Пазителят на сънищата

СЕДМА ГЛАВА

Той стоеше над нея — рицар в черна броня. Очите му нагло я оглеждаха, лицето му излъчваше надменност и открито презрение. Без съмнение бе чул всичко.

Ариана усети, че кръвта се качва в главата й и разбра, че е станала моравочервена от притеснение. Въпреки това, тя вирна брадичка и каза:

— Обсъждахме предимствата и недостатъците на това да живееш сред норманци.

За неин ужас гласът й леко затрепера.

— Чух.

Той хвърли поглед на Кристина и Ариана усети, че момичето изтръпва. Почти му завиждаше за способността да сравни с земята всеки само с един поглед.

Отнякъде се появи оръженосец и поднесе на Кристина подарък от срамежлив и влюбен рицар. Девойката се дръпна встрани с явно облекчение и остави Ариана на милостта на Черния дракон. Не, че я обвиняваше. Самата тя искаше да избяга от тази студена и презрителна компания.

Погледът му отново се върна на нея и устните му се изкривиха в такава подигравателна усмивка, че на Ариана й идеше да раздере лицето му.

— Намирам мнението ти за мъжествеността на норманците особено интересно. От личен опит ли го имаш?

Сякаш отново я нарече уличница. От това вече започваше да й писва.

— Внимавай, проклет рицарю! Маниерите ти издават низката ти природа.

В очите му заиграха опасни пламъчета. Той пристъпи напред, докато бедрата му се опряха в коленете й и я притисна така, че да усети твърдостта… и топлината им.

— А твоят език, лейди Ариана, разкрива отчайваща липса на възпитание — каза той с кадифен глас. — Баща ти отдавна е трябвало да те преметне през коляно, да ти завърне полата и да ти нашиба голата задница, та да се научиш на ред. За щастие, това е пропуск, който аз, като твой съпруг, скоро ще поправя… — Той се наведе още по-близо и гласът му премина в глухо ръмжене. — С моята върбова вейка, да речем.

По гърба на Ариана пролазиха студени тръпки, макар лицето й да беше потно и зачервено. Очите му я изгаряха с огън, който сякаш поглъщаше всяка частица въздух, която тя се опитваше да поеме.

Горещината беше непоносима. Ръцете й лежаха стиснати в скута й. Страните й горяха, пресъхналото й гърло се свиваше в болезнени спазми. Искаше й се да избяга оттам, но нямаше къде да отиде.

Тя вдигна глава. Огнените пламъци в очите му бяха угаснали и сега те отново бяха студени и безизразни. Тя усети, че смелостта й се възвръща.

Между двамата легна тишина, наситена с напрежение. Ариана се замисли защо изобщо бе дошъл при нея. С крайчеца на окото си тя видя как Кристина измъква някаква копринена панделка от ръкава си и я подава на оръженосеца, за да я занесе обратно на свенливия си господар. Хрумна й странна мисъл. Може би рицарят бе дошъл да й отдаде почестите си, защото смяташе това за редно.

Ариана се обърна към него със снизходителна усмивка.

— Да не би да храниш и най-малката надежда, че ще ти дам и зрънце от благоволението си преди да влезеш в битката? Знай, рицарю, че ако се моля за нещо, то това е брат ти, графът да те прониже право в надменното ти лице.

Смехът му беше силен и внезапен.

— Не ми трябва благоволението ви, мадам. Нито молитвите ви. Предпочитам да получа крепостта без булката.

— А аз предпочитам да горя в ада, отколкото да се омъжа за някакво норманско копеле!

— Значи, лейди, скоро ще разбереш, че да гориш в ада И да живееш с някакво норманско копеле е почти едно и съшо.

С тези последни думи, той се врътна на пети и си тръгна. Ариана го проследи с поглед, а в сърцето й гореше такава ярост, че й идваше да заплаче.

— Господи Боже! Това е най-непоносимо надменния, най-презрения, омразен, отвратителен…

— Горкият Рейн… Къде ли се е дянал чарът му? Ариана подскочи уплашена и погледът й срещна едно светло, изумително красиво лице. Човекът, който се бе опитал да я изнасили в избите на Рудлан. От страх стомахът й се сви на топка. Тя пое дълбоко въздух и си каза, че той не може да й стори нищо тук, сред толкова хора. Не и след като се намираше под закрилата на краля.

