя просто бе съзряла част от миналото му. С тази разлика, че бе почувствала всичко, сякаш наистина се случваше с нея. Бяха забравили рождения му ден. Никой не знаеше кога е роден. А на нейните рождени дни винаги бе имало такава празнична суматоха…

Ариана стисна зъби да преодолее ледените тръпки, които разтърсиха цялото й тяло. Виденията й бяха започнали да стават прекалено истински. Страшно бе да влезеш в душата и сърцето на друг човек, невъзможно бе да стоиш и да съзерцаваш безучастен. Ами ако не се върнеше в реалността след някое от тези видения?

— Хубава работа! Да не би да припаднете заради две-три капки кръв, милейди?

Тя отвори очи. Талезин бе откъснал парче от кърпата и превързваше пръста й. Кичур огненочервена коса закриваше лицето му.

— Защо правиш това с мен? — попита тя.

Все още й се гадеше. Чувстваше празнота и безкрайна тъга.

Той вдигна глава и отметна косата си с бледа и нежна ръка. Очите му присветнаха пред лицето й, като котешки.

— Защото раната трябва да се почисти. Иначе ще се замърси и цялата ви ръка ще изгние.

Той още държеше треперещата й ръка.

— Не се подигравай с мен, момче. Защо ме караш да виждам тези неща… да ги чувствам…?

— Кои неща? Ако имате предвид дето ви стреснах, та си порязахте пръста, не сте права, защото аз почуках преди да вляза. Притесних се да не би да ви се е случило нещо, защото господарят изхвърча в залата, побеснял като див жребец и едва не ме събори, а после се разкрещя, че му се пречкам в краката. Дано да не сте се скарали пак, милейди. — Той въздъхна дълбоко. — Бог ми е свидетел, че вече се уморих да ви помирявам.

Той посегна да вземе легена с розова вода и Ариана се вцепени като видя бронзовия съд от умивалника, а не златния купел.

— Какво направи с него? — викна му тя.

— Милейди?

Талезин така се стресна от неочаквания въпрос, че разплиска водата по пода и впери в нея ококорените си очи, като кученце, хванато да дъвче нечия обувка.

— Вълшебният купел на Мирдин. Какво направи с него?

— Не знам нищо за никакъв вълшебен купел.

— Лъжеш! Ти го открадна от мен в деня, в който Рудлан падна, а после го довлече в същата тази стая, за да ме смутиш в деня на сватбата ми. Преди малко ми го подаде пак, а сега отново го няма и ти…

Ариана млъкна. Той щеше да отрече всичко. И какво от това? Купелът отново щеше да се появи някой ден, пък и тя не искаше да получава тези проклети видения повече.

Момчето беше оставило легена на умивалника и тръгваше към вратата.

— Талезин! — викна му тя.

Той застина, а когато се обърна бавно, на лицето му беше изписана крайна неохота.

— Милейди, заклевам се, че не знам нищо за никакъв вълшебен купел. Освен това имам важни задачи, с които трябва да се заема. Бронята на господаря плаче за излъскване и макар че брат ви се е заел да подготви коня на милорд, опасявам се, че клетникът е толкова безнадеждно непохватен, че не ще се справи сам. А ако работата не е свършена както трябва, аз ще понеса гнева на господаря. Знаете ли, как ще ме накаже…

Звънливият смях на Ариана прекъсна безкрайната тирада на момчето.

— Спри да плещиш глупости, че ще ти падне езика от много употреба и ми кажи, знаеш ли кога е рождения ден на лорд Рейн?

Талезин примигна веднъж-дваж и разцъфна в една от прелестните си усмивки.

— Странно, само преди час и аз си помислих, че необузданият характер на господаря се дължи на влиянието на Марс, под което е роден. Святото събитие се е състояло преди двадесет и шест години на утрешния ден. Затова съм обречен на такава злощастна съдба.

Ариана не можа да разбере какво общо има раждането на съпруга й със съдбата на Талезин.

— Стига глупости, момче! По времето, когато се е родил лорд Рейн, ти не си бил дори похотлив блясък в очите на баща си. Та казваш денят на раждането му се пада утре?

— Да. Жалко, че е пост, защото господарят хич не обича риба. Е, не се съмнявам, че готвачът ще измисли нещо за празника.

— Ще има празник?

