Пазителят на сънищата

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейн подпря с лакът разгънатия на масата пергамент и премести още едно зърно на сметалото. Беше прехапал замислено устни, а косата му стърчеше на всички страни сякаш нетърпеливите му пръсти току-що я бяха разрошили.

Ариана мина през преддверието и застана на прага. Щом го видя, дълбоко в стомаха й затрептя странно вълнение, упорито като ехо в бездънна пещера. Обзе я желание да го докосне. Искаше да приглади косата му, да открие очите му и нежно да целуне устните му. Но той не беше сам.

Ариана понечи да си тръгне, но той вдигна глава и каза:

— Влез, Ариана. Познаваш ли Симон?

Един дебел, тромав мъж закрачи към нея. Беше облечен богато и носеше дълга брада, топирана, намазана с восък и сплетена със златни нишки. По островърхата му жълта шапка и големия шафраненочервен кръг, пришит на гърдите му, се познаваше, че е евреин.

— А, прекрасната лейди Ариана — каза той с елегантен поклон. Дъхът му ухаеше на сладки анасонови семена. — Дори най-прекрасните неща, които съм чувал за вас, милейди, не могат да се сравнят с действителността, защото лицето ви е по-бяло и от момина сълза, страните ви са по-нежни и от ябълков цвят, а устните ви… ах, устните ви… са по-алени от… от летни макове! — възкликна той, явно впечатлен от цветистите си метафори.

— По-скоро алени като ушите на дърта свинкя — промърмори под носа си Рейн.

Ариана я напуши смях, но от благоприличие не се разсмя.

— Кожа, бяла и гладка като корем на риба.

Този път кикотът едва не избухна от стиснатите й устни. Тя сръга мъжа си в корема, а той взе да кашля, да се превива, ще рече човек, че се дави.

Симон извърна притеснен поглед към домакина и угрижено каза:

— Милорд, кашлицата ви е сериозна. Позволете да ви препоръчам нещо — мажете гърдите си с маста на обесен. Тез летни настинки често завършват фатално.

Ариана вече не можа да се сдържи и прихна да се смее. Макар този лек да се прилагаше често (когато имаше обесен, разбира се), нейният безстрашен рицар стана блед като платно само при мисълта, че ще му се наложи да прави нещо подобно. Притеснена да не би да е обидила госта им, тя бързо каза:

— Брадата ви е прекрасна, господине.

— Нали? — Той погали сплъстената четина на лицето си с нескрита гордост. — Подстригана е по френската мода или поне така казват. Макар че никой мъж няма право да носи брада, по-прелестна от тази на краля, естествено. Не би било възпитано.

Гръмкият му смях, плътен и дълбок като удар на литавра, прокънтя из стаята, а Ариана с почуда установи, че гостът им има злато дори в устата си.

Макар че се чувстваше неловко, тя направи всичко възможно да остане дружелюбна докрая. Не беше срещала евреин преди, а като се изключи златото по брадата и зъбите на този човек, той изглеждаше съвсем обикновен, всъщност дори приятен с комплиментите и желанието си да бъде полезен. Едва ли беше способен да отвлича християнски деца и да ги принася в жертва на езическите си богове.

Но даваше пари срещу лихва, което го правеше грешник в очите на Светата църква и Ариана сечудеше какво ли можеше да прави Рейн с такъв човек.

Симон Евреина отново прогърмя със сърдечния си смях и излезе, а Рейн се върна на масата и взе сметалото.

Премести още две-три зърна с оцапаните си с въглен пръсти и пак сбърчи замислено чело. Но Ариана вече бе започнала да го опознава и знаеше, че изпънатата по скулите му кожа и пепелявосивият цвят на очите му означаваха, че е въодушевен от нещо. Веждите му напрегнато се сключиха, той прехапа долната си устна и Ариана изведнъж усети непреодолимо желание да го целуне. Бременността сигурно се отразяваше и на разума й, не само на стомаха.

— Взехте ли пари от лихварина, милорд?

— Да, трябваше да заложа и душата си, докато се съгласи, дяволите да го вземат. — Като видя вцепененото изражение на Ариана, Рейн се разсмя. — Не в истинския смисъл, скъпа. В интерес на истината, лихвата на Симон е съвсем поносима.

— Толкова ли сме бедни, че се налага да взимаме на заем, за да живеем? Можеше да поискам от баща ми…

Той сложи ръка на устните й. Докосването му бе топло и нежно и тя трябваше да събере цялата си воля, за да не притисне устни до дланта му.

— Не сме бедни. Взех на заем от евреина, за да мога да построя крепост.

Той дръпна ръката си и тя почувства хлад. Сякаш устните й бяха оголени.

— Крепост? Мислиш да строиш нова крепост? Тук в Рудлан? Но защо?

— Ако спреш да ме засипваш с въпроси, ще ти обясня.

Той я заведе пред масата и й показа стар навит пергамент. Тя го взе внимателно и бавно го разгъна под светлината на факлите. Пергаментът беше пресъхнал с годините и пукаше при всяко движение. Миришеше на мухъл и застояло, като дрехи, забравени в някоя ракла.