Слънцето хвърляше отблясъци по ослепителната му сребърна ризница. Шлемът, който стърчеше изпод мишницата му, бе украсен с прекрасни бели пера. Косата му блестеше почти както ризницата и Ариана си помисли дали не бе навил някак си тези руси къдри, та се спускаха по раменете му така изящно подредени. Той беше въплъщение на представите й за смел и славен рицар.

Очите му, сини като планински езера, я гледаха с нескрито възхищение.

— Страхувам се, че не съм имал честта да ви се представя досега. Пред вас стои Хю, граф на Честър. — На лицето му грейна прелестна усмивка. — Другият ваш завоевател.

Ариана го гледаше така вцепенена, че почти бе забравила да диша. Значи този беше графът на Честър! Този, Който се бе опитал да я изнасили! Значи на него щяха да я дадат като награда, ако черният рицар загубеше двубоя.

— Не можех да не забележа, че не сте много очарована от брат ми. Хайде, чак толкова ужасен ли ви се вижда?

Гласът й се възвърна.

— Да. И вие, уважаеми графе, не сте по-добър от него.

Не изглеждаше обиден. Напротив, усмивката му стана още по-широка.

— Имате предвид онзи малък инцидент в избата? — попита той и разтвори драматично ръце. — Простете ми, милейди, но тогава ви взех за просто селско момиче.

— Тоест лесна плячка за апетитите ви? — Той се засмя и отметна русите си къдрици.

— Нещо такова. Представяте ли си моето унижение, моя безкраен ужас, когато разбрах, коя сте всъщност?

Усмивката му залезе и гласът му стана сериозен и умоляващ, макар че под гладката повърхност на езерно-сините му очи все още играеха пламъчета.

— Можете ли да ми простите?

— Не мисля.

Той въздъхна дълбоко.

— Тогава знайте, че пред вас стои един жалък нещастник, един отчаян мъж, който страда за това, че никога не ще завоюва отново място в сърцето на своята прекрасна лейди.

— В моето сърце никога не е имало място за вас, графе, така че няма за какво да воювате.

— Не бях ли наказан за отвратителното си деяние? Не ме ли ударихте достатъчно жестоко? Цял живот ще нося белега от този удар. За щастие и на двама ни, вашето покушение над личността ми не беше успешно, макар че, признавам, за миг си помислих, че душата ми напуска тялото.

— Жалко, че не успях тогава. Щях да отърва жените на Уелс от бъдещите набези на вашата личност. — Тя оголи зъби в пресилена усмивка. — Господине.

Врявата сред тълпата беше поутихнала и смехът на графа се понесе над поляната.

— Проклет да съм, но нравът ти ми харесва. Жалко, че брат ми е толкова изкусен със сабята, защото, макар да не мога да се оженя за теб, лейди Ариана, щеше да видиш колко мил и щедър покровител мога да бъда. Щях да те дам на добър съпруг, който да те направи щастлива.

„И който да извръща глава, когато пропълзяваш в леглото ми“, помисли си Ариана, но реши поне веднъж да замълчи.

Пронизителен крясък на фанфари удави следващите думи на графа. Кралят на Англия пристъпяше тежко към тях, следван по петите от свита благородници и слуги. Тълпата изведнъж замлъкна, а после се чу скърцане и тропот. Поданиците се изправяха на крака пред своя крал.

Хенри шляпна Хю по гърба с такава сърдечност, че графът едва не залитна.

— Какво се влачиш още подир жените, графе? Двубоят започва всеки момент.

Хю сви безразлично рамене и отвърна:

— След като всички смятат, че ще загубя, започвам да се чудя защо изобщо си правя труда да се бия. От този двубой най-много да получа някой и друг белег за спомен.

— Глупости! — смъмри го краля с дрезгавия си глас. — Ще ти бъде от полза.

Хю наведе глава.

— Тогава, ако позволите, Ваша Светлост…

Той се оттегли и Ариана остана лице в лице с краля. Бе виждала Хенри Английски веднъж, но това беше малко след случката в шатрата и тя бе толкова объркана, че почти не го беше забелязала. Спомняше си, че той бе изръмжал нещо, беше я питал дали наистина е Дъщеря на Гвинедите, а тя дори не бе проявила благоразумието да отрече. Черният рицар, застанал до него, бе пронизвал тялото й с погледа си, а тя просто бе стояла вцепенена, вперила очи в тези свирепи устни, със съзнание, заето от едно-едничко чувство — парещата болка на грубата му целувка. Кралят на Англия сякаш не бе съществувал.

— Не знаех, че уелските девойки са толкова хубави — каза кралят.