— Ами мисля, че би било чудесно, милейди! — възкликна той и плесна с ръце. — Нали? Жалко, че не ми казахте по-рано, щях да съчиня ода по този случай.

Ариана се намръщи подозрително. От самото начало момчето сякаш нарочно я принуждаваше да устрои празник. Може би търсеше повод да свири на арфата си. Ариана отново се замисли дали музиката, която бе чула снощи, не беше изпълнена от него. Не, дори да имаше изключителен талант, момчето бе прекалено младо, за да е толкова изкусно с арфата. Ами ако беше някакъв магьосник? Разправяха, че магьосниците могат да създадат музика от всичко, могат да приемат всякаква форма и да пътуват през времето, да стават невидими и да бъдат едновременно на две различни места. Може би дори бяха способни да създават видения и да ръководят нищо неподозиращите смъртни, както си пожелаят.

Боже, Ариана, що за глупости! Къде ще видиш магьосник в днешно време? Освен това кой уважаващ себе си вълшебник би приел формата на този досаден оръженосец?

Пък и какво значение имаше откъде идваха виденията? Всичко, което бе съзряла и почувствала, наистина се бе случило на момчето Рейн и тя беше сигурна — без да може да обясни как и защо, — че мъжът Рейн и досега помни този епизод от миналото. Болеше я за мъжа, дори повече отколкото я болеше за момчето. Суровостта и безсърдечието му вече не я учудваха.

Той имаше рожден ден и тя се закле, че този път никой няма да го забрави. Оставаше й малко време, за да подготви истински празник, но ако впрегнеше всички на работа, може би щеше да се справи. Щеше да му подготви и подарък. Да, хубаво би било да му подари нещо…

Искаше й се да му купи пони, но беше закъсняла с цели двадесет години.

— Седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет…

Ариана стоеше, свъсила вежди и броеше дървените маси, подредени покрай стените на залата. На двайсет маси гостите щяха да се блъскат като прасенца-сукалче-та, но до утре дърварят нямаше да успее да направи още, така че трябваше да се задоволят с това, което имаха.

Когато огледа залата, Ариана още повече се намръщи. Беше чисто — тя вече се бе погрижила за това, — но гредите бяха почернели като огнище, а стените просто плачеха за варосване. Помисли си колко гола е тази зала в сравнение с разкошния палат на баща й. Като се изключат проядените от молци глигански глави и ръждясалите оръжия, които висяха по стените, не оставаше нищо, което да грабне окото. Трябваше й нещо ярко и пъстроцветно, което да краси стената над високата маса. Някаква библейска рисунка или може би няколко копринени знамена във всички цветове на дъгата.

Изведнъж тя се сети какво да подари на Рейн за рождения ден. Ще му ушие огромно знаме, което ще окачи над високия му стол. Ще го направи от най-богата коприна с дълбокия и топъл цвят на есенни ябълки и ще извезе черния дракон на него. Така всички странници, които щяха да нощуват в замъка им, още с влизането щяха да разберат, че тук господар е Черният дракон.

Изпълнена с въодушевление, Ариана впрегна всички в подготовката на празника. Когато всеки се бе заел с поставената му задача, тя оседла кобилата си и препусна към града да купи необходимата й коприна от Кристина, дъщерята на манифактуриста. Денят изведнъж се смрачи. В небето надвиснаха облаци, сиви като мръсно руно. Тревата по поляните се разлюля от силен вятър, ко-йто носеше миризмата на дъжд.

Бирникът пред градските порти махна енергично на Ариана й я пропусна да мине, без да й събере такса. Съпругата на господаря не плащаше, защото парите от таксите отиваха направо в джоба на мъжа й. Глутница кучета запрепуска след нея и джафкането им се смеси с виковете на рибарите, които прецеждаха реката през мрежите си. Ариана мина покрай отворените врати на ковачницата. Вътре кипеше усилена работа. Въздухът трептеше от ударите на чуковете, от наковалните хвърчаха искри. Сечеха нови монети с лика на лорд Рейн върху тях, точно като Цезар, който красеше старите.

„Стигнал е далеч“, помисли си Ариана. „От нещастното момче, което мечтае за пони — до господаря, чийто лик изсичат върху монетите.“

Кобилата потропваше бавно по тесните улици, които воняха на кочина, а Ариана се опитваше да си представи изненадата и удоволствието, които щяха да се изпишат на лицето му, щом видеше знамето.