— Кулата е остаряла — каза той през рамото й и дъхът му погали врата й. — По-добра е от старата дървена крепост от времето на завоевателите, но през последните десет години строителството доста напредна. Неверниците са особено добри в тази област. Научих много от тях по време на кръстоносните походи. Това в ръцете ти е просто пример за крепостта, която бих могъл да построя тук, в Рудлан.

Пергаментът беше изпъстрен със сложни рисунки, начертани с черни линии, на които не можеше да се хване края. Ариана започна да ги проследява една по една и постепенно от плетеницата се оформи крепост. Величествена непревземаема крепост, с кръгли кули, назъбени от бойници и знаме, развято на най-високата от тях — черен дракон на кървавочервен фон.

— Тази карта от Свещената земя ли я имаш?

Рейн взе пергамента от ръцете й и го остави на масата.

— Това е скица. Взех я от един сарацински майстор, който навремето е построил такава крепост за великия султан Нуредин.

Тя предизвикателно нацупи устни и каза:

— Чувала съм много за храбрите ви дела по време на кръстоносните походи, милорд, и често съм си мислила колко несправедливо е всичко това.

Очите му се спряха на устните й, той бавно се наведе сякаш искаше да я целуне… а когато думите й най-после стигнаха до съзнанието му, учудено вдигна вежди.

— Кое е несправедливо?

— Това, че само защото си взел кръста, целунал си Христовата гробница и си убивал неверниците в името Божие, душата ти е опростена навеки. Което означава, че след като умрем, ти — който без съмнение си къде-къде по-грешен от мен — ще си мързелуваш на златен трон в рая, а аз ще трябва векове да страдам в чистилището. Ето това е несправедливо.

Устните му трепнаха и Ариана се наведе напред, притворила очи.

— Мислех, че човек трябва да загине по време на кръстоносен поход, за да си осигури запазено място там горе, но ако стигна до райските порти пръв, обещавам да ходатайствам пред светиите за теб. Да не би да искаш целувчица, скъпа?

Тя подскочи и страните й пламнаха.

— Не ставай глупав, Рейн.

— Тогава сигурно си яла нещо люто, та затова зяпаш така като гладна риба.

Тя се обърна така засрамена, че й се искаше земята да се отвори и да я погълне. Отиде, до масата и взе да разглежда скицата. В единия ъгъл, под южната кула на крепостта, имаше някакъв надпис. За първи път виждаше нещо такова. Буквите, ако това изобщо бяха букви, не бяха нито ръкописни, нито печатни, а по-скоро приличаха на следи от птици по пресен сняг.

— Този надпис е много странен. Какво казва?

Като не получи отговор, тя вдигна глава да го погледне. Поради някаква незнайна причина от веселия, закачлив разговор, който само преди миг бяха водили, не бе останала и следа и сега очите му я гледаха студено.

— Това е на арабски, милейди — отвърна й Талезин, появил се като изневиделица на вратата. — Макар че говори по малко на езика на неверниците, господарят не може да чете писанията им.

Момчето стоеше прегърнало арфата си и се хилеше, сякаш й поверяваше някаква тайна. Без да поиска разрешение, той се вмъкна в стаята и приседна на ръба на масата.

— Значи взехте пари от Симон Евреина и сега ще строите нова крепост? А помислихте ли откъде ще вземете камък, милорд?

— В земите на абатството има чудесен гранит — подхвърли Ариана. — Макар че монасите не го дават лесно.

— Да — изсмя се Талезин. — Епископът веднъж за малко не простреля граф Шрубъри като го хвана, че се опитва тайно да извлече камък от кариерата му. Било е посред нощ, та сигурно заради това старецът не е успял наистина да убие горкия граф. Не, милейди е права. Епископът е ловък стрелец, а като става въпрос за гранита му, става много опърничав. Освен това е и уелсец — смигна той на Ариана. — А всички знаем колко непредсказуеми могат да бъдат уелсците.

Рейн изръмжа в съгласие, а Ариана му отвърна със същото. Той не се усмихна съвсем, но ъгълчетата на очите му заиграха.

Талезин прокара тънките си пръсти по струните на арфата и произведе жалостен стон.

— Какво ще кажете за малък подкуп, милорд?

Рейн стоеше, вперил поглед в Ариана и му трябваше известно време да отговори.

— Колко?

— О, няколко коли жито ще свършат работа. Макар че не бих се наел да преговарям с него, ако бях на ваше място, милорд. Епископът мрази всички, но норманците са сред най-върлите му неприятели. За съжаление и към жените не е особено благосклонен. Смята ги за низки твари, пратени на земята да вкарват в грях мъжете. Но към лейди Ариана, понеже носи гвинедска кръв, може би ще се отнесе по-добре. Предлагам да пратите жена си да преговаря вместо вас, милорд. С три коли жито и сър Одо с десетина рицари за охрана.

