Пазителят на сънищата

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Хамо, ловецът на плъхове, седеше на една изкорубена маса в любимата си кръчма и се наслаждаваше на третата си чаша бира, която засега щеше да му бъде и последна. Обичаше да идва в „Крукед Стаф“. Тук бирата нямаше вкус на пикня, а повечето от курвите все още имаха по някой и друг зъб. Но тази вечер той не се интересуваше нито от бирата, нито от жените.

Цялото му внимание бе насочено към едно момиче, което седеше свито на пейката в ъгъла. Тя държеше чаша бира в ръка, но все още не беше отпила нито глътка. Погледът й не се откъсваше от вратата и всеки път, когато тя се отвореше да пусне вътре лепкавата нощна мъгла, момичето се изправяше, а после разочаровано се връщаше на мястото си.

Хамо от пръв поглед разбра, че тази жена не е уличница — имаше чифт прекрасни очи, мантията й беше от качествена уелска вълна, пък и от вида й се излъчваше някаква осанка. В „Крукед Стаф“ рядко идваха такива хора. Кръчмите към вертепите на Сау-туорк обикновено приютяваха странниците, които пристигаха в Лондон след залез слънце и не успяваха да преминат през градските порти.

Хамо тъкмо взе бирата си и тръгна да се присламчва към девойката да завърже разговор, когато вратата отново се отвори. Девойката пак подскочи на крака… но този път остана права. Хамо се обърна да види кой бе човекът, който предизвика такова облекчение у момичето и с почуда установи, че това е един нищо и никакъв младеж с дълга рижава коса и наперен вид.

Когато новодошлият тръгна към момичето, Хамо пристъпи напред и се изпречи на пътя му.

— Извинете — изчурулика младежът с мелодичния си глас.

Беше хубав като момиче и все още имаше жълто около устата. Но очите му бяха някак странни — в тях грееше светлина, като свещ, която гори през раковина. Слабоватата му бяла ръка хвана дръжката на остра кама, която се бе излъскала от употреба.

Хамо отстъпи встрани. Никоя жена не заслужаваше да го изкормят заради нея.

Талезин се отпусна на пейката до Ариана и духна немирен кичур от лицето си.

— Това място е страхотна дупка — констатира той след като огледа разкривените пейки и масите, отрупани с калайджии, копачи и боклуджии, които съставляваха клиентелата на „Крукед Стаф“.

Наоколо вонеше на мазен дим, мокра вълна и пот.

— Не са те закачали, нали? Тоя там?

— Просто зяпаше.

Ариана вдигна нащърбената глинена чаша и намръщено отпи от горчивата напитка. Обърканата шумотевица, която цареше наоколо, изведнъж прерасна във врява — мъжете, които играеха някаква игра край една маса, гръмко се разсмяха и завикаха:

— Подай чашата! Подай чашата!

— Какво откри? — попита Ариана, доволна от врявата, която щеше да скрие умората в гласа й.

Талезин чоплеше нещо по масата и се стараеше да не я поглежда в очи.

— Господарят още не е минал на съд. Скоро май не се очаква това да стане. Хенри се опасява, че милорд ще поиска съдбата му да се реши с дуел.

В такъв случай на обвинение се даваше право да докаже невинността си като се противопостави на обвинителя си на бойното поле. Естествено обвинителят, крал Хенри, нямаше да се бие, а щеше да накара някой от рицарите си да защитят честта му, но според мълвата едва ли имаше човек в цяла Англия, който да бъде равностоен противник на Черния дракон.

— Значи Хенри смята да го държи в тъмница, докато изгние — промълви Ариана, с глас по-горчив и от бирата. — Господ да го порази този английски кучи син!

Една от блудниците се завъртя около Талезин и му прати широка усмивка, разкривайки доста от голите си крака. Момчето дълго и изпитателно я изгледа, ухили се, а после отново се обър на към Ариана.

— Как се чувствате, милейди?

— Добре съм — отвърна тя, стараейки се гласът й да прозвучи ведро.

Всъщност се чувстваше отпаднала и уморена от петнадесетдневното пътуване. Все още не се бе възстановила напълно от раната, а знахарят на баща й бе обявил оживяването й за чудо. Но той едва ли подозираше, че Талезин е магьосник, а иначе всички знаеха за невероятните лечителски способности на мъдреците. Седмици наред Талезин бе стоял до леглото й в имението на стария Оуейн и бе сипвал в гърлото й отвари, чиито свойства тя не искаше и да знае.