Дъщерята на манифактуриста живееше в голяма дървена къща, която гледаше към градския пазар, а отзад — граничеше с пристана. Пазарът представляваше безформен площад, по-скоро триъгълен, отколкото кръгъл или квадратен. Не беше застлан с плочи и земята отдолу, иначе спечена и корава, през зимата се превръщаше в блато. В единия ъгъл на разкривения триъгълник клечеше църквата с ръбатата си каменна камбанария. На дървените стълби отпред седеше потънал в мизерия мъж, а на врата му висеше изгнила, вмирисана скумрия. В средата на триъгълника се издигаше големият градски кръст, изсечен от гранит, а на кладенеца до него клюкарстваха няколко жени, с ведра на главите. Щом видяха Ариана, те веднага млъкнаха.

Тя тъкмо слезе от коня пред къщата на манифактуриста и първите капки дъжд западаха на едри кръгли петна в прахоляка. В магазията беше тъмно и хладно. Отнякъде веднага притича слуга и й се поклони ниско.

— Милейди!

— Повикай господарката си, ако обичаш.

Слугата излезе и Ариана се огледа наоколо. Навсякъде по пода лежаха бали с вълна, завързани с тръстикови въжета, бурета с папируси и индиго, отвари от синчец за боядисване на тъканите. Рафтовете на стената бяха натежали от топове разноцветни платове. Малка вратичка водеше към друга стая, откъдето се чуваше непрестанното тракане на становете. В помещението отзад босоноги работници тъпчеха вълната в големи казани с вода, а бояджиите разкисваха дълги парчета плат в бъчвите с боя и непрекъснато ги бъркаха с дървените си пръчки. Ариана излезе на двора и едва не се задуши от парливата миризма на урината, с която фиксираха боите.

Гръмотевица разтърси небето и дъждът заваля като из ведро. Ариана понечи да се прибере обратно, но погледът й улови някакво движение. Покрай стената на къщата имаше стълби, които водеха към втория етаж. На тясната площадка, с лице към отворена врата, стоеше мъж. Той се наведе напред сякаш за да целуне някого и наистина от сянката изникнаха две женски ръце и обвиха врата му. После мъжът се обърна и изтича безшумно по стълбите. В едната си ръка носеше кожена чанта и на Ариана й се стори, че вътре подрънкват монети.

В края на стълбите мъжът поспря и се огледа в пелената от дъжд. Ариана мерна позната златистокестенява коса и чифт щръкнали мустаци и несъзнателно се скри под навеса. Мъжът се огледа още веднъж и изчезна през страничната врата.

Ариана се замисли какво ли прави братовчед й Кайлид при Кристина и какъв ли заговор крои пак. Каквото й да беше замислил, то щеше да донесе неприятности на господаря на Рудлан.

След няколко минути Кристина се появи в магазията.

Поруменелите й бузи изпъкваха на фона на снежнобялото й боне, а устните й изглеждаха влажни и подпухнали.

— Дал Бог добро, милейди — каза тя задъхана, сякаш току-що бе тичала. — Какво ви води насам в това време?

— В Уелс, ако човек не излиза при дъжд, има опасност завинаги да си остане затворен вкъщи — усмихна се Ариана.

— Имате право, милейди — отвърна Кристина с пресилена усмивка и крадешком хвърли поглед през отворената врата към двора, който вече беше плувнал във вода. — Дори норманците не могат да укротят опърничавото ни време.

Шегата беше стара и изтъркана, но Ариана се засмя и разсеяно опипа меката блатистозелена вълна, която лежеше на дървената маса пред прозореца. Искаше й се да пита Кристина какво търси братовчед й Кайлид при нея и защо така се промъква като крадец, но вместо това каза:

— Бих желала да видя червените коприни, с които разполагате.

— Моля, милейди, стига да ви харесат — отвърна Кристина и махна на слугата, който свали топ пурпурночервен плат от рафта.