Лицето, което Рейн обърна към нея, принадлежеше на черния рицар от виденията й — сурово, със сиви като кремък очи и свити, свирепи устни. Ала гласът му бе учудващо нежен.

— Ще направиш ли това заради мен, Ариана?

Буца заседна в гърлото й и очите й най-неочаквано се напълниха със сълзи.

— Ако пожелаете, съпруже — съумя да изрече тя. Талезин наведе глава и кичур огненочервена коса скри хитрата му усмивка. Малкият прегърна арфата и прокара ръка по струните.

— След като решихме и този въпрос, милорд, бих искал да ви изсвиря нещичко. Някоя любовна песен, може би?

Рейн изръмжа някакво проклятие и отвърна:

— Само да не е оная проклета балада за оназ глупачка, дето живеела в някакво езеро и оня щурак, който се мъчи да я ухажва гол като пушка.

Ариана едва сдържа смеха си, а горкият Талезин въздъхна тежко и лицето му, не цялото му тяло, сякаш посърна като вчерашна китка. Но все пак отново хвана арфата и из стаята се разнесоха весели трели.

Рейн нави скицата на неговата крепост и я завърза с овехтяла панделка. Ариана гледаше профила му и си мислеше за детето, което растеше в утробата й. Дали ще наследи тесния нос и острите скули на баща си, дали ще има неговата гарвановочерна коса и тези сиви, толкова светли очи? Беше дошла да му каже новината, но реши да изчака, докато свърши работата в абатството, защото иначе той без съмнение нямаше да се съгласи да я пусне. А това беше прекрасна възможност да му докаже, че наистина е негов верен васал, че вярата му в нея не е напразна.

И все пак нещо около това пътуване я караше да се чувства неловко. Имаше усещането, че тоя проклет оръженосец, който си вреше носа навсякъде, умишлено въвлича и двамата в плана си, точно както се водят крави на паша. Както я бе въвлякъл в онзи провал с рождения ден на Рейн. Да, впоследствие той сърцераздирателно се кле, че е невинен, дори пророни някоя и друга сълза, моли я на колене за прошка, но тя и досега не му вярваше напълно.

Но сегашният план изглеждаше логичен — Рейн наистина щеше да има нужда от гранита на абатството, а в целия Рудлан нямаше по-подходящ човек от нея, който да отиде и да преговаря с епископа. Освен това именно тя бе споменала за кариерата. При наличието на сър Одо и още дузина въоръжени рицари едва ли можеше нещо да й се случи.

Започна да вали още щом поеха по пътя към абатството. Макар че провери няколко пъти намаслените кожени чергила, които покриваха житото, Ариана все се притесняваше, че влагата ще съсипе ценния й товар. Не след дълго краката на коня й бяха оцапани в кал до коленете, а броните на рицарите блестяха от вода. Дъждът беше студен и миришеше на зима.

Отначало пътят им минаваше покрай разпокъсани махали, чиито огньове присветваха в сумрака, но окосе-ните треви, в които пасеше добитък, скоро бяха сменени от диви, пусти мочурища и тъмни, непроходими гори. Пътят ставаше все по-тесен, докато накрая колите почти не можеха да се движат по него. Жребецът на Ариана се сблъска с коня на сър Одо и дървените им шпори се удариха.

Едрият рицар се ухили и белите му зъби проблеснаха в мрака.

— Отвратително време, милейди.

— Аз винаги съм обичала дъжда — каза му Ариана и преглътна стеклите се по лицето й капки. Дъждът имаше странен, сладък вкус.

— Така е, защото никога не ви се е налагало да се биете в такова време — отвърна той и прокара лапа по мокрото си лице. — Дяволски трудно е да държи човек сабя, когато ръката му е хлъзгава като на уличница… ъ-ъ-ъ, исках да кажа…м-м-м… По дяволите!

Сър Одо почервеня като домат, а Ариана от благоприличие скри усмивката си.

Навлизаха в дефиле — тихо и тъмно като църква, обградено с канари и вековни дъбове, чиито преплетени клони спираха и малкото светлина, проникнала през черните облаци. Листата скоро ще започнат да капят, помисли си Ариана, като видя потъмнелите восъчни корони на дърветата.

— Доколкото знам в Свещената земя не вали често — каза тя.

Сър Одо въздъхна облекчено и се хвана за тази по-безопасна тема като удавник за сламка.

— Не, същински ад е, нищо, че Христос се е родил там. Толкова е горещо, че дърво може да пламне. Е, на войника никога не може да се угоди, милейди — ухили се той глупаво.

На кой ли пък може, помисли си Ариана. Беше почувствала толкова разнообразни неща от мига, в който черният рицар нахлу във виденията и в живота й — и страх, и вълнение и дива страст, но нито веднъж не си каза, че е щастлива. И все пак то, щастието, беше там, обвило сърцето й като мек и нежен пашкул. Може би винаги е било някъде там, чакало е като цвете, заровено дълбоко в снега в очакване на пролет.