Талезин се наведе да огледа лицето й.

— Ако ви боли, милейди, мога да ви дам…

— Не, не, добре съм. Всъщност, може би съм малко гладна…

Талезин щракна с пръсти и извади мазен вързоп от пазвата си. Извади отвътре наквасена питка, пълна с яйца и сирене, и я подаде на Ариана. Ала когато тя допря храната до устните си, стомахът й се сви и едва не повърна.

Талезин, видял отвратеното й изражение, прибра обратно питката и извади друга.

— Опитай това. То поне е сладко.

Тя поклати глава и избута храната по масата.

— Май ще се окаже, че не съм гладна в края на краищата.

— Нуждаете се от сън, милейди — потупа я Талезин по рамото. — Едва ли ще помогнете на господаря ако припаднете от умора или ако се разболеете.

Тръпки побиха Ариана при мисълта за стаята, натъпкана с нарове, покрити с гъмжащи от бълхи одеяла.

— По-добре да поседя малко тук.

Тя се облегна на стената, затвори очи и лицето на Рейн веднага изникна в съзнанието й. В този неин спомен той се усмихваше със своята рядка и толкова хубава усмивка. Предпочиташе да не мисли къде е той сега — затворен в мръсна килия, дълбоко в злочестата Бяла кула на Лондон.

— Дали знае, че изобщо съм жива?

На следващия ден Ариана и Талезин се присъединиха към разнебитените каруци и мърляви животни, прекосяващи Темза по дървен мост, който почти се разпадаше. От облаците, които притискаха стените и кулите на града, непрекъснато се сипеше дъждец.

— Вижте, милейди — каза Талезин и посочи един живописен кораб, който се полюшваше край прогнилия кей. — Това корито е дошло чак от Испания. Какво ли вози? Ако се съди но миризмата сигурно са смокини.

Талезин викаше да заглуши звъна на църковните камбани и потракването на водениците и не спираше да показва десетките лодки и кораби, които се блъскаха във водата. Ариана разбираше, че той просто се опитва да отвлече вниманието й от главите на предателите, които се разлагаха побити на кол покрай градската порта.

През целия път от Саутуорк към реката, над мозайката от островърхи покриви, сиви сгради и високите камбанарии се извисяваха само величествените градски стени и четирите белосани кули на Уайт Тауър, където бе затворен Рейн. Ала веднъж преминали под портата, пред тях се разкри лабиринт от тесни и криви улички, гъмжащи от измършавели свине, плъхове, по-големи от котки, и множество хора, които се опитваха да завъртят търговия. Кулата вече не се виждаше, но по всичко личеше, че Талезин знае пътя.

Ариана го последва по улица, задръстена от разпилени кокоши глави, пера и вътрешности, изхвърлени от сергиите за птиче месо наоколо. Вонята беше непоносима.

Изведнъж пред тях изникна огромна квадратна кула. Стените й бяха толкова високи, че се губеха в ниските облаци. Безкрайното й каменно туловище бе пронизано само от тесни процепи, през които не можеше да проникне нито лъч. Пред тази зловеща гледка човек можеше лесно да разбере как Бялата кула се е сдобила със славата си на най-непристъпния затвор на Англия.

С влизането двамата не срещнаха трудности, но оттам Талезин и Ариана трябваше да преминат през множество пазачи и стражари, докато накрая стигнаха до надзирателя на краля.

Той ги огледа, окачил иронична усмивка на провисналите си устни, и подигравателно им се поклони:

— Милейди, милорд… — Ключовете на дебелия му кръст се раздрънкаха. — Да не би да сте се загубили? Това е Уайт Тауър, а не проклетата катедрала „Свети Пол“.

Ариана преглътна буцата в гърлото си и каза:

— Искам да видя Господаря на Рудлан.

— Цъ, не може — процеди надзирателят.

— З-защо?

— Заповед на краля, зат’ва.

Ариана извади кожената кесия, която висеше на колана й и продължи:

— Имам пари…

Надзирателят огледа кесията, облиза дебелите си провиснали устни и тъжно поклати глава.