Очите му внимателно я огледаха и на лицето му грейна похотлива усмивка. Макар че беше женен за най-голямата красавица в целия християнски свят, на Хенри му се носеше славата, че често кръшка от спалнята на кралицата.

Той се отпусна в стола и изкомандва:

— Седни!

Ариана нямаше време да реагира. Кралят я хвана за ръката и я свлече на пейката до него. После махна на един от кръжащите наоколо слуги, който му подаде потир с вино, украсен със скъпоценни камъни.

Ариана огледа изпод вежди мъжа до себе си. Макар че дрехите му бяха богати, както предполагаше кралското му положение, той ги носеше небрежно. Беше облечен в къса туника от син брокат, обточена с кожи. Кестенявата му коса бе късо подстригана, а на главата му стоеше златна корона, отрупана с рубини. Властта бе оставила отпечатък на гладкото му квадратно лице. Докато го гледаше, Ариана си помисли, че и той, като баща й, се чувства уверен в способността си да управлява и винаги знае действията и мотивите на всеки един от приближените си — от принцесата, до слугата, който изхвърля нощното гърне.

Кралят прикова опулените си очи в лицето й.

— А вие на кого дадохте благоволенията си за двубоя?

— Ако трябва да бъде искрена, Ваша Светлост, отвращавам се от мисълта да се оженя за който и да е норманец.

— Все пак, баща ви заповяда да се ожените за новия господар на Рудлан.

— Знам дълга си, Ваша Светлост.

Той поглади брадата си и я загледа за миг. После се усмихна, потупа ръката й и каза:

— Ще ти дам един бащински съвет, скъпа. Запомни го добре. Тъй като най-вероятно Черният дракон ще спечели битката, следователно ще те вземе за жена, дръж се с него внимателно, момичето ми. Този човек е каляван в ада, а ти го предизвикваш твърде опасно.

Ариана стисна юмруци, но съумя да вдигне глава.

— Аз съм възпитана добре, Ваша Светлост. Ще служа и ще се подчинявам на моя съпруг, независимо кой е той.

В момента, в който изрече тези думи, Ариана се замисли дали казва истината. Вярно, беше възпитана да удовлетворява нуждите на съпруга си, да бъде украшение на крепостите му и безпрекословно да се подчинява на волята му, но част от нея сигурно винаги бе очаквала един ден тя да има същия изпълнен с любов брак, какъвто имаха родителите й. Брак, в който мъжът да я уважава и цени и в който тя да бъде повече спътник в живота, отколкото безропотен слуга. Това вече беше невъзможно и тя се чудеше как ще бъде покорна и отстъпчива, след като й се искаше да се бори срещу съдбата и срещу норманския рицар, който щеше да я притежава.

Към тях, облечен в червена мантия, се приближи церемониалмайсторът на двубоя, с бяла палка в ръце. Щом кралят му кимна, той вдигна палката и извика:

— Доведете съперниците!

Засвириха фанфари. Четирима кралски пратеници, облечени в пурпурна коприна, водеха процесията, следвани от жонгльор, който стоеше на гърба на коня си и въртеше изкусно сабя, подхвърляше я високо във въздуха, а после ловко я хващаше за дръжката. След тях идваха рицарите, които пееха под съпровода на барабани. Излъсканите им брони блестяха на слънцето, а пъстроцветните им щитове и копия приличаха на разлю-ляна от вятъра пролетна ливада.

Ариана несъзнателно потърси с очи черния рицар. Той яздеше в края на процесията, редом с графа на Честър. Двамата щяха да бъдат представени последни.

Рицарите дефилираха пред ложите. Конете им подскачаха и пристъпваха встрани от редиците. От пейките полетяха панделки и жартиери. Повечето от тях бяха хвърлени към Черния дракон. Той успя да хване във въздуха един дамски чорап на жълти и зелени ивици и чуруликащата му собственичка нададе възторжен писък. Смеейки се, той пришпори коня и тълпата зарева да изрази подкрепата си.

Рицарите се разделиха на две и застанаха в редици покрай алеята. Фанфарите засвириха отново и първият кръг от състезанието започна.

Ариана седеше скована зад гърба на краля, без да отрони нито дума, стараейки се да не показва никакви емоции. Двама от рицарите бяха изнесени на щитовете си от алеята — единия със счупен крак, другия с разкървавен нос. Ариана си помисли, че когато не рискува живота си в истинска война, черният рицар си изкарва прехраната по този начин — хвърля се заедно с коня си с бясна скорост, отново и отново насочва копието си в нечий щит и удря, изпъвайки всяка жилка по тялото си, напрягайки всеки мускул.