Дали го обичам? Не, прекалено рано е. Но го искам и имам нужда от него. Да, наистина имам нужда от него, от докосването му, от целувките, от силното му тяло, което обгръща моето, изпълва ме, изпълва женската ми утроба… сърцето ми.

Тя въздъхна едва чуто и се загърна в мантията си. Само преди два месеца не можеше да си представи живота си с него, а сега осъзнаваше, че не може да живее без него.

Ситният дъжд постепенно прерастна в порой. Струйки пара се виеха ниско по земята и обгръщаха изкорубените, възлести стъбла на дърветата, провираха се между плесенясалите скали. Един от рицарите извика и им посочи самотен сокол, който се рееше над главите им, разперил криле, като черно знаме, развято на фона на сивото небе.

В този момент от храсталака наблизо изскочи заек. Соколът го забеляза и полетът му сякаш застина във въздуха, а после със свирепа ловкост птицата се спусна и закова плячката с острите си нокти. Рицарите, до един запалени ловци, спряха да се насладят на гледката и възкликнаха в хор, запленени от красотата на лова.

Ариана тъкмо се канеше да пришпори коня, когато от дървото над главата й падна нещо тежко и се стовари на седлото зад гърба й. Тя дръпна юздите, за да не падне, но жребецът се олюля под неочакваната тежест и се подхлъзна на мокрите листа. Ариана отвори уста да извика, но усети нож в ребрата си и онемя.

Иззад дъбовете излезе мъж, следван от друг, после втори, трети, докато накрая колите и малката група рицари се оказаха обградени от мъже, насочили лъковете си към тях. Само един от тях беше на кон. Бе намазал лицето си с черна пръст, за да се слива по-добре с гората, а кестенявата му коса, дълга и разпусната по раменете, бе мокра и пълна с клонки и листа.

— Кайлид! — извика Ариана.

— Оставете сабите в ножниците си и дръжте ръцете си така, че да ги виждам! — изкомандва той и мустаците му се вдигнаха под подигравателна усмивка.

Зад гърба на Ариана някой примляска и се изплю през рамото й.

— Така, така-а-а, глезени кучи синове нормански, правете к’вото казва господаря, да н’ се наложи да разпра’яте на Черния дракон ’що жена му е разпрана.

Сякаш за да потвърди думите си, мъжът притисна ножа още по-плътно към тялото на Ариана и почти разряза кожата й.

От нападателя се виждаше само една черна, космата ръка, мръсна, с черни, почупени нокти. Ариана усещаше тежкото му хриптене и твърдата кожена туника, която се опираше до гърба й при всяко вдишване. Той вонеше — на риба, вкисната бира и пластове пот.

— Кайлид! — каза тя отново, този път по-меко. Страните на братовчед й бяха хлътнали, лицето му беше сбръчкано и изнурено, а меденокафявите му очи светеха с неестествен блясък, обладани от свирепост или може би зли духове.

— Добра стига, скъпа братовчедке. Както виждаш, получих съобщението ти.

— Какво съобщение! Не съм ти пращала никакво…

Ядосани викове и псувни прокънтяха из дефилето.

Ариана се извърна и острието се заби още по-дълбоко в плътта й. Хората на Кайлид сваляха насила каруцарите от колите с жито. Сър Одо понечи да ги спре, но беше прострелян в рамото.

Кайлид зацъка с език и поклати глава.

— Кажи на добрите си рицари да се държат прилично, Ариана. Обясни им, че сме дошли за житото, а не за кръвта им.

— Сър Одо… — простена Ариана.

— Приятелите ти ще вземат житото само през трупа ми — изсумтя сър Одо.

— Те не са ми приятели — запротестира Ариана, макар да виждаше по очите му, че той не й вярва.

Кайлид приближи коня си до нейния и като видя кръвта по дрехата й викна:

— За Бога, човече! Нали ти казах да не я нараняваш! Дрезгав глас изсвистя в ухото й, а от вонята на риба чак й се догади:

— Каза да изглежда като наистина!

Ножът изчезна, но сърцето на Ариана все още се блъскаше в гърдите й. Как щеше да убеди Рейн, че не е виновна за нищо, че не го е предала?

Кайлид се наведе и я потупа по бузата.

— Защо си тъжна, момиче? Всичко стана както го искаше. За жена си много полезна. Зимата щяхме да измрем от глад, докато се крием от стражите на оня кучи син. Да, коремите ни щяха да залепнат за гърбовете ако не беше твоята щедрост.

— Защо не отидохте при баща ми? Знаеш, че той ще ви даде убежище.

Кафявите очи на Кайлид я пронизаха.

— Не искам убежище. Рьос е моя и хич не ме е грижа за примирието. Няма да бъде васал на някакво си норманско копеле.

Той се обърна, махна с ръка и колите потеглиха. Отнякъде отново изскочи заек, но соколът отдавна си бе отишъл. Мъглата бе станала още по-гъста сякаш извираше от черната земя като от казан и само след миг погълна колите.