— Ами, честно да ви ка’а, аз не съм от тия дето викат „не, благодарим“ на такива щедри предложения… Обаче тука си рискувам живота, ако стане нещо. — Той се наведе напред, облъхвайки Ариана с вонящия си на чесън дъх и добави: — Тоя се е опитал да утрепе негово кралско господарство. Да-а-а… И ше увисне на бесилото за т’ва. Аз па ше му изкорма червата и ше му отрежа оная работа като се свърши.

— Както и да е — намеси се Талезин и подхвана Ариана, която едва не припадна от думите на надзирателя. — Отиваме при краля в Уинчестър.

Онемяла, Ариана последва Талезин обратно край реката, където двамата наеха лодка да ги закара в Уинчестър.

„Отивам в Уинчестър при краля“, мислеше си тя. „Ще падна на колене, ще се моля да пощади живота му, ще направя каквото поиска.“

Ала Ариана не знаеше, че най-напред ще й се наложи да се моли просто за привилегията да види краля.

Лодката се носеше бавно по ленивата, плесенясала река, покрай бордей, чиито дървени стъпала слизаха направо на кейовете за удобство на моряци и кормчии.

Лодкарят с гордост й показваше прелестите на своя град и току размахваше мазния си пръст за убедителност. Черни врани кръжаха и кацаха на дървени кръсто-подобни бесилки, които се издигаха на фона на сивото небе. Една от тях не беше празна.

Ариана гледаше вцепенена мъртвото тяло, което се люлееше на вятъра и макар че разсъдъкът й говореше, че това не може да е Рейн, дъхът й бе спрял някъде в гърдите, а ноктите й се забиваха в дланите. Бавно, тялото се завъртя… но лицето на мъжа бе неузнаваемо, изкълвано до кост от враните.

Бордеите постепенно се смениха с господарски къщи с просторни градини, скрити зад високи стени. Господарските къщи отстъпиха място на обширни пасища и едва после сред равната зелена шир, като някакво митично царство, родено в млечната мъгла, изникнаха островърхи покриви, бял замък и двете високи кули на катедралата в Уинчестър.

Лодката сиря до мократа стена на Уайт Хол — замъкът на краля, изграден от бели, гладки камъни. Когато Талезин и Ариана изкачиха дългото дървено стълбище, което водеше към централния вход, към тях се приближи един мъж.

По пищността на дрехите му и ширината на скъпия му колан се разбираше, че е благородник. Той се поклони на двамата непознати и каза:

— Ако сте дошли да видите краля — той не е тук. Отиде на лов в именията на Камбърланд.

— Кога очаквате да се върне? — попита Ариана със свито от притеснение гърло.

Благородникът се огледа наоколо, а после се наведе към нея и кръглото му цветисто лице се разтегна усмивка.

— Ами… да ви кажа честно, той не е тръгнал само дивеч да лови. Всъщност по го интересува голямата дъщеря на Камбърланд.

Сред хихикане и рой от усмивки мъжът продължи по пътя си и остави Ариана да го гледа като онемяла. Камбаните в абатството наблизо зазвъняха. Скоро ще ше да се стъмни. Тя съзнаваше, че трябва да потърсят храна и подслон за през нощта, ала всичко изведнъж й се стори толкова трудно, че дори дишаше с усилие. Усилията да се срещне с Рейн и мъчителното пътуване до замъка на краля изразходваха цялата енергия, на която Ариана бе способна.

— Какво ще правим сега? — каза тя, неуспявайки да скрие треперенето на гласа си.

Когато не получи отговор, Ариана се огледа наоколо. Проклетият оръженосец беше изчезнал.

— По дяволите! — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи на отчаяние. За първи път започваше да се съмнява, че ще успее да отвоюва свободата на Рейн, че изобщо ще го види някога пак. — По дяволите!

Някой извика зад гърба й. Един мъж стоеше като вкаменен на стълбите и златистата му коса проблясваше, въпреки дъжда, който ръмеше над двора.

— Ариана!

Ариана извърна очи от прозореца, който гледаше към високите камбанарии на катедралата, отпусна се на един стол през разпаления мангал и протегна длани да се стопли. Венчалният й пръстен проблясна на светлината от огъня и тя нервно започна да го върти около пръста си.

О, Рейн…

Раната й пареше, а цялото й тяло се тресеше от усилието да сдържи сълзите и отчаянието си.

Някой изтропа на вратата и Ариана вдигна глава. Граф Хю, отпочинал и елегантен в масленозелената си дреха, влезе в стаята. По всичко личеше, че е преодолял първоначалния шок от срещата им. На красиво изрязаните му устни грееше характерната подигравателна усмивка.