Слънцето вече клонеше към залез, когато на арената останаха само двама рицари. Тълпата замлъкна в очакване. В този момент всички обърнаха очи към Ариана. Тя се старееше да държи гърба си изпънат, лицето безизразно, но едва когато по ръцете й пробягаха болезнени тръпки, осъзна, че, стискайки юмруци, спира кръвта във вените си.

От двете страни на арената, на огромните си бойни коне, водени от оръженосците им, се появиха граф Хю и Черният дракон. За разлика от другите двубои, този нямаше да приключи след пречупване на три копия, а щеше да продължи, докато един от участниците не се окажеше победен или не помолеше за милост.

Двамата мъже застанаха лице срещу лице. После наведоха дългите и тежки копия и прилепиха щитовете до сърдите си. Оръженосците се оттеглиха и церемониалмайсторът вдигна бялата си палка.

— В името на Бога и на Свети Морис, покровител на рицарите, започнете битката!

Като по команда двата коня се втурнаха напред. Земята се разтресе под тежките им копита. Облаци прах и пепел се вдигнаха във въздуха. Черният рицар сякаш беше част от огромния си черен ат. Човекът и животното се сливаха в една непобедима летяща хала.

Черният дракон замахна и забоде копието си в щита на Хю. От силния и точен удар копието затрепера и се прекърши с трясък, който накара тълпата да замлъкне. Конят на графа подскочи уплашен и се изправи на задните си крака.

Хю също замахваше, но копието му се плъзгаше по гладката повърхност на щита, оставяйки само дълбоки, разкривени драскотини по черната боя.

— Ново копие! Ново копие! — зарева тълпата, а Ариана пое глътка въздух, внезапно осъзнала, че притаява дъх.

Рейн обърна коня си и препусна към края на арената. По пътя захвърли счупената дръжка и Талезин веднага дотича с ново копие.

Двамата рицари отново полетяха един към друг, но този път Рейн изви тялото си и копието на графа излетя от ръцете му, без да го уцели. Тълпата задюдюка подигравателно. В същия миг Рейн с такава сила заби копието си в щита на Хю, че графът политна от седлото и падна на земята сред звън от метал. Двама вестители се спуснаха към него, но Хю успя да се изправи на крака и извади сабята би.

Рейн приковк буйния си кон и скочи от седлото, още преди копитата на животното да докоснат земята. Сетне измъкна сабята от ножницата си и яркото слънце пробяга по острието като огнен език. Първият удар на Хю Рейн отби с щита си. Кожа, дърво и метал поддадоха с невиждан стон.

Ариана се наведе напред и стисна здраво края на пейката. Дъхът й бе спрял в гърдите, очите й не се отделяха от Рейн дори за миг. Досега тя не беше виждала човек да се бие с такава мощ и грациозност, с такава контролирана и безпогрешна жестокост. Графът Кълцаше със сабята си, докато острието на Рейн сякаш танцуваше във въздуха. Той си поигра известно време с брат си, а после след поредица неотразими и светкавични удари Хю се оказа обезоръжен, проснат по гръб в прахоляка с острието на Рейн, насочено право в гърлото му.

Крясъците на тълпата пронизаха ушите на Ариана. Кралят до нея скочи на крака и зарева от възхищение. Рейн тръгна към тях, така елегантно стиснал сабята в свития си юмрук, сякаш оръжието бе естествено продължение на ръката му.

Той спря пред краля и Ариана вдигна глава да го погледне. Шлемът подчертаваше суровата красота на чертите му и високите му ъгловати скули изпъкваха. Металната козирка засенчваше очите му, но Ариана почувства тяхната жизненост и огъня, който гореше в тях.

Рейн прибра сабята си с леко движение на китката, отметна шлема си и го захвърли на земята. После коленичи и постави ръце в дланите на своя господар, краля на Англия. Дълбокият му, плътен глас изрече клетва за вярност и признателност към краля, който го даряваше с Рудлан и принадлежащите му земи и с лейди Ариана, дъщеря на Гвинедите от Уелс, която той щеше да вземе за жена.

Когато свърши, Рейн се изправи на крака и монархът го дари с целувката на мира. После вдигна очи към кървавочервените стени на крепостта и на устните му легна едва забележима усмивка. Ариана седеше до краля и усещаше, че сърцето ще изскочи от гърдите й. Тя очакваше Рейн да я погледне, но…

… той така и не го направи.