Кайлид отново се обърна и каза:

— Не се притеснявай, миличка. Ти идваш с нас. Макар че условията ни не са много подходящи за дами.

Мъжът зад нея се наведе напред, преметна косматата си ръка през кръста й и грабна юздите. После смуши коня с босата си пета и животното потегли.

— Не! — понечи да извика Ариана, но той я стисна още по-здраво, отнемайки дъха й.

Беше слаб ездач. Държеше юздите вяло и отпуснато и те се размятаха насам-натам като върви. Ариана го сграбчи за китката и захапа — така здраво, че зъбите й проникнаха през косматата кожа. Той извика, пусна юздите и тя забоде лакът в гърдите му. Мъжът залитна назад и се хвана за мантията й, а Ариана използва момента и се обърна, за да забие юмрук в лицето му. Той извика отново, плъзна се по задницата на коня и се строполи на земята.

Най-после се беше отървала от него, но за малко щеше да изгуби и коня. Едното от стремената й се изплъзна и ако не се бе хванала за гривата на горкото животно, щеше да се стовари и тя на земята.

Някак си успя да обърне коня и да го пришпори далеч от Кайлид и хората му. Отначало чуваше гневните викове на братовчед си след нея, а после остана само тропота на копитата и вятърът, който свистеше покрай ушите й.

Тя препусна през тясното дефиле, а после и през полето, докато най-после видя сър Одо и останалите. Те се разхождаха вяло, сякаш бяха излезли на лов, и изглеждаха изненадани, когато я видяха. Изненадани, но не и доволни.

— Защо не тръгнахте след тях? — викна им тя. Сър Одо въздъхна тежко и поклати глава.

— Дефилето сигурно е пълно със стрелци, които само това и чакат. Не ни е изпила чавка ума да вървим след тях.

— Тя точно това иска — да хукнем след тях, та да ни убият. Проклета кучка! — изръмжа един от рицарите.

Останалите закимаха навъсено и я гледаха с явно презрение. Омразата им, плътна като мъглата, сякаш я душеше.

Пред кулата на Рудлан Ариана слезе от седлото и допря лице до морната шия на жребеца. Кожата на животното беше гореща и мокра и миришеше на конска пот. Ариана долови движение наоколо, дочу викове и зарови лице още по-дълбоко в плътта на добичето, дано ударите на кръвта му заглушат света наоколо.

Той ще ме намрази, помисли си, Рейн ще ме намрази завинаги.

Тя вдигна глава и се обърна, като почти очакваше да види силуета на рицар в черна броня, очертан на фона на оловното небе.

Нямаше го. Дворът гъмжеше от коне, каруци и търговци, които се щураха насам-натам, но него го нямаше. Тя си спомни, че този ден се събираше господарския съвет. Обикновено Рейн го свикваше на открито покрай реката, но сега сигурно бе решил да го проведе в замъка заради лошото време.

Сред тълпата Ариана забеляза брат си, който се шмугна между пекарната и кокошарника. Отначало тя си помисли, че момчето гледа да се добере до тавата с горещи, пресни симиди, която изстиваше на каменния парапет, но после осъзна, че брат й всъщност оглежда нея и ескорта й. Погледът му зашари по тях и на устните му заигра доволна усмивка. В този миг Ариана разбра всичко.

— Рьодри!

Момчето подскочи като ужилено и хукна на зигзаг през двора, прескачайки калта и локвите. Ариана се спусна след него.

— Рьодри! Твойта кожа проклета! Веднага се върни!

Застигна го при ковачницата и го хвана за яката.

Момчето се развика, задърпа се, но Ариана нямаше намерение да го изпуска. Ковачът, който майстореше поредната ризница, спря заинтригуван и чукът му увисна във въздуха, а потното му лице се оживи от любопитство.

Ариана сграбчи Рьодри за ръката и го избута далеч от ококорените очи на ковача.

— Господи, Ариана, пусни ме! Ще ми отскубнеш ръката! — загърчи се Рьодри.

Ариана го стисна още по-силно.

— Заслужаваш да ти отскубна главата! — отвърна тя и го блъсна към клетките наблизо. Соколите възнегодуваха за това обезпокояване с какафония от пронизителни крясъци. — Ти ли предаде господаря?

Рьодри се изплю в калта.

— Черният рицар не ми е господар.

— Не ме будалкай, момче. Ти ли прати вест на Кайлид за житото?

— Дори да съм аз, какво от това? Мъжът ти е норманец и за мене е чест да го мамя, винаги когато мога.

Ариана го пусна и се облегна на клетките до него. Тежка, метална смрад се носеше от кофите със сурово месо, от които се хранеха соколите, но тя дори не я забеляза. Цялото й тяло се тресеше от безпомощен гняв, а от страх и отчаяние почти й се повдигаше. Винаги ли щеше да й се налага да избира между съпруга и семейството й?

Рьодри започна крадешком да се отдалечава, но тя го хвана за ръката.