— Ариана… от теб ще излезе идеален Лазар — поклати глава той и усмивката му стана още по-широка. — Сигурно имате чудотворни билки в Уелс.

Ариана стана от стола и елегантно се поклони.

— Милорд…

— Не си ли гладна? — попита той, виждайки отрупаната с непокътнато ядене маса.

— Не, благодаря… Милорд?

— Хю, скъпа. Наричай ме Хю. Нали все пак сме роднини — ухили се отново той и й подаде чаша вино.

От тръпчивата му миризма на Ариана й се догади. Тя остави чашата обратно на масата и продължи:

— Казахте, че можете да ми помогнете да се видя с краля.

— Всъщност… — прехапа устни Хю — … страхувам се, че една среща с краля едва ли би била от полза. Той изпада в ярост само като чуе името на брат ми. Не ми казахте как ви се вижда градската ми къща?

— Чудесна е — отвърна Ариана, макар да не бе обърнала особено внимание на обстановката.

— Аз съм един наистина богат човек — подхвана Хю с глас, който й напомни за зехтин — мазен и лепкав. — А парите могат да осъществят много желания. Например, ако реша да организирам бягството на Рейн от Уайт Тауър, без съмнение ще се справя.

Сърцето на Ариана се разтуптя и тя с усилие запази самообладание. Не й се искаше да храни фалшиви надежди. Нямаше доверие на граф Хю. Не можеше да забрави, че същият този човек бе запратил стрела в гърдите на собствения си брат.

— Ще направите ли това за Рейн? Графът застана пред нея и красивите му устни се извиха в загадъчна усмивка.

— Не, ще го направя за теб. И за себе си, разбира се. Никога не правя добрини, освен за себе си. — Той проследи с пръст извивката на шията й и продължи по нагръдника. — Но на известна цена.

Ариана подскочи.

— Цена?

— Ах, Ариана, Ариана. Всичко си има цена.

„Да, за всяко нещо има цена. Прекалената любов към неподходяща жена например може да ти струва затварянето в Уайт Тауър.“

Така си мислеше Хю, докато вървеше след надзирателя по прогнилите дървените стълби, които водеха към подземието, вкопано дълбоко в основите на кулата. Макар да не бе валяло през нощта, по стените все още се стичаше вода. Хю подозираше, че дори през горещите летни месеци в тази дупка се просмукваше влага. Но тези стени можеха да бъдат и божия благодат, ако водата по тях е единственото, с което човек би могъл да утоли жаждата си.

Ариана го предупреди, че надзирателят няма да приеме подкуп, но за Хю не беше проблем да влезе в тъмницата — трябваше просто да върви с титлата напред. В това да бъдеш граф на Честър имаше известни предимства.

Двамата продължиха по тесен, нисък коридор, който сякаш водеше към дълбините на ада, и спряха пред дъбова врата с масивно желязно резе. Хю усети, че Ариана иотрепера до него. Замисли се дали трепери от студ или от суеверния страх, който всички хора изпитват, когато попаднат в тъмна дълбока дупка, така наподобяваща на гроб.

— Нека вляза пръв — каза той и гласът му отекна в каменните стени. — Не се знае какво ще намерим вътре.

— Направо залагам живота си като ви пускам вътре — възнегодува надзирателят. — Кралят каза…

— Млъкни! — изръмжа Хю. — Иначе скоро няма да има какво да залагаш.

Надзирателят изсумтя и дъхът му излезе на облак от широките ноздри, но ключовете издрънчаха и намериха ключалката. Резето проскърца в тишината и вратата се отвори.

Хю влезе в тясната килия и сякаш бе попаднал в прегръдките на смъртта. Въздухът вътре беше тежък и влажен и се лепеше по дробовете. Дори стените трепереха от студ — стар, вековен студ на сграда, която никога не бе виждала слънце.

Хю взе факлата от ръцете на надзирателя и я насочи навътре. Затворникът лежеше на купчина мръсна слама край стената, от която се стичаше черна влага, и, заслепен от светлината, инстинктивно вдигна ръце към очите си. Хю пъхна факлата в светилника на стената и се наведе да разгледа брат си.