Коприната беше прекрасна и щеше да свърши чудесна работа за знамето. След нея Ариана подбра и абано-совочерна свила, от която да ушие дракона. Когато слугата уви платовете и отиде да ги натовари на коня й, тя изведнъж се сети, че не носи пари. Така или иначе не разполагаше с никакви средства. Всичко, което бе притежавала след сватбата, бе станало собственост на Рейн и единствените наистина нейни вещи бяха венчалната й халка и оракулската огърлица, която носеше на врата си.

Макар да й беше мъчно да се раздели с нея, Ариана откопча бронзовата огърлица и я подаде на момичето.

— Ще приемеш ли това вместо плащане? Кристина отстъпи сякаш се страхуваше да докосне накита.

— Милейди, няма нужда. Ще прибавя днешната ви покупка към сметката за сватбената ви рокля.

Ариана се сети за прекрасната сапфиреносиня рокля, така богато извезана със злато, за яркочервената мантия, обточена с кожи, и си помисли, че те сигурно бяха стрували цяло състояние. Макар че Рейн, като господар на Рудлан, скоро щеше да стане богат, в деня на тяхната сватба, той бе бил просто един бедняк. И въпреки това я бе дарил с онази прелестна рокля.

— Плата ми трябва, за да направя подарък на съпруга си. Не бих искала той да плаща за него — отвърна Ариана и бутна огърлицата в ръцете на Кристина.

Момичето се поколеба за миг и накрая взе старинния накит.

— Значи сте щастлива в брака си с норманеца? Влюбихте ли се вече в него?

— Не, не съм се влюбила — отвърна бързо Ариана и усети, че кръвта нахлува в лицето й.

Та тя бе изпитала страст към Рейн и не смееше дори пред себе си да признае, че не се интересува от мъжа, който само с една от редките си усмивки караше коленете й да треперят.

— Да не би да ми говориш за любов, защото и ти си изпитала подобно чувство? — попита я на свой ред тя, сякаш искаше да сподели срама си. — Дочувам, че братовчед ми Кайлид напоследък често се навърта около дома ти?

Кристина ококори кафявите си очи и поклати глава, но после вирна брадичка и каза:

— Да, ние с Кайлид се обичаме и дори целият свят да го узнае — не ме интересува. Макар да не сме съпрузи по закон, ние сме си дали клетва пред Бога.

Ариана понечи да каже нещо, но Кристина махна с ръка и продължи:

— Няма нужда да ми напомняте, че той е уелсец с благородна кръв, а аз — обикновена англичанка, дъщеря на манифактурист. Ние се обичаме и имаме общ враг и обща мечта. Един ден, когато норманците бъдат прогонени далеч отвъд морето, ние можем да… — Гласът й затрепери и от очите й бликнаха сълзи. — О, милейди, толкова го обичам…

Изведнъж светкавица прониза небето и озари с ярка зеленикава светлина разплаканото лице на Кристина.

Последните й думи сякаш проехтяха в тъмната стая. Толкова го обичам… Ариана се замисли как ли се чувства човек, когато е така сигурен, че обича, когато е уверен, че получава обич в замяна. Затвори очи да извика отново усещанията, които бе изпитала към златния рицар от съня й, но видя единствено Рейн, който насочваше копието си към нея и дори докосването, което почти почувства, бе типично негово — свирепо и настойчиво, пълно със страст, но не и с любов.

— Кайлид поиска от вашия нормански съпруг разрешение да се оженим, но той му отказа. — Младото лице на Кристина се изкриви от неподправена омраза. — Лорд Рейн иска уелските му васали да се женят за нормански момичета, за да може земите им да останат завинаги в нормански ръце. Него изобщо не го интересува това, че ние с Кайлид се обичаме.

Никой не се жени по любов, понечи да каже Ариана, но гръмотевиците спряха думите й. Истината, при това казана така направо, едва ли щеше да донесе някаква утеха на клетото момиче.

— Мислех, че ще ме разберете, милейди. Та нали бяхте омъжена против волята си за човек, когото мразите!

— Не е там работата — отвърна Ариана с въздишка и хвана момичето за ръката. — Кристина, ако Кайлид подготвя бунт, трябва да го спреш!

— Да го спра ли? Но той винаги ми е казвал, че от всички жени вие най-много желаете да видите земята и народа си свободни. Толкова бързо ли ви промениха двете нощи, прекарани в леглото на този норманец?

Ариана изтръпна и дръпна ръката си.