— Да не си обелил и дума за това! Чуваш ли ме, Рьодри? Да не си посмял да кажеш на някого, какво си направил!

— Какво значение има? — попита Рьодри, а после ококори очи и подсвирна. — Искаш лорд Рейн да си помисли, че ти си го направила? Защо? Понеже няма да се отнесе с теб така, както би се отнесъл с мен? Ами…аз…

— Просто прави каквото ти казвам!

— Да, да, ами ако ти и лорд Рейн отново се сбиете и той пак насини окото ти?

— Той няма да ме удари.

— Мислиш ли? — сви рамене Рьодри. — Е, добре, щом така искаш.

Той се измъкна от ръцете й и избяга към оборите, Ариана дълго стоя, вперила поглед след него, а после авно тръгна към замъка.

От буйния огън, който гореше в камината, се издигаше пепеляв дим. Залата беше пълна с хора. Някои от тях едяха на тапицираните пейки, но повечето се мотаеха ежду редиците. Навсякъде горяха факли и само увеличаваха парливия дим.

Рейн седеше на позлатен трон, покрит с драпирана тапицерия. Беше изпънал крака напред, подпрял глава а юмрука си и цялата мощ на непоклатимата му власт бе съсредоточена в едно треперещо момче, което бяха хванали, че краде от зелето на някакъв почтен селянин.

Ариана спря и се скри в сянката на колоната, но той някак си успя да я види и суровото му лице едва забележимо се смекчи. Очите му я гледаха въпросително сякаш я питаха, защо се връща толкова рано. Тя се опита да му отговори с усмивка, но не успя. Сърцето тежеше в гърдите й като огромен студен камък. Когато отмести поглед от лицето му, Ариана изведнъж забеляза знамето. Онова, което бе направила за него, онова, което той бе наредил да се изгори. То висеше на стената зад гърба му, разгърнало пищния си цвят на фона на изтърканото до бяло дърво. Той забеляза погледа й и този път наистина се усмихна.

— О, Рейн… — прошепна тя.

— Трябва да отрежете ушите на тоя калпазанин — чу се гласа на местния капелан. — Свещеникът, старец с кокалесто лице и треперещи крайници, стоеше от едната страна на креслото. Негово беше задължението да приема клетвите към Бога и сребърната кутия, която държеше сега в ръцете си, така се тресеше, че светите мощи вътре потракваха. — Да, отрежете му ушите, пък да видим дали ще краде пак.

Щом чу думите на свещеника, момчето падна на колене и започна да вие.

— Ще ми работиш седем дни, момче — каза Рейн. — И да не се налага втори път да заставаш пред мен!

Момчето се оттегли заднешком, като продължаваше да хлипа, но вече с облекчение.

Мъжът ми е справедлив и човечен господар, помисли си Ариана. Дано бъде такъв и с мен.

Но кражбата на зелки не можеше да се сравнява с измяната спрямо господаря. Той щеше да помисли, че тя е казала на Кайлид за житото — какво друго му оставаше? А тя не можеше да се оправдае, без да натопи брат си. Рейн бе приел клетвата й за вярност, бе се отнесъл с нея като с уважаван рицар, а сега завинаги щеше да изгуби доверието си в нея.

Но Ариана не бе излъгала Рьодри, когато му каза, че Рейн няма да я удари, макар да имаше стотици мъже, които биха убили жените си за подобно нещо. Той нямаше да го направи не заради нея самата, а заради крехкото същество, което растеше в утробата й. При тази мисъл отново я обзе тъга. За един мъж вестта, че ще става баща, може да донесе само щастие. Щастие, каквото Ариана едва ли щеше да изпита повече. Тя се облегна на колоната и зачака.

По едно време в залата влезе сър Одо и тръгна право към господаря си. Едрият рицар се наведе над Рейн и му прошушна нещо на ухото и макар че беше далече, Ариана ясно видя как лицето му се промени и стана сурово. Погледът му рязко се вдигна и чифт студени сиви очи я пронизаха. Тя пристъпи напред, а после дори се затича, но сър Одо я спря с огромните си лапи.

— Трябва да говоря с него!

— Налага се да ви заведа в стаята ви, милейди.

— Но…

— Веднага, милейди.

Изправила гръб, вдигнала високо глава, Ариана се обърна и тръгна през залата.

Тя стоеше до прозореца, загледана в зелените вълнисти поляни и мътните кафеникави води на реката. Той видя силуета й през кървавата мъгла на гнева, който владееше съзнанието му.

Чула блъскането на вратата, тя се обърна и здраво обви ръце около кръста си, сякаш наистина се опитваше да се стегне. Ала когато го погледна, морскозелените й очи бяха спокойни.

— Кучка! Измамница!

Той пристъпи към нея и очакваше тя да се свие от страх, да трепне, да се уплаши, но тя не помръдна. Стиснатите му юмруци трепереха. Гърдите му се издигаха тежко.

— А аз ти вярвах!

— Знам. О, Рейн, толкова съжалявам.