Рейн стана и бавно се изправи на крака. Движеше се сковано като стар мях и тежките вериги на краката му зловещо подрънкваха по каменния под. Сиви очи проблясваха на слабата светлина и се вторачваха в Хю от изпито и брадясало лице. Имаше някаква смиреност в тези познати сиви очи. Те гледаха с погледа на човек, който кротко очаква… желае смъртта.

— Рейн… братко — промълви Хю и гласът му прозвуча дрезгав и неразработен, сякаш той бе затворникът, лежал в тъмната килия през последните два месеца. — Имам изненада за теб.

Рейн го гледаше без да продума. На оскъдната светлина лицето му трудно се виждаше, но Хю беше сигурен, че то изразява равнодушието на човек, за когото не бяха останали изненади.

Хю махна към надзирателя и той въведе Ариана в килията.

Щом видя Рейн, тя изскимтя като изгубено коте. Той вдигна рязко глава и се вцепени. Просто стоеше и я гледаше, сякаш не смееше да повярва на очите си, за да не се разочарова отново.

С задавено ридание Ариана се хвърли в прегръдките му. Той наведе глава, отърка лице в косите й, а после затвори очи и силно притисна тялото й до себе си. Хю, изведнъж изпитал неудобство, изблъска зяпналия надзирател навън и затвори вратата.

Рейн зарови пръсти в косите й и на страните му заблестяха сълзи. Тя хвана главата му с двете си ръце и устата им се сляха. Той пиеше от устните й, както умиращ от жажда човек — поднесената му вода. Трепереше, прегръщаше я и повтаряше:

— Ариана… Ариана…

Двамата дълго стояха притиснати един до друг, поклащайки се в тъжен танц, а после Ариана вдигна глава и се загледа в лицето му. Белегът от плесницата на Хенри се бе превърнал в тънка алена чертичка под скулата му.

— Оживях — каза тя, сляла и сълзи, и радост в гласа си. — А белегът ми е по-грозен от твоя.

— О, Боже… — прошепна той и погали страните й, сякаш искаше да сбере сълзите й за по-късно. — Защо плачеш?

Тя отново сложи длан на лицето му, погледна го в очите и каза:

— Не си загубил земята си, Рейн. Баща ми си върна Рудлан, но той я пази за теб. Става, нали?

Рейй поклати глава, но всъщност едва ли бе чул думите й. Сега земята не го интересуваше. Просто галеше лицето й отново и отново, сякаш да се увери, че тя наистина съществува.

— Как са… Как са децата?

— Те са с майка ми на остров Мун. Растат, Рейн, прекрасни са.

— Всичко е много вълнуващо — намеси се изведнъж Хю, на който малко му оставаше да не се разплаче, — но трябва да обсъдим много неща, а времето е ограничено. Съставил съм план, според който утре вечер ще се измъкнеш от тази килия, братко.

Вестта увисна във влажния въздух на килията.

— Защо? — попита накрая Рейн.

Хю беше подготвен за този въпрос. Неговият по-голям брат знаеше по-добре от всеки друг, че от графа на Честър не може да се очаква милостиня.

— Всичко е много просто — небрежно отвърна Хю и разсеяно вдигна рамене. — Защото искам да прекарам една нощ с жена ти. Тя се съгласи да ми отдаде прекрасното си тяло за една сладострастна нощ, срещу което аз ще използвам неограничените си възможности, за да те измъкна от тази дупка. Естествено, затворник или не, ти не си желан повече в Англия и ще трябва да прекараш остатъка от живота си в дъждовния малък Уелс, но ти така или иначе вече си се установил там.

Хю прекъсна надменната си тирада, доволен от постигнатия резултат.

Ариана не бе и подозирала, че той ще представи по такъв подъл начин споразумението им и това ясно личеше на стъписаното й лице. А Рейн… Рейн имаше същото онова изражение, което се изписваше навремето на лицето му, когато му предстоеше наказание — стегнат, сдържан, готов да понесе всичко, с ясното съзнание, ме ще боли силно.

Той се дръпна от Ариана и я задържа на ръка разстояние.

— Ти съгласи ли се на това?

— Рейн…

— Съгласи ли се!

Тя кимна. Рейн я пусна рязко и Хю започна да се усмихва. Лицето на брат му видимо се промени. Очите му станаха празни и непроницаеми, чертите му се изостриха. Хю бе разчитал на това — брат му винаги беше прекалено горд, дори когато ставаше дума за неговото собствено благополучие.