— Не съм забравила, че съм кимрийка, Кристина, и никога няма да го забравя — отсече тя и тръгна да си върви.

Кристина я хвана за лакътя и в жеста й Ариана усети страх и отчаяние.

— Нали няма да предадете Кайлид на норманеца?

— Едва ли има какво да издам. Не знам какво е намислил Кайлид. Не искам и да знам, Кристина, защото една порядъчна жена трябва да бъде вярна най-напред на съпруга си, а аз не бих искала да ми се наложи да избирам между чест и дълг.

Ариана знаеше, че вече бе направила избора си. Каквото и да подготвяше Кайлид, то със сигурност щеше да донесе неприятности на съпруга й, но тя нямаше да му каже нито дума.

Застана на прага, вдигна качулката да се предпази от проливния дъжд и си тръгна. Радостта, която бе изпитала от покупката, отдавна си бе отишла. Подаръкът й щеше да бъде предателски, защото мълчанието също бе форма на измама. Може би най-подлата измама от всички.

Двамата оръженосци въздъхнаха тежко и продължиха да се взират през пелената от дъжд към самотния рицар, който отново връхлиташе върху тях.

— Боже Господи, пак ли? — простена единият. — Вече целият съм в рани, а като си поема дъх, почти се давя. Тоя не вижда ли, че вали?

— Да не би да очакваш Черният дракон да спре някакъв дребен дуел, само защото Господ е решил да се изпикае над Уелс — процеди през зъби другият. — В този мъж няма нищо човешко. Той не проявява милост към такива като нас.

Оръженосецът въздъхна отново и впери поглед през дъжда с надеждата, че рицарят си е отишъл, но, уви, той все още бе там. Те се биеха с него от часове, двама срещу един, но до този момент не бяха успели да го докоснат, дори не го бяха свалили от коня. Всъщност едва ли бяха одраскали и боята на щита му. А сега той пак щеше да ги просне по гръб в калта, дяволите да вземат проклетото му черно сърце! Бяха прекарали почти целия следобед в калта на Рудлан. Рицарят се усмихваше рядко, но този път двамата оръженосци бяха готови да се обзаложат и с дявола, че на лицето му има усмивка.

Щяха да загубят облога. Мъжът от другата страна на арената изобщо не се усмихваше. Студената вода се стичаше по гърба му, процеждаше се в костите му и той едва успяваше да устои на желанието да се разтърси като куче.

„Стар съм вече за тия работи“, помисли си той.

Чувстваше се мокър и окаян, а изнуреното му двайсет и пет годишно тяло отдавна плачеше за покой. Той искаше да седне пред топлия огън с чаша сладко вино в ръка и да се отдаде на мислите си. Сети се за Ариана и я пожела.

Но все пак той беше рицар. Затова избърса мокрото си лице, свали забралото на шлема си и стисна копието. Тежестта на оръжието изпъна уморените му мускули. След неколкочасовата битка дългото острие сякаш бе станало три пъти по-тежко. Той пришпори коня и в същия миг я видя да язди сама по пътя за града. Дръпна юздите на огромното животно и препусна към нея. Двамата оръженосци отначало гледаха в недоумение, а после на опръсканите им с кал лица грейнаха две лъчезарни усмивки.

Копитата на жребеца се забиваха в размекнатата земя и хвърляха пръски кална вода. Светкавица озари небето и нечуван гръм разтърси земята. Сякаш небесата се готвеха да паднат отгоре им. Не беше се замислил как изглежда препускащ през бурята с копие в ръка, но когато спря пред вцепененото й лице, Рейн осъзна, че сигурно е приличал на самия дявол.

Тя беше бледа като платно. Безкръвните й устни трепереха. Очите й — тъмни като две пещери — го гледаха ужасено. Тя така силно притискаше ръка до гърдите си, сякаш се страхуваше, че сърцето й ще изскочи. Дори той усети учестения й пулс, който стягаше гърлото й като примка.

Захвърли копието и хвана юздите на коня й. Беше сигурен, че ако не го бе направил, тя щеше да избяга. Погледна лицето й — мокро, бледо и толкова уязвимо.

„Господи, колко е хубава“, помисли си.

В този вечен миг, в който очите им се срещнаха, той разбра, че това се бе случвало и преди. Ала всеки път бе различно. Само жената, от чиято красота чак сърцето го болеше, бе същата. С друго лице, но винаги тя.