Той я сграбчи за брадичката и изви главата й нагоре. Усещаше пулса, който бумтеше във вените й — бързо и често.

— Съжалявам — повтори той дрезгаво. — Не те ли е срам непрекъснато да се извиняваш, Ариана. И да се правиш на невинна. Способна си да наръгаш някого, а после да се правиш, че не разбираш как е попаднал ножа в ръцете ти.

Гърлото й се сви под дланта му в опита й да каже нещо, но накрая тя просто поклати глава и затвори очи.

— Заслужаваш да те убия.

— Рейн…

Той се обърна рязко и удари с юмрук по стената.

— Аз ти вярвах. Ти ми се закле и аз ти повярвах. Господи, как съм могъл! — Той вирна глава и се изсмя пресилено. — Но, нека. Така ми се пада, като мисля само с оная си работа.

Тя понечи да го докосне, но прибра ръката си.

— О, Рейн, недей… Каквото и да е, поне удоволствието ни в леглото е взаимно. Не го унищожавай! Какво ще ни остане?

Той я погледна отново и на лицето му легна студенина. Разумът в него бе проговорил. Тя беше негова жена, негова собственост, която можеше да използва както пожелае. Беше там, за да бъде наказвана, когато му противоречеше, за да бъде поставяна на място с железен юмрук. Мъжът нямаше нужда да вярва на жена си, той беше мъж, за да я командва.

— Да, имаме поне това — каза той с равен и студен глас. — Ти ме възбуждаш и това ти харесва, наслаждаваш се и ти е добре. Знаеш ли, само за едно те бива, Ариана — да си разтваряш краката за мен!

Той я сграбчи за ръката и я метна на леглото. Застана и я загледа — косата й, разпръсната по постелята, устните й, полуотворени и треперещи, очите й, мътни и дълбоки.

Тя понечи да се изправи, но той се хвърли отгоре й и я прикова под тежестта си. Зарови юмрук в косата й, дръпна главата й назад, докато жилите по врата й изскочиха. Тя трепна за миг и замря.

— Рейн, недей…

Той стовари устните си върху нейните така грубо, че зъбите им се удариха и целият гняв, цялата болка и омраза сякаш се изляха от душата му. Мразеше я, загдето го бе предала. Мразеше и себе си за това, че й бе повярвал, че изобщо бе повярвал на някого след като отдавна се бе убедил, че доверието винаги води до разочарования.

Тя започна да се бори и освободи устата си.

— Не с омраза, Рейн — проплака. — Не така. Ще нараниш детето ни.

Думите увиснаха помежду им. Той застина — с юмрук заплетен в косите й, с устни на сантиметри от нейните. В стаята изведнъж стана толкова тихо, че учестеното му дишане се чуваше като удар на океански вълни, които се разбиват във вълнолом, а нейният-лъх свистеше и пареше лицето му. На устните й, там където се бяха забили зъбите му, имаше капчица кръв.

Той се обърчна по гръб до нея и впери поглед в зеления балдахин. Тя лежеше като вкаменена и само гърдите й се надигаха често и рязко. Не плачеше. Бе плакала, когато му даде глупавата си клетва за вярност, но сега не пророни нито сълза.

— Ти си бременна — каза най-после той.

— Да, ако не ми вярваш, питай Талезин.

Дете. Син. Същността на думите най-накрая стигна до съзнанието му и душата му се изпълни с радост. Ала миг по-късно той вече мислеше за предателството й. Стана от леглото и кожените каиши простенаха в тишината.

На вратата се спря. Ръката, с която посегна към дръжката, трепереше.

— Проклета да си — каза той тихо. — Проклет да съм и аз заради глупостта си.

Искаше му се да се обърне и да я погледне отново, но се съмняваше, че ще го понесе. Затова просто излезе.

Талезин седеше на стълбите и подрънкваше на арфата си. Щом видя Рейн, той веднага запя:

„Лейди, ваш съм аз, и с тяло и с душа. Вземете ме и ме дарете с единствената си любов.“

Рев на ярост се изтръгна от гърдите на Рейн. Той грабна арфата от ръцете на момчето и я запрати в стената. Крехкото дърво се пръсна и скъсаните струни простенаха фалшиво.

Талезин погледна счупения инструмент в крака си, а после и отдалечаващия се гръб на Рейн и клекна да събере онова, което бе останало от арфата му. После се изправи бавно и тръгна по стълбите към стаята на господаря.

Вратата бе полуотворена. Ариана лежеше по корем на леглото и пръстите й непрекъснато стискаха и отпускаха дебелата кожена покривка, а крехките й рамене се тресяха.

„И ме дарете с единствената си любов“, проплака жално Талезин и извърна глава. Подпря се на стената, погледна парчетата дърво, които стискаше в ръце, и разтвори пръсти. Треските се плъзнаха по дланите му и паднаха с тропот на пода, но момичето, което плачеше наблизо, не чу нищо.