— Забранявам! — отсече Рейн с равен и студен тон. Ариана вдигна глава.

— Това теб не те касае. Решението е мое и ще го отстоявам.

Тя понечи да си тръгне, но не издържа и се хвърли да го прегърне.

— Рейн…

Той рязко се дръпна от ръцете й и веригите му издрънчаха по пода. Тя стоеше пред него, изпъната като струна, с ръце долепени до тялото и очите й преливаха от сълзи.

— Проклет да си, Рейн. Искам пак да бъдем заедно! Искам да живееш! Готова съм да направя всичко. Всичко!

— Не се продавай заради мен!

Тя трепна сякаш я бе ударил. После изправи глава и се обърна към Хю:

— Можем да тръгваме вече.

Рейн я проследи с поглед, в очите му за миг проблесна тъжен копнеж, но той бързо ги затвори.

Хю предаде Ариана на надзирателя и се върна за факлата. Рейн стоеше, опрян на стената и Хю за първи път осъзна, че брат му може да бъде и слаб. Може би заради глада, или пък за това, че отдавна не е виждал слънце…

С факлата в ръка Хю можеше да види повече от килията. Мястото наистина беше зловещо. Подът бе напластен с невиждана мръсотия, а влагата по стените не беше черна, а някак зеленикава. Изведнъж Хю се почувства невероятно мръсен.

„Когато се върна в Уинчестър, поне час ще се кисна в гореща вана“, помисли си той. „И ще изхвърля всичко, което е било на мен.“

— Хю… Не й причинявай това — прошепна тихо Рейн.

— Не го причинявам на нея, а на теб. Дължа ти го, рейн. Дължа ти го от години. Искам да прекарваш всяка нощ от брака си, както аз прекарах моите. От днес нататък всеки път, когато легнеш между нежните крака на жена си, искам да знаеш, че някой друг е бил там преди.

Рейн отпусна глава на стената и затвори очи.

— Искаш да ти се моля?

Хю се разсмя.

— Трябва да призная, че има нещо привлекателно в това да те видя на колене пред мен, но предпочитам да си представям как ще се чувстваш тази нощ върху мизерния сламен одър със съмнението, че Ариана може би изпитва наслада в моето легло.

Рейн бавно отвори очи.

— Ще те убия!

Хю вдигна русата си глава, замисли се и каза:

— Не, няма да ме убиеш. Защото никога няма да се изправя на дуел с теб, а ти си твърде почтен рицар, за да извършиш убийство.

Хю, граф на Честър, хвана резето на вратата на собствената си спалня и се замисли дали да не почука. После се отказа и влезе направо.

Тя стоеше на прозореца и при шума от вратата рязко се обърна и инстинктивно сложи ръка на гърлото си. Погледна го с големи, уплашени очи, а после приглади дрехата на гърдите си. Това бе несъзнателен жест, но той все пак предизвика вълнение у Хю.

Беше облечена само с алена роба от тънък воал, а отдолу бе съвсем гола.

— Съблечи я! — каза Хю.

Тя развърза колана, дрехата се плъзна по раменете й и се разля около краката й като локва кръв. Лунната светлина се процеждаше през финия лен на прозорците и къпеше тялото й със сребърно сияние. Наоколо бе толкова тихо, че Хю дори долавяше дишането й.

Тя бе толкова крехка. Белегът на гърдите й — червен и дълбок — изпъкваше на фона на прозрачната й кожа. И все пак в нея имаше някаква зрялост.

„Тя е дете на земята“, помисли си Хю. „Топла и жизнена. Сигурно вика и дращи по гърба на мъжа, когато изпитва наслада.“

Тялото му инстинктивно реагира на тази мисъл. С бавни стъпки той се приближи и застана пред нея. Тя го гледаше с очи, зелени като гората нощем и точно толкова пусти.

Какво ли виждаше в него сега?

Той вдигна ръка и проследи извивката на шията й. Усилието, с което тя се въздържаше да не потръпне, го изуми. Тя и брат му наистина бяха родени един за друг — и двамата смели и горди. Сибил едва ли бе способна да направи такава жертва за някой мъж, дори за онзи, когото смята, че обича.

Ръката му пропълзя надолу и докосна връхчетата на гърдите й. После отново и отново, докато накрая те се стегнаха. Ала лицето й остана каменно.