И не винаги под дъжда. Веднъж слънцето сипеше жар върху главите им, друг път нощният въздух миришеше на сняг и зима, но всеки път той бе изпитвал глада, отчаяния копнеж да отведе тази жена някъде и да я люби, докато тя стане негова, единствено и само негова.

И сега жадуваше за това. Неудържимо искаше да притисне тялото й до своето, да почувства ноктите й, забити в гърба му, да срещне езика й със своя. Искаше да чуе вика на екстаз от насладата, дарена й от неговите пръсти, от устните и от езика му. Жадуваше да проникне в нея, да потъне и да му се стори, че умират двамата заедно.

— Къде, по дяволите, си била? — попита той с дрезгав глас.

Никоя жена не му бе въздействала така и това не му се нравеше. Независимо че му беше съпруга, той нямаше да й позволи такава власт над него.

Тя примигна и разсъдъкът й постепенно се върна, сякаш бе събудена от дълбок сън.

— Ходих в града да… посетя Кристина, дъщерята на манифактуриста. Тя ми е много добра приятелка.

— Къде е свитата ти?

Тя пак попремигна и се обърна, като да очакваше зад гърба й да изникне цяла армия.

— Ами, аз…

— Забранявам ти да излизаш сама! Където и да било!

Главата й рязко се обърна.

— Не съм куче да ме държиш на каишка! — отсече тя, но миг след това прехапа устни и затвори очи.

Рейн почти се усмихна. Беше сигурен, че тя се моли на Господ и всички светии да я дарят с търпение, но за негова изненада, тя пое дълбоко въздух, сложи ръка на рамото му и каза:

— Моля ви, господарю, не се дръжте с мен като с дете.

— Тогава не прави детинщини.

Рамото му бе облечено в закалена стомана, но той усещаше топлината на ръката й сякаш докосваше плътта му. Дръпна се.

— Има толкова хора, които с удоволствие биха те отвлекли, за да изкопчат откуп от мен, Ариана. Братовчед ти Кайлид, например.

Примерът беше съвсем произволен, но ръцете й така здраво стиснаха юздите, че кобилата заигра. Устните й се разтвориха, сякаш подтикнати от преглътнати думи и по страните й изби руменина. Рейн веднага разбра, че се е срещала не с дъщерята на манифактуриста, а с крадливия си братовчед и се почуди защо. Но не я попита. Не искаше да слуша лъжи, изречени от тези сладки устни. Господи, единственото, което желаеше бе да я целуне.

— Кайлид никога няма да ми стори зло — каза тя.

— Нос удоволствие би сторил зло на мен.

— Той ти даде клетва.

— Да, но тя не струва и пукната пара.

Той видя гнева в очите й, но така или иначе не вярваше на братовчедите й и нямаше намерение да се преструва, че им вярва. Всъщност, не вярваше и на нея. Двамата препуснаха към крепостта. Един до друг, но без да си продумат. Дъждът бе спрял и слънцето си проби път през една пролука в облаците. Над кулата изведнъж блесна дъга.

— Виж! — каза той и посочи лъчистата лента цветове. — Побързай да си пожелаеш нещо!

Веднага се почувства глупаво. Само децата отправяха желанията си към дъгата. Но, за негова изненада, тя затвори очи и промълви нещо без глас. За миг той си помисли какво може да е желанието й, дали има нещо общо с него, но после обърна глава, отвратен от себе си. Дори да го беше споменала в мечтите си, сигурно бе пожелала той завинаги да изчезне от живота й.

— Рейн?

Той се обърна като стреснат. За първи път го назоваваше с името му и изречено така, с нейния тих и леко дрезгав глас, то извика в него мисълта за легло и съвокупление.

— Наистина ли би платил откуп за мен? — попита тя.

— Ти си моя жена.

Той не знаеше какъв отговор бе очаквала, но бе сигурен, че не го е налучкал. Това обаче беше единственото, което можеше да й отговори. Лицето й стана мрачно и тя пришпори коня.

Докато я гледаше как се отдалечава, той за миг си помисли какво ли би станало ако двамата се бяха срещнали преди години, преди животът окончателно да го опустоши. Тогава, когато още вярваше в любовта и вечното щастие и в силата на дъгата.