Рейн стоеше на самия бряг и гледаше морето. Не мислеше. Дори не си позволяваше да чувства. Водата се плискаше под краката му и попиваше в обувките му. От време на време той се навеждаше, взимаше парче дърво, бяло и сухо като стара кост, и го хвърляше навътре в морето, а после дълго гледаше как течението го отвлича надалеч. Едва когато залязващото слънце превърна водата в разтопена мед, той тръгна към Рудлан.

Сър Одо стоеше на стълбите пред голямата зала. Главата му беше хлътнала в раменете като на жаба и очите му гледаха господаря с мрачно неодобрение. Рейн отново се почувства предаден. Не можеше най-верният му човек да застава на нейна страна, след като тя очевидно го бе измамила.

— Само да си изрекъл името й, ще ти затворя устата с юмрук — изръмжа Рейн в лицето на едрия рицар.

— Наложи се да викаме акушерката да се погрижи за жената, чието име не искате да споменавам — каза кротко сър Одо.

Рейн усети, че сърцето му спира, но просто кимна, без да продума. Не позволи на чувствата си да излязат на показ, стегна се и с бавни стъпки тръгна към спалнята си.

По стълбите беше тъмно — в суматохата слугите бяха забравили да запалят факлите. На площадката пред него пробяга сянка и с инстинкт, който бе развил след толкова битки на живот и смърт, Рейн измъкна ножа си и едва не извади очите на дребната фигура, която изникна като привидение пред него.

— Недейте, милорд! Аз съм Рьодри.

— Господи, момче! Никога не изскачай от тъмното така, може да пострадаш.

Рейн прибра ножа си и момчето излезе от тъмнината този път по-бавно. На слабата светлина лицето му изглеждаше изпито и измъчено. По страните му личаха следи от сълзи. Той хвана Рейн за ръката и заговори почти разплакано:

— Аз пратих вест на Кайлид за житото, милорд. Тя винаги поемаше вината за нашите грешки, когато бяхме малки, защото татко не би я наказал така, както наказваше нас. — Гласът му затрепери и той обърса носа си с ръкав. — Просто реших, че трябва да знаете истината в случай, че тя… Просто трябва да знаете.

Словата сякаш не можеха да стигнат до съзнанието му, спрени от бесните удари на сърцето му. Нещо в него се преобърна. Той пое дълбоко въздух и стисна очи.

— Ще поговорим за това по-късно — каза накрая, опитвайки се да прозвучи строго, но думите излязоха от устата му тъжни и измъчени.

Рьодри се поизправи, но гласът му все още трепереше.

— Да, милорд.

Вратата на стаята им беше затворена. Рейн реши да почука, но после размисли. Пръстите му напипаха резето. Дали не бяха заключили? Дали щяха да го пуснат? Ала железният език се вдигна леко и без звук.

— Тя няма да умре, нали? — долетя гласът на Рьодри от тъмнината.

Рейн стисна зъби и влезе в стаята.

Една жена, която завиваше неподвижното тяло на Ариана, вдигна глава и се обърна към него. За миг Рейн си помисли, че жена му е мъртва, но после ръката й се раздвижи и пръстите й стиснаха одеялото.

Жената, която бдеше над нея, се приближи до Рейн и каза:

— Аз съм Беатрис.

Беше на средна възраст, с дебели устни и нос, остър като на михалца. Рейн й кимна, но му трябваше малко време да проговори.

— Изгуби ли бебето?

— Не, малко кърви, но това често се случва в първите Месеци. Трябва да я пазите, милорд. — Очите й бяха като процепи и се стесниха още повече, когато започна да го оглежда. — Не може да биете жена си и да очаквате, че това няма да се отрази на нероденото ви дете.

— Не съм я бил. Аз… ние се карахме, но не съм й причинил болка.

Знаеш, че има и друга болка, глупако, и ти й я причини.

— Връзката на детето с утробата може да бъде крехка, милорд — каза акушерката. — Винаги казвам на съпрузите да се пазят.

— Ще я пазя. Наистина — отвърна Рейн и думите му прозвучаха като клетва.

Бавно, сякаш краката му бяха пълни с олово, той се приближи до леглото. Легнала сама на широката бяла постеля, тя изглеждаше толкова малка и уязвима. Устните й бяха безкръвни. Кожата й — бяла и почти прозрачна като черупка на яйце. Затворените й клепачи — синкава плетеница от венички и капиляри. Той твърде често се бе срещал със смъртта, за да не знае колко лесно е да умре човек, как бързо и безпощадно покосява старицата. Докато гледаше бледото й измъчено лице, той не мислеше само за детето. Не искаше да загуби нито един от двамата. Наведе се напред и почти я целуна, но после размисли и хвана ръката й.

— Ариана?

Тя дръпна ръката си и извърна лице. Не отвори очи да го погледне.

— Ариана… брат ти ми каза истината.

— Върви си, Рейн.

Не си тръгна. Остана до леглото й през цялата нощ да бди над съня й. На сутринта, когато тя най-после го погледна, той направи нещо, което се бе заклел да не прави никога. Помоли за прошка.