— Мислиш ли, че ще съумееш да изпиташ поне малко удоволствие? — попита той.

Устните й се изкривиха в подобие на усмивка.

— Удоволствието не е част от сделката ни, милорд.

Той се обърна, отиде до масата и си наля чаша вино.

Докато пиеше, погледът му не се отделяше от нея. Луната се бе скрила зад облак и сега кожата й изглеждаше златиста на меката светлина от свещите. Само бледата руменина на острите й скули издаваше притеснението й от това, че стои гола пред него.

— Знаеш ли, няма нужда да правим всичко това — каза й той. — Можеш да опиташ при Хенри — той винаги е имал слабост към красиви жени. А може и да се постараеш да откупиш свободата на мъжа си сама. Рейн изглежда не е особено благодарен за голямата жертва, която правиш за него.

— Рейн се държи глупаво — отвърна тихо тя. — Бих спала и с дявола, бих се продавала по улиците, бих си разтворила крака за всеки мъж в Англия, стига това да спаси живота му.

— И с неговата гордост той никога няма да ти го прости.

— Няма значение. Пак бих го направила. Правя го.

— Не…Не мисля, че ще се стигне дотам — каза той и остави чашата на масата.

После взе дрехата й от пода и й я подаде. Тя не я пое. Учестеното й дишане отекваше в тишината.

— Моля те, не можеш да се оттеглиш от сделката ни сега. Моля те… ще се преструвам, че ми доставяш удоволствие, ще…

Той се разсмя. Дори Сибил не си бе правила труда да се преструва.

— Не, момиче, не би ти подхождало. Виж какво, размислих и реших, че в това няма логика. Ако легнеш с мен от любов към Рейн, то е все едно жена ми да легне с мен, мечтаейки за брат ми. И в двата случая получавам само нечии остатъци.

Имаше и друго, но Хю никога не би го изрекъл на глас. Рейн, с неговата безразсъдна смелост; Рейн, с гордия си рицарски закон, който се преструваше, че ненавижда и за когото всъщност би дал и живота си; Рейн, с несломяемата си, наивна вяра, че в този прокълнат от Бога свят наистина има истина и доброта, всъщност бе такъв, какъвто Хю винаги бе искал да бъде. Толкова пъти през годините той бе ненавиждал брат си. Но имаше и време, в което го бе обичал повече от всичко.

Хю поклати глава и се надсмя над себе си.

— Искаш… Искаш да кажеш, че въпреки всичко ще уредиш бягството? — попита плахо Ариана.

Хю се замисли и вдигна глава.

— Ами, не би ми било приятно да видя как нещастният ми брат завършва позорно на Тайбърн Хил. Това би било грозно петно за доброто име на фамилията. — Той отново взе чашата с вино и замислено я разгледа. — Знаеш ли, така и не можах да разбера защо Рейн вечно се стараеше да спечели уважението и любовта на стария граф. Той всъщност бе единственият мръсник в нашия род.

Ариана все още стоеше, стиснала робата в ръце, вперила големите си тъжни очи в него.

— Вземи да се облечеш, преди да се разчувствам и да променя мнението си.

Когато тя заметна робата, той отново дойде при нея и, за изненада и на двамата, братски я целуна по носа.

— Остани тук през нощта. Заключи вратата, ако така ще се чувстваш по-добре, макар че ти давам честната си дума — колкото е мизерна да е тя, — че няма да накърня добродетелта ти.

Той бързо се обърна преди да е променил решението си.

На вратата се спря и отново я погледна. Тя стоеше в средата на стаята, прихванала робата над гърдите си, а устните й бяха полуотворени от изненада. А може би от облекчение. Наистина беше красива. За миг проклетата мисъл, която бе тормозила живота му, отново изникна в съзнанието му. Бедата бе в това, че колкото и хубава да беше, тя не бе Сибил. Каква ирония! Ето го — съблазнителен като грях, по-богат от папата, граф, дявол да го вземе. Само с едно щракване на пръстите можеше да накара всяка жена да разтвори крака за него. Дори Сибил, кучката, винаги го правеше.

Но не разтваряше сърцето си. Ето къде беше иронията. Защото ако тя го бе обикнала поне малко, той никога не би имал желание да се люби с други жени.

Ако го бе обикнала, той би й простил за Рейн.

Той се поклони за сбогом на снаха си и надяна подигравателната си усмивка.

— И знай, грехът е изкупен!